От редакцията: Настоящият текст е отговор към статията на американския професор по комуникационни науки Дейвид Гънкъл „Изкуственият интелект предвещава смъртта на автора“, публикувана също в „Либерален преглед“.
Текста на Гънкъл можете да прочетете ето тук.
Авторът никога не е бил роден
Изкуственият интелект не е убил автора. И няма как да го е направил – защото авторът, поне извън световните литературни центрове, никога не е бил роден.
Съществували са, разбира се, пишещи хора – също толкова предани на къртовския труд, както и събратята им от Оксфорд, Мисисипи. Но не и благословени с привилегията да бъдат наречени „автори“. Не и извън дребните, застояли локви на техните провинциални, завинаги маргинализирани култури. На тях се е падала само агонията и потта. Всичко останало е било запазено за онези – другите.
Но езиковите модели действително разклащат нещо, и то много реално, много осезателно, просто защото е свързано с власт: говоря за неписания и до голяма степен невидим монопол върху авторството, държан от привилегированите езици, институции и пазари по света. За нас, които сме писали в неизвестност десетилетия наред, ИИ не е екзистенциална заплаха, а огледало. За пръв път, откак ни има на света, то показва с отрезвяваща яснота колко малко всъщност ни е защитавало авторството, още от самото начало на писателските ни опити.
Глас в празнотата
Пред вас стои, по-скоро приведен, отколкото изправен, един от типичните представителни на това никога неродено мнозинство. Аз, Златко Енев, писах в тишина и озверена немощ в продължение двадесет и пет години. Не поетична, а буквална тишина.
Живея в Берлин, но литературният ми глас се роди и формира на български – един език с конфискуван паспорт. Романите, есетата, книгите ми бяха публикувани – официално, дори понякога признати – но само в България. В продължение на четвърт век наблюдавах безсилно как западното авторство става все по-гладко, по-мрежово, по-глобално, по-четимо. И в дъното на душата си винаги знаех, че никакво усилие или блясък няма да помогне на гласа ми да пробие езиковата мембрана. Бях неизвестен не защото не съм влагал в думите всичко, което е влагал човекът, за когото говори онзи мъничък великан, там от подиума в Стокхолм. Не защото не съм писал с кръвта на незарастващите си вени. Бях неизвестен, защото пишех на език, за който глобалният литературен пазар няма – и никога не е бил в състояние да има – слух.
Неправомерната смърт
Ето затова есето на Дейвид Гънкъл, „ИИ предвещава смъртта на автора“, ме впечатли не толкова като освобождение, колкото като погрешна диагноза. Гънкъл твърди, че езиковите модели разрушават авторитета на авторството – и че това е нещо положително. Тонът му е ироничен, дистанциран, дори игрив. Но онова, което той нарича смърт, аз живея вече десетилетия. Авторството – в смисъла на това да бъдеш чут, признат, легитимен – за мен никога не е съществувало. Гънкъл пише като човек, който гледа как се срутва една многовековна катедрала. Аз го чета като някой, който никога не е бил допускан вътре.
Какво всъщност разрушават езиковите модели
И все пак Гънкъл е прав, когато твърди, че нещо свършва. Но това не е авторът. Нещото, което гледа с уплах към собствения си край, е машината за селекция и допуск, която е монополизирала авторството в продължение на векове. На Запад авторът отдавна е привилегия на родените с „правилния“ език и с достъп до „правилната“ литературна екология. А ние, пишещите на периферни езици – ония извън строго охранявания периметър на езици като английския, френския, немския – никога не сме били допускани до масата. ИИ не ни „де-авторизира“, просто защото никога не сме били авторизирани.
Ето това е, което не вижда, пък и няма как да види, есето на Дейвид Гънкъл. За хора като него авторството винаги е било нещо реално, нещо гарантирано, подлежащо на добре функционираща законова защита. И разпадането му е шокиращо, независимо от всички пози на насмешлива ученост, с които то може да бъде посрещано. За мен обаче неговото отсъствие винаги е било единствено осезаемата реалност. Ето защо моето единствено усещане днес е: ИИ не убива автора – той просто разобличава фантазията. И, парадоксално, връща гласа на хора като нас. Такива, които не са го имали. Никога.
С помощта на ИИ за пръв път в живота си аз мога да изразя мислите си на английски език – не като сянка на някой преуморен преводач, а като човек, който внезапно проговорва, с помощта на свръхмодерна гласова протеза. Ето защо не се чувствам заличен от ИИ. Чувствам се – най-сетне – преведен.
Смисълът има собствена цена
Гънкъл предлага напълно възможната теза, че смисълът възниква в акта на четене, не на писане – и че това важи еднакво както за хора, така и за машини. Е добре. Но някои от нас знаят, че истинското писане има тежка цена. Писал съм в неизвестност в продължение на десетилетия – през депресии, бедност и бавното рушене на надеждата. Писал съм против здравия си разум, дори против инстинктите си за самосъхранение. Писал съм не защото – през огромната част от времето – това е било радост, наслаждение или удовлетворение. Писал съм само и единствено поради пълната липса на алтернатива. Поради простичкия факт, че всеки път, когато престанех, животът ми губеше дори и последната сянка от смисъл, която някога е притежавал.
Вярата ми в авторството никога не е била теоретична. Тя винаги беше акт на оцеляване – и си остава такъв, включително и в този момент. Напук на всичките ми страхове и несигурности на провинциалист, аз не се страхувам от смъртта на автора. Искам само, ако наистина го погребваме, да не поверим надгробната реч на човек, който никога не е имал нуждата да пише, защото не му е оставал никакъв друг избор.
Защото за някои от нас авторството никога не е било власт. То винаги е било болка, отчаян рев пред лицето на празнотата, отказ да сведем поглед пред стадото с ниско приведени рога, което винаги е било най-видимата ни аудитория.
Този автор не е мъртъв – той просто никога не е бил роден.
