Краят на един вестник, служил не просто за афиш на културния живот на нацията, а играл значителна, понякога водеща роля в нейното социално-политическо съзряване в края на 80-те и през 90-те години на миналия век, заслужава да бъде анализиран „от близък план“. Не ми звучи убедително етикирането на случващото се чрез общи заключения като „такова е времето“, в което отпадането на печатните издания бил естествен резултат на пост-гутемберговата епоха.
Действително, технологическата революция променя света не отгоре или отдолу, а отвътре. Според WAN-IFRA, Световната асоциация на издателите на вестници и новини, през 2015 г. от четирите милиарда читатели на вестници, 1.3 милиарда следят новините дигитално. Но това е едно частично обяснение. Прогнозите на Портала за статистика Статиста показват, че печатните медии все пак ще продължат да са водещи, но с намаляване на приходите до 3% в периода до 2020, докато приходите на дигиталните вестници ще нарастват до 9.8% за същия период. При това, тези тенденции са валидни за Европа и Северна Америка, докато в Азия и особено в Индия тиражът на вестниците се увеличава.
Къде е мястото на изданията, ориентирани към изкуство и културен критицизъм в този процес? Ако разгледаме последната класация на най-четените британски вестници и сравним тиражите на най-популярния през 2017 г. „The Sun“ (1 666 715) и „The Guardian“, заемащ тринадесето място с неговите 156 756 читатели, очевидно е, че масовият читател търси текуща информация и забавление, а не критически размишления. Или както синтезира Юрген Хабермас, критическата публичност през ХХ век не е масова, а масовата публичност не е критическа. И все пак, и днес всички уважавани и уважаващи се нации поддържат своите културни печатни издания – като публични или частни, дублирани с онлайн версии, търсещи понякога допълнителни ниши в по-популярните теми на лайфстайла, игрите, здравето и добрия живот, но успели да съхранят своята журналистическа независимост и да анализират най-тревожните въпроси на обществото като стожери на хуманизма. Затова нека разгледаме случващото се с вестник „Култура“ в контекста на българското „тук и сега“ в обхвата на последните 30 години, за да се опитаме да потърсим отговор на въпроса
ЗА КОГО БИЕ КАМБАНАТА?
Чий край настъпва с края на „Култура“ – в онзи ѝ вид, в който тя просъществува през последния половин век? Спомням си редакцията на втория етаж на тогавашната улица „Софийска комуна“ в началото на 80-те, с която съжителстваше някогашният Научноизследователски институт по култура, заел третия етаж на поовехтялата сграда над култовата по онова време сладкарница Роза. Няма съмнение, в „онзи“ период културата съществуваше със специален статут: галеник на режима, негов „храненик“, „довереник“, но и послушник. Това Ивайло Дичев бе интерпретирал като форма на тотален дарообмен по времето на социализма: „културата“ се радваше на особени привилегии и престиж, в замяна на нейната лоялност към режима. Това обяснява и слабото дисидентство в България. Въпреки надзора и меките репресии, намираха се ниши дори за непослушните деца на социализма – и Константин Павлов, и Миряна Башева получаваха финансова издръжка като съветници на Левчев. Желю Желев след публикуването на „Фашизма“ през 1982 г. запази мястото си в Института по култура и загуби единствено позицията си на ръководител отдел. След създаването на Клуба за гласност и преустройство следват изключвания от Партията и уволнения – както в Института по култура, така и на Копринка Червенкова от редакцията на в. „Народна култура“. Това бе и последният гърч на системата да „стегне редиците“.
Все пак, нека признаем: културата беше идеологизирана, но уважавана. Такава беше и ролята на нейното централно печатно издание. Недоучените управляващи се бояха от духа в бутилката. Те имаха респект към тази сфера, която никога не е била масово занимание; дори и „Народна култура“ не беше „популярна култура“.
Звездният миг на вестника настъпи при смяната на системите, изискваща истинско „мъжество на разума“. „Култура“ тогава се превърна в символ на независимо слово, дълбок критически анализ, социално визионерство и журналистическа обективност. „Закуската с Митеран“ бе ключов подготвителен епизод, донесъл особен вид признание за Стефан Продев и Копринка Червенкова, признание-опасност, която впоследствие, в първите години на „демокрацията“ само добавяше блясък към ореола на редакцията.
Но както революцията изяжда своите деца, така и културата се оказа първа жертва на прехода. В режима на затягащи се колани, закрити училища, читалища и театри, противоречива и непоследователна реформа в образованието и при отсъстваща стратегия за развитие на културата, тъкмо тя бива пожертвана с лекота. В условията на постоянен бюджетен дефицит, приватизирането на вестника е било като закупуване на дизайнерско бижу – от него се очаква да носи възхищение за притежателя му. Но брошката на ревера днес вече не е престижна. Митеран отдавна е мъртъв, както и мнозина от участниците в прословутата закуска. Преходът е приключил.
Проф. Иван Славов, известен не само с изследванията си върху кича, но и с чувството си за хумор, ми разказа в началото на 80-те години следната история за друго култово име на Софийски университет – проф. Никола Георгиев: Из тъмните университетски коридори се срещат Кольо Георгиев и тогавашният партиен секретар на университета, който го срязал „Кольо, внимавай, какво говориш пред студентите, защото ще те сложа в малкия си джоб!“ Дребният на ръст професор не загубил самообладание и на часа реагирал: „Добре, но внимавай ти, защото ще имаш в малкия си джоб повече мозък отколкото в главата си.“ Днес културата е маргинализирана, натикана е вече в малкия джоб на политиката. Във времето на еднокнижните политици никой не иска да има в малкия си джоб повече мозък, отколкото в главата си… Културата – и всички нейни стожери – вестници, изследователски центрове, образователни програми – стават ненужни в едно общество на имитацията.
С това не искам да кажа, че закриването на в. „Култура“ означава непременно изчезване на българската култура. По-скоро, това е още един камбанен звън, че културата се лишава от гласа си; рефлексът за критическо мислене загива, българската словесност се чалгизира, чистото слово изчезва.
Естествено е, че все някаква култура ще съществува. Но надигащите се национализми са безсловесни, те просто все по-неистово ще тропат хорото, което са играли поколения наред и в него ще изливат страха си от изчезването… Бих нарекла това развитие „сорбизация“ на българина – по името на славянското малцинство „сорби“, живеещи в Германия, които според Розмари Стателова проявяват своята сорбска идентичност единствено по празник – чрез своя песенен фолклор.
И така, ЗА КОГО БИЕ КАМБАНАТА?
След прехода, навлязохме не просто в етапа на безпаметното консуматорство, обществото на спектакъла, зрелището и масовото забавление. Най-бедните в Европа, създадохме култура на имитацията: показно потребление, фалшиви дипломи, полуграмотни политици, услужливи медии. „Култура“ се оказва с кауза, но без двигател. Дори в този критичен момент интелектуалците в България са вътрешно противопоставени – личен интерес срещу общо благо; име срещу име; его срещу его, високомерие срещу високомерие.
Но камбаната не бие само за интелектуалците, мислещите, несъгласните, алтернативните; не бие само за тебе и за мене… Най-бързо намаляващата в света нация без култура, способна на саморефлексия, автокорекция и самоотстояване, е на път да се превърне просто в територия.
Камбаната ни напомня, че спасение има, докато гласът ѝ се чува. Какво ще се случи обаче, ако камбаната спре?
Лишена от глас…Открадната, продадена на скраб като стар метал.
Страхувайте се от нямата камбана, а още повече – от времето, когато камбаната съвсем я няма.
