През пролетта и лятото на 2008 г., когато Доналд Тръмп все още беше регистриран демократ, един анонимен блогър, известен под псевдонима Менций Молдбъг, публикува сериен манифест под заглавието „Открито писмо до широкоскроените прогресивни“. Написано с насмешливото разочарование на бивш вярващ, това писмо от сто и двадесет хиляди думи твърдеше, че егалитаризмът, вместо да подобрява света, всъщност е виновен за повечето му злини. Според Молдбъг фактът, че читателите му мислят обратното, се дължал на влиянието на медиите и академичните институции, които заедно, макар и несъзнателно, поддържат ляво-либералния консенсус. На този зловещ съюз той даваше името Катедралата. Молдбъг призоваваше за нещо не по-малко от пълното ѝ унищожение и „рестарт“ на обществения ред. Предлагаше „ликвидиране на демокрацията, Конституцията и върховенството на закона“ и в крайна сметка прехвърляне на властта към „главен изпълнителен директор“ (някой като Стив Джобс или Марк Андресън, предполагаше той), който да превърне управлението в „тежковъоръжена, ултрапечеливша корпорация“. Този нов режим щял да продаде държавните училища, да унищожи университетите, да премахне пресата и да хвърли в затвора „децивилизованото население“. Също така щял масово да уволни държавни служители (политика, която Молдбъг по-късно нарече RAGE – пенсиониране на всички държавни служители) и да прекрати международните отношения, включително всякакви „гаранции за сигурност, външна помощ и масова имиграция“.
Молдбъг признаваше, че неговата визия зависи от здравия разум на изпълнителния директор: „Ясно е, че ако той или тя се окаже Хитлер или Сталин, току-що сме възродили нацизма или сталинизма.“ И все пак той отхвърляше неуспехите на диктаторите от XX век, които според него твърде много разчитали на народната подкрепа. За Молдбъг всяка система, която търси легитимност в страстите на тълпата, е обречена на нестабилност. Макар критиците да го наричаха технофашист, той предпочиташе да се самоопределя като роялист или якобит – препратка към привържениците на Джеймс II и неговите потомци, които през XVII и XVIII век се противопоставяха на парламентарната система на Великобритания и отстояваха божественото право на кралете. Френската революция, кошмарът на реакционерите, е можела да бъде подмината – според Молдбъг, английската и американската революция са отишли твърде далеч.
Ако „Откритото писмо“ на Молдбъг не проявяваше особена любов към народа, то все пак загатваше, че за него може би ще се намери някаква употреба. „Комунизмът не беше свален от Андрей Сахаров, Йосиф Бродски и Вацлав Хавел“, пишеше той. „Нужно беше съчетание от философи и тълпа.“ Най-доброто място за вербуване на тази тълпа, според него, било интернет – прозрение, което се оказа точно. Скоро линкове към блога на Молдбъг, „Unqualified Reservations“, започнаха да се разпространяват сред либертариански техничари, разочаровани бюрократи и самозвани рационалисти – мнозина от които се превърнаха в ударната вълна на едно онлайн интелектуално движение, станало известно като неореакция, или Тъмното просвещение. Макар малцина да станаха открити роялисти, тяхното презрение към обамисткия оптимизъм намираше израз в ересите на Молдбъг. В най-влиятелния си израз, който бързо се наложи сред зараждащата се алт-дясна интелигенция, Молдбъг призоваваше читателите си да се събудят от идеологическата летаргия, като вземат „червеното хапче“ – като героя на Киану Рийвс в „Матрицата“, който избира трудната истина пред блаженото неведение.
През 2013 г. в статия на новинарския сайт TechCrunch, озаглавена „Гийкове за монархията“, се разкри, че Менций Молдбъг е киберпсевдоним на четиридесетгодишния програмист от Сан Франциско на име Къртис Ярвин. По същото време, когато се опитвал да преработи правителството на САЩ, Ярвин измислял и нова компютърна операционна система, за която се надявал да се превърне в „дигитална държава“. Основал компания с името Tlon – по разказа на Борхес „Тльон, Укбар, Орбис Терциус“, в който тайно общество описва паралелен свят, който започва да измества реалността. Докато събирал средства за стартиращата си фирма, Ярвин се превърнал в нещо като Макиавели за своите големи технологични благодетели, които споделяли възгледа му, че светът би бил по-добър, ако го управляват те. Сред инвеститорите на Tlon били рисковите фондове Andreessen Horowitz и Founders Fund, последният основан от милиардера Питър Тийл. И Тийл, и Балажи Сриинивасан, тогава генерален партньор в Andreessen Horowitz, станали приятели на Ярвин, след като прочели блога му, макар че имейли, споделени с мен, разкриваха, че нито един от двамата не бил особено въодушевен от публичното свързване с него по онова време. „Колко опасно е това, че ни свързват?“ пише Тийл на Ярвин през 2014 г. „Една утешителна мисъл: едно от скритите ни предимства е, че тези хора“ – воините на социалната справедливост – „не биха повярвали в конспирация, дори ако тя ги удари по главата (може би това е най-добрият белег за упадъка на Левицата). Подобни връзки ги карат да звучат наистина лудо, и те го знаят.“
Десетилетие по-късно, с тръмпистката десница, прегърнала властта на силната ръка, връзките на Ярвин с елитите в Силициевата долина и Вашингтон вече не са тайна. В свое участие през 2021 г. в ултрадесен подкаст, вицепрезидентът Джей Ди Ванс, бивш служител в една от рисковите компании на Тийл, спомена Ярвин, когато предложи бъдеща администрация на Тръмп да „уволни абсолютно всеки бюрократ на средно ниво, всеки служител в административната държава, да ги замени с наши хора“ и да игнорира съдилищата, ако те възразят. Марк Андресън, един от ръководителите на Andreessen Horowitz и неофициален съветник в т.нар. Департамент за правителствена ефективност (DOGE), започна да цитира „добрия си приятел“ Ярвин по въпроса за нуждата от фигура като основател, която да поеме контрол над „излязлата извън контрол“ бюрокрация. Андрю Клостър, новият главен юрисконсулт в Управлението за държавна служба, заяви, че подмяната на държавни служители с лоялисти може да помогне на Тръмп да победи „Катедралата“.
„Има личности, които канализират духа на времето – Ницше ги нарича своевременни хора – и Къртис определено е такъв“, каза ми служител на Държавния департамент, който чете Ярвин още от ерата на Молдбъг. Още през 2011 г. Ярвин твърдеше, че Тръмп е една от двете личности, които изглеждат „биологически пригодени“ да бъдат американски монарси. (Другият бил Крис Кристи.) През 2022 г. той препоръча Тръмп, ако бъде преизбран, да назначи Илон Мъск да ръководи изпълнителната власт. В подкаст с приятеля си Майкъл Антън, днес директор по стратегическо планиране в Държавния департамент, Ярвин твърдеше, че институциите на гражданското общество, като Харвард, трябва да бъдат закрити. „Идеята, че можеш да бъдеш Цезар… докато работи някакво чуждо Министерство на реалността, е просто абсурдна“, каза той.
В някаква друга времева линия Ярвин можеше да си остане неизвестен и безполезен интернет-чудак, един вид дигитален дьо Местр[1]. Вместо това, той се превърна в един от най-влиятелните нелиберални мислители в Америка – инженер на интелектуалния изходен код за втората администрация на Тръмп. „Ярвин измести прозореца на Овъртън“[2], каза ми Нихил Пал Сингх, професор по история в Нюйоркския университет. Творчеството му е възродило идеи, които някога са изглеждали извън границите на приличното общество, добави Сингх, и е създало пътна карта за демонтирането на „административната държава и глобалния следвоенен ред“.
Докато идеите му се превръщат в реалност чрез DOGE, а Тръмп все по-често се самоидентифицира като крал, човек би очаквал да намери Ярвин в еуфорично настроение. В действителност, последните месеци той прекарва в тревога, че моментът ще бъде изпуснат. „Ако в момента имаш тръмпова ерекция, наслади ѝ се“, написа той два дни след изборите. „По-твърд от това няма да стане.“ Това, което мнозина възприемат като най-опасното посегателство срещу американската демокрация в историята на страната, Ярвин отхвърля като жалко недостатъчно – „преврат на вибрациите“. Без пълномащабно автократично завземане на властта, според него, ответната реакция е неизбежна. Когато говорих с него наскоро, той цитира думите на Луи дьо Сен-Жуст, френския философ, защитник на Терора: „Който направи само половин революция, копае собствения си гроб.“
По-рано тази година обядвахме с Ярвин във Вашингтон, където беше дошъл, за да отпразнува смяната на режима. Беше в обичайното си облекло: дънки, ботуши „Челси“, измачкана риза под мотористко яке. След няколко хапки от чийзбургер с хрупкав лук, той побутна чинията си настрана. Миналата година, обясни той, решил да започне да взема лекарство, подобно на Оземпик[3], след дебат с десния коментатор Ричард Ханания относно относителните достойнства на монархията и демокрацията. „Разбих го във всяко отношение“, каза Ярвин, побутвайки домата с вилицата си. „Но той имаше едно огромно предимство – аз бях дебел, а той не.“
Инжекциите явно действат. Докато аз се хранех, телефонът на Ярвин се пълнеше със съобщения, някои от които го поздравяваха за новия му външен вид. Същата сутрин списание „Таймс“ бе публикувало интервю с него, придружено от мрачен черно-бял портрет. До неотдавна Ярвин, с разрошената си коса до раменете и зле подбран гардероб, изглеждаше безразличен към външността си. Сега, облечен в коженото си яке, той гледаше строго към читателя изпод артистично разрошена прическа. Приятелят му Стив Сейлър, писател за бели националистически сайтове, каза, че изглеждал като „петия Рамон“ [по името на известната рок група].
На живо, както и на хартия, Ярвин се изразява с императорска самоувереност. Почти невъзможно е да бъде прекъснат. „Когато равинът говори, оставяш равина да говори“, каза ми Разиб Хан, десен научен блогър и близък приятел на Ярвин. Дори приятелите и семейството му обаче признават, че има какво да подобрява като комуникатор. Говори накъсано, монотонно, рядко отговаря директно на въпроси и е склонен към дезориентиращи отклонения. Докато казва едно, винаги се разсейва от нещо друго, което също би могъл да каже – като GPS, който постоянно предлага по-бърз маршрут.
Самият Ярвин се чувства облекчен от това как е минало интервюто му за Ню Йорк Таймс. „Основната ми цел беше как да не повредя нито една от връзките си“, каза той. В продължение на години той беше най-известен, ако изобщо, като придворния философ на „Тийл-вселената“ – мрежата от предприемачи, интелектуалци и прилепени към тях фигури около техномагната. Спомена, че един бизнесмен, когото познавал, се оплакал пред журналист, че Тийл не бил инвестирал достатъчно в компанията му. „[При Тийл е така]: само една грешка – и си вън. И той беше вън“, каза Ярвин с театрална въздишка. Втората му цел, добави той, била да достигне аудиторията на Таймс. Това звучеше изненадващо: той многократно е призовавал правителството да затвори вестника. „По-скоро ме интересува да се обръщам към хора, които споделят моята културна среда“, обясни Ярвин.
Обича да разказва историята на дядо и баба си по бащина линия – еврейски комунисти от Бруклин, които се запознали на ляво събрание през трийсетте години. (По отношение на баба и дядо си по майчина линия – бели богаташи от Таритаун с лятна вила в Нантъкет – има по-малко да каже.) „Аурата на американския комунизъм беше: ‘Имаме 30 точки IQ повече от тези хора, и ще победим’“, каза той. „Все едно всички надарени деца да си направят партия и да се опитат да завладеят света.“ Родителите на Ярвин се запознали в университета Браун, където баща му, Хърбърт, пишел докторат по философия. След като завършил и не получил постоянна академична позиция („твърде арогантен“, според Ярвин), Хърбърт се опитал да напише Големия американски роман, а после влязъл във външното министерство като дипломат. През следващите години семейството живяло в Доминиканската република и Кипър. Хърбърт бил циничен по отношение на работата си за правителството, а Ярвин изглежда е наследил това презрение: неведнъж е предлагал САЩ да закрият посолствата си – идея, която Държавният департамент вече обмисля в части от Европа и Африка.
Ярвин е лаконичен по темата за детството си, но приятели и роднини ми споделиха, че баща му е можел да бъде суров, деспотичен и невъзможен за удовлетворяване. „Управляваше живота им с желязна ръка“, каза ми човек с близки познания за семейството. „Абсолютно всичко беше негова територия.“ (Ярвин яростно отхвърли това твърдение, като каза, че хората, които са контролиращи, обикновено са несигурни, „а това въобще не се отнася за баща ми.“ По-добри думи за него, според Ярвин, били „упорит“, „интензивен“ и „внушителен“ – като „добър мениджър“.)
Докато растял, Ярвин понякога бил обучаван вкъщи от майка си и прескочил три класа. (По-големият му брат, Норман, прескочил четири.) Семейството се преместило в Колумбия, щата Мериленд, където Ярвин започнал гимназия като дванадесетгодишен ученик във втори курс. „Когато си много по-млад от съучениците си, си или сладък талисман, или странен, плашещ, смущаващ извънземен“, каза той – и добави, че бил второто. Бил избран да участва в изследване на математически гении на университета Джонс Хопкинс. Посещавал Центъра за талантливи младежи към същия университет – летен лагер за надарени деца – и станал шампион в района на Балтимор в телевизионното шоу с въпроси „It’s Academic“. Андрю Кон, софтуерен инженер, който в момента живее в свободна стая в дома на Ярвин, ми каза, че детството му очевидно е оставило у него трайно усещане за недостатъчност. „Мисля, че има чувството, че не е достатъчно добър, че хората го възприемат като смешен или дребен – и че единственият изход е да се представя добре“, каза Кон.
Ярвин учил в Браун, завършил на осемнадесет, и после влязъл в докторантска програма по компютърни науки в Калифорнийския университет в Бъркли. Бивши негови състуденти ми разказаха, че носел велосипедна каска в часовете и с охота демонстрирал познанията си пред професора. „А, имаш предвид ‘касковия’?“, каза един от тях, когато го попитах за Ярвин. Шегата сред някои състуденти била, че каската пречи на новите идеи да проникнат в ума му. По-голяма общност намерил в Usenet – предшественик на днешните онлайн форуми. Но дори и в групи като talk.bizarre, където интелектуалната суета била норма, той се отличавал с желанието си да доминира. Наред с шеги, съвети, леки стихчета и „флейминги“ (унищожителни критики срещу други потребители), поддържал и „kill file“ – списък с блокирани потребители, чиито постове намирал за скучни. „Искаше да бъде възприеман като умния човек – това беше наистина, наистина важно за него“, каза първата му приятелка, Мередит Танър. Тя се впечатлила от една от неговите виртуозни критики и двамата имали връзка няколко години. „Не започвайте връзка с някого само защото сте впечатлени от това колко изобретателно обижда хората“, предупреди тя. „Ще използва това умение и срещу вас.“
Приятели от двадесетте години на Ярвин го описват като рефлексивен контрарианец, който се наслаждавал на провокацията. „Не беше мило дете и понякога можеше да бъде злобен, но не беше Молдбъг“, каза един от тях. Политически и културно, Ярвин бил либерал – „голям хипар“, както се изрази Танър. Носел опашка, сребърна халка-обеца, вземал ЛСД по партита и пишел поезия. Танър си спомня, че когато веднъж поставила под въпрос стойността на позитивната дискриминация в университетските приеми [целевото приемане на студенти от малцинствата], именно Ярвин я убедил в нейната необходимост.
След година и половина докторантура, Ярвин напуснал академичните среди, за да търси късмета си в технологичната индустрия. Помогнал в създаването на ранна версия на мобилен уеб браузър за компания, която по-късно станала известна като Phone.com. През 2001 г. започнал връзка с Дженифър Колмър, авторка на пиеси, с която се запознал чрез Craigslist, по-късно се оженил за нея и имат две деца. Phone.com излязла на борсата, което му донесло неочаквана печалба от един милион долара. С част от парите купил апартамент близо до квартал Хейт-Ашбъри в Сан Франциско, а останалото използвал, за да финансира самостоятелно обучение по компютърни науки и политическа теория. „Бях свикнал да ме потупват по главата, задето съм умен“, каза той за решението си да напусне cursus honorum-а на надареното дете. „Да се отклоня от икономиката на потупването беше странен и страшен избор.“
В интелектуалната пустош Ярвин се потопил в трудни исторически и икономически текстове, много от които току-що били станали достъпни чрез Google Books. Чел Томас Карлайл, Джеймс Бърнам и Албърт Джей Нок, наред с взривна смесица от политически блогове от началото на 2000-те. Ярвин проследява своето „червено хапче“ до президентските избори през 2004 г. Докато много от връстниците му били отблъснати наляво от лъжите за оръжия за масово поразяване в Ирак, Ярвин бил привлечен в обратната посока от друг тип измислици: конспирацията със Swift Boat, разпространявана от ветерани, съюзени с кампанията на Джордж У. Буш, които твърдели, че кандидатът на демократите Джон Кери е излъгал за службата си във Виетнам. На Ярвин, който вярвал в обвиненията, му се струвало очевидно, че след като истината излезе наяве, Кери ще трябва да се оттегли от надпреварата. Когато това не се случило, той започнал да се пита в какво още е вярвал така наивно. Фактите вече не изглеждали стабилни. Как би могъл да бъде сигурен в това, което са му казвали за Джоузеф Маккарти, за Гражданската война или за глобалното затопляне? А какво да кажем за самата демокрация? След години на енергични дебати в коментарните секции на чужди блогове, решил да създаде свой собствен. Нямало липса на амбиция. Първият пост започвал така: „Онзи ден си човърках нещо в гаража и реших да създам нова идеология.“
Немският академик Ханс-Херман Хопе понякога е описван като интелектуален портал към крайната десница. Пенсиониран професор по икономика в Университета на Невада, Лас Вегас, Хопе твърди, че всеобщото избирателно право е изместило управлението от „естествения елит“; защитава разпадането на държавите към по-малки, хомогенни общности и призовава комунистите, хомосексуалните и други, които се противопоставят на този твърд социален ред, да бъдат „физически премахнати“. (Някои бели националисти правят меми с лицето на Хопе до хеликоптер – алюзия към практиката на чилийския диктатор Аугусто Пиночет да хвърля опоненти от въздуха.) Макар Хопе да защитава минималната държава, той смята, че свободата се запазва по-добре под монархия, отколкото под демокрация.
Ярвин едва не станал либертарианец[4]. Като програмист в района на залива и почитател на икономистите от австрийската школа в края на двадесетте си години, той бил носител на всички рискови фактори. После открил книгата на Хопе Democracy: The God That Failed (2001) и променил мнението си. Скоро възприел образа на благосклонен автократ, какъвто Хопе описва – човек, който управлява ефективно, избягва безсмислени войни и поставя добруването на поданиците си на първо място. „Не е копи-пейст, но влиянието е толкова пряко, че е направо неприлично“, каза Джулиан Уолър, изследовател на авторитаризма в Университета „Джордж Вашингтон“. (По имейл Хопе сподели, че е срещал Ярвин веднъж, на частна сбирка в дома на Питър Тийл, където бил поканен да изнесе лекция. Призна влиянието си върху Ярвин, но добави: „За моя вкус, стилът му винаги е бил малко прекалено цветист и разточителен.“) Хопе твърди, че за разлика от демократично избраните лидери, един монарх има дългосрочен интерес да се грижи за поданиците и държавата си – защото и двете му принадлежат. Всеки, запознат с историята на диктатурите, може да намери тази идея неискрена. Не и Ярвин.
„Човек не плячкосва собствената си къща“, каза ми Ярвин един следобед в открито кафене на Venice Beach. Попитах го какво би попречило на неговия изпълнителен директор-монарx да разграбва страната – или да пороби народа си – за лична изгода. „За Луи XIV, когато казва ‘Държавата – това съм аз’, ограбването на държавата е безсмислено, защото тя така или иначе е изцяло негова.“ Следвайки Хопе, Ярвин предлага нациите в крайна сметка да бъдат раздробени в „мозайка“ от мини-държави, като Сингапур или Дубай, всяка със свой суверенен владетел. Вечните политически проблеми като легитимност, отчетност и наследяване биха били решени чрез таен съвет, който да има правомощието да избира и отстранява иначе всевластния изпълнителен директор на всяка суверенна корпорация, или SovCorp. (Как точно ще се избира този съвет не е ясно, но Ярвин е предлагал пилотите на гражданската авиация да управляват прехода между режимите – „братство от интелигентни, прагматични и внимателни хора, на които редовно се поверяват човешки животи. Какво да не им харесваш?“.) За да се предотврати военен преврат от страна на някой изпълнителен директор, членовете на съвета щели да имат достъп до криптографски ключове, с които с натискане на един бутон могат да деактивират всички държавни оръжия – от ядрени ракети до огнестрелно оръжие.
Масовото политическо участие щяло да изчезне, и единственият начин хората да „гласуват“ щял да бъде с краката си – като се преместят от една SovCorp към друга, ако не са доволни от условията, както се преминава от X към Bluesky. Иронията, че дисиденти като Ярвин вероятно биха били потискани в такава система, изглежда не го тревожи. В неговата въображаема полития, настоява той, свободата на словото ще бъде запазена. „Можеш да мислиш, казваш или пишеш каквото искаш“, обещавал е той. „Защото държавата няма причина да се интересува.“
Вроденият цинизъм на Ярвин към управлението изчезва веднага щом заговори за диктаторски режими. Има ласкави думи за силната ръка в Ел Салвадор – Найиб Букеле, и е насърчавал Тръмп да позволи на Путин да унищожи либералния ред „не само в рускоговорящите територии – а чак до Ла Манша“. Докато си хапваше от порция пържени калмари, Ярвин похвали Китай и Руанда (страни, които не е посещавал никога), че имат силни правителства, които осигуряват едновременно обществена сигурност и лична свобода. В Китай, каза той, „можеш да мислиш и до голяма степен да казваш каквото искаш.“ Вероятно усети скептицизма ми, като се има предвид практиката на страната да затваря критици и да държи етнически малцинства в концентрационни лагери. „Ако искаш да се организираш срещу правителството, ще имаш проблеми“, призна той. После се върна към ретуша: „Но не сталински проблеми. Просто, примерно, ще бъдеш отменен.“ [има се предвид т. нар. „култура на изключването“]
За определени хора, като метамфетаминови наркомани или четиригодишни деца, каза Ярвин, прекалено много свобода можела да бъде смъртоносна. После, сочейки към бездомните, разположили се в квартала, внезапно се разплака. „Идеята, че това представлява успех, или че това е ‘най-лошата от всички системи, с изключение на всички останали’“ – той се позоваваше на прочутата реплика на Чърчил за демокрацията, която аз бях перифразирала по-рано – „е дълбоко заблуждение“, каза, бършейки сълзите си. (Няколко седмици по-късно, по време на пътуване до Лондон, го видях да се разпада отново, докато държи почти същата реч пред член на Камарата на лордовете. Впечатлението бе значително по-слабо втория път.)
Предполага се, че монархът на Ярвин би действал решително, за да защити своите поданици. В кафенето във Венеция [Калифорния], Ярвин възхвали фондация Delancey Street, неправителствена рехабилитационна организация, чиято строга програма той описва като прилагаща „контрол на ниво фашистки родител“. Някои от собствените му предложения обаче отиват още по-далеч. В блога си веднъж се пошегувал с идеята да превърне бездомините в Сан Франциско в биодизел за захранване на градските автобуси. После предложил друга идея: да бъдат поставени в изолация, свързани с интерфейс за виртуална реалност. Какъвто и да е точният вариант, написал е той, важно е да се намери „хуманна алтернатива на геноцида“ – резултат, който „постига същия ефект като масовото убийство (премахване на нежелани елементи от обществото), но без моралната стигма“.
Призивът на Ярвин за американски автократ често се третира като ексцентрична провокация. Всъщност той го възприема като единствения отговор в свят, в който повечето хора не са годни за демокрация. „Всяка днешна африканска държава“, каза ми той, има „достатъчно умни хора, за да я управляват – просто няма достатъчно умни хора, за да проведеш демократични избори, в които всички са умни.“ Поради подобни изказвания Ярвин понякога е идентифициран като бял националист – етикет, който той внимателно отхвърля. В блог публикация от 2007 г., озаглавена „Защо не съм бял националист“, обяснява, че макар „да не е точно алергичен към това“, смята както „бялото“, така и национализма за неизползваеми политически понятия. По време на обяда ми каза, че изпитва тъжно съчувствие към расистите от миналото, които имали донякъде правилни интуиции, но не и точната наука. Неореакционерите обикновено се подписват под това, което наричат „човешко биоразнообразие“ – сбор от маргинални вярвания, според които расовите или популационни групи не са еднакво интелигентни. Както Ярвин е стигнал до извода (чрез онлайн проучване), тези генетични разлики допринасяли за (и удобно обяснявали) демографските различия в бедността, престъпността и образованието. „В тази къща вярваме в науката – расовата наука“, написа той миналата година.
В продължение на няколко часа Ярвин премяташе тезите си в полза на управление от силна ръка, като аукционер, отчаяно готов да приключи сделката. Слушах търпеливо, макар често да бях объркана от фактическите му изкривявания и странните му отклонения. „Каква е правилната политика в една напълно нова, създадена от нулата държава по отношение на афроамериканците?“ запита се той на глас в един момент. В началото това прозвуча като абсурдно отклонение: бях го питала как би дефинирал успеха на втората администрация на Тръмп. Отговаряйки си сам, той каза, че „очевидното решение“ на проблемите с дрогата и бедността в гетата било „да поставим черните от църквата начело на черните от гетото“. Ярвин, който е атеист, не е особено заинтересован от теократично управление, но защитава създаването на различни правни кодекси за различни популации. (Цитирал е османската система на милетите, която предоставяла известна автономия на религиозните общности.) За да бъдат „гетовите черни“ държани в ред, продължи той, те трябвало да бъдат принудени да живеят „по традиционен начин“ – като ортодоксалните евреи или амишите. „Подходът на XX век беше: ако направим училищата достатъчно добри, всички ще се превърнат в унитарианци“, каза той. „Ако си гледал The Wire и си живял в Балтимор – както съм аз – това очевидно не работи.“ Едва когато стигна до края на речта си, десет минути по-късно, осъзнах, че по свой си начин всъщност беше отговорил на първоначалния ми въпрос. „Ако не можем напълно да пренапишем ДНК-то, за да променим какво представлява човекът, то има много хора, които трябва да живеят не по модерен, а по традиционен начин“, заключи той. „А това е ниво на революция, което е толкова отвъд всичко, което режимът Тръмп–Ванс прави.“
Ярвин не е известен с дискретността си. Има навика да споделя лична кореспонденция, както разбрах, когато започна да ми изпраща нежелани скрийншотове от текстови съобщения и имейли, които разменял със съпругата си, с приятели, с човек, проверяващ факти от Times Magazine и с друг, номиниран за пост в новата администрация. Изглежда го тревожеше мисълта, че остроумието и мъдростта, съдържащи се в тях, може да се загубят за потомството. Беше по-предпазлив относно приятелството си с Тийл, но все пак спомена за разговор, който двамата заснели заедно миналата година, и се похвали с подарък за 40-ия си рожден ден от милиардера: The Tragedy of Europe на Франсис Нийлсън – съвременен коментар за Втората световна война, макар не в първото издание, на което Ярвин се надявал.
Тийл винаги е имал пророческа интуиция. Той е съосновател на PayPal, първият външен инвеститор във Facebook и създател на Palantir – компания за добив на данни, която току-що е получила нов договор да подпомага имиграционните служители в провеждането на депортации. Тийл подкрепяше Тръмп още когато това го правеше парий в Силициевата долина. През 2022 г. дари петнайсет милиона долара за кампанията на Джей Ди Ванс за Сената – най-голямата сума, давана някога на един-единствен кандидат в историята на Конгреса. Дългогодишен либертарианец, Тийл изглежда е поел по ярвински път около 2009 г., когато в широко цитирано есе, публикувано от Института Като, написа: „Вече не вярвам, че свободата и демокрацията са съвместими.“ Ярвин го цитирал в блога си с одобрение, под заглавие „Демокра-фобията леко набира скорост“. Скоро се срещнали за първи път в дома на Тийл в Сан Франсиско и, според частни съобщения, които прегледах, започнали доверителна кореспонденция. Имейлите на Ярвин били дълги и поучителни, пълни с максими, заимствани от блогове за съблазняване; тези на Тийл – лаконични и ясни. И двамата изглежда приемали за даденост, че Америка е комунистическа страна, че журналистите действат като Щази, а CEO-тата от тех-сектора са тяхна плячка.
През есента на 2014 г. Тийл публикува Zero to One – бестселър за стартъпите, написан в съавторство с Блейк Мастърс, негов служител и дългогодишен фен на Молдбъг. Преди книжното турне Тийл поискал съвет от Ярвин как да отговаря на въпроси относно това как повече жени да бъдат привлечени в технологичната индустрия. Самата идея се струвала погрешна и на двамата, тъй като според тях жените поначало нямали същата склонност към компютърни науки като мъжете. Както се изразил Ярвин в един имейл: „Няма начин, освен ако не се превърнат в пълен фарс, Google, YC [Y Combinator] и т.н., да ‘изглеждат като Америка’.“ Ярвин предложил Тийл да използва техника от арсенала на съблазнителя, наречена „съгласи се и усили“ – тоест да попита журналистката, която вероятно няма идея за решение, какво би направила тя. „Целта не е да накараш събеседничката да спи с теб, а да я накараш да се изплаши от темата и да избяга – и същото да се случи с бъдещите интервюиращи“, написа той. Веднъж, по време на вечеря, Тийл разпитал Ярвин как човек би могъл да съсипе [сатиричното онлайн издание] Gawker. (Оказва се, че Тийл вече бил решил тайно да финансира делото за клевета на Хълк Хоган срещу онлайн изданието – процес, който в крайна сметка довел Хоган до банкрут през 2016 г.) В имейли, получени от BuzzFeed, Ярвин се хвалел на Майло Янопулос, тогава редактор в Breitbart, че гледал първите избори на Тръмп в дома на Тийл и че го „тренирал“. „Питър определено има нужда от политическо напътствие“, отговорил Янопулос. Ярвин върнал: „По-малко, отколкото си мислиш!… Напълно е просветлен, просто играе много внимателно.“
Когато наскоро посетих къщата на Ярвин в стил „крафтсмен“ в Бъркли, забелязах картина, подарена му от Тийл: портрет на Ярвин в стилистиката на карта от ролева игра, с надпис „Философ“. Докато отпивах чай от хумористична чаша с изображение на Ярвин и анимационна корона, той ми каза, че би било „криндж“ [неудобно] от негова страна да парадира с отношенията си с Тийл – или с Ванс, впрочем, с когото се запознал чрез Тийл около 2015 г. „Дали някой нормален гласоподавател от Охайо чете … Менций Молдбъг? Не“, казал Ванс една вечер в бар по време на конференцията за национален консерватизъм през 2021 г. „Но съгласен ли е с основната посока, в която мислим, че трябва да се развива американската публична политика? Абсолютно.“ „Много готин тип е“, каза Ярвин за вицепрезидента, който го последвал в X по-рано тази година. (Белият дом не отговори на запитванията за коментар.)
Въпреки опитите си за дискретност, Ярвин отбеляза, че Тийл има известна „странна жилка“, и описа Андресън, рисков капиталист, като човек, който „освен със странната и може би дори нехуманна форма на главата си, изглежда доста по-нормален от Питър“. След като Андресън инвестирал в стартъпа на Ярвин – Tlon, двамата се опознали по-добре; разменяли си съобщения и ходели заедно на обяд още преди Андресън да се обяви публично за привърженик на Тръмп, миналата година. Известно е, че Андресън насърчавал колегите си да четат блога на Ярвин. „Хората в технологиите не се вълнуват от апели към добродетел, красота или традиция, както повечето консерватори“, каза служителят от Държавния департамент. „Те са по-скоро десни прогресивисти, а дълго време Молдбъг беше единственият, който говореше на техния език.“ (Андресън и Тийл отказаха коментар.) По повод връзките си с влиятелни мъже, Ярвин ми цитира с перифраза „един чудесен съвет за придворни“, който бил открил в Писмата до сина ми на лорд Честърфийлд – етикетен наръчник от XVIII век, адресиран до незаконния син на автора: „Никога не ги притеснявай. И никога не им позволявай да забравят, че съществуваш.“
Като придворен спътник на стартъп основатели Ярвин е постигнал повече успех, отколкото като основател. Стартира Tlon през 2013 г. заедно с бивш стипендиант на фондация Тийл, тогава двайсет и няколкогодишен. Подхожда към компютърните науки по същия начин, по който подхожда и към правителството на САЩ – с „утопична мегаломания“, както сам се изразява. Визионерската му цел е да изгради peer-to-peer компютърна мрежа, наречена Urbit, която да позволи на потребителите пълен контрол върху собствените им данни, освободени от мъмрещи наблюдатели, шпиони и монополи. Всеки потребител в Urbit се идентифицира с NFT, което действа като дигитален паспорт. Въпреки че Urbit прокламира децентрализация, системата е изградена върху йерархичен модел на виртуална собственост, в който потребителите притежават „планети“, „звезди“ или „галактики“.
В ранна скица на системата Ярвин сам се нарекъл неин „принц“, но се затруднил да привлече поданици за въображаемото си царство. Подобно на политическата му теория, и неговият програмен език – написан лично от него – бил смел, труден за разбиране и понякога възприеман като измама. В контрариански дух преобърнал значението на нулите и единиците. След десетилетия работа и приблизително трийсет милиона долара инвестиции, Urbit изглежда функционира по-малко като феодално общество и повече като Usenet форумите от младежките години на Ярвин. (CoinDesk, търговско издание за криптоиндустрията, го нарече „по-бавна версия на AOL Instant Messenger“.) „Не работи така, както трябва“, каза ми бивш служител на Urbit, описвайки Ярвин като „първия crank по компютърни науки в света“. Ярвин напусна компанията през 2019 г.
След като вече не му се налага да се тревожи какво мислят инвеститорите, Ярвин се хвърля изцяло в живота на самонаречения „размирен интелектуалец“. Под истинското си име стартира бюлетина Gray Mirror of the Nihilist Prince в платформата Substack (днес третото най-популярно издание в категорията „история“ там). Превръща се в редовен гост по подкасти на десницата и сякаш никога не отказва покана за купон. По време на пътуванията си често организира „работни часове“ – неформални, свободни разговори с читатели, повечето от тях умни млади мъже, отчуждени от либералната вина и груповото мислене. Това, което печели привърженици на Ярвин, не е толкова убедителността на аргументите му, колкото трансгресивната енергия, която излъчват: той кара слушателите си да се чувстват така, сякаш им поверява забранено знание – за расовата йерархия, историческите конспирации и предателството на демократичното управление – което прогресивната култура се мъчи да потисне. Подходът му улавя една проста реалност: повечето американци никога не са се научили как да защитават демокрацията; те просто са възпитани да вярват в нея.
Ярвин съветва последователите си да избягват културните войни по теми като D.E.I.[5] и абортите. По-мъдро било, твърди той, да се остави демократичната система да рухне сама. Междувременно дисидентите трябвало да се съсредоточат върху това да станат „модерни“, като изградят реакционна субкултура – контра-Катедрала. Сам Крис, ляв писател, който е водил дебати с Ярвин, казва за творчеството му: „То ласкае хората, които вярват, че могат да променят света просто като имат странни идеи в Интернет и декадентски партита в Манхатън.“
Такива хора днес са известни като „дисидентската десница“ – рехава конфигурация от артисти и амбициозни типове, съсредоточени около района на залива, Маями и микрорайона Даймс Скуеър в Източен Манхатън. Средата се е оформила под натиска на разочарованието от изборната политика, локдауните по време на ковид и ограниченията на „будността“[6]. Демонстративният порок става централен за контракултурната привлекателност на тази сцена: вместо да споделят местоимения и да използват одобрената номенклатура („лица без дом“, „Latinx“, „лица, въвлечени в правосъдието“), нейните членове възродиха обиди като „гей“ и „ретард“. Даша Некрасова и Анна Хачиян, водещи на подкаста Red Scare, са сред най-ярките фигури на това течение. През 2021 г. Тийл помогна за финансирането на анти-будния филмов фестивал в Ню Йорк, а Ярвин чете поезия на едно от препълнените му събития. Urbit вече дава платформа на литературно списание, стилизирано по модела на The New York Review of Books. „Ако си интелигентен еврейски американец от градска среда, който иска да си поиграе с някои ницшеански и евгенични теми, няма да се присъединиш към хора с факли, които скандират, че ‘евреите няма да ни заменят’“, отбеляза консервативният коментатор Сораб Ахмари в есе миналата година. „Не, ще се обърнеш към дисидентската десница.“
Ярвин се утвърди като ветеран на този граничен свят – той го сравнява с гей субкултурата в Сан Франциско през седемдесетте и с Изгубеното поколение на литературни модернисти – тесни общности, споени от усещането, че са вън от системата. Джеймс Джойс, каза той, е продал малко копия от Одисей, но приятелите му – като Езра Паунд и Т. С. Елиът – „са знаели, че това, което прави, е значимо“. Така било и с творците от дисидентската десница, чиито усилия, според него, били игнорирани от нетолерантната Катедрала. През април тази година Ярвин предложил на Дарън Бийти, временно изпълняващ длъжността заместник-държавен секретар по публичната дипломация, план за „арт курви на дисидентската десница“, които да завземат американския павилион на Биеналето във Венеция.
Напоследък Ярвин се опитва да превърне новопридобития си културен капитал в реална власт. Миналата година се върна в Urbit като „военновременен изпълнителен директор“, след което няколко водещи служители подадоха оставка, а през февруари събра нови средства от Andreessen Horowitz. Според чернова на непубликуван пост в Substack, последният му план е да рекламира Urbit като елитен частен клуб, чиито членове, вярва той, ще се превърнат в „звездите на новата публична сфера – нов Usenet, новa дигиталнa Атина, създаденa да трае вечно“.
В нощта преди инoгурацията на Тръмп карах Ярвин до „Коронационния бал“ с официално облекло в хотел „Уотъргейт“ във Вашингтон. Събитието беше организирано от неореакционерното издателство Passage Press, което наскоро издаде книгата на Ярвин Gray Mirror, Fascicle I: Disturbance – първата от планиран четиритомен цикъл, в който той излага визията си за нов политически режим. Бележките под линия в книгата са предимно QR-кодове към статии в Уикипедия: „Денацификация“, „L’État, c’est moi“, „Презентизъм (исторически анализ)“. Докато лавирах по заледените улици, Ярвин обясняваше, че през епохата на Елизабет I най-изтъкнатите умове в изкуствата и науките са били при кралския двор. Когато го попитах дали вижда паралел с вътрешния кръг на Тръмп, избухна в смях. „О, не“, каза. „Господи.“
Както повечето журналисти, не бях допусната на бала, затова си поръчах питие на бара във фоайето. До мен стоеше мъж с каубойска шапка и бордо кадифен костюм – оказа се почитател на Ярвин, на име Алекс Макса. Управлявал компания за парти-бусове в Сан Франциско, а в свободното си време правел меми с образа на Ярвин. Каза, че бил привлечен от творчеството му, защото „ме кара да се чувствам така, сякаш имам нещо, срещу което умните хора във Вашингтон, които си мислят, че са много начетени, всъщност не могат да дадат сериозен аргумент“. Искал да отиде на бала, но билетите, чиято цена скочила до двадесет хиляди долара, вече били разпродадени. Не след дълго срещнах двама приятели на Ярвин, които ме насърчиха, заедно с друг журналист, с когото бях, да влезем в партито с тях, самоуверено. Макса вече бил вътре, като използвал същия подход. „Лол, просто си влязох, като попитах къде е гардеробът“, написа той в съобщение.
Passage Press беше рекламирало събитието като „MAGA среща Технодесницата“. И това не беше заблуждаваща реклама. В банкетна зала, окъпана в розова и лилава светлина, Антън от Държавния департамент, Лора Лумър – приближена на Тръмп, известна с антимюсюлманските си изказвания – и Джак Пособиек, популяризатор на конспирацията „Пицагейт“, се смесваха с рискови капиталисти, крипто-акселерационисти и звезди на Substack. По-рано същата вечер, докато гостите вечеряха запечени миди и филе миньон, основният говорител на бала Стив Банън призова за масови депортации, за „Götterdämmerung“ [Залез на боговете] на административната държава и за хвърлянето на Марк Зукърбърг в затвора.
Преди осем години Майк Чернович – първопроходец на алт-дяснoto – беше съорганизирал парти за инoгурацията, наречено DeploraBall – намигване към злощастното изказване на Хилъри Клинтън, че половината от поддръжниците на Тръмп спадат към „кошница от жалки хора“. По общо мнение събитието било хаотично, с нашествие на журналисти и протестиращи. Един от съорганизаторите, Тим Джионет, известен онлайн като Baked Alaska, бил изключен от екипа след като публикувал антисемитски постове в Twitter. Сега, на Коронационния бал, Baked Alaska беше поднесен като десерт – явна препратка към Джионет, който по това време бил на пробация за участие в метежа на 6 януари. (Беше помилван от Тръмп на следващия ден.) Чернович буташе бебешка количка и се възхищаваше, като горд баща, колко далеч е стигнало движението. „Бях един от най-старите хора в залата!“, написа той в X на следващия следобед. „Истинска десница. Висока енергия и висок IQ.“ През 2008 г. Ярвин, в „Откритото си писмо“, призоваваше реакционния авангард да сформира нелегална политическа партия. Коронационният бал показа, че това вече не е необходимо. Неговият оплетена в мрежата контра-елит вече беше станал самият истаблишмънт.
Ярвин беше облечен в същия смокинг, с яркочервен пояс, който беше носил на парти в дома на Тийл във Вашингтон предната вечер, където – по сведения на Politico – Ванс го поздравил с „Ти, реакционен фашист такъв!“ Със същия смокинг се бил оженил миналата година. Първата съпруга на Ярвин починала през 2021 г. от наследствено сърдечно заболяване, на петдесетгодишна възраст. На бала той беше придружен от втората си съпруга, Кристин Милитело. Бивша привърженичка на Бърни Сандърс и амбициозна романистка, Кристин се описва като „взела червеното хапче“ по време на пандемията, след като изгубила работата си в отдела за обслужване на клиенти на онлайн търговец на вино. За първи път попаднала на Ярвин в YouTube, гледайки видео, в което той оспорвал легитимността на Американската революция – след което прочела всичко, което някога бил публикувал. През 2022 г. му изпратила възхитен имейл с молба за съвет как да пробие в литературните среди на дисидентската десница в Ню Йорк. Срещнали се за по питие няколко седмици по-късно.
Напоследък Ярвин започна да се описва като „тъмен елф“, чиято роля е да съблазнява „висши елфи“ – елитите от сините щати – като насажда „жълъди на мрачно съмнение в техните високи златни умове“. (В тази метафора, вдъхновена от Толкин, консерваторите от червените щати са „хобити“, които трябва да се подчинят на „абсолютната власт“ на нова управляваща класа, съставена – не е изненада – от тъмни елфи.) Някога той не се изразяваше толкова витиевато. През 2011, ден след като крайнодесният терорист Андерш Брейвик уби шестдесет и девет души, повечето от тях тийнейджъри, на летен лагер в Норвегия, Ярвин написа: „Ако ще променяш Норвегия в нещо ново, трябва настоящата управляваща класа да се присъедини и последва. Или поне децата им.“ Той похвали Брейвик за това, че е избрал правилната цел („комунисти, не мюсюлмани“), но осъди методите му: „Изнасилването е бета. Съблазняването е алфа. Не изтребвайте младежкия лагер – вербувайте младежкия лагер.“
Изглежда усилията на Ярвин за вербовка дават резултат. До открития бар разговарях със Стиви Милър, енергичен второкурсник от Карнеги Мелън, който четял Ярвин още от седми клас. (Ярвин ми каза, че се е натъкнал на няколко надарени младежи, които го чели още като деца, защото „високият му IQ стил“ действал като „висок IQ магнит“.) Преди две години Милър прекарал време с Ярвин на Vibecamp – събитие за нърдове и технотипове в провинциален Мериленд. Ярвин си тръгнал по-рано, но помолил Милър да му помогне да организира собствено парти в D.C., което станало известно като Vibekampf. След това Милър станал първият личен стажант на Ярвин. „Родителите ми – либерали от Ню Йорк, които обичам – бяха напълно озадачени“, каза той.
След около половин час бях изведена от партито, както и други журналисти. Служителите по сигурността объркали Макса – моя приятел от фоайето – с един от нас и също го изхвърлили, макар че преди това успял да си проправи път през тълпата и да си направи снимка с тъмния елф.
Дори най-песимистичните критици на Тръмп бяха стъписани от скоростта, с която президентът, във втория си мандат, наложи в Америка автократичен модел, концентрирайки властта в собствените си – и често в ръцете на най-богатите мъже на планетата. Илон Мъск, нерегламентиран гражданин, поведе отряд от двайсетинагодишни на поход из федералното правителство, уволнявайки десетки хиляди държавни служители, закривайки Агенцията за международно развитие на САЩ и поемайки контрола над платежната система на Министерството на финансите. Междувременно администрацията предприе нападение срещу гражданското общество – отне финансирането на Харвард и други университети, които обяви за бастиони на идеологическа индоктринация, и наказа адвокатски кантори, които бяха представлявали опоненти на Тръмп. Разшири се апаратът за имиграционно прилагане: трима души, родени в САЩ, бяха депортирани в Хондурас, група азиатски и латиноамерикански имигранти – в Африка, а повече от двеста венецуелски мигранти бяха изпратени в затвор с максимална сигурност в Ел Салвадор, където вероятно ще останат до края на живота си. Американските граждани вече живеят под управление, което си присвоява правото да ги „изчезва“ без съдебен процес: както Тръмп казал на Букеле, президента на Ел Салвадор, по време на среща в Овалния кабинет – „Следващите са местните.“
При липса на действаща система от контрол и противотежести, налудничавите идеи на един човек – като започване на несвързана търговска война, която обърква световната икономика – не биват филтрирани. Те се превръщат в политики, които обогатяват семейството и съюзниците му.
От януари насам се оформи цяла онлайн минииндустрия, проследяваща връзките между хаотичните действия на правителството и писанията на Ярвин. Самият той не е някаква фигура от типа на Распутин с достъп до Овалния кабинет, както си го представят някои потребители в Bluesky – но не е трудно да се види защо мнозина са стигнали до това впечатление. Миналия месец анонимен съветник в DOGE каза пред Washington Post, че било „публична тайна, че всички хора на политически позиции са чели Ярвин“. Стивън Милър, заместник-началник на щаба на президента, наскоро го цитира в X. Ванс е призовавал за оттегляне на САЩ от Европа – стара мечта на Ярвин. Миналата пролет Ярвин предложи всички палестинци да бъдат изгонени от ивицата Газа и районът да бъде превърнат в луксозен курорт. „Чух ли някой да казва ‘бийч’?“ – написа той в Substack. „Новата Газа – развита, разбира се, от Джаред Къшнър – е Лос Анджелис на Средиземноморието, напълно нов хартиен град на най-древния океан на човечеството, възвишен имот с абсолютно съвършено правителство от Apple тип.“
През февруари, на съвместна пресконференция с Бенямин Нетаняху, Тръмп изненада съветниците си, като направи почти идентично предложение, описвайки новата Газа като „Ривиерата на Близкия изток“.
Всеки път, когато го питах за сходства между текстовете му и събитията в реалния свят, Ярвин отговаряше нехайно. Виждаше себе си като проводник на чистия разум – единствената загадка за него била защо на останалите им е отнело толкова време да го догонят. „Можеш да измислиш лъжа, но истината можеш само да откриеш“, каза ми той. Бяхме в Лондон, където той присъстваше на Alliance for Responsible Citizenship – консервативна конференция, съоснована от психолога Джордан Питърсън. (Ярвин описа Питърсън като „денди“ с „особена нарцистична енергия, която струи от него“.)
С него пътуваха Едуардо Гиралт Брун и Алонсо Ескинка Диас – двама млади документалисти, които снимат филм за живота му. Целта им била да направят натуралистичен портрет в стила на Grey Gardens, в който, както се изрази Брун, „камерата просто случайно е наоколо“. Планът обаче не вървеше. Ярвин повтарял едни и същи монолози, така че голяма част от заснетия материал се дублирал. Режисьорите се тревожели, че расистките му изказвания ще отблъснат зрителите. Една следобед в Лондон Диас заснел Ярвин, докато му рисуват портрет заедно с лорд Морис Гласман – постлиберален политически мислител, наричан „МAGA лорда на Лейбъристите“ заради подкрепата си за Брекзит и диалога с фигури като Стив Банън. В даден момент по време на разговора, Ярвин извадил телефона си, за да покаже на Гласман, че е хакнал чатбота Claude да го нарича с думата „N“.
Някои мислители биха завидели на вниманието, което Ярвин получава. Но той отхвърля влиянието си като „фалшива валута“, тъй като още не се е реализирало в желаната от него революция. Излива презрение върху DOGE („толкова много либертарианско ДНК“) и върху тарифния план на Тръмп („недостатъчно меркантилистки“). В скорошно есе в Substack той критикува решението да се изпращат цивилни агенти на ICE да арестуват студенти и професори заради политически изказвания – не на морална основа, а защото „грубите“ образи вероятно ще предизвикат съпротива. Пророческите му изказвания и бездънното му презрение към реалната политика вдъхновиха вирусна публикация: лицето му под надписа „Действията ти срещу режима работят добре на практика. Но работят ли на теория?“ Консервативният активист Кристофър Руфо сравнява Ярвин с „намусен тийнейджър, който настоява, че всичко е безсмислено“. Аз започнах да го възприемам като реакционна Златокоска, която няма да бъде доволна от нищо по-малко от перфектната до милиметър автокрация, която е изградила в главата си.
Това очевидно желание за контрол се проявява и в някои от личните му отношения. Неотдавна посетих Лидия Лорънсън, бившата годеница на Ярвин, в Бъркли. Двамата започнали да се срещат през септември 2021 г., след като Ярвин публикувал лична обява в Substack, в която обяснявал, че наскоро е „загубил вдовешката си девственост“ и търси жена „в детеродна възраст“. Лорънсън, журналистка и редакторка на свободна практика, отговорила още същия ден: „Исторически съм либерал, но IQ-то ми е много високо, искам деца и съм ужасно любопитна да поговоря с теб.“ Ярвин провел Zoom срещи с и други жени, отговорили на обявата – сред тях и Каролайн Елисън, бившата приятелка на сега осъдения крипто предприемач Сам Банкман-Фрийд – но с Лорънсън скоро се озовали в изгаряща връзка. Тя ми каза, че етиката на връзката им била: „Ще бъдем гении заедно и ще имаме гениални бебета.“ – „Малко му се подигравам – допълни тя, – но наистина беше така.“
Както Ярвин, така и Лорънсън била дете-чудо, което започнало колеж рано. Поддържала и блог с култово следване, където, под псевдонима Кларис Торн, пишела за секс-позитивен феминизъм, Б.Д.С.М. и изкуството на съблазняването. С Ярвин често се карали, понякога по политически въпроси. Лорънсън се била отдръпнала от левицата, но не била прегърнала напълно неореакцията. Когато я попитах дали е променяла мнението на Ярвин по какъвто и да е въпрос, тя каза, че го е накарала да спре да използва думата „N“ – поне в нейно присъствие. (По-късно той заяви пред това списание, че не използва думата „в духа на южен плантатор.“)
По-големият източник на напрежение според Лорънсън бил автократичният стил на привързаност на Ярвин. Когато се карали, той настоявал тя да представи рационално оправдание, за да приключат кавгата. Според нея, личните му хлъзгави нападки напомняли публичния му стил на дебатиране. „Измисля обяснения, които звучат разумно, но всъщност са фалшиви; атакува личността на този, който се опитва да му посочи това; все едно извършва DDoS атака върху душата“, написа ми тя в имейл, позовавайки се на стратегията за кибератака, при която сървър се претоварва с трафик от множество източници. Джеймс Дама, приятел на Лорънсън, който също се бил разприказвал с Ярвин, си спомня: „Правеше груби шеги за теглото или външността на Лидия и ако не получеше смях се ядосваше на Лидия, че била твърде надменна.“ (Танер, първата приятелка на Ярвин, описва подобен модел на обиди и изисквания.)
Лорънсън и Ярвин се разделили през лятото на 2022 г., когато Лорънсън била бременна. Той ми каза, че желанието му за близост можело да ѝ се стори „натрапчиво и задушаващо“, и че имал лошия навик да пуска „шега, която е по-скоро бодване“, но отрече да е бил умишлено жесток по време на връзката. (Добави, че след като се разделили, „естественият му инстинкт бил да я смалява всеки път, когато може“ – нещо, което, отбелязал той, му се отдавало „много добре“.) Няколко седмици след раждането на сина им, през декември същата година, Ярвин завел дело за частично попечителство – и го получил. Делото във фамилния съд все още е ожесточено. „Родителите са на различни мнения по почти всеки въпрос“, отбелязал медиаторът им миналата година.
Сега, когато отглеждат малко дете „на смени“, Лорънсън често размишлява за детството на самия Ярвин. „Има този маниер на клоуна в класа, много държи да бъде в центъра на вниманието“, каза тя. За нея, прегръщането на провокативна идеология било вид „принуда на повторението“ – психологическа защита, която му позволявала да преосмисли социалното отхвърляне, което е преживял като дете. Като най-известния жив монархист в Америка, можел да си казва, че хората го отхвърлят заради ексцентричните му идеи, а не заради характера му. Тя се чудеше дали не е възприел „това с монархизма“ първоначално като интелектуална игра, нещо от Usenet, което впоследствие – подобно на паралелния свят в разказ на Борхес – постепенно е придобило собствена реалност. „Дали просто не си е намерил място, където хората му се възхищават и му позволяват да ги нагрубява колкото си иска – и просто се е настанил да живее в този свят?“ – пита тя.
През последното десетилетие либерализмът понесе удари и от двете страни на политическия спектър. Критиците му отляво смятат, че умереният му и постепенен подход е несъизмерим с множеството кризи на настоящето: климатичните промени, неравенството, възходът на етнонационалистическата десница. Консерваторите, напротив, представят либерализма като културен левиатан, стъпкал традиционните ценности. В книгата си „Защо либерализмът се провали“ (2018), политологът от Нотр Дам Патрик Дийнън твърди, че съвременното американско ударение върху индивидуалната свобода е дошло за сметка на семейството, вярата и общността, превръщайки ни във „все по-отделени, автономни, нерелационни същности, изпълнени с права и дефинирани от свободата си, но несигурни, безсилни, уплашени и самотни.“ Други постлиберални теоретици, включително Ейдриън Върмюл, предлагат държавата да ограничи някои права в името на някакво изрично католическо „общо благо“.
Ярвин призовава към нещо по-просто и по-инстинктивно удовлетворяващо: всичко да бъде изгорено до основи и да се започне наново от нулата. От настъпването на неолиберализма в края на 70-те години насам политическите лидери все по-често възприемат управлението като корпоративен мениджмънт – превръщайки гражданите в клиенти и приватизирайки публичните услуги. Резултатът е нараснало неравенство, отслабена социална защита и масово усещане, че самата демокрация е виновна за тези беди – усещане, което създава апетит точно за онзи тип автократична ефективност, който Ярвин сега възхвалява. „Програмата на Ярвин може да изглежда съблазнителна по време на неолиберално управление, когато усилията за промяна – било то климатичните промени или военната машина – изглеждат безплодни“, каза ми историчката Сюзан Шнайдър. „Можеш просто да се отпуснеш, да не ти пука и да оставиш някой друг да дърпа юздите.“ Ярвин не казва почти нищо по темата за човешкия просперитет – или за хората изобщо, които в неговото творчество се появяват като овце, които трябва да бъдат напътствани; идиоти, които трябва да бъдат поправяни, или марионетки, контролирани от леви кукловоди.
Какъвто и талант за привличане на внимание да има Ярвин, трудовете му не издържат на сериозна проверка. Те са пълни с измамни силогизми и аргументи, пренаписани постфактум така, че да паснат на пожълтелите му интуиции. Чел е много, но използва знанието си единствено като храна за една и съща реакционна приказка: някога хората са знаели мястото си и са живели в хармония; после е дошло Просвещението с „благородната лъжа“ на равенството – и е хвърлило света в безредие. Ярвин често критикува академиците, че третират историята като филм от вселената на Марвел, с прекалено опростени герои и злодеи, но не е ясно какво добавя той към картината, като нарича Наполеон „стартъп пич“. (Подкрепял е и ревизионистката теория, че пиесите на Шекспир всъщност са написани от седемнадесетия граф на Оксфорд, както и че Американската гражданска война – която той нарича Войната за отцепване – е влошила жизнените условия на чернокожите американци.) „Хубавото на първоизточниците е, че често ти трябва само един, за да докажеш тезата си“, е провъзгласил той – новина, която би изненадала повечето историци.
Някои от най-основателните му критици идват отдясно. Руфо, консервативният активист, е писал, че Ярвин е „софист“, чийто стил на дебатиране включва „детински обиди, пристъпи на параноя, тежък курсив, безсмислени отклонения, състезателна библиография и препратки към анимационни филми.“ Той добавя: „Когато се опиташ да откриеш какво всъщност мисли той, не можеш да не осъзнаеш, че всъщност то няма особено съдържание.“ Най-великодушната форма на ангажиране с идеите на Ярвин идва от блогъри, свързани с рационалисткото движение, което се гордее с това, че претегля доказателствата за на пръв поглед нелепи твърдения. Но дори тяхното впечатляващо търпение вече се изчерпва. „Никога не се обръщаше към мен като към равен, а само като към промит мозък“, казва Скот Аарънсън, изтъкнат компютърен специалист, за техните разговори. „Изглежда вярваше, че ако ми даде още едно четиво за щастливите роби, които пеят, или още един монолог за Ф.Д.Р., накрая ще прогледна.“
Интелектуалната сериозност може и да не е целта. Публицистиката на Ярвин се е оказала полезна за онези в дясното пространство, които търсят рационално оправдание за ботаническото си възмущение и за плутократичната воля за власт. „Този човек няма последователна теория за нещата“, каза ми сенаторът демократ Крис Мърфи от Кънектикът. „Той просто казва на глас онова, което много републиканци копнеят да чуят.“
Не е трудно да се предвиди тоталитарният край на една визия за света, която съчетава обожание на властта с презрение към човешкото достойнство – фашизъм, както биха го нарекли някои. Подобно на своите идеологически противници – болшевиките – Ярвин изглежда вярва, че единственото, което стои между нас и Утопията, е нежеланието да се използват всички възможни средства за постигането ѝ. Той твърди, че преходът към неговия режим ще бъде мирен, дори радостен, но фантазии за насилие проблясват из цялото му творчество. „Ако монархът не е готов наистина да геноцидира аристокрацията или масите, ще трябва да спечели тяхната лоялност“, написа той в пост в Substack през март. „Няма просто да ги разпениш, като пуйки с птичи грип. Нали така?“
Силните мнения на Ярвин за това как трябва да работи светът се разпростряха и върху този профил. Някои от предложенията му бяха интригуващи: изказа идеята за организиране на дебат с една от бившите си приятелки и ме покани да го придружа до Доха за среща с Омар бин Ладен, един от синовете на Осама. Други обаче бяха по-настоятелни. В един момент ми изпрати девет съобщения с възражения срещу използването от моя страна на думата „екстремен“ – „враждебен пейоратив“, обясни той, от който статията ми трябвало да бъде освободена. (Преди това се бе хвалил няколко пъти по време на записаните ни разговори, че е по-„екстремен“ от всеки в сегашната администрация.) Няколко дни след бала по случай коронацията в хотел „Уотъргейт“, той изпрати писмо до The New Yorker, в което се оплака, че съм влязла без позволението на издателя му; каза, че се надява инцидентът да не се превърне в „Уотъргейт 2“, и се нарече „несъмнено най-медийно-дружелюбния човек в цялата сцена!“ (Джонатан Кийпърман, издателят му от Passage Press и домакин на бала, веднъж бил предложил Републиканската партия да „окачи на лампите“ – тоест, да линчува – „журналистите“, така че летвата не беше особено висока.)
Една зимна сутрин се събудих с двадесет и осем съобщения от Ярвин, изразяващи притеснения относно методите ми на репортерска работа. „Проблемът е, че процесът ти е хлабав и усещам как това генерира нискокачествено съдържание – защото не е достатъчно конфликтен“, написа той. „Когато процесът не е конфликтен, аз не знам срещу какво точно се боря.“ За кратко се запита дали просто не съм „твърде тъпа, за да разбера идеите“, или пък дали не съм станала жертва на онова вътрешно автоцензуриране на ума, което Оруел нарича „мислестоп“. Насърчи ме да гледам „Животът на другите“, носител на „Оскар“ филм, който изследва връзката между източногермански драматург и агент на Щази, натоварен със задачата да го наблюдава. Агентът от Щази, написа той, „всъщност успява да изложи идеите на драматурга без дори да ги обмисля. Не че е ‘против’ дисидентските идеи. Просто не им позволява да докоснат мозъка му.“ Във филма агентът в крайна сметка „се пречупва“, след като започва да съчувства на възгледите на драматурга. Ярвин, предполагаемо, беше драматургът.
От своя страна той започвал да ме възприема като „NPC“ – неиграещ персонаж в компютърна игра. Предложи да ми направи теста на Войт-Кампф, измисления изпит в „Блейд Рънър“, който разграничава андроидите от хората. В неговия вариант това би включвало дебат между двама ни по темата „теорията за чистия лист срещу расизма“ и запис на разговора. („Като ‘расизъм’ разбирай човешко биоразнообразие“, поясни той.) Когато му обясних, че процесът ми на работа не включва подлагане на тестове при поискване, Ярвин ми изпрати скрийншот от „Август 1968“ – стихотворението на У. Х. Одън за съветската инвазия в Чехословакия с цел потушаване на Пражката пролет:
Огърът върши каквото могат огрите
Дела, невъзможни за Човека,
Но една награда е отвъд възможното –
Огърът не умее да говори.
След това каза, че въпреки че се съгласил да участва в този материал с мотива „няма лоша реклама“, сега щял да се опита да го спре, ако може.
Бях поразена от контраста между съобщенията му и уравновесения тон, който бе препоръчал на Тийл и други свои познати при общуване с медиите. След публикуването на статията в TechCrunch през 2013 г., идентифицираща Ярвин, предприемачът Балажи Сринивасан предложил по имейл „да насъскам публиката на Тъмното Просвещение срещу някой уязвим враждебен журналист, за да го тролват.“ Ярвин го разубедил. „Какво би казал Хартист?“ – попитал той, визирайки блога на белия националист и съблазнител „Chateau Heartiste.“ „Почти винаги най-алфа отговорът е ‘нищо’. Не казвай нищо. Не прави нищо.“
В един топъл февруарски следобед, Ярвин и съпругата му Кристин караха по селски път в Южна Франция. Придружаваха ги двамата документалисти – Брун и Диас.
„Къде отиваме, Кристин?“ – попита Брун от мястото до шофьора, обръщайки камерата към нея на задната седалка до мен.
Тя каза, че има само най-обща представа. „Честно казано, той винаги ми казва всичко в последния момент“, обясни тя. „Малко е като да си куче. Знаеш само, че ще се возиш в колата, но не знаеш дали ще отидеш в кучешкия парк или при ветеринаря – ще разбереш, когато стигнеш.“
„Спонтанност“, обади се Ярвин.
„И това е дума за него“, пошегува се Кристин.
Бяхме на път към Рено Камю, седемдесет и осем годишен романист и памфлетист, който през 2011 г. публикува „Голямата подмяна“ – взривоопасен манифест, в който твърди, че либералните елити стоят зад конспирация за подмяна на белите европейци с мигранти от Африка и Близкия изток. Изразът от заглавието впоследствие се превърна в боен вик на белите националисти по цял свят – от Шарлотсвил, Вирджиния, където през 2017 г. маршируващи скандираха „Няма да ни замените!“, до Крайстчърч, Нова Зеландия, където две години по-късно мъж, публикувал манифест със същото заглавие като това на Камю, уби петдесет и един мюсюлмани.
Когато се изкачихме по един хълм, стените на замъка на Камю – Château de Plieux – се издигнаха пред нас.
„Някой знае ли дали има роднинска връзка с Албер Камю?“ – попита Ярвин. „Мисля, че не е роднина на Албер“, каза той, „но е един очарователен, възрастен, гей, литературен французин.“
Брун, който е венецуелец, се пошегува какво би направил, ако Камю има табела „Чужденци не се допускат“.
„Ами, ти тук ли си, за да ни замениш?“ – пошегува се Кристин.
Никой не отвърна.
Ярвин поклати внушително метално звънче до входната врата и скоро бяхме въведени вътре от Пиер Жолибер, партньора на Камю. Горе Камю ни очакваше с бутилка шампанско. С поддържаната си бяла брада, кафявото кадифено сако, папийонката и златния синджир на джобния си часовник, той изглеждаше като литературна фигура от XIX век. Говореше перфектен английски, с английски акцент, и го правеше така, сякаш е нямал друг избор, освен да купи замъка – датиращ от началото на XIV век – след като библиотеката му станала прекалено голяма за малкия парижки апартамент. Това било преди тридесет и пет години. Сега, сочейки купищата книги, които вече превземаха просторния му кабинет, Камю каза, че отново се сблъсква със същия проблем.
След няколко чаши шампанско Ярвин започна да го бомбардира с въпроси, но рядко изчакваше пълен отговор. Какво мислел Камю за Филип Петен? За Шарл дьо Гол? Наполеон III? Наполеон I? Ернст Юнгер? Ернст фон Заломон? Езра Паунд? Бейзъл Бънтинг? Вместо разговор, сцената напомняше викторина – Ярвин, бивш шампион по обща култура, сякаш очакваше потупване по главата за ерудицията си.
Когато слязохме за обяд – хрупкави лентички патешко, киш Лорен, червено вино – Ярвин поднови разпита. Ценял ли Камю Томас Карлайл? Мишел Уелбек? Луи XIV? Какво би казал на Шарл Моара, ако той беше жив? Какво щял да мисли Достоевски за теорията, че COVID е изтекъл от лаборатория?
Камю се смееше с пискливо кикотене при особено странните въпроси, но остана озадачен от настойчивите питания на Ярвин относно Бриджит Макрон, Първата дама на Франция, за която Ярвин подозира, че всъщност е мъж. „Говорим за най-важното нещо в историята на континента“, възкликна Камю, визирайки нарастването на имиграцията от не-бели хора в европейските страни. „Какво значение има дали г-жа Макрон е мъж или жена?“
Брун помоли двамата да се преместят до прозореца, за да ги снима отвън. Докато Ярвин гледаше към пъстрата мозайка от обработени полета в подножието, той говореше за Голямата подмяна като за „едно от най-големите престъпления“ в историята. „По-голямо ли е от Холокоста? Не знам… Още не сме видели как ще се развие.“ Беше пил от самото си пристигане и очевидно бе в разстроено състояние. „Имам три деца“, каза той на Камю. „Ще ги подредят ли един ден и ще ги карат към масови гробове?“ Говореха за апокалиптичния роман на Жан Распай „Лагерът на светците“ (1973), в който индийски мигранти завладяват и разрушават европейските държави. Вече плачейки, той продължи: „Искам децата ми да умрат през XXII век. Не искам да преживеят някакъв постколониален Холокост.“
След десерта, кафето и един ром от Гваделупа, беше време за вечерна разходка. С дървено бастунче в ръка, Камю поведе Ярвин през малкото градче Пльо. Пролетта беше дошла рано – едно черешово дърво бе разцъфтяло с дребни цветчета. Минавайки покрай местната църква, Ярвин извади телефона си, за да покаже на Камю снимка на детето, което има с Лоренсън. „Майката на това дете не ми е съпруга“, каза той доверително. Миг по-късно вече четеше стихотворение на К. П. Кавафис – отново със сълзи в очите.
Когато Ярвин и Камю поеха напред, двамата документалисти спряха, за да обсъдят заснетото през деня. Брун каза, че Ярвин му напомнял на досадния герой от филма „Самолетът!“, който говори толкова безспирно, че кара спътниците си да се самоубият. Чудехме се какво ли си е помислил Камю за този следобед. Скоро разбрахме. „Ако интелектуалните обмени бяха търговски сделки – а те са такива, в известна степен – обемът на моите експорти не би достигнал дори един процент от този на моите импорти“, написа Камю в дневника си, който публикува онлайн на следващия ден. „Гостът говореше без прекъсване от пристигането до заминаването си, пет часа, много бързо и много силно, прекъсвайки се единствено от странни пристъпи на плач, когато говореше за покойната си съпруга, но също, по-странно, и за някои политически ситуации.“
Беше се стъмнило, когато се върнахме в замъка. „Много благодаря за гостоприемството, за патешкото и за замъка“, каза Ярвин, оглеждайки се. „Колко пари дадохте за него?“
Кристин нежно стисна ръката му. „Не можеш просто така да питаш хората такива неща!“
Камю му подари няколко свои книги за спомен, но умът на Ярвин вече изглеждаше другаде. На следващия ден той щеше да лети за Париж, за да се срещне с група „редпилднати“ зумъри и с Ерик Земур – крайнодесен полемист, който веднъж се кандидатира за президент на Франция.
Докато се насочвахме към колата, Ярвин кипеше от момчешко вълнение за своето представяне. Обърна се към мен и документалистите:
„Добре ли беше?“ – попита той.
„Добре ли беше?“
[1] Жозеф дьо Местр (1753–1821) е френски консервативен философ, юрист и дипломат, известен с яростната си критика на Просвещението и Френската революция. Той защитава идеята за божествен произход на монархията и необходимостта от сляпо подчинение на властта. Дьо Местр е считан за един от основоположниците на контрареволюционната мисъл и често се цитира от съвременни реакционни мислители. (всички бележки са на преводача)
[2] „Прозорецът на Овъртън“ е политологично понятие, въведено от Джоузеф Овъртън, което обозначава диапазона от идеи, смятани за обществено приемливи в даден момент. Идеите извън този „прозорец“ се възприемат като крайни или немислими. С течение на времето прозорецът може да се измества – често чрез медии, кризи или влиятелни фигури – и теми, които някога са били табу, да станат част от нормалния обществен дебат.
[3] Оземпик (търговско наименование на семаглутид) е лекарство, първоначално предназначено за лечение на захарен диабет тип 2, което добива широка популярност в началото на 2020-те години като средство за отслабване сред заможните среди на Запада. Макар и ефективно в потискането на апетита, то предизвиква и значителен културен резонанс – като фармакологичен символ на новата ера на „мързеливото“ себевладеене.
[4] Либерал (в съвременен западен контекст) обикновено означава човек, който подкрепя силна роля на държавата в осигуряването на социална справедливост, равни възможности и защита на малцинствата. Либертарианец, напротив, е човек, който настоява за минимална намеса на държавата – както в икономиката, така и в личния живот – и поставя индивидуалната свобода над колективните отговорности.
[5] D.E.I. означава Diversity, Equity, and Inclusion — три ключови принципа, които се използват предимно в образователни, корпоративни и институционални контексти, за да се насърчи по-справедлива и представителна среда.
[6] „Woke culture“ (буквално: културата на пробудените) е съвременно, често противоречиво понятие, свързано със социална чувствителност към неравенства, дискриминация и несправедливости, особено по отношение на раса, пол, сексуалност и други идентичности.
