© GONZALO FUENTES / REUTERS
…и защо отказва да си отиде
Днес национализмът има лоша репутация. За много образовани западняци това е опасна идеология. Някои признават добродетелите на патриотизма, разбиран като доброкачествена привързаност към родината; в същото време те виждат национализма като тесногръд и неморален, насърчаващ сляпата лоялност към собствената страна и поставящ я над по-дълбоките ангажименти към справедливостта и човечността. В речта си от януари 2019 г. пред дипломатическия корпус на Бундесрепубликата, германският президент Франк-Валтер Щайнмайер изрази тези възгледи по категоричен начин: „Национализмът,“ каза той, „е идеологическа отрова.“През последните години популистите на Запад се опитват да преобърнат тази морална йерархия. Те гордо развяват знамената на национализма, като обещават да защитават интересите на мнозинството срещу имигрантските малцинства и елитите, които според тях са изгубили връзката с реалността. В същото време критиците им се придържат към установеното разграничение между злокачествен национализъм и достоен патриотизъм. В тънко забулен намек към американския президент Доналд Тръмп, който се самоопределя като националист, френският президент Емануел Макрон обяви миналия ноември, че „национализмът е предателство към патриотизма“.
Популярното разграничение между патриотизъм и национализъм съответства на онези, предлагани от учените, които противопоставят „гражданския“ национализъм, според който всички граждани, независимо от културния им произход, се считат за членове на нацията, на „етнически“ национализъм, според който националната идентичност се определя от неща като потекло и език. И все пак усилията да се прокара твърда линия между добрия, граждански патриотизъм и лошия, етнически национализъм, пренебрегва общите им корени. Патриотизмът е форма на национализъм. Те са идеологически братя, а не далечни братовчеди.
В своята същност всички форми на национализма споделят две предпоставки: първо, че членовете на нацията, разбирани като група равноправни граждани с обща история и бъдеща политическа съдба, трябва да управляват държавата, и второ, че те трябва да го правят в интерес на нацията. Национализмът следователно се противопоставя на управление от страна на членове на други нации, като например в колониалните империи и в много династични царства, но също и от страна на владетели, които пренебрегват разбиранията и нуждите на мнозинството.
През последните два века национализмът е бил съчетаван с всякакви други политически идеологии. Либералният национализъм процъфтява в Европа и Латинска Америка през XIX век, фашисткият национализъм триумфира в Италия и Германия през междувоенния период, а марксисткият национализъм мотивира антиколониалните движения, които се разпространяват в „глобалния юг“ след края на Втората световна война. Днес почти всички, отляво и отдясно, приемат легитимността на двата основни принципа на национализма. Това става по-ясно когато национализмът се сравнява с други доктрини за легитимността на държавата. При теокрациите държавата трябва да бъде управлявана от името на Бога, както във Ватикана или при Халифата на Ислямската държава (ИДИЛ). При династичните царства държавата е собственост и се управлява от семейство, както е например в Саудитска Арабия. В Съветския съюз държавата беше управлявана в името на една класа: международния пролетариат.
След падането на Съветския съюз светът се превърна в свят на национални държави, управлявани според националистически принципи. Идентифицирането на национализма изключително с политическото дясно означава неразбиране на неговата природа и пренебрегване на това колко дълбоко тя е формирала почти всички съвременни политически идеологии, включително либералните и прогресивните. Тя е предоставила идеологическата основа за институции като демокрация, социална държава и обществено образование, като всички те са били оправдани в името на единния народ с общо чувство за цел и взаимни задължения. Национализмът беше една от големите мотивиращи сили, които помогнаха да бъдат победени нацистка Германия и имперска Япония. А хората, които освободиха огромното мнозинство от човечеството от европейското колониално господство, бяха също националисти.
Национализмът не е ирационално чувство, което може да бъде прогонено от съвременната политика чрез просветителско образование; той е един от основополагащите принципи на съвременния свят и е по-широко възприет, отколкото критиците му са склонни да признават. Кой в Съединените щати би се съгласил да бъде управляван от френски благородници? Кой в Нигерия би призовал публично британците да се върнат?
С малки изключения днес всички сме националисти.
Раждането на нацията
Национализмът е сравнително ново изобретение. През 1750 г. по-голямата част от света е управлявана от огромни многонационални империи – Австрийска, Британска, Китайска, Френска, Османска, Руска и Испанска. Но след това идват Американската (1775) и Френска (1789) революции. Доктрината на национализма – управление в името на един национално дефиниран народ – постепенно се разпространява по целия свят. През следващите два века империя след империя започват да се разпадат до множества от национални държави. През 1900 г. около 35% от повърхността на земното кълбо се управлява от национални държави; към 1950 г. делът вече е 70%. Днес са останали само шепа династични царства и теокрации.
Откъде идва национализмът и защо се е оказал толкова популярен? Корените му стигат до ранната модерна Европа. Европейската политика от този период – приблизително шестнадесети до осемнадесети век – се характеризира с интензивни войни между все по-централизираните, бюрократични държави. Към края на осемнадесети век тези държави до голяма степен вече са изместили други институции (например църквите) като основни доставчици на обществени блага за собствената територия и са елиминирали или спечелили на своя страна други конкурентни центрове на власт, като например независимото благородство. Освен това централизацията на властта насърчава разпространението на общ език във всяка държава, поне сред грамотната част от населението, и осигурява споделено разбиране за нововъзникващите организации на гражданското общество, в чиито ръце по-късно ще бъдат предадени държавните въпроси.
Конкурентната и склонна към водене на войни многодържавна система на Европа кара владетелите да извличат все повече данъци от населението си и да разширяват ролята на обикновените хора в армията. Това, от своя страна, дава на обикновените хора възможност да изискват от управниците си по-голямо политическо участие, равенство пред закона и по-добро предоставяне на обществени блага. В крайна сметка се появява един нов вид обществено споразумение: управниците трябва да управляват в интерес на населението – но докато го правят, управляваните им дължат политическа лоялност, войници и данъци. Национализмът веднага отразява и обосновава това ново споразумение. Според него управниците и управляваните принадлежат към една и съща нация и по този начин споделят един общ исторически произход и бъдеща политическа съдба. Политическите елити ще се грижат за интересите на обикновените хора, а не за интересите на собствените си династии.
Защо този нов модел на държавност се оказва толкова привлекателен? Ранните национални държави – Франция, Холандия, Обединеното кралство и Съединените щати – бързо стават по-силни от старите династични царства и империи. Национализмът позволява на управниците им да набират повече данъци от управляваните и да разчитат на политическата им лоялност. И, което е може би най-важно, националните държави се оказват способни да побеждават империите на бойното поле. Универсалната военна служба, изобретена от революционното правителство на Франция, дава възможност на националните държави да набират масивни армии, чиито войници са изключително мотивирани да се бият за родината си. От 1816 до 2001 г. националните държави спечелват някъде между 70 и 90 процента от войните си с различни империи или династични държави.
Тъй като националните държави от Западна Европа и Съединените щати започват да доминират в международната система, амбициозните елити по целия свят започват да се стремят да съчетаят икономическата и военната сила на Запада, като имитират националистическия му политически модел. Може би най-известният пример в това отношение е Япония, където през 1868 г. група млади японски благородници свалят от власт старата феодална аристокрация, централизират властта под управлението на императора и започват амбициозна програма за трансформиране на Япония в модерна, индустриализирана национална държава – едно развитие, известно под названието „реставрация на Мейджи“. Само едно поколение по-късно Япония вече успява да оспори западната военна мощ в Източна Азия.
Национализмът обаче се разпространява не само защото е привлекателен за амбициозните политически елити. Той е привлекателен и за обикновените хора, защото националната държава предлага по-добри взаимоотношения с правителството от всеки предишен модел на държавност. Вместо йерархични права, основаващи се на социалния статус, национализмът обещава равенство на всички граждани пред закона. Вместо да ограничава политическото ръководство до благородството, той отваря път към политически кариери за талантливите обикновени хора. Вместо да оставя предоставянето на обществени блага в ръцете на гилдии, местни първенци и религиозни институции, национализмът прави така, че силата на модерната държава допринася за насърчаването на общото благо. И вместо да увековечава елитното презрение към некултурните плебеи, национализмът издига статута на обикновените хора, като ги превръща в нов източник на суверенитет и поставя собствената национална култура в центъра на символичната вселена.
Предимствата на национализма
В страни, където националистическият договор между управниците и управляваните се реализира, населението се идентифицира с идеята за нацията като разширено семейство, чиито членове си дължат взаимна лоялност и подкрепа. С други думи, там където управниците поддържат честно сделката, гражданите приемат охотно една националистическа визия за света. Това полага основите за множество други положителни развития.
Едно от тях е демокрацията, която процъфтява, когато националната идентичност е в състояние да замести други идентичности, като например тези, които се основават на религиозни, етнически или племенни общности. Национализмът дава отговор на класическия ключов въпрос на демокрацията: кои са хората, от чието име правителството трябва да управлява? Чрез ограничаване на тези права до членовете на нацията и изключване на чужденците от процеса на гласуване, демокрацията и национализмът влизат в траен брак.
В същото време, в което национализмът създава нова йерархия на правата между членовете (гражданите) и нечленуващите (чужденците), той се стреми да насърчава равенството в самата нация. Тъй като националистическата идеология поддържа, че народът представлява обединено тяло без различия в статуса, той подкрепя идеята на Просвещението, че всички граждани трябва да бъдат равни пред закона. С други думи, национализмът влиза в симбиотична връзка с принципа на равенството. По-специално в Европа преминаването от династично управление към национална държава често върви ръка за ръка с прехода към представителна форма на управление и върховенство на закона. Тези ранни демокрации първоначално ограничават пълните законови и гласоподавателни права до мъжете, притежаващи собственост, но с течение на времето тези права са разширени до всички граждани на страната – в Съединените щати, първо до бедните бели мъже, а след това до жените и цветнокожите хора.
Освен това национализмът спомага за установяването на модерни социални държави. Чувството за взаимно задължение и споделена политическа съдба популяризира идеята, че членовете на нацията – дори и напълно непознати – трябва да се подкрепят взаимно във време на трудности. Първата модерна социална държава е създадена в Германия в края на деветнадесети век по изрично настояване на консервативния канцлер Ото фон Бисмарк, който я разглежда като начин да се гарантира лоялността на работническата класа към германската нация, а не към международния пролетариат. По-голямата част от социалните държави в Европа обаче са създадени след периоди на най-голям националистически плам, най-вече след Втората световна война, в отговор на призивите към национална солидарност вследствие на споделените страдания и жертви.
Кървави знамена
Но, както всеки изследовател на историята знае, национализмът има и мрачна страна. Лоялността към нацията може да доведе до демонизация на „другите“, независимо дали това са чужденци или предполагаемо нелоялни местни малцинства. В световен мащаб възходът на национализма увеличава честотата на войните: през последните два века основаването на първата националистическа организация в една страна е било винаги свързвано с увеличаване на вероятността тази страна да преживее сериозна война, от средно 1.1% до средно 2.5% [годишно].
Около една трета от всички съвременни държави са създадени в националистически войни за независимост срещу имперски армии. Раждането на нови национални държави е съпроводено и с някои от най-насилствените епизоди на етническо прочистване в историята, най-вече на малцинства, които се считат за нелоялни към нацията или са заподозрени в сътрудничество с нейните врагове. По време на двете Балкански войни, предшестващи Първата световна война, новите независими държави България, Гърция и Сърбия разделят помежду си европейските части на Османската империя и прогонват милиони мюсюлмани отвъд новата граница с империята. Малко след това, по време на Първата световна война, османското правителство от своя страна започва масови убийства на арменски цивилни граждани. По време на Втората световна война, хитлеристкото преследване на евреите, които са обвинени за възхода на болшевизма, в крайна сметка води до Холокоста. След края на тази война милиони германски цивилни граждани са прогонени от новосъздадените чехословашка и полска държави. А през 1947 огромен брой индуси и мюсюлмани са убити по време на всеобщото насилие, последвало обявяването на независимост от Индия и Пакистан.
Етническото прочистване е може би най-грубата форма на националистическо насилие, но то е сравнително рядко. По-чести са гражданските войни, водени или от националистически малцинства, които желаят да се откъснат от съществуващата държава, или между етнически групи, които се конкурират за доминиращата позиция в някоя нова независима държава. От 1945 г. насам, 31 държави са преживели сепаратистко насилие, а в други 28 е имало въоръжени борби във връзка с етническия състав на националното правителство.
Приобщаване и изключване
Въпреки че при почти всеки национализъм има определена склонност към насилие, то е неравномерно разпределено [при различните му форми]. Много страни си остават мирни след прехода към национална държава. Разбирането на този проблем изисква фокусиране върху това как се появяват управляващите коалиции и как се очертават границите на нацията. В някои страни още от самото начало мнозинствата и малцинствата са представени на най-високите нива на националното правителство. Швейцария, например, интегрира френски, немски и италиански групи в процес на трайно споделяне на властта, което никой никога не е поставял под въпрос, още от основаването на модерната швейцарска държава през 1848 г. Съответно швейцарският националистически дискурс представя всичките три езикови групи като еднакво достойни за уважение членове на националното семейство. Никога не е имало движение на френско- или италианско-говорещите швейцарски малцинства за отделяне от държавата.
В други страни обаче управлението на държавата е захващано от елитите на определена етническа група, които след това изключват останалите групи от политическата власт. Това пробужда призраците не само на етническото прочистване, извършвано от параноични държавни елити, но и на сецесионизма или гражданската война, започната от самите изключени групи, които смятат, че държавата няма легитимност, защото нарушава националистическия принцип на самоуправление. Съвременна Сирия предлага един краен пример за този сценарий: президентството, кабинетът, армията, тайните служби и по-високите нива на бюрокрацията са доминирани от алевитите, които съставляват едва 12 процента от населението на страната. Не е изненадващо, че много членове на арабското мнозинство в Сирия са готови да водят дълга и кървава гражданска война срещу това, което смятат за наложено им от чужди хора правило.
Дали конфигурацията на властта в определена страна ще се развие в по-приобщаваща или по-изключваща посока, е въпрос на история, която се простира далеч преди възхода на съвременната национална държава. Приобщаващите управляващи коалиции – и един съответно обхващащ всички групи от населението национализъм – обикновено се появяват в страни с дълга история на централизирана, бюрократична държавност. Днес такива държави са по-способни да предоставят на своите граждани обществени блага. Това ги прави по-привлекателни като партньори за обикновените граждани, които изместват политическата си лоялност от етническите, религиозните и племенните лидери към държавата, което позволява появата на по-разнообразни политически съюзи. Дългата история на централизираната държавност също насърчава приемането на общ език, което отново улеснява изграждането на политически съюзи между етническите разделения. Накрая, в страните, в които гражданското общество се е развило сравнително рано (като например Швейцария), е по-вероятно да се появят и мултиетнически алианси за насърчаване на общите интереси, които евентуално водят до мултиетнически управляващи елити и по-всеобхватни национални идентичности.
Изграждане на един по-добър вид национализъм
За съжаление, тези дълбоки исторически корени означават, че е трудно, особено за външни лица, да се насърчават приобщаващи управляващи коалиции в страни, в които липсват условия за тяхното възникване, какъвто е случаят в много части от развиващия се свят. Западните правителства и международните институции, като Световната банка, могат да помогнат за установяването на тези условия чрез провеждане на дългосрочни политики, които увеличават способността на правителствата за предоставяне на обществени блага, насърчават процъфтяването на организациите на гражданското общество и езиковата интеграция. Но тези политики трябва да укрепват държавите, а не да ги подкопават или да се стремят да изземват функциите им. Пряката чуждестранна помощ може да намали, а не да насърчи легитимността на националните правителства. Един анализ на проучванията, извършени от Фондацията „Азия“ в Афганистан от 2006 до 2015 показва, че положителното възприемане на талибанското насилие всъщност се е повишило след като в техните области са били започнати обществени проекти, спонсорирани от чужденци.
В Съединените щати и много други стари демокрации проблемът за насърчаване на приобщаващите управляващи коалиции и национални идентичности стои по-различно. Части от белите работнически класи в тези страни вече изоставиха лявоцентристките партии, след като тези партии започнаха да приемат имиграцията и свободната търговия. Белите работнически класи също се възмущават от онова, което възприемат като своя собствена културна маргинализация от страна на либералните елити, които защитават разнообразието, като същевременно представят „белите“, „хетеросексуалните“ и „изобщо мъжете“ като врагове на напредъка. Белите работнически класи намират популисткия национализъм атрактивен, защото той обещава да постави на първо място техните интереси, да ги предпазва от конкуренция от страна на имигранти или по-нископлатени работници в чужбина, и да възстанови тяхното централно и достойно място в националната култура. Популистите не се нуждаят от подновено изобретяване на идеята, че държавата трябва да се грижи предимно за основните членове на нацията; това убеждение винаги е било дълбоко вкоренено в институционалната тъкан на националната държава, готово да бъде отново активирано, щом само потенциалната му аудитория стане достатъчно голяма.
Преодоляването на отчуждението и недоволството сред тези граждани ще изисква както културни, така и икономически решения. Западните правителства трябва да разработят проекти за обществени блага, които да облагодетелстват хората от всички [етнически] произходи, региони и класови среди, като по този начин се избегне токсичното усещане за етнически или политически предпочитания. Успокояването на работническата класа, изобщо на икономически маргинализираните населения, че те също могат да разчитат на солидарността на техните по-богати и конкурентоспособни съграждани, може да допринесе много за намаляването на привлекателността на анти-имигрантския популизъм, предизвикан от негодуванието. Всичко това трябва да върви ръка за ръка с нови форми на приобщаващ национализъм. В Съединените щати либерали като интелектуалния историк Марк Лила и умерени консерватори като политолога Франсис Фукуяма наскоро направиха нови предложения относно това как може да се изгради един такъв национален разказ: чрез подкрепа както за мнозинствата, така и за малцинствата, и подчертаване на споделените им интереси, вместо да се изправят белите мъже срещу някаква коалиция от малцинства, както го правят днес и прогресивните, и популистките националисти.
И в развития, и в развиващия се свят, национализмът е тук и той си остава. Понастоящем няма друг принцип, на който да може да се обоснове международната държавна система. (Универсалисткият космополитизъм, например, е само слабо приеман извън философските факултети на западните университети.) И не е ясно дали транснационални институции като Европейския съюз някога ще могат да поемат основните функции на националните правителства, включително благосъстоянието и отбраната, което би им позволило да придобият по-голяма легитимност.
Предизвикателството както пред старите, така и пред новите национални държави е да подновят националния договор между управниците и управляваните чрез изграждане – или възстановяване – на приобщаващи коалиции, които да свързват и двете страни. От политическото приобщаване произтичат по-доброкачествени форми на популярния национализъм. Те не могат да бъдат налагани чрез идеологически полицейски действия отгоре, нито чрез опити да се образоват гражданите за това, което те всъщност трябва да разглеждат като свои истински интереси. За да насърчават по-добри форми на национализъм, лидерите ще трябва да станат по-добри националисти и да се научат да се грижат за интересите на всички свои граждани.