Предисловие
Целта на тази книга е да разкаже историите на голям брой жени от европейски произход, които са играли особено значителни роли в управлението на Османската Империя. Някои от тях са управлявали империята за дълги периоди ат време.
Моят интерес към тази тема се разрасна по времето, когато изследвах Османската история в контекста на първата книга, която написах – Тамара Шишман и Мурад I. Тогава ми стана ясно какъв голям брой европейки са влезли в Османският харем и изключително важните роли, които някои от тях са играли в империята.
В началото на Османската Империя, султаните са търсели бракове със принцеси, станали първите султанки, за да се докажат като равностойни партньори на Балканските царе пред народа си и съседите си. Доказателство за това са доста бракове, най-вече с византийски, български и сръбски принцеси. Османски съпруги в началото на империята стават византийките Аспорша Хатун, Теодора Кантакузина, българката Тамара Шишман, сръбкините Оливера Деспина Хлебянович и Мара Бранкович. Всички тези принцеси са сключили брак в официални сватбени церемонии – в родината си, на терена на империята или и на двете места.
В последствие, когато Османската империя става доминиращата сила в района и е вече асимилирала най-близките си балкански съседи, чийто принцеси била взели за съпруги, нуждата от династични бракове отпада. Тогава се появява традицията султаните да си намират партньорки из средите на наличните наложници. Причината за това е била, че жените, живеещи в империята са били свободни – туркини, християнки и еврейки, те не можели да стават робини и наложници. Като свободни жени, те трябвало да сключат официален брак със султаните. (Точно по тази причина, новоосвободената бивша робиня Хюрем Султан убеждава Сюлейман Великолепни да се ожени за нея – като свободна жена, тя нямала вече право да живее с него без брак.)
Наложниците са били робини, стигнали до харема, след като са били отвлечени от семействата си от нападащи пирати и армии. Те произхождали от различни краища на Европа. Някои от тях са италианки/венецианки, други са византийки – гъркини, украинки, французойки, сръбкини, грузинки и т.н. Дори има и една българка, която не е трябвало да бъде в харема като робиня.
Живота им заслужава проучване по няколко причини: за начините, по които те стават любимки на султаните, за въздействието, което указват върху тях и Империята и политиката ѝ, начина ѝ на живот, култура и мода, както и поради взаимоотношенията, които те са поддържали с Европа.
Някои от тези жени са запазили влиянието си не само по времето, през което се били главните партньорки на султана, но също и тогава, когато синовете им са били султани и те се заемали важната позиция на Кралица Майка/ Валиде Султанка. Някои от тях, като Нурбану Султан, Сафие Султан, Хатидже Турхан Султан и особено Кьосем Султан са прекарали 20-40 години начело на Империята. Например Кьосем, партньорката на Ахмед I, става Валиде Султан, по време на управлението на синовете си Мурад IV и Ибрахим, и после става Старша Кралица Майка (Büyük Valide Sultan), по време на господството на внукът ѝ Мехмед IV.
И въпреки, че са живеели затворени в харема, те са успявали да упражняват огромно влияние върху ръководството на Империята. В техните истории ще разберете как са го постигали.
По това време не е имало официални брачни договори. Всяка жена е била приемана за „съпруга“, щом е получила собственост, с която да издържа себе си и децата си. По-късно те са получавали също пари – заплати, въз основа на тяхната важност в очите на султана. Някои от тях също са преминали през сватбени ритуали и церемонии. Живели с в голям лукс, облечени в коприни и брокати, носели са невъобразимо красиви бижута – някои от тях могат да бъдат все още видени в Музея Топкапи в Истанбул.
Въпреки това, дните им са били изпълнени с тревоги – имало е заплахи срещу тях, султаните и срещу децата им. Имало е епидемии от чума и други болести, въстания и конспирации в двореца – всички те са можели да отнемат статута им и да подкопаят властта им. Живели са живот, пълен с несигурности!
Някои от тях са били обичани от народа – като Хатидже Турхан Султан, други, като Хюрем Султан, са били мразени. Народът смятал Хюрем за вещица, която омагьосала любимият им султан – как иначе биха си обяснили факта, че той нарушава няколко-вековната традиция за да се ожени за нея – робинята!? Любовта, както и омразата за били в основата на начина, по който някои от султанките са умирали – някой са умирали в леглата си, други като Нурбану Султан и Кьосем Султан са били отравяни или удушени. Злополучната Ирина, най-голямата любов на Мехмед Завоевателя, е била екзекутирана пред Улема (Съвета на Ислямските Духовни лица), за да може Мехмед да демонстрира любовта си към Исляма.
И докато размерите на харема по времето на Първите султанки е бил сравнително малък, в по-късни времена неговите жителки са увеличили броя си значително. По времето на Кьосем Султан, 3,000 жени са живели в него. Това също изисквало да има голям брой жени-администраторки и работнички в харема. Броят на евнусите се е увеличил, както и техните отговорности и власт. Черните Евнуси са били с напълно премахнати полови органи и за това са били поставени да отговарят за харема. На Белите евнуси са премахвали само тестисите и те са работели изключително в Османската администрация.
Много от султанките са използвали Еврейки търговки, които като свободни жени са можели да влизат и да излизат от харема и да осъществяват връзките им с външния свят, както и да ги представят в международни преговори с политици и посланици.
Особено ме интересуваха тези султанки, които бяха внесли своята европейска култура, езици, моди и дори религии в сърцето на Османската империя. Някои от тях са кореспондирали с много от монарсите н Европа по времето на живата си и са упражнявали влияние и понякога натиск, върху войните, които Османците са водели срещу европейските държави.
Тамара Мария Шишман, съпруга на Мурад I
Тамара Мария е била родена около 1340-41 година, почти 10 години след като Болярският Съвет провъзгласява баща ѝ – Иван Александър за цар на България.
Той е бил от семейство с безукорно потекло. Читателят трябва да знае, че преди него от доста време българският престол е бил заеман от силни феодални владетели с далечна и едва-крепяща се, предполагаема връзка с царското семейство. Най-силните от тях са били Белгун, Тертер и Шишманови.
Чрез майка си Кераца (означаващо на гръцки лейди) Петрица, дъщеря на болярина Шишман от Видин (член на семейство Тертер и самият той – родоначалник), Иван
Александър води потеклото си от един от най-великите царе на България – Иван Асен II.
Източниците сочат категорично, че баща му – Деспот Страцимир, е принадлежал към семейство с българо-куманска принадлежност – той също е бил от рода на Тертеровци.
Очевидец описва Иван Александър като красив мъж, с „добри очи“ и свежо лице. Източниците също сочат, че той имал „свити колене“. Сега се предполага, че в детството си, той е страдал от рахит.
Иван Александър е отраснал в Карвуна, близо до Черно Море, където баща му е бил деспот. Когато възмъжал и се сдобил с военен опит през 1320-те години, Иван Александър станал деспот на Ловеч – област на запад от столицата Търново. Най-вероятно, той е получил тази титла от вуйчо си Михаил Шишман, в знак на признание за военната помощ, оказана му от Иван Александър.
През 1321-22 година младият Иван Александър се жени за дъщерята на влашкия владетел Иван Александър Басараб, обикновено именуван Иванко в източниците. Той е познат в румънската история като „Основателя“, в чест на това, че той е създателя на държавата Влахия и пра-родител на владетелският род на Басарабите. Той също е бил от Влахо-Кумански род. Днес, Басараб I също е почитан като основател на Румънската Църква.
През 1310 година, Иван Басараб, който властвал до 1352 година, обединил принцовете и местните водачи, познати под титлата Войводи, от двата края на реката Олт (приток на Дунава). Така той създава феодална държава, наречена Влахия.
(Моля, забележете липсата на лично име под статуята на фотографията! Когато ходих да търся гроба на Иван Басараб в Куртея де Аржеш ми се скараха троснато, че го наричам Иван. Той нямал лично име! Интересно, че всички средновековни хронисти не са се поколебали да ползват Иван или Иванко като токова. Но явно, през комунистическо време се е смятало за по-добре той да няма лично име, от колкото да ползва славянското Иван!)
В началото на царуването си(1321), Иван Басараб бил верен васал на унгарския крал. Знае се, че богатството му е било натрупано от търговия с риба.
Има две теории за идентичността на съпругата на Иван Басараб. Според някои източници, тя се е казвала Ана, но те не са потвърдени. Други източници и стари документи гласят, че съпругата била Маргит Добокай –от благородническо унгарско семейство. Маргит била една от двете дъщери на графа на Добока, притежаващ огромни имения в Унгария.
Но да се завърнем към младоженците – Иван Александър и Теодора! През 1323 година се родил първият им син –Михаил Асен. През 1324/5 се ражда вторият им син – Иван Страцимир, последван от третия им син – Иван Асен.
През Ноември, 1330 година, принц Басараб успешно отбива атаката на унгарския крал, който навлязъл във влашка територия. В битката при Посада (9-12 ноември,1330), армията на Басараб побеждава унгарците в Трансилвания и независимата Влашка държава е приета без никакво съмнение.
През 1331 година, Болярският Съвет провъзгласява Иван Александър за цар на България и прогонва сръбкинята Анна Неда и сина ѝ – бившия цар Иван Стефан.
И както бихме могли да очакваме, още в началото си, царуването на Иван Александър е било обезпокоено от силните му сръбски, византийски и унгарски съседи, както и от претенциите на феодалите боляри в самата страна.
На 8 Септември, 1331 година, синът на сръбския цар Стефан Урош III Дечански и жена му – българката Теодора (дъщеря на цар Смилец) – Стефан Yрош IV, по-късно известен под името Душан, прел короната и станал цар на Сърбия.
В последствие, Иван Александър решил, че най-лесно ще се помири със сърбите чрез дипломатическо решение. За да си осигури приятелски отношения с младия владетел и да може да се отдаде на другите си проблеми, през 1332 годна, Иван Александър дал сестра си Елена за съпруга на Душан. Сватбата им станала навръх Великден през 1332 година.
За да потвърди авторитета си и да намали тревогите си относно вътрешната и външна опозиция, Иван Александър повел армия от 8,000 българи и 2,000 Влахи срещу Византия. Стигнал до Адрианопол и превзел доста градове на юг, които върнал в Българската държава.
Въпреки страстната реч, която Византийския император произнесъл на неговите (7,000) войници, те били разбити от българската армия и Византийският император поискал мир.
Дипломатическите преговори между Търново и Константинопол наистина завършили с договор за мир, но той бил подкрепен също и от сватбата на най-големия син на българското царско семейство – Михаил Асен с младата дъщеря на Андроник III – Мария. Сватбата била отложена поради младостта на младоженеца и булката. Но през 1338 и пролетта на 1339 година, тя била проведена в местността „Комнини Ливади“, близо до Адрианопол. Там 9 годишната Мария и 15 годишния Михаил Асен станали съпрузи.
След дълги приготовления и преговори, двете семейства се събрали да отпразнуват брачния съюз и мира, който той носел. Тържествата продължили осем дни. И в името на този мир, младата съпруга получила новото име Ирина (означава мир).
Тамара е родена около 20 години след сватбата на родителите си, през 1340 година. Тогава майка ѝ е била на около 38-40 години, а най-големия ѝ брат Михаил Асен (16 годишен) – съпруг и боец. Иван Страцимир също тренирал за войник и е бил смятан за възрастен на 15 години. Най-младият ѝ брат – Иван Асен IV бил роден на 1328 година и е бил на 12 години, когато се ражда Тамара.
Принцесата кръстена Тамара (Мария е било църковното ѝ име), е позната в България като Кера Тамара (лейди Тамара). Тамара е старо еврейско име, означаващо „финикова палма“. В народните песни тя е наричана Мара, което всъщност е съкратената форма и на двете ѝ имена. Предполага си, че тя е кръстена Тамара от уважение към Иван Асен II, един от най-славните български царе, който също имал дъщеря с това име.
На 4 годинки, Тамара е присъствала (и вероятно е бира шаферка) на сватбата на брат си Иван Асен, който се оженил за влашка принцеса, 14-15 годишната Елена – най-вероятно първа или втора негова братовчедка от Басарабския клан. Тя е позната най-вече от фолклора. Тази сватба се е състояла най-вероятно през 1344- 45 година.
Като пораснала, Тамара е имала собствен свещеник – учител по религия, който да я образова. Като се има предвид уважението на баща ѝ към културата и образованието, сме сигурни, че тя се е научила да пише на български, както и на гръцки. Знае се, че българското царско семейство е имало специално лице, отговорно за организацията на образованието на децата им, който е наричан с гръцката дума „педагог“. Тази позиция е съществувала още от времето на Иван Асен II. Музикалното образование на принцесата е включвало пеене (много популярна занимание на българската нация), както и свирене на няколко инструмента.
Скоро, детството на Тамара щяло да бъде белязано от травма. Баща ѝ се влюбил да уши в една млада еврейка. Мавро Урбини предполага, че истинската причина за това била нейната интелигентност и бързия ѝ ум. Той твърди, че в сравнение с нея, Тодора I не била достатъчно умна и интелигентна. Паисий Хилендарски нарича Теодора I „злонравна“. Според френските и Византийските източници, новата любимка на царя била дъщеря на венециански банкер и е имала репутация на много остроумна. Други източници предполагат, че нейните еврейски пра-отци са дошли от Унгария през 13-ти век. Както и да е, всички източници са единодушни, че тя произхождала от богато и влиятелно семейство.
Има няколко теории за това как са се срещнали те. По-пикантната версия изказва предположение, че Иван Александър я е видял да се къпе гола в Янтра – история, напомняща ни за цар Давид и Батшиба от Библията. По-вероятната теория, обаче е тази на Орбини, който казва, че те са се срещнали когато Сара се явила като свидетелка по дело, което Иван Александър е съдел.
Не се знае какво точно е била името на втората съпруга на Иван Александър преди покръстването ѝ. На всички българи, тя е позната под името Сара. Това е името, което българският писател от 19-ти век Иван Вазов ѝ дава пиесата си „Към Пропастта“, чийто сюжет е любовта между Иван Александър и Сара. Предполага се, че това име може да е произлязло от търновска легенда, преди да го използва Вазов.
Висока, тъмна и елегантна красавица (както се вижда от Четвероевангелието на Иван Александър, намиращо се в Британската Библиотека), Сара е била значително по-млада от царя, който по това време бил на около 45 години. Тя живеела със семейството си в квартала Франк Хисар.
Царят бил полудял от любов! През 1347 година, той решил да се разведе с Теодора Влашка, която след повече от 20 години брак и поне 4 деца, вероятно вече бела позагубила от красотата и елегантността си. След сватбата, новопокръстената Теодора взела името на своята предшественичка. Изборът на същото име най-вероятно бил първия пример на ранен PR, с цел да намали всякакъв шок из цялата страна.
Теодора I била изпратена в манастир някъде около Видин – колкото се може по-далеч от новото семейство. Като най-малкото дете на царската двойка, Тамара вероятно е била най-разстроена от загубата на майка си.
Иван Басараб, с когото Иван Александър имал идеални отношения, по това време имал собствени проблеми. В резултат на загубата на крепостта Северин, през 1345, той бил принуден да стане васал на унгарския крал. Съюзът между Басараб и Александър издържал почти да 1347 (годината на развода) и носел облаги и за двамата владетели. Когато Иван Басараб починал през 1352година, неговият син Николае Александру Басараб поел добре уреденото царство. Но, до тогава, Иван Александър имал нова жена в живота си!
Сватбата станала през 1348 година. И тук трябва да поясня на читателя, че царят не е трябвало непременно да се ожени за Сара – много монарси имали любовници и незаконни деца. Примери за това в българската история са били Самуил и Иван Асен II. Фактът, че сватбата се е състояла, означава че причината за това е била високата репутация и уважението, на което се радвала проекто-булката в България или просто че царят е бил пленен от много по-младата и красива жена. Източниците също намекват, че тъй като България е загубила черноморските си пристанища с търговията и таксите им, както и цялата област Добруджа, Иван Александър е страдал от липса на пари почти през цялото си царуване. Вероятно е семейството на Сара-Теодора да са могли да предложат значителна зестра на младата жена, която вероятно е била много удобна за царя.
Малко преди брака си, Теодора се покръства и често е спомената като „новопокръстената“ Теодора, може би за да бъде различена от другата Теодора, първата съпруга на Иван Александър. Вероятно е също по това време да не е имало толкова много покръстени евреи и нейното покръстване а е направило впечатление на народа.
И за да докаже принадлежността си към новата вяра, царицата влага средства в много църковни дарения, стои църкви и подпомага манастири. Един от тези и „Ивановският“ скален манастир на Русенски Лом, който се е ползвал с много привилегии също и от царя. Тя е намерила признание за тази своя дейност в Поменика, поместен в Бориловия Синодик, където за нея се говори като „обновителка на много църкви, въздигнала различни манастири….запазила цялата си благочестива вяра.“ Според Сашка Георгиева в книгата ѝ „Жената в Българското Средновековие“, „Почти всички майки, съпруги дъщери и други родственик споменати в Синодика на Цар Борил са наречени благоверни, но с изключение на еврейката Теодора, за нито една от другите не се съобщават проявите, с които те са давали израз на своята набожност.“
Това е също теза в подкрепа на идеята, че благотворителните действията на „новопокръстената“ царица са правили по-голямо впечатление от тези на другите царици.
Друг интересен факт е, че Теодора II, измежду всички царици на Второто български царство е тази, чийто титла „съдържа всички най-съществени елементи, присъщи на титлата на самия владетел – самодържица на всички българи и гърци“. Според Сашка Георгиева, „Никой български владетел от Второто български царство не афишира така открито участието на своята съпруга в управлението на царството, както прави тава Иван Александър по отношение на втората си жена.“ Въпреки неоспоримата позиция, в която се намира новата царица, днес не е съвсем ясно в какво се изразява нейното политическо участие в управлението на страната. Най-вероятно е тя да е влияела върху мненията и решенията на царя – ще видим примери за това в последствие.
Но да се върнем към Тамара. Можем да си представим мъката, която тя е изпитала да види как гонят майка ѝ от царския дворец и баща ѝ води новата си съпруга да командва в двора. Как това 8 годишно дете си е обяснявало събитията? Кой е бил там да я успокоява и я подкрепя в тези трудни за нея времена? Още от ранна възраст, тя е разбрала колко несигурно е положението на всяка царица или принцеса в средните векове!
През 1348 година се ражда принцеса Мария, с обич наричана от всички Кераца (малката лейди) –първото дете на новото семейство. Тя може да е получила името си в чест на майката на Иван Александър – Кераца Петрица. От друга страна, това може би е било титла, както казах по-горе. В подкрепа на втората теза е факта, че тя не е наричана Кераца от никой друг освен българите. В нито един византийски или османски документ или източник тя не е наречена така.
През 1349, нова трагедия застига младата Тамара. Най-малкият ѝ брат – Иван Асен, е бил убит от турците някъде около Средец (София). В миниатюрата на българското издание на „Хрониките на Константин Манасий“- един от най-важните документи на българската средновековна култура, виждаме изображение на погребалната сцена на младия принц в църквата „Св. 40 Мъченици“ в Търново. Всички членове на семейството са изправени около тялото на починалия принц –отсъствието на Тамара прави впечатление.
През 1350 година е роден първият син на Теодора II. Дадено му е името Иван Шишман. Той е около 10 години по-млад от Тамара. След 2 -3 години се ражда Десислава (1352/3), последвана от Василиса. След тях се ражда още един син, кръстен Иван Асен V, но точната дата на раждането му не е ясна.
Годината 1355 носи смесени чувства за Тамара. Към краят ѝ тя загубва и най-големия се брат. Но преди това, през лятото, радостно събитие придружава мирният договор, сключен между България и Византия. Той включва сватбата на младата принцеса Мария (Кераца) за Андроник V, сина на Йоан V Палеолог. И тъй като и двамата младоженци са били малолетни, трябвало е Търновската Патриаршия да вземе позволение от тази в Константинопол за брака. Датирано от 17 Август 1355 година, то потвърждава, че този брак е бил в полза на гърците и българите и срещу „неверниците“ – османците.
И както споменах по-горе, към края на 1355 година, най-големият брат на Тамара – Михаил Асен паднал убит в бой с османските сили край София. Името му (Михаил Василич) е спомената в народните песни като смел защитник на родината.
Мария (Кераца) пристигнала в Константинопол за да се присъедини към семейството на съпруга си към края та 1356 година, почти веднага последвана от Ирина, вдовицата на Михаил Асен, която се завръщала у дома си в Константинопол. Всички тези събития, както и изхвърлянето от двореца и развода на майка ѝ, поучават Тамара за неочакваните обрати в живота на царствените съпруги и принцеси.
Единственият останал жив син на царят, от първия му брак – Иван Страцимир, напуснал двореца след неразбирателство с баща си, вероятно породено от начина по който е третирана майка му. Сега той управлявал Видинското княжество. Конфликтът между него и баща му се задълбочил още повече, когато той бил пренебрегнат за позицията на престолонаследник и Иван Шишман бел избран за такъв. Тук предполагаме влиянието на царица Теодора II. Мавро Урбини изтъква, че Иван Александър все още обичал Иван Страцимир „с най-нежна обич и никога не е излизал с войската си срещу него. Баща му позволявал да прави каквото си иска, включително и да се провъзгласява за цар.“
През 1355/6 година Иван Страцимир се жени за първата си братовчедка Анна, дъщерята на сегашния владетел на Влашкото княжество Николае Александру Басараб и сестра на Владислав Влайку – приемника на Николае. Тамара със сигурност е присъствала на тази сватба, заедно с майка си, вече монахиня.
Но до тогава, на повече от 15 години, Тамара вече е била омъжена. В илюстрациите на Четвероевангелието на цар Иван Александър от Лондон, което е поръчано/изработено през 1355 година, в една от миниатюрите виждаме висок, красив млад мъж, изправен до Тамара и сестрите ѝ. Текстът ни съобщава, че това е съпругът ѝ, деспот Константин. Те са представени по начин, който подсказва, че тя е била доста по-млада от него. Вероятно е, докато е било завършено евангелието, Тамара и Константин да са били женени вече от няколко години.
Инсигнията на Константин от миниатюрата е интересна за разглеждане. Изобразен е в с дълга, официална лилава роба (лилавият цвят подсказващ статуса му), със скиптър и корона на деспот. Съпругата му Тамара е облечена също в лилава роба на деспотица, но тя също е наметната с червена туника отгоре, която подсказва царския ѝ произход.
На времето за дълъг период е имало спекулации по отношение на първият брак на Тамара. Предлагам да преразгледаме някои от личностите и аргументите по въпроса отново. Първоначално се е мислело, че първият съпруг на Тамара е бил Константин Драгаш, владетеля на Велбъжд – град в югозападна България и северна Македония. Нека да разгледаме аргументите по тази теория.
От османските източници знаем, че през 1372 година три от дъщерите на Драгаш се женят за Мурад и двама от малките му синове – Якуб и Баязид. И тъй като по това време Якуб е бил на 10 години, а Баязид на 12, ние ще приемем за калкулациите си, че двете булки – Анита и Олга са били на подобни възрасти. Третата дъщеря приела исляма и се прекръстила на Фюлейн Хатун след като се омъжила за Мурад, който по това време е бил на около 46 години. Предполагаме че тя е била на поне 16 години, за да бъде бракът консумиран.
За да има деца на такива възрасти, предполагаме, че до 1356 година, Константин Драгаш е вече бил женен от поне 16-17 години. И ако се е оженил на 17 години той би трябвало да се е родил някъде около 1336 – 1340. Имайки предвид предполагаемите дати на раждането на трите му дъщери установяваме че теорията той да е първият съпруг на Тамара Шишман е несъстоятелна. По времето, когато той би трябвало да живее с Тамара – когато е изписвано/илюстрирано Четвероевангелието на Иван Александър той явно е бил женен за друга жена, майка на дъщерите му.
Във всички източници за братята Драгаш няма никаква информация за каквито и да е връзки с българския царски двор – Османските източници го наричат, обаче „Българският Принц Константин“, както и „Господарят на Велбъжд в България“. Името Кюстендил е било дадено на Велбъжд от османците – градът е кръстен на Константин Драгаш.
Друг аргумент е фактът, че той не присъства в никакви източници с деспотска титла. Невъзможно е той да е притежавал тази титла по времето когато се е създавало Четвероевангелието и тя да не е била ползвана. Константин става независим владетел само след 1377 година, а през 1355, когато е било създавано Четвероевангелието, той е липсвал напълно от историческите източници и не е притежавал тази титла.
Първата сватба на Тамара трябва да е станала някъде от 1350 година нататък, когато тя е била над 10 годишна, така че поземлените имоти на братята Драгаш явно не са „сватбен подарък“, даден на Константин Драгаш от Иван Александър.
Въз основа на гореизложените факти заключаваме, че Константин Драгаш не би могъл да бъде първият съпруг на Тамара Шишман.
Всеобщо приетият вариант сега (по липса на нова историческа информация) е, че Тамара може би се е омъжила по любов, вероятно за човек, с когото е била отраснала. Предполага се, че Константин е бил син на български болярин, който след брака си с принцесата е бил провъзгласен за деспот. Той със сигурно е получил определена област на България, която да управлява и където те са живеели заедно. Къде е била тя също не се знае за сега. И тъй като няма никаква информация за живи деца от този брак, предполагаме, че няма такива, а ако е имало, те са починали много бързо.
Общото историческо мнение сега е, че Константин е починал в една от по-ранните битки с османците, но не знаем точно кога. Не е ясно също след колко години брак, Тамара остава вдовица.
През 1365 година, друго голямо събитие – по-точно политически скандал разтърсва двора в Търново и семейството на Тамара. Людовик Анжу – унгарският император напада видинското царство. Армията поставя града в засада и Иван Страцимир и семейството му с нетърпение очакват помощ от Иван Александър и армията му. Тамара е била изключително разтревожена за съдбите на братовото си семейство както и за майка си, която живеела в манастир някъде около Видин.
Обсадата продължила четири дни и на 2 юни 1365 година, преди да пристигне каквато и да е помощ, Видин бил превзет от унгарската армия. Отнело на унгарците обаче, повече от три месеца да превземат останалата част от княжеството. Съпротивата на местните хора била изключително упорита.
Семейството на Иван Страцимир било отведено в замъка Хумник, а Людовик оставил един от своите благородници да управлява Видин. В страната веднага пристигнали огромен брой католически свещеници, които се заели с покръстването на населението. Людовик смятал, че е много по-важно да покръсти ортодоксалните християни в католицизъм, от колкото да ги подкани да отблъснат заедно османците, които вече заплашвали Видинското княжество от юг.
Наложило се Иван Страцимир да приеме католическата религия – съпругата му Анна била католичка по рождение. Тази вест е била приета като особено трагична в двора в Търново.
Успехът на Людовик Анжу срещу Видинското княжество, обаче, впечатлил византийският император Йоан V Палеолог да предприеме една изключителна стъпка – да отиде при него и да го помоли за помощ срещу османците. Неговите действия били уникални – нито един византийски император не е правил никога подобна стъпка – винаги е било прието, че другите, „по-дребни принцове“ трябвало да дойдат за да се поклонят на единствения и неотразим император на Византия.
Въпросът е бил от такава важност за Византия, че Йоан Палеолог оставя държавата в ръцете на най-големия си син Андроник (зетя на Иван Александър) и се отправя на път. През зимата на 1366, заедно с двамата си малолетни синове, Мануел и Михаил, посред лютите януарски студове, те прекосяват Черно Море. После по делтата на Дунав, и нагоре по реката, те стигат до Унгария.
Людовик приема да помогне на Византия само при едно условие – масовото покръстване на населението на страната в католицизъм. Но това не е било решение, което императорът можел да вземе самостоятелно и той решил да се върне в Константинопол. Преди да тръгне, обаче, Людовик го заставил да остави единия от синовете си като заложник.
Малката група решава да се върне този път по земя и като стигат до българската граница, те са спрени от граничарите по нареждане на Иван Александър. Казват им, че няма да им позволят да продължат, докато Йоан Палеолог не се съгласи да съдейства за връщането на видинското княжество към България. Той е оставен със сина си в малък пограничен град за близо шест месеца, напълно пренебрегнати от Иван Александър и двора му, въпреки че двамата са сватове и децата им са женени. Андроник също не бърза да се притече на помощ на баща си.
Това отношение към византийският император било напълно безпрецедентно! В негова помощ, съвсем скоро ще се отзове нов герой в нашата история – италианският граф Амадеус Савойски – първи братовчед на Йоан Палеолог, познат също под името Зеления Граф.
Първоначално, той смятал да се присъедини към кръстоносните армии, които се биели с египетските мамелюци, но тъкмо преди флотата му да отплува, бил подписан мирен договор с тях. Амадеус имал голямо желание да се докаже като кръстоносец и вместо да отплува към Кипър, където се развивали събитията с мамелюците, той повел флотата си от 15,000 до 18,000 рицари в 15 кораба към Черно Море.
Той превзел Галиполи от османците и предал този важен град на Византия, която го притежавала за 10 години след това. Новината за задържането на братовчед му Йоан Палеолог на българската граница го заварва в Константинопол. След месец подготовка, без никакво двоумение, през зимата на 1366/1367, той поема към българският бряг на Черно Море. Флотата на Амадеус завзема пристанищата Ахтопол, Созопол, Скафида и Несебър преди да се отправи към Варна. Той дава всички тези градове пак на Византия. Загубата им намалява драстично приходите от търговията им за хазната, така необходими за защитата на царството.
Като обсажда града, той настоява да бъде освободен братовчед му. Всички тези събития карат дворецът в Търново да гъмжи от тревога, спекулации и дискусии. Тамара, която вероятно се е завърнала да живее в двореца, е била свидетелка или пряка участничка в събитията.
След повеждането на дипломатически преговори, обсадата на Варна е вдигната, подписан е договор, и Иван Александър позволява на Йоан Палеолог и сина му да прекосят България и да се присъединят към силите на Амадеус Савойски. Императорът стига до Несебър през януари 1367 година и той и Амадеус прекарват зимата там. После, през пролетта на същата година, те се връщат заедно в Константинопол.
В рая на краищата, Андроник е обвинен за арестуването на баща му в България – та нали той е български зет!? Цялата тази история показва колко ефикасна би могла да бъде една малка, целенасочена и добре проведена кампания срещу българите. Тя би била толкава ефикасна е срещу османците. Също, тя показала на османците колко разединени са техните противници.
С комбинация от дипломация и военни действия през 1369/70, Иван Страцимир успял да си възвърне княжеството. Общите усилия на влахи и българи успели да убедят унгарският император да възстанови Иван Страцимир на престола му във Видин като свой васал. Били необходими пет години за да се възвърнат жителите на града и да се нормализира живота в него.
Като използвал подвластието на Унгария, Иван Страцимир продължил да се отдалечава от баща си и второто му семейство. Мавро Орбини съобщава, че Иван Страцимир управлявал княжеството си разумно и имал добри търговски контакти с Дубровник. Това е означавало, че доста търговия и пари са влизали в княжеството от тази посока.
Вероятно след всички тези събития, Тамара е посетила семейството на брат си, както и майка си във Видин. До тогава тя вече е била вдовица от доста време.
Можем да си представим семейните отношения, последвали смъртта на Иван Александър на 17 февруари 1371 година. Тамара, вече на 30 години, е била близка свидетелка и е участвала във всички официални дворцови формалности в царския дворец. Тя е трябвало да участва в официалното въздигане на природения си брат Иван Шишман върху българският престол. Тя сигурно е изпитала триумфа на мащехата си да види сина си в ролята на цар. Тя също вероятно е чувствала недоволството на брат си – Иван Страцимир, който въпреки че е по-възрастен син, е бил пренебрегнат за царската позиция.
Според мненията на всички съвременни хронисти, Тамара все още се е ползвала с репутацията на голяма красавица. Предполага се, че съпругът ѝ е починал доста пред смъртта на Иван Александър, което води до интересния въпрос защо до тогава тя не е била омъжена за втори път? Тамара без съмнение е осъзнавала собственото си безсилие в една разпокъсана държава, когато е трябвало да се закълне във верност и подчинение на младия и неопитен цар.
И не след дълго, самата тя става обект на предложение за брак от страна на султан Мурад І. През цялото това време, османците не престават да нападат и грабят Балканите. Това кара местните принцове, деспоти и царе да се опитват да постигнат разни споразумения с тях, за да запазят икономиката на владенията си от разруха, заграбването на земите им и поробването на населението в тях от нападателите.
Успехът на генералите на Мурад срещу християнската армия на местните феодални господари Вълкашин и Углеша, прави положението на новия цар на България особено опасно.
В преговорите между двете страни се разбира, че младия цар е трябвало да задоволи едно допълнително условие, искано от Мурад – да се съгласи на династичен брак между него и сестра му Тамара Мария. Мавро Урбини цитира гръцкият историк Лаоник Халкокондил като източник за изявлението си, че от жена си, Иван Александър имал „изключително красива дъщеря, която дал за жена на турчина Мурад.“
След като получил това предложение, Иван Шишман поискал да му се даде време за консултации – това не било решение, което той искал да вземе сам. Това искане било почти без прецедент – само няколко византийки и една българска принцеса са били женени за мюсюлмани – турци или татари. (Единствената българска в писъка е дъщерята на Георги Тертер Елена, която била женена за Чака, синът на Ногай – хана за Златната Орда на татарите.)
До тогава Мурад имал три съпруги, мюсюлманската религия позволявала четири. Преборвайки си с личното си нежелание да задоволи предложението и след консултация с Патриарха и Болярския Съвет, Шишман се съгласил да позволи на тази принцеса, известна с красотата си, да стане жена на Мурад І. Това решение било необходимо поради факта, че големи части от България се били заграбени и големи градове загубени в полза на османците.
Предложението на Мурад било направено от позицията на сила – Тамара сключвала брак с най-силния политически играч на Балканите. Ясно е било, обаче, че този „новодошъл“ владетел е искал да покаже на народа си, че той е подходящ съпруг за дъщерята на Иван Александър. За да подсигури брака, той бил готов да върне на България голям брой от загубените земи и градове.
Нямаме никаква информация, какво е мислела Тамара по това време. Не се знае до какво степен ѝ е било позволено да изкаже мнението си, относно бъдещата си съдба. Тя със сигурност е знаела как се използвали принцесите по това време –за сключване на бракове, които потвърждавали мирни договори и в подкрепа на съюзничество – понякога с врагове. Дали се е страхувала да отиде в османският двор? Какви точно са били отношенията ѝ с Иван Шишман и семейството му? Какво е било мнението на майка ѝ Теодора І – сега монахиня? Можем само да спекулираме сега.
Да не забравяме, обаче, че тя вече е имала брак в младините си, който може да е бил сключен по неин избор. Това ни насочва към вероятността – за която се намеква в толкова много народни песни, опиващи я като жена със силна воля и бърз ум, че Тамара краен случай вероятно е дала съгласието си за неизбежния брак.
Тамара със сигурност у била чула за брака на шестдесет годишния баща на Мурад – Орхан със шестнадесет годишната византийска принцеса Теодора Кантакузина, който се състоял през май, 1346 година. Тя вероятно също е чула за брака на Орхан с друга Теодора Душан – дъщеря на леля ѝ Елена Шишман и Стефан Душан и нейна първа братовчедка през 1345(?).
Тамара, разбира се, е нямала никаква лична информация за Мурад. Знаело се е, че майка му е била византийска благородничка и той най-вероятно е говорел гръцки и е имал познания относно византийския етикет. И тъй като преди покръстването си майка му е била християнка, Мурад вероятно е имал понятие от разликите между Исляма и Ортодоксалното Християнство. Мурад бил смятан от съвременниците си за убедителен оратор. Вероятно той не би могъл да се смята за неграмотен – идеята, че не можел да пише, сега вече е отхвърлена от турските историци.
Въпреки, че бил обичан от народа си, че е бил строг и справедлив, българската гледна точка относно характера на Мурад ще да е била доста страховита, оцветена от ужаса на нападащите му армии. В битките, той бил жесток към враговете си, но също и внимателен – не позволявал да се убива безпричинно – особено млади хора под 18 години. Населението на бейлика му го намирало за религиозен и праведен мюсюлманин, който непрекъснато давал пример за добра държание. Той вземал социалните си отговорности на сериозно – строял училища и джамии, мостове и други архитектурни паметници. Тази страна от характера му не е била позната на Тамара преди заминаването ѝ. Мненията, които Тамара била чула за Мурад преди заминаването ѝ, са били предимно отрицателни.
Датата, официално приета за сключването на този брак е била 1371 година – след Черноменската битка. Тамара е била дадена за жена на Мурад от своя природен брат Иван Шишман някъде между 17 Февруари и 26 септември.1371 година.
И тъй като това решение е било взето от двадесетгодишния Шишман, нека да разгледаме трудностите, които го застигнали след приемането на българския престол. Османците му отели северна Тракия и Ямбол – който се съпротивлявал няколко месеца, Родопите, Костенец, Ихтиман и Самоков. И вместо да потърси помощ от брат си, Иван Страцимир и други местни феодали и владетели, той започва преговори с Мурад и сключва споразумение с него, обещавайки да бъде негов васал.
Легендата гласи, че Тамара е била предадена на османските войски някъде около Ямбол. Има съмнения дали тя е пътувала толкова скоро след сключването на договора. Вероятно е да е пътувала по-късно. И така, Тамара пристига в Бурса вероятно по-късно от трите млади булки – дъщерите на Константин Драгаш. Смята се, че е имала учител по турски, който е пътувал с нея до Бурса.
Питаме се каква ли зестра е занесла Тамара в Бурса? Ислямските обичаи изискват младоженецът да плати „цената на булката“ на родителите (в нашия случай роднините) ѝ. Парите платени от съпругът представляват брачния договор, тъй като „зестрата платена от младоженеца е единственото нещо, което различава съпругата от наложницата, защото робинята няма зестра.“
Във Византия, както и в средновековна България и по-голямата част от Европа, обичаят изисква младоженеца да получи зестра от родителите на булката. Въпреки, че тя оставала собственост на булката, съпругът е използвал приходите от нея за да посрещане необходимостите от съпружеския живот.
Според Михаил Псел през 1056 година „зестрата на булките е била еквивалентна на 50 литра (от предмети и монети), 10 от които са били златни монети а останалите други неща.“ И ако вземем за пример зестрата, която е донесла дъщерята на краля на Иберия (Грузия) при женитбата си за византийския император Константин ХІ, тези „други неща“ биха могли да бъдат „Съдове от сребро и злато, скъпоценни камъни и перли, скъпи дрехи; освен 56,000 златни монети, както и всяка година 3,000 златни монети за благотворителност.“
По време на сватбата на Орхан с Теодора, в описанията на Дукас срещаме думите „…размерът на зестрата и пред брачните подаръци… изобилстват с голямо богатство…“
Когато Милица Хлебянович и Стефан Лазаревич дават сръбската принцеса Оливера Деспина Хлебянович за съпруга на Баязид (по-късно, към 1390 година) те му предлагат зестра от много сребърни и златни монети от техните мини.
Възможно е, Тамара да е да е получила земя в югоизточна България – името ѝ е свързано с южните черноморски пристанища на юг от Бургас. Говорим за днешните пристанищата Ахтопол, Созопол, Черноморец, Равадиново и Св. Димитър (несъществуващо днес). Този „хас“ (лична собственост – думата произлиза от хасеки = любимка), се е състоял от именията, дадени на Тамара от баща ѝ или брат ѝ или пък от съпруг ѝ, за да издържа себе си и децата си. Оказва се, че този хас бил изключително богат. Според османските хроникьори, доходът от него бил 80,000 сребърни монети, докато доходът от големи градове като Ямбол бил 7,000, а този от Сливен – 8,000. Като такъв, той бил достоен за султанската съпруга. Този хас е бил наследен чак от Баязид ІІ, вероятно след смъртта на всички наследници на Тамара.
Смята се, че тя е пътувала с кола следвана от керван от други коли, в които били натоварени дрехи, бижута, пари, както и чеиза ѝ и личните ѝ принадлежностите, както и тези на придружаващите я слуги, съветници, свещеници и войници. Керванът е бил придружен от конна стража – българска до границата и после османска. Историкът Лаоник Дякони твърди, че българските жени обикновено пътували в коли.
Друго сведение, че тя е била придружена от важни личности – боляри бе потвърдено скоро от едно ново откритие. Тома Томов, специалист по византийска и средиземноморска история, скоро правил изследвания в Света София – сега джамия и открил много средновековни графити, издълбани в стените на кирилица и глаголица. Той открива там издълбаните имена на български боляри, чийто имена са също разпознати от Синодика на Борил, в близост до ложата на императрицата. Той твърди, че тези боляри, именувани Арцо и Тудор били изпратени (вероятно с войските си) да пазят Мария, сестрата на Тамара, при брака ѝ с Андроник Палеолог, доста пред сватбата на Тамара. Това, обаче потвърждава тезата, че Тамара също е била придружена от голяма група боляри, войници, свещеници, секретари, готвачи, прислуга и т.н..
Скоро след като Тамара пристига в османския двор, през 1373 година, тя се оказва зрителка и дори може би участничка в семейна драма, включваща византийския и османския дворове. Разочарован от държанието на най-големия си син, Андроник ІV, византийския император Йоан V Палеолог повишава втория си син – Мануил, в поста съ-импреатор. Отказът на Андроник да плати венецианските дългове на баща си преди известно време все още дразнел императора. Мануил обаче, ги платил, освободил баща си и сега бил награден за това.
Взаимоотношенията на Мурад със синовете му също се оказали проблематични. През 1373 година, Мурад бил ангажиран с военни действия и оставил Баязид да пази границата с бейлика Гермиян в Кутахия. Вторият му син – Якуб Челеби бил базиран в Караси, а на най-малкия му син Савчи Бей била поверена отбраната на Бурса. Той също командвал Тракийската армия.
На 6 Май 1373 година, Андроник ІV вдигнал бунт срещу баща си по същото време, когато Савчи Бей въстанал срещу Мурад. Те използвали случая, че Мурад и Йоан Палеолог участвали заедно в някаква кампания в Мала Азия. Въстаниците организирали общ лагер, недалеч от Константинопол. Савчи се провъзгласил за султан и наредил да се чете „хутба“ (официална декларация) за него. Очарован от първоначалният успех на операцията, Андроник провъзгласил три годишния си син за съ-император.
Ще ми запиташ читателю, как Андроник и Савчи Бей са успели да постигнат такова сериозно взаиморазбирателство? Дали комуникацията между тях не е била улеснена от Теодор – по-младия брат на Андроник, неотдавна прекарал известно време в Бурса. Той сега бил поставен като главнокомандващ н Спарта, в Пелопонес. Или пък връзката би могла да бъде постигната чрез Тамара – снахата на Андроник?
И както бихме предположили, Мурад бил абсолютно вбесен и веднага тръгнал обратно. Той не обичал особено сина си Савчи Бей – имал резервации към него. Мурад извикал Йоан Палеолог за да реши дали той е бил замесен в бунта на сина си. Обвинил бащата за делата на сина му. Обвинението по-точно било, че Андроник подвел сина му. Императорът отказал каквото и да е било участие и обещал да се присъедини към Мурад в наказването на бунтовниците. Предложеното наказание било смърт!
Османската армия стигнала да лагера на бунтовниците някъде късно след обяд. Качен на коня си, под прикритието на здрача и съвсем сам, Мурад преминал през реката разделяща двата лагера. Той извикал на войниците си да се върнат при истинския си господар и в полковете си, като им обещал амнистия. Войниците се разчувствали като чули гласа му и в по-голямата си част се върнали при него.
Останалите бунтовници, заедно с двамата принцове избягали и се скрили в Дидимотихон. Градът бил обсаден и населението подложено на глад. На 30 май гражданите не издържали и отворили градските порти. Двамата бунтовници били заведени при Мурад. Той наредил да ослепят Савчи Бей. Различни източници споменават, че това довело до последвалата му смърт. Други пък твърдят, че след като той бил ослепен, Мурад наредил да го убият.
Младите му последователи, с които той се криел в Дидимотихон също били наказани жестоко. Гърците били завързани заедно и хвърлени в Тунджа. На бащите на османските бунтовници било наредено първо да ги ослепят, а после да ги убият. Жестокостта на Мурад, особено когато бил застрашен трона му, била доказана без съмнение.
Интересно е, че според османският хронист Седадин, нямало никакво византийско вмешателство в бунта. Савчи Бей просто бил подведен от „…лоши съветници, …дяволски приятели.“ Не се споменават никакви имена! Някои от източниците намекват, че Баязид изиграл централна роля в решението за убийството на Савчи бей. Въпреки това, точно поради това въстание, от този момент нататък в бъдеще никои от принцовете на Османската Империя не били назначавани за губернатори на провинции, в близост да европейските части на държавата. Те били изпращани най-вече в Анатолий ските провинции за да се подготвят за бъдещето си на трона.
Изпратили Андроник окован във вериги при баща му и Мурад наредил на Йоан Палеолог да ослепи сина си, както и на младия си внук. Оказало се, обаче, че ослепяването, направено с врял оцет не било особено успешно. Зрението и на двамата не било напълно загубено – Андроник виждал добре с едното си око, а сина му – и с двете.
Мурад не издал заповед за екзекуцията на Андроник, но той бил вкаран в затвор заедно със семейството му – в кулата Анема на брега на морето. Ясно е, че Мурад е имал интерес да държи Андроник жив, за да поддържа враждата между бащата и сина. Собствения си син, обаче Мурад екзекутирал, страхувайки се от съперничеството му. Дали не можем да заподозрем и влиянието на Тамара, като най-сериозната сила за запазването на живота на Андроник – неин зет?
Андроник бил официално лишен от наследството си и на 25 септември и брат му Мануил бил обявен за наследник на византийския царски престол. През юли 1376 година колелото на съдбата се завъртяло пак и Андроник ІV и сина му Йоан VІІ – тогава шест годишен, успяват да избягат от затвора с помощта на Генуезците. Те били изкушени от обещанието на Андроник да им върне крепостта Галиполи.
Скоро след това, Андроник се отправил към Бурса за да помоли Мурад за помощ. Обещал му, че ако стане император на Византия, той щял да даде крепостта Галиполи на османците и да им отпусне специални търговски привилегии в Константинопол. Разбира се, той също се признал за васал на Мурад. При посещението си, той подновил познанството си с Тамара – най-високопоставената съпруга на Мурад. Вероятно е тя да е изиграла важна роля в тези преговори. Някои източници също предполагат, че Иван Шишман (също баджанак на Андроник), Марко Кралевичи от Прилеп и Иванко Тертер Добруджански също подкрепяли и окуражавали Андроник.
На 12 авгест1376 година Андроник влязъл в Константинопол и завзел византийския престол. Баща му и братята му – Мануил и Теодор веднага били изпратени в същия затвор – кулата Анема. Младият Йоан също бил коронясан за съ-император.
Двадесет дни след коронясването си, Андроник посетил Мурад отново – този път придружен от семейството си, за да благодари за оказаната му помощ. Двете сестри – Тамара и Мария, които вероятно не са се били видели от много години са имали възможността да се порадват една на друга. Андроник предал Галиполи на османците през пролетта на 1377 година.
Андроник и Мария били официално коронясани на 18 октомври 1376 година и запазили престола си за три години – до 1 юли 1379 година. Йоан V и синовете му се опитали няколко пъти за избягат от затвора и най-накрая, през юни 1379 година, с венецианска помощ, те успели. Те прекосили Босфора и се явили пред Мурад да молят за помощта му.
Мурад се съгласил при няколко условия, най-важното от които било те простят на Андроник. Дали това условие не е било дадено под влиянието на Тамара? Йоан и синовете му влезли в Константинопол на 1 юли 1379 година. Другите условия за връщането им на имперския трон били огромен годишен данък от 30,000 златици, платени ежегодно и голям военен контингент от 12,000 войници, които да подкрепят всички военни кампании на османците.
Андроник успял да избяга от плен още веднъж с помощта на Генуезците до Галата, като също успял да вземе със себе си цялото си семейство, възрастната императрица Елена, сестра си, леля си Теодора, както и още по-възрастния си дядо – Йоан Кантакузин.
Политическият конфликт между Константинопол и Галата продължил още почти две години. Но накрая двете страни се разбрали, след направените компромиси и подписали взаимен договор през май 1381 година. Андроник, заедно с опрощението получил и областта Селимврия (днешно Силиври) на която станал губернатор. Градът станал столицата на неговия апанаж. Той е разположен на брега на Мраморно море, съвсем близо до Константинопол. Андроник отново бил възстановен за наследник на престола, но наследническите права щели да го прескочат в полза на сина му – Йоан VІІ.
Някъде през 1380 година българската царица-майка Теодора ІІ починала. Не знаем, за съжаление дали майката на Тамара – Теодора І, била жива до тогава или не.
През 1381 година Тамара била едно от главните действащи лица в организирането на две грандиозни сватби. Едната на принц Баязид с Делвет Шах Хатун – дъщерята на емира на Гермиян и по-късно през същата година – сватбата на дъщерята на Мурад – Нефизе с принц от бейлика Караман – Аладин Али.
През 1385 година Андроник Палеолог изненадващо починал, оставяйки Мария вдовица, заедно с трите ѝ деца – Йоан VІІ и две дъщери, чийто имена не се знаят.
През 1386 година Мурад станал на 60 години и имал мерак да празнува. Армиите му били превзели важни градове на Балканите – като София и Ниш. Организирали тройна сватба – Мурад, Баязид и Якуб Челеби (титлата челеби означава благородник, който е образован и може да чете и пише) се оженили за трите дъщери на деспот Мануил Палеолог в Йени Хисар. Източниците съобщават, че булките вероятно са били незаконнородени дъщери на „византийския император“(?) и любовницата му. Дали семейството на Мануил и другите му деца са присъствали, също не се знае.
Мурад умира през 1389 година в битката при Косово поле. Използвайки претекста, че е допуснат до Мурад, докато се кланя дълбоко пред него, сърбина Милош Кобилич го промушва с ножа си. Сина му Баязид веднага е обявен за султан. Тялото на Мурад е било балсамирано и върнато в Бурса за погребението.
Няма никакви източници, които да дават детайли от живота на Тамара в Бурса, написани по нейно време. Само можем да спекулираме за живота и взаимоотношенията ѝ със съпруга ѝ – често отсъстваш, особено когато военните действия се преместват в Европа.
Фолклорната традиция, обаче, ѝ предписва по-значителна роля на влияние върху Мурад, в полза на българския народ и територии. Това е подкрепено и от специалното включване на името ѝ във всички ортодоксални молебени. Синода на българската църква нарежда да се казват молитви за Кера (лейди) Тамара. Специално е споменаването ѝ в Синодика на цар Борил, изискващ от всички вярващи да се молят за вечната памет ….На Кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, велика госпожа, обрученица на великия емир Амурат (Мурат), която му бе отдадена заради българския род. А тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет.“ И наистина, завръщането на Ихтиман и Самоков и районите им към Българското царство днес се смятат като придобити в резултат на брачния договор на Тамара. Същото би могло да се каже за десетте години от относителен мир, последвали този съюз.
Във фолклорът също има предположения, че Тамара е раждала деца. И наистина, според мюсюлманските брачни закони по това време, тя е споделяла брачното легло с на Мурад с другите му съпруги по определения за това ред.
Огромния брой народни песни, посветени на Тамара, са доказателство за националния интерес към личните взаимоотношения на българската принцеса и владетеля на чуждата окупационно сила.
Песните за Тамара, или както тя е позната в тях – Мара, идват от всички краища на държавата – от Софийско, Габровско, Банско и много други области и демонстрират какъв ефект историята на нейния живот е имал върху българското население. Някой от песните намекват, че Мурад е „увещавал“ Мара цели три години да се омъжи за него. Други песни разказват, как той е искал съвет от майка ѝ или мащехата ѝ. Много от тях представляват диалог между Мурад и Тамара в който Мурад я моли да приеме Исляма а тя се опитва да се измъкне с разни отговори. В песен от Софийско, Тамара прави грандиозни искания за да се покръсти, но Мурад решава, че тя може да си запази религията и да бъде негова жена като християнка.
Общите теми на целия цикъл са две – колко много Мурад иска да вземе Тамара за своя жена и забавящите тактики, които тя използва, за да отложи неизбежното.
По-интересни са песните, които се занимават със семейния живот на Тамара и Мурад. Някои от тях дават интересни детайли за живота им. В тях се споменава, че те имали четири деца – две момчета и две момичета. Други песни, като тази от Банско, споменават още по-интересни подробности и влизат по-дълбоко в проблемите, които Мурад и Тамара са имали. Песента ни разказва, как след девет години брак, те са родили момче, което е била родено „без кости“. – което не можело да върви и да говори. Тамара поискала съвет от майка си. Съветът бил Мурад да изпрати Тамара със сина си до ортодоксален манастир, та там монасите да се молят за здравето на детето.
Мурад се съгласил със съвета на тъща си, само при условие, че ако момчето не се оправи, то той ще „отсече нейната (на Тамара) хубава глава“.
Двеста войници водят Тамара и сина ѝ до посочения манастир. Монасите се молят за детето, Тамара се моли и плаче. Чудото обаче става и детето започва да говори и да върви. Тамара го води при баща му, за да му покаже силата на чудесата на християнството.
Днес, ние бихме казали, че детето страда от рахит, заболяване, причинено от липсата на няколко витамина и минерала в тялото на човека – витамин Д, Б12, калций и фосфат. Тяхната липса води до омекването и отслабването на костите. Това честа се случва при деца, които страдат от проблеми в дроба или бъбреците, които не могат да преработват витамините и минералите до активната им форма. Възможността детето на Мурад и Тамара да страда от рахит се увеличава от факта, че болестта се предава от родител до дете и става хронична. А ние знаем, че Иван Александър е страдал от рахит, който бил причината за неговите „свити колена“. Симптомите от тази болест са омекване на костите, болки, дентални деформации, спрян растеж, водещ до нисък ръст и повишена възможност за счупвания, както и деформации на скелета. Дали, питаме се ние, детето не е могло да говори и ходи по тези причини?
Лечение и поправяне на деформациите, причинени от рахита, биха могли да се постигнат при добавянето на липсващите минерали и витамини в тялото на детето. Ако това е направено когато детето е малко, деформациите на скелета биха се коригирали и с време, напълно изчезнали.
И ако читателя се пита как би могла информацията за личния живот на Тамара да изтече и да стигне до създателите на тези песни във фолклора ни, отговорът е, че тя е дошла по най-различни пътища. Пристигнала е с войниците и моряците, които са подкрепяли османската армия в завоевания на им. Също новини са дошли вероятно от слугите на Тамара, които са я придружили в началното ѝ пътуване и в последствие са се завърнали у дома. Информация също е идвала от пътници и търговци, чрез двете религии, чрез официалните османски укази и празненства.
Единственият друг турски източник, Genc Turkan, (в книгата ѝ Bursa Sultanlari), в който се споменава, че Мурад е имал деца от Тамара също заявява, че те имали четири деца, от които поне едно е било момиче. И въпреки, авторката бърка семейния произход на Тамара, броят на споменатите деца е положително потвърждение.
Разбира се, че до времето, когато Мурад е починал през 1389 година, Тамара е била на 49 години е вероятно до тогава да е имала и други деца, тъй като е била негова съпруга за близо 18/19 години. Не се знае колко от децата им са оживели, имайки предвид високата детска смъртност на Балканите по това време. Също всички момчета са били избити от Баязид при вземането на османския трон.
Според друга легенда, една от най-чудотворните икони на Рилският манастир – Света Дева Пътеводителката е била подарък от Тамара Мария. Питаме се кога точно е дала Тамара тази икона на манастира – дали когато е станала вдовица – в памет на първия си съпруг Константин? Или пък от благодарност за излекуването на детето ѝ? За съжаление, никога няма да знаем.
От историята знаем, че с идването на Баязид на османският престол, България започва да се стапя и напълно да изчезва. Иван Шишман е убит в Никопол на 3 юли 1395 година, а Иван Страцимир – вероятно в Бурса през 1397/8 година. Как ли е преживяла Тамара тяхната смърт?
Не знаем също колко дълго е живяла Тамара след смъртта на Мурад. Известно ни е, че първата му съпруга – Гюлчичек Хатун го е надживяла с поне 10-15 години и вероятно е починала между 1400 – 1405 година. Ако Тамара е имала същата продължителност на живота си, тя би могла да е жива да 1405-1410 година?
И се питаме къде в същност е живяла тя? Шансовете да се е върнала в България след като е останала вдовица са малки, не защото това не е прието. Читателят видя, че това става при Теодора Кантакузина, когато тя остава вдовица и се връща при семейството си в Константинопол, с които живее още дълго време. Следващите две султанки, за които ще ви разказвам, Оливера Деспина и Мара Бранкович, като остават вдовици също напускат османският двор за да живеят с членове на семейството си. Но в България не били останали членове на семейството, които Тамара познавала добре и към които имала някакви хубави чувства. Шансовете да е станала монахиня също не са големи, имайки предвид несигурната съдба на манастирите по това време на Балканите, изложени на постоянни нападения на османски и кръстоносни войски.
Възможен е един друг вариант – ако е искала да напусне османският двор, Тамара би могла да отиде да живее при сестра си Мария и семейството ѝ в Силиври. През годините те биха могли да са изградили добри взаимоотношения. До това време, тя също била вдовица и се е борила за наследствените права на сина си. Там все пак, Тамара би могла да бъде в християнско обкръжение и при роднини. Но това е само една хипотеза.
Най-приемливият вариант за живота на Тамара след смъртта на Мурад е тя да е останала около децата си – тези от дъщерите си, които са преживяли всички болести. И тъй като предполагаме, че синовете са избити от Баязид при вземането на трона, вероятно е тя да е имала живи дъщери – принцеси, женени за паши и Тамара би могла да живее около тях. Казвам „Тях“, но е вероятно само една дъщеря да е оживяла. Фактът, че странджанският хас е преминал в ръцете на властващият Баязид II, след доста години, означава, че до тогава е имало потомци на Тамара, които са го получавали в наследство.
Според Р Дейви, в някой издания от миналия век, се пише, че в старата османска столица Бурса имало гроб, който бил на Тамара. Той бил оставен отворен и върху него садели жито или ечемик, по нейна поръчка. Тя също искала върху него да пада дъждец и по тези причини, оставили над него отворен прозорец, за да спазят желанието ѝ. Между другото, както знаем, българската погребална традиция напълно отговаря на тези изисквания, само че в България върху гроба се садят цветя.
При посещението си в Бурса видяхме гроба на Мурад в неговият мавзолей – по –точно церемониалните паметници/гробове на Мурад и някои от съпругите му, както и четири малки ковчези на деца. Дали някои от тях не са били децата на Тамара, запитах се аз.
Всички това, обаче, се оказа доста условно. След земетресението в Бурса през 1854 година по-голямата част от гробниците и мавзолеите били частично или напълно разрушени. Султанът, властващ по това време – Абдул-Азис, издал заповед за възстановяването им. Вероятно е тогава или след следващото земетресение, те да са били оформени така, както ги виждаме днес.
Бурса, за съжаление се намира в района на северно-анатолийската геоложка земетръсна линия, която пресича Турция и е причината за многото земетресения там.
Но, Тамара, като вероятно единствената съпруга християнка на Мурад не би могла да бъда погребана в залата на мавзолея му, а извън него, в близост. Мавзолеят на Мурад се намира в предградието Черкидже, в близост до реновираните от него минерални бани, известни от хилядолетия. Известно е, че той е претърпял „значителни поправки“, вероятно през 1471, после при земетресението в 1854 и последвалите други такива. Постарали са се, вероятно да запазят оригиналният му вид.
По времето на моето посещение в търсене на гроба на Тамара ми обясниха, че мястото, където вероятно е бил гроба ѝ, в близост до мавзолея на Мурад, е било разрушено от друго земетресение – през 1939 година. Тогава е изникнала и сградата, която сега се намира точно зад гърба на мавзолея на Мурад. Тя е била построена точно върху гробовете на Тамара и други християнки от султанското семейство.
Тамара е била обект на интерес на много съвременни български историци и писатели. Глави/секции се появяват за нея в различни книги. Понякога, тя е споменавана и в турски исторически материали. Включена е и от много писатели в повествованията им – най-вече за съдбите на последните Шишмановци.
Повечето от авторите са използвали личността на Тамара с необходимия респект към истерическите данни. За съжаление, обаче, има ново автоматично течение в писането на романи и исторически материали. Без да се стараят да са достоверни към героинята си, авторите пишат това, което им е удобно – в пълна независимост от фактите.
Много жалко е също, че в България, много неинформирани журналисти, писатели и дори историци пишат, че Баязид бил син на Тамара. Та нали се знае, че през 1372 година когато Баязид е бил още момче на 12 години, той се жени за една от дъщерите на Константин Драгаш. Официално прието е, че той е бил роден през 1360 година. Майка му – Гюлчичек Хатун се жени за баща му през 1359 година. Тамара се появява на османската сцена само през 1372 година и в никакъв случай не би могла да бъде майка на Баязид!
Впечатлителен е факта, че българската нация е запазила музикалната, поетическа и историческа памет за тази принцеса, запомнена в името на жертвата, която тя е правила в името но народа си. Тя приема живот надалеч от родината си, в напълно различни култура и език, за да предотврати или поне да намали страданията им.
Важно е също да се знае, че няма други български принцеси, споменати в такова многообразие и толкова често във фолклора ни. Тамара прави единственото изключение. Уникалното качество на народната традиция за Тамара се е дължало на начина, по който населението е гледало на огромната саможертва, която тя е направила в тяхно име.
Тамара става символ на българската нация и с това, че запазва българската си идентичност – това е била причината, поради която тези песни са се предавали от поколение на поколение и са се запазили в народната памет. През петте века живот по времето на османската окупация, примерът на Тамара е бил безценен. Той е бил едно стъпало, по пътя за запазването и прераждането на българската нация.
