По-рано този месец един „истински приятел на Израел и еврейския народ“ беше посрещнат от израелския президент Ицхак Херцог в официалната му резиденция в Йерусалим – леко овехтял комплекс, известен като Бейт ХаНаси. Гостът беше Франк-Валтер Щайнмайер, германският му колега. Двамата се познават от десетилетия. Щайнмайер дори публично се обръща към Херцог с прякора му „Бужи“, а съпругите им също поддържат близки отношения.
Големи кръгли маси бяха подготвени за държавната вечеря, като една от тях – предназначена за президентите и техните съпруги – беше отделена от останалите. Пред нея беше издигната малка сцена с два микрофона. Сервираха се предястия, докато Херцог връчваше на госта си почетен медал и го обсипваше с похвали.
„От името на народа на Израел – от името на поколенията, които помнят, и на онези, които предстоят – ви благодаря за вашето непоколебимо приятелство в най-трудните ни часове“, заяви Херцог. „Както сам казахте: приятелството между Германия и Израел е дар – но то е и отговорност.“
По думите на един от гостите на банкета, това бил изключително емоционален момент.
След това дойде редът на Щайнмайер. Говорейки на английски, обикновено сдържаният германски президент си позволи тази вечер малко по-лиричен език.
„Всяко мое посещение в Израел кара сърцето ми да бие по-ускорено“, каза Щайнмайер. „Израел дълбоко е повлиял на изграждането ми като личност. Като политик, но още повече – като човек.“
Поводът беше 60-годишнината от установяването на дипломатически отношения между Израел и Федерална република Германия. Ден преди това Херцог беше посетил Щайнмайер в Берлин, след което двамата заедно заминаха за Израел. В действителност обаче залогът беше по-голям.
Франк-Валтер Щайнмайер говори за германо-израелските отношения след 7 октомври 2023 г. – деня на терористичната атака на Хамас, която подтикна Израел да нахлуе в Газа с цел унищожаване на ислямистката групировка. Той напомни на слушателите за мира, който изглеждаше все по-непостижим. И завърши с думите: „Германия е на ваша страна.“
След това Иври Лидер, популярен израелски поп певец, изпълни „Imagine“ на Джон Ленън. „Представи си всички хора, живеещи в мир...“
***
Същата вечер, в Бейт Ханун, на около 70 километра югозападно от Йерусалим, Яхя Хамад не знаеше как ще нахрани семейството си. Положението никога не е било толкова тежко за тях, каза той. Хамад, на 50 години, живее там със съпругата си и седемте им деца. Ден по-рано им е свършило брашното, каза той в телефонно интервю, и сега всичко, което им е останало, са няколко пакета ориз, макарони и малко консерви.
„Резервите ни се изчерпват, а цените са ужасно високи.“
Хуманитарните организации нямат повече какво да раздават, добави той. Едно-единствено ядене за семейството сега струва еквивалента на 25 долара – сума, която не може да си позволи, въпреки че преди войната е работел като IT специалист в университета Ал-Кудс и все още получава част от заплатата си.
Откакто са се върнали в северна Газа в средата на януари по време на примирието, и деветимата живеят в приют с размери четири на шест метра, до руините на къщата им, която е била разрушена в началото на войната. Вероятно под отломките на съседната къща все още има тела. „Миризмата на разложение често се носи във въздуха“, каза той и добави, че вонята се слива с миризмата от канализацията и боклуците, натрупани на всеки ъгъл. Навсякъде има вредители, каза той, като плъховете излизат през нощта. Снощи, разказа Хамад, те нападнали едно гладно куче. Децата страдат от ухапвания от насекоми, обриви и стомашни проблеми заради замърсена вода и недохранване.
Двете най-малки дъщери на Хамад често плачели от глад, разказва той. Казвал им да пият вода или да си легнат по-рано. Но заспиването било трудно заради непрестанния шум от войната: стрелба, експлозии и постоянното жужене на дронове. Преди няколко дни, споделя той, израелски хеликоптер ударил цел наблизо, предизвиквайки писъци у съпругата и децата му. „А аз не можах да ги защитя.“ Най-малката му дъщеря, Малак, често го питала кога ще може отново да ходи на училище.
„Ние вече нямаме бъдеще тук“, казва Яхя Хамад. „Светът ни предаде.“
***
„Дар“ – така Франк-Валтер Щайнмайер нарече германо-израелските отношения, и той без съмнение е прав, дори ако през 1965 г. тези отношения все още изглеждаха доста условни. Едва ли някой би предположил, че само двадесет години след освобождаването на концентрационните лагери ще съществуват едновременно демократична германска и демократична еврейска държава – камо ли че ще установят дипломатически отношения.
Повече от която и да е друга страна, Израел караше германците да се замислят кои са и кои искат да бъдат те. Израел беше земята на оцелелите от Холокоста – хората, които щяха да бъдат унищожени, ако Адолф Хитлер и множеството му германски поддръжници бяха постигнали целта си.
Изводите, които Израел и Германия направиха от Холокоста, може и да са били директно противоположни: германците се заклеха никога повече да не бъдат палачи, израелците – никога повече да не бъдат жертви. Но това не променяше нищо в дълбоката връзка между двете държави, основана върху споделения им исторически опит.
В реч пред Кнесета през 2008 г. Ангела Меркел даде име на германската страна в тази връзка: сигурността на Израел, каза тя, била елемент от германската „Staatsräson“ – държавен интерес. Това беше термин, който предполагаше, че отношенията между Израел и Германия не са и не могат да бъдат „нормални“: да се поучи човек от Холокоста означава да направи всичко възможно, за да гарантира сигурността на Израел.
Но какво означава престъплението на Холокоста за самата Германия? Има ли страната преди всичко отговорност към Израел и към евреите по целия свят? И заедно с това – задължението да предотвратява бъдещи геноциди и омраза към човечеството, независимо от това къде и от кого се извършват престъпленията? Понятието „престъпление срещу човечеството“, и това за геноцид – последното формулирано за ООН от юриста Рафаел Лемкин с цел да се предотвратят подобни събития в бъдеще – въплъщаваха идеята за универсална катастрофа.
Това поставяше Германия в трудно положение. Малко държави защитаваха така яростно реда, основан на правила, както Германия. Но когато ставаше дума за отношенията с Израел, германците отново и отново разтягаха границите на този ред. Националните интереси не винаги са еднозначни – и често си противоречат. Така е било винаги. Но войната в Газа разклати основите на това германо-израелско разбирателство. Израел винаги е бил изключение. Но сега противоречието може би стана прекалено крайно, за да бъде повече игнорирано.
В името на борбата срещу Хамас, Израел блокира вноса на храна и хуманитарна помощ в Газа от 2 май и възобнови военната си офанзива с още по-голяма ожесточеност. Отново и отново военновъздушните сили бомбардираха болници и училища, използвани като убежища. Граждани загиваха почти всеки ден. Израел оправдаваше атаките с твърдението, че позиции на Хамас често се намират под или в непосредствена близост до цивилни обекти. Доказателства за подобни твърдения почти никога не се представяха.
Броят на жертвите продължи да расте и по време на посещението на Щайнмайер. В същото време в тунелите на Хамас все още бяха държани заложници. Мнозина от тях вероятно вече бяха мъртви; семействата им трябваше да живеят с тази неизвестност. А блокадата имаше и други последствия. Международни хуманитарни организации предупредиха, че рискът от глад в Газа е висок и нараства. Почти половин милион души бяха в тежко положение. Вече всяко второ дете страдаше от недохранване.
Междувременно израелското правителство под ръководството на премиера Бенямин Нетаняху открито признаваше намерението си да изгони палестинското население или да го принуди да напусне – като подготовка за трайна окупация на територията. Нетаняху нееднократно заявяваше, че възнамерява да приложи плана на Тръмп за „Ривиерата на Близкия изток“. Малко преди срещата си с германския президент, Нетаняху каза за хората в Газа: „Ако им дадем начин да си тръгнат, казвам ви – над 50 процента ще го направят. Според мен – много повече.“
Това беше открита подкрепа за масовото изселване на населението на Газа – и то в същия ден, в който той се срещна с германския президент. Може ли Германия наистина да продължи да подкрепя този човек?
Щайнмайер напълно разбираше, че трябва да поддържа този деликатен баланс. Програмата на визитата му беше достатъчно показателна: освен задължителните срещи с водещи политици, тя включваше посещение на кибуц, дълъг престой в Националната библиотека на Израел и обиколка на института Вайцман – един от водещите изследователски центрове на страната. Той се срещна и с израелски интелектуалци, за да обсъди тревогите на гражданското общество относно състоянието на демокрацията в Израел и молбата им Щайнмайер да предаде тези тревоги на Нетаняху.
Според прессъобщение от канцеларията на германския президент, Щайнмайер е подчертал „неотложната необходимост от очертаване на политически перспективи за прекратяване на войната“.
Дори Доналд Тръмп, при сключването на последното си споразумение с арабските държави, не настоя те да установят отношения с Израел. По същия начин, в преговорите за освобождаване на израелско-американски заложник, той заобиколи Нетаняху – Тръмп, който само преди няколко седмици беше публикувал странно видео, генерирано от изкуствен интелект, в което той седи на плажа в Газа заедно с Нетаняху. Френският президент Еманюел Макрон остро критикува Нетаняху, заявявайки, че действията му са „неприемливи“ и наричайки блокадата на Израел „срам“. Понякога оставаше впечатлението, че Германия е последният останал приятел на Израел.
***
Отгледан в кибуц в Израел, Мерон Мендел се е преместил в Германия след завършването на военната си служба. Още тогава, преди двайсет години, той бил поразен от значението на Израел за германската национална психика. Ключово преживяване за него станало наблюдението на две противоположни демонстрации в центъра на Франкфурт, разделени от полицейски кордон – едната в подкрепа на Израел, другата в подкрепа на Палестина. Демонстрантите крещели едни срещу други през барикадата. Това му напомнило на футболен мач.
Мендел твърди, че връзката с Израел дава възможност на германците да изградят „предполагаем консенсус“. Тя спомага за оформянето на колективна идентичност. Колкото по-объркан става светът и колкото по-разнообразна става Германия, толкова повече връзката с Израел служи като ориентир – макар и често в противоречиви посоки. Някои вярват, че германското минало налага безусловна солидарност с еврейската държава; други смятат, че израелците са новите нацисти. „Но голяма част от това е просто проекция“, казва Мендел.
Той посочва като пример встъпителната реч на Франк-Валтер Щайнмайер на изложението „Документа“ през 2022 г., което се оказа въвлечено в скандал с обвинения в антисемитизъм и антиизраелски настроения в изкуството. „Радвам се, че сте тук“, каза Щайнмайер, обръщайки се към индонезийския артистичен колектив, куратор на събитието, като добави, че е в полза на артистичната провокация. Но също така подчерта: „За нас признаването на Израел е основата и предварителното условие за всякакъв дебат!“
Малко след това дебатът все пак избухна, след като в няколко от изложените творби бяха открити антисемитски символи. Мендел беше повикан в Касел, за да помогне за решаването на скандала, но впоследствие се отказа от задачата, достигайки до извода, че истински интерес към нюансиран разговор липсва.
Механизмът, описан от Мендел, се проявява често в германския дебат за Израел. Това е сложен спор, защото е трудно да се отдели въпросът за израелската политика от темата за антисемитизма. Постоянно възниква въпросът: какво може да се казва в критика на Израел, без това да премине границата към антисемитизъм?
И наистина, тази граница често се преминава. А когато става дума за различните дефиниции на антисемитизма или за разликата между политически гняв и анти-еврейска омраза, дебатът в Германия е по-ожесточен откъдето и да било другаде.
Руският американски автор Маша Гесен трябваше да получи наградата „Хана Арент“ в Бремен. Но понеже Гесен – която произхожда от еврейско семейство – беше написала статия, в която сравняваше ситуацията в Газа с тази на евреите в гетата на нацистка Източна Европа, първоначалната церемония в кметството беше отменена и преместена в по-малка зала. Лекцията на американската философка Нанси Фрейзър, поканена да говори в Кьолнския университет, беше отхвърлена, защото авторката е подписала отворено писмо, което релативизира терора на Хамас и призовава за академически и културен бойкот срещу Израел.
В германските университети, особено в Берлин, студенти многократно организираха окупации, след които аудиториите често изглеждаха като бойни полета. Протестите доведоха до значителни разходи за ремонти. Официалните реакции бяха нееднакви.
Дебатът вече е трайно вграден в германското публично пространство. Публикуват се статии, разменят се мнения. Проблемът е, че този дебат рядко достига реално до политическата сфера.
Това се дължи отчасти на резолюциите срещу антисемитизма, приети от Бундестага. Те бяха добронамерени изрази на позиция от страна на германския парламент срещу анти-еврейската омраза. Резолюциите не са правно обвързващи, но ефектът им е съвсем реален: освен че повишиха чувствителността към проявите на антисемитизъм, те доведоха до това т.нар. Staatsräson – нещо, което първоначално се отнасяше само до външната политика – да се прехвърли и във вътрешнополитическото пространство. Мнозина усещат, че способността им да критикуват израелската политика е неоснователно ограничена.
Ефектът на Staatsräson можеше да се види през март на 80-годишнината от освобождаването на концентрационния лагер в Бухенвалд. Израелско-германският философ Омри Бом, който беше поканен да говори на събитието, в крайна сметка беше възпрепятстван да го направи. Бом възнамеряваше да подчертае универсалните уроци от избиването на евреите. Той смята, че израелският партикуларизъм – убеждението, че съдбата на евреите е уникална и не може да бъде отнесена към други народи и събития – води единствено до война и изключване. Затова и вярва, че Израел няма бъдеще като еврейска държава. Според него мирът и справедливостта не могат да бъдат осигурени чрез така нареченото решение с две държави, както често се твърди в германската политика (макар почти никой вече да не вярва в него). Единственото решение, казва Бом, е еднодържавен модел.
Но в центъра на предвидената реч на Бом стоеше по-големият въпрос: как споменът за миналото може да придобие нов смисъл? Как партикуларизмът, или акцентът върху еврейската традиция и идентичност, се съотнася към универсализма, към ценностите, валидни за всички? И какво означава това за днешния свят, за Израел и за Германия? Въпроси, които се доближават до самата същност на германо-израелската среща.
Бом беше отстранен основно под натиска на израелския посланик Рон Просор, който нарече поканата към философа „абсурдна“. Той нарича Бом – който е изгубил роднини в Холокоста – „антисемитски евреин“ – заклеймяване, което водещите представители на правителството на Нетаняху в Германия многократно са използвали срещу критици на израелската кампания в Газа. Това е инструмент за дискредитиране както на мнения, така и на личности.
Почти никой политик не защити Бом. Това, за което той искаше да говори, беше заметено под килима. Вместо това въпросът се превърна в това дали изобщо ще му бъде позволено да говори. Staatsräson надделя. Същностният дебат беше отстранен.
Именно Ангела Меркел въведе понятието Staatsräson като израз на германската връзка с Израел. Тя дълбоко се интересуваше от тази страна и я посети общо осем пъти като канцлерка. Първоначално raison d’état е концепция от политическата философия, развита от Николо Макиавели, описваща изкуството на управника да запази властта. Но целта на Меркел беше да подчертае връзката между Германия и Израел и нейните исторически основи. И все пак, независимо дали съзнателно или не, с избора на тази дума Меркел докосна нещо дълбоко в следвоенната германска история.
***
Трябваше да се случат много неща, преди дипломатическите отношения между Израел и Федерална република Германия да бъдат установени през 1965 г. С Люксембургското споразумение от 1952 г., известно още като Споразумението за репарации, Западна Германия се съгласи да плати 3,5 милиарда германски марки: 3 милиарда на Израел, 450 милиона на евреи извън Израел и 50 милиона на други, които не принадлежат към еврейска религиозна общност.
Канцлер Конрад Аденауер оправда споразумението с морални мотиви, макар да му беше ясно, че то не може да компенсира „целия мащаб на причинената вреда върху живота и собствеността“. Но това беше само едната страна на обосновката му. Канцлерът се стремеше също и към възстановяване на германския суверенитет. За тази цел Федералната република – наследник на Германския райх – трябваше да покаже, че се е променила. Вината и националният интерес бяха преплетени в сложен възел още от самото начало на републиката.
В Израел плащанията предизвикаха разгорещен дебат. Допустимо ли беше да се приемат тези кървави пари? Но за Давид Бен-Гурион, бащата-основател на Израел, беше ясно, че страната му се нуждае от парите, за да оцелее – както и от оръжията, които също бяха предоставени от Германия. През 1957 г. израелска делегация представи на тогавашния министър на отбраната Франц Йозеф Щраус дълъг списък с искания. Израелците искаха самолети, противотанкови ракети, хеликоптери и артилерия. С благословията на канцлера, Щраус тайно започна да изпълнява исканията, като позволи оръжия – и дори един хеликоптер – да „изчезнат“ от германските складове. Подводници бяха построени във Великобритания по германски проект – всичко това тайно. И това се случи далеч преди САЩ да започнат да доставят оръжие на Израел.
И в Западна Германия връзката с Израел е спорна. Външната политика на страната тогава следва доктрината „Халщайн“: който иска дипломатически отношения със Западна Германия, трябва да скъса връзките с ГДР, нейния източногермански съперник. Военното сътрудничество с Израел изключва дипломатически отношения с арабските държави, които успешно са ухажвани от ГДР. Външното министерство на ФРГ се бори да държи Израел на разстояние. Но Аденауер надделява: оръжия от Германия помагат на Израел да се утвърди, а в замяна Израел снабдява Бундесвера. Това се превръща в трайно споразумение. По онова време никой не използва термина Staatsräson, но именно тогава концепцията започва да се оформя.
Често се пренебрегва фактът – видим и днес в резултатите от социологически проучвания – че приятелството с Израел е много по-дълбоко вкоренено в западна Германия, отколкото в източна. ГДР е била строго антиционистки настроена. Когато през 1973 г. избухва Йом-Кипурската война, Народната армия на ГДР дори изпраща ескадрила от военновъздушните си сили в Алепо, за да подкрепи сирийския диктатор Хафез ал-Асад. Пилотите така и не са използвани, защото войната приключва бързо. Но 12-те изтребителя МиГ-21 остават в Сирия – заклет враг на Израел – и се превръщат в ядрото на новите сирийски ВВС.
А освен това налице е и радикалната левица в Западна Германия. Първоначално настроена благосклонно към Израел, тя променя отношението си след Шестдневната война от 1967 г. Оттогава насетне много леви започват да виждат в Израел просто аванпост на американската мощ – възглед, подсилен от факта, че военно по-слабите арабски държави са подкрепяни от Съветския съюз. Студентското движение и Новата левица, която изниква от него, основно се идентифицират с палестинската кауза. Политикът от Зелената партия Йошка Фишер по-късно казва, че Шестдневната война е била едно от ключовите събития, които са го насочили към политиката.
Ужасът от Ентебе през 1976 г. обаче променя възгледите му. През онази година полет на „Ер Франс“ от Атина за Париж е отвлечен от група германо-палестински командоси. Един от германските похитители дори е бил бегъл познат на Фишер. След като самолетът е отклонен и каца в Ентебе, Уганда, терористите освобождават всички пътници – с изключение на около 100 евреи на борда. Германците помагат евреите да бъдат идентифицирани на база паспорти и фамилии. Че те отново са могли да бъдат „селектирани“ по този начин, „ужасява“ Фишер и го отклонява от антиизраелския му път. (Бел. ред.: германската дума selektieren е тясно свързана с практиката в Аушвиц да се разделят пристигналите с влакове евреи – едни за трудовите лагери, други за газовите камери.) Но не всички реагират така.
Сред войнствената левица на онези години има дълбоко вкоренена враждебност към евреите. Левичарската терористична група „Тупамарос Западен Берлин“ се опитва да взриви еврейски културен център през 1969 г., но технически дефект осуетява експлозията. Още тогава Дитер Кунцелман – един от най-известните активисти в средите им – говорил с презрение за „еврейския комплекс“ на германците. През 70-те години левичарски терористи получават военно обучение в палестински лагери в Ливан – сред тях и крайнодясната група „Военен спортен отряд Хофман“.
В тези среди Израел се възприема като острие на американския империализъм. Това се вижда дори по време на дебатите около Първата война в Залива през 1991 г., които левицата интерпретира по същия начин – въпреки опасенията, че иракският диктатор Саддам Хюсеин може да нападне Израел с бойни отровни вещества, много хора отказват да окажат подкрепа. Отровните вещества, с които Саддам разполага, са придобити единствено благодарение на германски специалисти. С други думи, Израел е застрашен от германски газ – истински скандал.
Разузнавателните служби на двете страни си сътрудничат тясно. Оръжия се купуват и продават. Макар това никога да не е било официално признато, военни експерти смятат, че способността на Израел за ядрен ответен удар е гарантирана благодарение на подводници, построени в Германия. А когато настъпят тежки времена, германското правителство неизменно застава зад Израел в дипломатическата арена.
***
Като цяло политиката на Германия към Израел си остава сравнително стабилна през последните десетилетия. По време на официални визити германски представители критикуват изграждането на израелски селища. Понякога тези думи имат ефект, друг път – не. Германците обичат да се възприемат като „честен посредник“ в Близкия изток, тъй като поддържат и връзки с арабския свят. Израел често гледа критично на тези връзки, но те са се оказвали полезни при не една германска посредническа мисия. Например, освобождаването на войника Гилад Шалит, взет за заложник от Хамас през 2006 г., беше отчасти резултат на германска дипломация.
След терористичната атака от 7 октомври Олаф Шолц беше един от първите ръководители на правителства, които посетиха Израел. Той зае позиция в Европейския съюз, противопоставяйки се на французите, които са значително по-критични към Израел в сравнение с Германия. И обеща допълнителни доставки на оръжие.
Общественото мнение за Германия в арабските страни се срина. Впечатлението, според Свен Шверсенски, ръководител на офиса на фондация „Фридрих Еберт“ в Йордания, е, че Германия „постоянно доставя оръжие на Израел и го защитава пред Международния съд, докато същевременно потиска критиката в страната си.“ Служител на друга фондация, пожелал анонимност, наблюдава подобни тенденции по цял свят: „Ударът по имиджа на Германия, причинен от безусловната ѝ вярност [към Израел], не е ограничен само до Близкия изток. Той се усеща и на Балканите, и в Източна Азия. Щетите са глобални.“
Германия е вплетена във войната на Израел и може само да се надява, че израелското правителство ще прояви сдържаност. Но има само малко признаци, че това ще се случи.
През януари международни посредници издействаха удължаване на примирието, по време на което 33 израелски заложници бяха разменени за 1000 палестински затворници. Първият етап трябваше да бъде последван от втори, който от своя страна щеше да доведе до край на войната. Но Израел се отказа от тази схема, настоявайки вместо това Хамас да удължи първия етап и да освободи останалите заложници. Правителството на Нетаняху блокира вноса на храна и друга помощ и незабавно поднови атаките си срещу Газа.
Оттогава насам стана все по-трудно да се доставя помощ на хората в Газа. Наскоро повечето кухни за бедни бяха принудени да затворят врати, след като запасите им се изчерпаха. Дори израелски офицери анонимно заявиха пред New York Times, че в Газа е налице „масов глад“.
Около 70% от Ивицата Газа са обявени за забранени зони. Вече над 19 месеца израелската армия възпрепятства свободния достъп на международни журналисти до територията.
По-рано този месец израелският Съвет за сигурност прие план за ново разширяване на военната кампания. Официалната цел е да се упражни натиск върху Хамас за освобождаване на заложниците, но основната цел на операцията е да бъдат концентрирани над 2 милиона палестинци в най-южната част на Газа, за да се улесни тяхното „доброволно напускане“.
Не е ясно дали армията разполага с достатъчно резервисти, за да осъществи това разширяване. Израелски медии съобщават, че половината от призованите войници не са се явили в поделенията си. През април бивши и настоящи членове на израелските военновъздушни сили публикуваха отворено писмо, в което настояват за незабавното „освобождаване на всички заложници“. В писмото се изразява съжаление, че възобновяването на войната през март е довело до смъртта на заложници, израелски войници „и невинни цивилни“, както и до изтощение сред резервистите. Оттогава насам около 150 000 израелци от различни военни структури са подписали този или подобни апели.
Правителството на Нетаняху преследва радикалната си програма и извън Газа. След 7 октомври строителството на селища на Западния бряг рязко се е увеличило. Само преди няколко седмици кабинетът успя да прокара през Кнесета още една част от т.нар. съдебна реформа, с което още повече отслаби разделението на властите. В същото време се правят опити да се отстрани както ръководителя на вътрешното разузнаване, така и главния прокурор – последните стражи на демокрацията. Израел е поел по пътя към автокрация.
***
Мерон Мендел закусва рано сутринта в берлински хотел. Изглежда изморен. Вечерта преди това се е върнал от Израел заедно с президента Щайнмайер, в края на двудневно пътуване от Германия до Израел и обратно. Изтощително пътуване – в географски, политически и емоционален смисъл.
Той казва, че е прекалено просто вината за трудностите в германо-израелското приятелство да се стоварва само върху войната в Газа. И все пак, трябва да се води честен разговор за случващото се там. Мендел описва приема, който израелският президент е получил в двореца Белвю в Берлин, и този, който Херцог е оказал на германската делегация в Йерусалим. Имало критични бележки, казва той, но в речта в Йерусалим не се съдържала и дума за хуманитарната ситуация в Газа.
У него се създава впечатлението, че германските политици все още действат по навиците от ерата на Меркел – подреден от германска гледна точка свят, който отдавна вече не съществува. „Когато Ангела Меркел говореше пред Кнесета за германския Staatsräson, министър-председател беше Ехуд Олмерт. Имаше заплаха от Иран, но също и преговори с палестинците, перспектива за мир. Именно в този контекст се появи този термин.“
Когато германските политици гледат към Израел, казва Мендел, те все още виждат либерална демокрация. Това е основата на приятелството между двете страни. Но реалността днес, според него, е съвсем различна. Нетаняху е в процес на превръщане на Израел във втора Унгария. Той ограничава независимостта на съдебната власт, възпрепятства работата на неправителствени организации – пълната програма „Виктор Орбан“. И това може да не отнеме много време. „Не говорим за следващите 30 години. По-скоро за следващите три.“
Германия също се променя. По-рано този месец почина Маргот Фридлендер[1]. Но изчезват не само еврейските оцелели – изчезват и германските извършители. Поколението от 1968 г. и бейби-бумърите вече са дядовци и баби. Германия се е превърнала в страна, формирана от имиграцията; днес тя е по-разнообразна от всякога в своята история. Всички усилия да се обвърже германската идентичност с тази на Израел не могат да променят факта, че милиони германци с произход от Близкия изток носят със себе си собствена историческа памет. Същото важи и за имигрантите от бившия Източен блок, много от които са евреи.
Израелското общество отдавна се оформя от мизрахим – евреи с произход от Близкия изток или Северна Африка – които често имат различно отношение към арабите в сравнение с израелците от европейски произход.
И поради тези причини би могло да се очаква разрив в германо-израелските отношения. Особено ако ужасяващите образи от Газа продължат да се разпространяват. Приятелството между Германия и Израел е устояло в продължение на 60 години, основано на дълбоко чувство: „Никога повече.“
Но това вече няма да е достатъчно, за да оцелява приятелството и в бъдеще. Често повтаряния Staatsräson сякаш налагаше автоматична политическа реакция. Но времената са се променили. Вече не може убедително да се твърди, че няма алтернатива. Изборите ще трябва да се обмислят много по-внимателно.
[1] Маргот Фридлендер (1921– 2025) е родена в Берлин оцеляла от Холокоста, чийто забележителен житейски път и десетилетия на борба срещу антисемитизма я превърнаха в един от най-влиятелните морални гласове в Германия. Бел. пр.
