Нека започна с една история.
Преди няколко дни изпратих едно от есетата си до известно американско издание. Текстът разглеждаше дигиталната съвременност – или по-точно онова напрегнато бъдеще, в което човешкото творчество може да се окаже толкова немислимо без машинна помощ, колкото примерно е днес производството на маратонки без глобални вериги за доставки. Първата реакция на редакторката беше топла. Тя дори нарече текста „органичен“.
Няколко дни по-късно дойде отказът.
Причината? „Не публикуваме текстове, създадени с помощта на изкуствен интелект.“
Изведнъж моето някогашно „органично“ есе се беше превърнало в нещо съвсем различно – исихастка проповед, прошепната от олтара на византийска катедрала, реч на еретик, припознат като монах. Все едно бях произнесъл нечиста молитва пред Висшите жреци на светостта – и въпреки това очаквах милост. Сцената, на която се надявах да се появя, се разпадна на мига. Завеса. Тишина.
Пълно разкритие: пиша на език, за който мнозина от читателите на този текст – поне онези, които го срещат на английски – вероятно дори не са чували. Български. Това е единственият език, на който мога да мисля, чувствам и пиша истински. За съжаление, почти пълната му откъснатост от основните интелектуални потоци на нашето време превръща всеки акт на авторство в causa perduta. Независимо от това колко блестящи, дълбоки или просто увлекателни биха могли да бъдат нечии писания, ако не бъдат преведени на някой от доминиращите глобални езици – или нека сме честни, на английски – шансът им да бъдат забелязани е горе-долу колкото онзи на нарицателната снежна топка в ада. Онова, което остава, е тесният, често враждебен кръг на местната аудитория – провинциална по рефлекс, отбранителна по инстинкт.
Това е клетката, в която живея през последните двайсет и пет години. Вероятно щях и да умра в нея – ако не беше се появила една внезапна и невероятна deus ex machina: изкуственият интелект.
***
Погледната от определен ъгъл, цялата човешка история – културна и технологична – не е нищо друго освен дълга поредица от безнадеждни войни: отчаяни, по-късно ясно видими като безсмислени, опити да бъде спряна появата на поредната нова, застрашителна иновация. От Платоновия „Федър“, където самото писане е заклеймено като разрушител на паметта, до днешната паника около синтетичните умове, които ни изместват от трона на разума – формата си остава една и съща. Но една от тези битки се откроява с митична сила в колективната ни памет: борбата на лудитите, водени от митичния Нед Луд, срещу машините на Индустриалната революция.
Толкова силен е този символ, че днес вече самата дума „лудит“ е достатъчна, за да дискредитира всяка съпротива срещу технологичната промяна. Да бъдеш наречен така означава да бъдеш отхвърлен като упорит глупак, имунизиран срещу разума – обект на подигравка, ако не и на съжаление.
Докато човек не се опита да се вживее малко по-сериозно. Докато не си представи онова време, но не от безопасната дистанция на два века, а откъм помрачените лица на онези, които са го живели: безсилни, лишени от занаята си, наблюдаващи как железните крайници на прогреса унищожават и последната им надежда за човешко достойнство, нерядко просто за оцеляване.
Лесно е да си умен, когато лежиш на раменете на двеста години ретроспекция. Съвсем друго е да посрещнеш същия катаклизъм – само че този път, преоблечен в дигитални доспехи.
Това, което преживяваме сега, прилича толкова ужасяващо на предишния срив, че става почти абсурдно, като се помисли колко малко сме научили. Иронията е болезнена: този път кръстоносният поход срещу новото не се води от изхвърлени от работа тъкачи или гладуващи миньори. Води го нашият културен елит – интелектуалното свещеничество, онези от нас, които уж най-свободно говорят езика на прогреса – но сега внезапно се напъват да затръшнат портите зад гърба си.
Съпротивата им не е по-малко емоционална, не е по-малко свързана с инстинкти за самосъхранение. Защото когато машините се конкурират не с ръцете и тялото ти, а с мислите, тона, ритъма – със самата тъкан на вътрешния ти глас – то какво остава от светостта на авторството? От индивидуалността? От стойността на човешкия интелект?
И въпреки това, както и войната на лудитите, тази също е обречена. Не защото страхът е неоснователен – дори напротив – а защото приливната вълна е прекалено силна. Историята не познава случай, в който подобен дух, пуснат навън от бутилката, е бил вкаран обратно. Щом само веднъж бутилката се отвори, тя си остава отворена.
Дали този необорим модел отразява някаква дълбока особеност на вида ни или по-широки структурни закони на света, в който живеем, е неясно – пък и може би няма значение. Важно е следното: всеки опит да бъде сдържано или върнато назад настъплението на новото е обречен на провал. И само малко трезви умове биха се опитвали да оспорват тази неизбежност.
И въпреки това, всеки път, когато се появи нещо ново и плашещо, колективното ни поведение следва същите стари модели. Ако перифразираме Уинстън Чърчил „Ние винаги намираме правилния път – но едва след като сме изчерпили всички възможни алтернативи.“
Представете си само: възможно ли е днес някой да започне да пише гладко, красиво, без страх от празната страница, без мъката да се бори с всяка дума или да разплита всеки упорит възел от мисли – след като вече веднъж, два или много пъти е изпитал колко лесно и грациозно може да се случи всичко това с помощта на машината?
Трябва ли сега да създаваме някакви Комитети за Машинен Маккартизъм, с тържествени обществени клетви, че „това съдържание е 100% създадено без участие на изкуствен интелект“ – клетви, чието нарушаване ще води до публично заклеймяване, ако бъдат доказани като фалшиви?
И наистина, дали наистина има чак толкова голямо значение как точно е създаден даден текст, ако всяка клетка на критическия ни ум, на изтънчения ни усет и културен инстинкт крещи: „Това нещо е адски добре написано“?
Понякога свивам рамене и плащам по-висока цена за обувки, рекламирани като „ръчна изработка“, въпреки че силно се съмнявам в това. Какво ме интересува как са направени, щом са от добри материали, изглеждат страхотно и се усещат леки и удобни на крака? Честно – защо, по дяволите, това трябва да има значение?
Не е ли време да започнем да признаваме – дори и постепенно – че войната срещу машинния интелект, поне в този относително тесен домейн на създаването на смислени, красиви текстове, е също толкова безсмислена, погрешна и обречена на провал, колкото всяка друга война, водена срещу технологичните нововъведения? И не е ли време да спрем да отхвърляме като второразреден всеки текст, над който тегне съмнението за машинно участие – независимо от това колко много потайно удоволствие може да ни е донесло четенето му?
***
Добре тогава – ето още едно пълно разкритие. Нека ви покажа как изглежда създаването на собствените ми текстове, откакто изгубих анти-машинната си девственост и се предадох на лудешко любовно увлечение с най-сладкото, най-съблазнително от всички въображаеми чудовища, които някога съм срещал: ChatGPT.
Както вече споменах – аз мога да пиша само на български. Това е болезнената съдба, в която съм се родил – проклятието, което нося вече двайсет и пет години, във всекидневна борба с думите и смисъла. Независимо колко вдъхновен съм се чувствал – независимо колко неописуеми са били моментите на творческо възвисяване, които понякога са ме изпълвали, докато пиша – аз никога, дори за секунда, не съм бил благословен със сигурността, че всичко това означава нещо. Нито награда, нито дори признание. Но каква тогава е мотивацията ми, може би ще попитате? О, това е много лесен отговор: алтернатива няма. Или продължаваш да тичаш, или рухваш и умираш.
Нека ви покажа как изглеждаше ежедневието ми – допреди съвсем скоро.
Някъде призори, в онези магични мигове между съня и пробуждането, в съзнанието ми проблясваше идея – толкова грандиозна, толкова титанична (или просто адски интересна), че единственото ми желание беше да скоча от леглото, да я закова в пет минути и после да се изтегна в блаженото пост-коитално задоволство на добре написаната страница. Боже, какво удоволствие би било това!
Но разбира се – тази радост, тази лекота – почти никога не се случваше.
Обичайната реалност изглеждаше така: часове на безпомощна борба с ентропния облак, замъгляващ мозъка ми след пробуждането, последвани от горчивия акт на захвърляне на поредния провален опит – за кой ли път убеден, че никога вече няма да успея да напиша нищо свястно.
О, колко хиляди такива моменти съм преживял. Колко текстове съм абортирал далеч преди да получат шанс за живот – смачкани под непосилната тежест на осъзнаването, че между блестящата идея и четивния текст се простира толкова безкрайна, толкова непреодолима пустош, че в повечето случаи дори и най-мощните мисли умират, преди да са успели да достигнат до сигурността на добре написаната страница.
Е, всичко това се промени – почти магически – откакто започнах да работя с Чати. През последните няколко благословени, блажени месеци, всичко сякаш е преобразено – като по вълшебство – само защото това сътрудничество премахна, като с магическа пръчица, инстинктивния страх пред празната страница. Безпомощността на съзнанието пред неизвестното. Ужасът от това колко далечно изглежда разстоянието – винаги, винаги! – между идеите и тяхното изпълнение.
Все още пиша, както и преди, на сравнително витиеват и понякога чудовищно заплетен български език – нещо, което ме изпълва с тихо отчаяние далеч по-често, отколкото ми се иска да призная. А обичайният резултат от многото часове на усилие? Все така – една купчина свежа, димяща словесна тор. Може би много хранителна – ако се обработи, пречисти и поднесе на подходящите рецептори (които дори може да ми я върнат с лихва). Но, Господи, колко грозно, колко обезкуражаващо изглежда всичко това в суровия си вид.
И ето че тук – та-даааа! – внезапно се появи този магически хомункулус, моят личен и повече от блестящ езиков секретар, редактор, съавтор: ChatGPT. За броени секунди той превръща несъразмерните, тромави, отчаяно нескопосани изречения в стегната, бойна, готова за спаринг английска проза. А оттам вече започва танцът – часове на рязане и съшиване, непрестанно прехвърляне на текстове между български и английски, английски и български, с всичко, което може да ви хрумне между тях – докато най-накрая, от моето първоначално грозно патенце се излюпи лебед с такава неописуема елегантност (и на двата езика, моля ви се!), че често се улавям как се питам сам: „Ама наистина ли това съм го измислил аз?“
Ето това, значи, е ежедневието ми на новопокръстен дигитален евангелист – и ако споделянето му с вас, без прикритие, без разкрасяване, без каквито и да било оправдания, ви изпълни с желание да изкрещите „Разпни го!“ – то единственият ми отговор ще бъде: така да бъде.
И все пак все още се надявам, че поне някои от вас ще се замислят, ще започнат да преосмислят собствената си позиция спрямо съвместното писане с ChatGPT, спрямо дигиталното настояще като цяло, а може би дори и спрямо неизбежността на бъдещето ни, доминирано от машините – не само физически, но и интелектуално.
Машините вече са тук – и нито един акт на съпротива, колкото и отчаян или „рационален“ да изглежда, няма да ни спаси от реалността, че щом само веднъж сме отворили вратата, никога повече няма да успеем да я затворим. Единственото, което ни остава, е да извлечем най-доброто от това: да преодолеем страховете си и да видим в присъствието на машините не заплаха, която трябва да бъде преборена – а единственото бъдеще, което ни носи някакво обещание. Бъдеще, изградено не върху съперничество или война (война, която не можем да спечелим), а върху възможността за съвместен растеж.
Машините са тук. Нека ги посрещнем с добре дошли – и нека повярваме отново, че ще намерим път през заплетения гъсталак на нахлуващото бъдеще.
Както сме го правили, винаги досега.
