Интересно е до каква степен и до днес – около 150 години след оформянето на първоначалните ни просвещенски идеи – в масовото българско съзнание и култура е твърдо забита идеята за необходимостта от „пазене“, „бранене“ и „чистене“ на родния език. Докато в английския език се добавят около 5 400 нови думи всяка година (заети без никакви притеснения от всевъзможни източници, сред които и множество чужди езици), в днешна България минимум 540 000 души скачат като ужилени при всяко споменаване на необходимостта от модернизиране, обновяване, обогатяване на българския език. В резултат на това езикът ни си остава толкова беден, че преводаческата работа се превръща в непосилен труд, а всяко езиково творчество по принуда си остава силно ограничено, рудиментарно, езиково бедно.
Крайно време е да прозрем, че стихът „език свещен на моите деди“ е просто боен вик за обединение срещу тогавашните ни балкански конкуренти и че в днешно време напред отиват единствено ония, които са в състояние да се учат от всичко и от всички. И да се замислим, но сериозно, дали наистина настояването за „прочистване“ на българския език, което е повече или по-малко постоянен рефрен на родната култура, е най-добрата стратегия за постигане на напредък в нашите информационно-свръх-претоварени времена?
Онова, което все още изглежда си остава неясно, е, че зад тези две разбирания за езика, се крият и два напълно различни мирогледа, две напълно различни интелектуални и практически схващания за естеството на живота, съществуването, пребиваването ни в този свят.
Първият от двата мирогледа, който ще наричам „затворен“, изхожда от разбирането, че езикът е нещо, което се създава и контролира от нас, хората, които го говорят, но и от над-индивидуалното тяло и общност – нацията, народността, фактът на българската ни идентичност. Той е нещо, което сме наследили от предци, които са се борили за оформянето и освобождаването му от чужди, завоевателски попълзновения (най-вече гръцки, в началната форма на историческото ни повествование, но в по-ново време вече всички, които в някаква степен влияят върху световния разговор, тоест англо-американци, испанци, германци, французи, изобщо всички, чиито езици и езикови изобретения се ползват от достатъчно много хора по света, за да бъдат възприети у нас като заплаха за чистотата на националния ни език). В такъв ракурс, естествено, основният смисъл на „наследството“ и живота ни с него се състои в непрестанното му защитаване, бранене, прочистване от чужди и потенциално заплашителни за битието ни като българи, влияния.
Вторият мироглед, засега все още рядък и сравнително чужд за масовото българско съзнание (ще го наричам тук „отворен“) се концентрира около базисното допускане, че езикът е един вид живо същество, набор от колективни меми, които се развиват в съответствие с комуникационни динамики, намиращи се далеч извън и над възможностите за контрол и дори осъзнаване, от страна не само на отделните индивиди, но и на техните групови представителства, включително и нациите. В съгласие с това разбиране единствено интелигентният подход към езика е спокойното, лишено от истерика наблюдаване, регистриране и упълномощаване, на най-новите му модифкации и развития, в съответствие с норми, чиято цел е не ограничаването на свободното му развитие и обогатяване, а простото осигуряване на достатъчно висока сигурност, че новопостъпилите думи (в Българския тълковен речник, не другаде!), действително са достигнали и получили такова ниво на разпространение и ползваемост, че по-нататъшното им игнориране става смехотворно, ако ли не и зловредно.
Ще илюстрирам двата подхода, доколкото съм в състояние, като се позовавам на добри образци, идещи от техни привърженици. Първият пример е доста обширен цитат, който идва от книгата „Стопанката на Господ“ от българската авторка Розмари Де Мео (благодаря на госпожа Любима Русева, която ми посочи тази инак непозната ми книга и авторка).
– Я ми кажи на Български как се вика „партньор“? – Райна се ококори.
– Партньор?! Ами партньорът си е партньор… ох, не мога сега да се сетя… Мъжът ми е мой партньор! – викна тържествуващо. – Ти и баба Рада сте партньори!
– Не ти казвам да ми го обясняваш, а да ми кажеш думата на български, можеш ли? – не я изпускаше Вангел.
– Чакай, ще се сетя… Спътник… Сродна душа…
– Либе… – нещо ѝ трепна извътре.
– Боднаха ли те думите? Хубави са си нашите, нали?
– Хубави са! Питай ме пак!
– Талант как е?
– Дарба!
– Креативен какво е?
– Ами такъв, който измисля, умен…
– Творец, Райно! Който твори. А информация на български как ще рече?
– Е, тук ме разби, информацията си е информация… чакай… знание! – обяви тържествуващо.
– Нищо подобно! Телевизията и компютърът те информират, така ли е? Там знание няма. Те само те уведомяват за нещо. Дават ти сведения къде какво се случва и това е! Ако искаш да придобиеш знание, учиш, ходиш на училище, четеш… не се просто уведомяваш. За жалост, на света вече му стига да е уведомен, не – да знае.
– Харесва ми това с думите, искам още!
– Комуникация какво е?
– Да си говорят хората…
– Така, де, баба и внуче, като си говорят, какво правят?
– Общуват… нали?
– Ето я друга мъдра дума. Общение има, приобщаване, общност, нещо общо и заедно се случва, затова е общуване.
– А хармония как е?
– Баланс!
– На български питам как е!
– Равновесие…
– Можело значи.
– А характер как е?
– Характер ли? Че това не е ли българска дума?
– Не.
– Ето ти добър пример как една чужда дума е толкова як плевел в нашия език, че вече няма изкореняване. А нашата си дума е далеч по-кратка, удобна и звучна.
– И как е характер на български?
– Нрав.
– Всъщност я знам тази дума. Хубава е…
– Повечето хора я знаят. Те и баба знаят, че са имали, ама не я помнят.
– Традиция как е?
– Традицията си е традиция! Пълно е с книги за български фолклорни традиции.
– От това най ме боли, Райно! Такива книги трябва да са хранилища, убежища да са на народната памет. А в такова заглавие само думата „български“ е наша. Традиция значи „предание“, нещо предавано от уста на уста, прескочило векове.
– Не знам вече… Криво ми е да те слушам…
– Ще слушаш! Дано разбереш докъде я докарахме, фолклорът е на-родната памет, може да се рече и „народност“. Това са ни народните песни, народните приказки, народните хора, народните обичаи… И баш на тая памет българите изгубиха българското име и му туриха ново – фолклор…
– Още да питам ли?
– Питай.
– Енергия как е?
– Сила! – усмихна се Райна.
– Е, да, ама не звучи същото, не е съвсем като енергия.
– Нима?! Чакай да те питам още нещо. Напоследък много говорят за „негативни енергии“, много е модерно. На български как е?
– Шегуваш се!
– Никак! Питам те, как е? Какво правят някои кукери, като обикалят и дрънчат с хлопки и чанове?
– Гонят злите сили… – тихичко рече Райна.
– И къде са тези зли сили?
– Навсякъде. По къщите, по хората, в мислите им…в думите им…
– Та как, викаш, било „негативни енергии“ на български?
– Зли сили… не е възможно…
– Такааа. Това е стар народ, Райно. И езикът му е стар. И няма как в един стар език да няма думи с насъщно и изначално значение.
Важни са тези думи – те седят в основата на една памет. Там е изворът, от където идат приказките, преданията и обичаите на един народ. От където иде истината за неговата история. Стари думи – от старо злато, с голяма сила в тях. Да ти кажа и за хората, дето твърдят, че не било на български същото. Та те дори не си познават езика! Питай ги такива хора, както аз те питах сега тебе, кое как е на български. Няма да ти рекат, ще ти се ядосат. Но не от друго, а от безсилие, защото не знаят.
Я се опитай да си представиш езика като една песен. Звуците в нея играят по техен си начин и създават тяхна си музика. Знаеш, че не може една песен да бъде преведена дословно на чужд език. Думите могат да имат съвсем еднакъв смисъл, но играта на звуците ще се препъне. Ще се препъне равновесието. Новите думи ще тежат по друг начин, друго ще им е хорото на тях. И ще вземат да я килнат песента. Просто думите на всеки език звучат различно. Защо ли? Защото всеки народ си има негова памет и нрав и различно се е движил напред.
Ама да се върнем сега на нашата песен. Опитай се да заместиш в „Хубава си, моя горо!“ десет думи с английски със същото значение. Или поне пет. Или дори само една. Веднага ще прозвучи фалшиво, нали? Нещо ще се изкриви. Ще приспи ли някой детето си с такава песен? Магда ти е рекла, че човекът има корен – онова нещо, което е памет на род и народ. И че в него е силата ни, волята ни за живот.
Родният език, на който като деца проговаряме, е неразделна част от този корен. Той е жив! Какво му се случва, ако го мърсим постоянно? Или ако просто го пренебрегваме… Обичта и омразата са две страни на отношението, така ли е? Знаеш как работи тази сила, нали?
Ако обичаш един човек, той си е добре около тебе, има си нужда от тебе, търси те. Ако го мразиш – той боледува и гледа да се махне от тебе, далече да е, да не го заразиш с лошотия. Но ако спреш да го забелязваш или го забравиш, може да умре! Защото забравата е липса на всякакво отношение. Тогава човекът остава непотребен. И залинява… Така е и с езика. Има хора, които го обичат, ползват го и се грижат за него. Има други, които не го долюбват, смятат го за беден и грозен. Но има трети, за които е непотребен и стар. И не си служат с него, не го и познават. Те са най-страшните и най-опасните! Защото не го правят от омраза, а от незнание. Който не знае, няма отношение. Когато не познаваш някой достатъчно, как да го обичаш и да се грижиш за него? Той ти е непотребен, нямаш нужда от него в твоя свят… И точно така умира един език…“
„Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео
В този действително много добър пример можем да открием всички основни твърдения, свързани с този тип разбиране за езика и идентичността, а именно, че:
1. Внасянето на чужди думи в езика е процес на принципно „замърсяване“.
2. Напълно възможно е огромното болшинство такива думи да бъдат заменени (прочистени) чрез замяна с родни, познати такива – за което тук се дават множество примери. Идеята е, че с по-малко, но добре подбрани собствени думи, може да се постигне същият, или приблизително същият ефект, както и с множеството чужди такива.
3. Насищането на езика с думи, идещи от други езици, се разглежда като негова смърт, а не обогатяване.
4. Старото, родното, нашето, е онова, което ни прави онези, които сме. Смесването му с чуждо, непознато и външно, води до постепенното ни изчезване като народ и нация.
Възможно е този списък да бъде продължен с допълнителни твърдения, но естеството на защитавания мироглед е ясно и така, мисля. По принцип тук става дума за класическото българско разбиране за национална идентичност, свързано с централната идея за необходимостта от хомогенност [еднородност] на културата, езика и населението на страната. Идеята е като минимум толкова стара, колкото са и традициите на специфично немското просвещение (за неин баща се счита Йохан Готфрид фон Хердер), а историята на нейното развитие е достатъчно дълга, за да запълни няколко библиотечни рафта. Но тъй като ми се ще да не изказвам прекомерно много оценъчни твърдения, като оставя достигането на едни или други изводи на самите вас, ще престана дотук с внасянето на пояснения към този първи мироглед и ще премина към представянето на втория, отново чрез поредица от цитати от представителен текст, този път главата „Два речника“ от книгата Информацията: история, теория, наводнение от американския автор и журналист Джеймс Глийк. До каква степен тук става дума за един напълно различен подход, надявам се, ще почувствате сами.
Английският език, който сега се говори от повече от милиард души в световен мащаб, е навлязъл в период на ферментация, а перспективата, налична в почитаните офиси на Оксфорд[1], е едновременно интимна и вълнуваща. Езикът, който лексикографите подслушват, е станал див и аморфен: голям, въртящ се, разширяващ се облак от съобщения и реч; вестници, списания, брошури; менюта и бизнес бележки; новинарски групи в Интернет и разговори в чата; телевизионни и радиопредавания, както и всевъзможни звукозаписи. За разлика от тях самият речник придобива статут на паметник, окончателен и извисяващ се. Той оказва влияние върху езика, който се опитва да спазва, но авторитетната си роля носи неохотно. Лексикографите могат да си припомнят сардоничното определение на Амброуз Биърс: „Речник: злонамерено литературно устройство за ограничаване на растежа на даден език и правенето му труден и нееластичен.“ В днешно време те подчертават, че не предполагат (или замислят) да не одобряват някаква конкретна употреба или правопис. Но те не могат да изключат най-силната амбиция [която стои зад цялото начинание]: целта на пълнотата. Те искат всяка дума, целия език: идиоми и евфемизми, свещени или профанни, мъртви или живи, английският на краля или онзи на улицата. Разбира се, това е само идеал: ограниченията на пространството и времето са винаги налице и, по границите, въпросът за това какво точно бива да се определи като дума, може и да стане невъзможен за отговаряне. И все пак, доколкото това е възможно, OED [Oxford English Dictionary] е предназначен да бъде перфектен запис, перфектно огледало на езика.
Джеймс Мъри[2] има предвид езика, както и книгата [т. е. речника], когато през 1900 г. казва: „Английският речник, подобно на английската конституция, не е създание на никой човек и на никоя възраст; това е органичен растеж, който бавно се е развивал в хода на вековете.“ Първото издание на онова, което по-късно ще стане OED, e една от най-големите книги, правени някога: Нов речник на английскиq език по исторически принципи, 414 825 думи в десет тежки тома, представени на крал Джордж V и президента Калвин Кулидж през 1928 г. Работата е отнела десетилетия, самият Мъри вече е мъртъв, а речникът се разбира като остарял, още от момента в който томовете са подвързвани. Последват няколко добавки, но второто му издание се появява чак през 1989 г.: двадесет тома, общо 22 000 страници. Тежи 63 килограма. Третото издание е вече различно. То е безтегловно и намира формата си в дигиталното царство. Възможно е никога повече да не включи неща като хартия и мастило. От началото на 2000 г. ревизиите на цялото съдържание започват да се появяват онлайн на тримесечни периоди, и всяка от тях съдържа няколко хиляди преработени записа, както и стотици нови думи.
Първите хиляда записa от М до mahurat се появяват онлайн през пролетта на 2000 г. Една година по-късно, лексикографите достигат думите, започващи с me: ме-изъм (кредо за модерните времена), meds (разг. за лекарства), medspeak (лекарски жаргон), meet-and-greet (вид северно-американска среща), както и всевъзможни комбинации от думата мега- (пиксел, кучка, доза, хит, тенденция). Това вече не е език, който говорят 5 милиона предимно неграмотни жители на малък остров. Докато OED ревизира отделните записи буква по буква, той започва да добавя и неологизми, където и да са възникнали те; изчакването на азбучната последователност е станало вече непрактично. Така например, една от ревизиите през 2001 г. включва записи като acid jazz, Bollywood, channel surfing, double-click, emoticon, feel-good, gangsta, hyperlink [киселинен джаз, Боливуд, сърфиране по канали, двойно щракване, емотикон, усещане за добро, gangsta, хипервръзка], както и много други. […]
Но те не са роби на модата, тези оксфордски лексикографи. По правило един неологизъм се нуждае от пет години на солидни доказателства, за да бъде приет в канона. Всяка предложена дума е подложена на интензивен контрол. Одобрението на нова дума е тържествен въпрос. Тя трябва да се намира в обща употреба, независимо от каквото и да е конкретно място на произход; OED е нещо глобално, което признава думи от всякакви възможни места, по които се говори английски език, но той не иска да се заплита в местните особености. Веднъж добавена, една дума не може повече да напусне речника. Тя може да остарее или да стане рядка, но дори най-древните и забравени думи имат шанс да се появят отново – преоткрити или спонтанно преоткрити – и във всеки случай те са част от историята на езика.
Мисля, че това е достатъчно, за да се придобие най-обща представа за сравнително очевидните противоположности между двата мирогледа, двата подхода към езика. Нека се опитаме да направим и тук някакъв опит за представяне и подреждане на основните му специфики. И така:
1. Както, надявам се, виждате сами, „законодателите“ на английския език не са загрижени ни най-малко за това откъде и по какъв начин идват новите думи, фрази и съдържания в езика им.
2. За тях той е жив, независим от вкусовете, усилията и желанията им организъм, който трябва да бъде третиран с респект и много, много откритост, много отвореност за нови идеи.
3. Най-важните (а всъщност и единствените) усилия тук са съсредоточени не върху опитите за упражняване на контрол (реален или въображаем) върху развитието на езика, а върху регистрирането и запазването за поколенията на процеса на неговото развитие, при което критериите са единствено от времево и пространствено естество (колко дълго и от колко много хора се употребяват новите смисли, значения и думи). За някакво разделение на „свои“ и „чужди“ тук не може да става и дума.
Ще приключва тук с фактологическата страна на нещата, за да ви предложа да направите самостоятелен опит за преценка на това кой от двата подхода, по собствения ви усет и разбиране, има по-големи шансове за постигане на напредък, пък ако щете и просто оцеляване, на нещата, за които говорим тук: „езика“, „културата“, „нацията“ и т. н.? Дали това е мирогледът и подходът на затварянето, на недопускането на „замърсявания“, на „прочистването“ и „браненето“ на езика, или, напротив, онзи на безпрестанното възприемане на все нови и нови съдържания, развития, езикови форми и какво ли не още? Означава ли постепенното насищане на българския език с все по-нови и по-странни езикови приумици („соросоид“, „гейропа“) и негова постепенна смърт? Или няма от какво да се страхуваме, езикът е прекалено жилаво и прекалено дълговековно човешко порождение, за да може да се разболее, залинее и изчезне от лицето на земята така лесно?
Или, за да стигнем до истинския въпрос, който стои под всичко това: заплашена ли е идентичността ни от това, че все повече и повече се смесваме с други, или това е нещо не само неизбежно, но и желателно от гледната точка на едно възможно най-безпрепятствено развитие? Имам предвид именно културно развитие, а не просто и само икономическо?
Как виждате по-добре шансовете ни в света, в който живеем: чрез затваряне, или чрез отваряне? И ако вашият отговор е някаква форма на „нито – нито“, то каква точно е тя?
Ще завърша с нещо, което бях писал преди години, и което ми се струва точно на мястото си тук, в края на този текст.
Как беше го казал Левски?
„Ние сме във времето, и времето е в нас“.
Същото важи и за езика. Както и за всяко друго нещо, заради което си струва да се живее и умира.
[1] Става дума за офисите на Oxford English Dictionary, най-всеобхватния речник на английския език. Бел. пр.
[2] Джеймс Мъри (1837–1915): британски лексикограф и филолог, най-видният издател на Оксфордския речник на английския език. Бел. пр.
