Може ли Израел да бъде едновременно и еврейска, и демократична държава?
През октомври миналата година Върховният съд на Израел окончателно отхвърли прилагателното „израелски“ като официално гражданско обозначение в страната. Според съдиите, ищците не са „доказали в достатъчна степен“ съществуването на „израелска нация“; затова, освен ако не бъде променено законодателството, гражданското обозначение на израелското мнозинство остава „еврейско“. (Арабските граждани често са обозначавани като „араби“ или понякога „малцинство“.) Ако оставим настрана иронията в това, че израелски съд взема подобно решение, то определено отразява общоприетото мнение в израелското общество: страната е – и трябва да си остане – еврейска. Но тогава възможно ли е една държава да бъде едновременно еврейска и либерална демокрация?
Една от най-ясните формулировки на настоящото либерално-ционистко мислене е тази на израелския философ Моше Халбертал. Във влиятелна статия в Haaretz той отхвърля въпроса като ирелевантен: няма „голям въпрос“ – пише той – дали „една държава може да бъде едновременно еврейска и либерална демокрация.“ Сериозният политически и интелектуален дебат трябва да се води, по-скоро, около въпроса „какъв вид еврейска държава искаме да имаме [в Израел]“ (курсив мой). Тази позиция се основава, макар и имплицитно, на по-ранна и спорна статия – „Либерализмът и правото на култура“, която Халбертал публикува заедно с Авишай Маргалит в Social Research. Особено днес, когато въпросът за съвместимостта между ционизма и либерално-демократичните ценности отново излиза на дневен ред, би било полезно да се върнем към казаното от Халбертал.
За да прецени дали има противоречие в понятието „еврейска либерална демокрация“, Халбертал пише, че трябва първо да се „изясни какво е еврейска държава“:
Разбира се, възможно е прилагателното „еврейска“ да се тълкува в националистичен или религиозно-фундаменталистки смисъл – и тогава да се твърди, че такава [еврейско-демократична] комбинация е невъзможна, но това би било кръгова аргументация и не би било много плодотворно.
Упрекът в кръгова логика[1] е уместен, но донякъде подвеждащ. Истинският въпрос е по-скоро дали която и да е дефиниция на прилагателното „еврейски“, както и на това кой е евреин и кой не е, би позволила съществуването на еврейска държава, която е и либерална демокрация. Този въпрос не е поставен толкова ясно в есето, но от текста се очертава един общ отговор: не е задължително юдаизмът да се разбира като фундаменталистка религия или националистическа идеология; той може да бъде тълкуван и като плуралистична културна идентичност. Следователно, тъй като според Халбертал културната неутралност не е необходима за либералния демократизъм – той вярва в съществуването на „право на култура“ – няма вътрешно противоречие в понятието „еврейска либерална демокрация“.
В „Либерализмът и правото на култура“ Халбертал и Маргалит твърдят, че „човешките същества имат право на култура – и то не просто на някаква култура, а на своя култура“ (курсив мой). Според тях, тъй като личността на всеки човек се формира, наред с други неща, от неговата конкретна култура, той има право да съхрани тази култура и да гарантира нейното процъфтяване. Освен това, в светлината на това право, върху суверена пада задължението не само да защитава културата в някакъв космополитен смисъл, но и активно да защитава правото на своите граждани на техните конкретни култури, вместо да носи ръкавиците на културната неутралност, типична за някои либерални демокрации. Според Халбертал и Маргалит „правото на култура в една либерална държава позволява на държавата да бъде [културно] неутрална, ако изобщо може да бъде такава, само по отношение на доминиращата култура на мнозинството“ – и то само „при условие, че доминиращата култура може да се погрижи сама за себе си.“ В своята статия за Haaretz Халбертал прилага същата логика към въпроса за ционизма: докато Израел е длъжен да защитава правото на своите малцинства на собствена култура, той има и право – всъщност, задължение – да защитава правото на мнозинството на юдаизъм. От тази гледна точка, твърди Халбертал, Израел не се различава от други културно неутрални (или частично неутрални) европейски демокрации, като „Дания, Финландия, Норвегия, Германия, Чехия и други.“
Но въпреки че юдаизмът без съмнение е култура, принадлежността към него все пак изисква онова, което философите често разглеждат като противоположност на културата: природа, или кръв. Религиозните евреи обикновено споделят това етническо условие, както и светските евреи, включително онези, за които религиозният юдаизъм е напълно отживял. Следователно, сравнението между еврейска и, да речем, финландска държава е безпредметно. Дори и да няма противоречие в понятието „финландска“ или „германска“ демокрация, съществува такова в понятието „еврейска демокрация“; защото дори културната неутралност да не е необходима за либералната демокрация, етническата неутралност със сигурност е. Съвсем просто казано, възможно е да си финландски или норвежки евреин, както е възможно да си германски евреин или палестински християнин. Но по логически, а не по политически причини, не е възможно да станеш християнски или мюсюлмански евреин. (Вярно е, че човек може да премине към юдаизма чрез обръщане. Но дори ако Израел беше признал прогресивните практики на реформаторския юдаизъм, религиозното обръщане едва ли би било приемлив граждански начин за заобикаляне на етническото условие, наложено от еврейската държава.)
Също така, не е възможно да си мюсюлмански или израелски християнин – и не само защото Върховният съд на Израел е отхвърлил „израелската“ като гражданска идентификация. Докато Израел е по същество еврейска държава, еврейската идентичност е съществена част от това да си „израелец“. Един неевреин може, разбира се, да бъде гражданин на Израел, да има синя лична карта и паспорт, но това не го прави непременно „израелец“. Следователно, не може да се направи правдоподобна аналогия между политико-културното положение на (примерно) еврейско малцинство в Италия и мюсюлманско малцинство в Израел. Докато евреите в Италия могат да бъдат естествено включени в политическата идентичност на тази държава, мюсюлманите в Израел – поради етническата си принадлежност – са изключени от политическата идентичност на Израел. Следователно, ако няма противоречие в понятието „еврейска либерална демокрация“, значи няма и противоречие в понятието „либерално-демократична етнокрация“. Но опитът да се използва философски аргумент, за да се обясни този политически парадокс, е лишен от смисъл.
Може ли една държава, която е официално еврейска, да обезкуражава етническата сегрегация в своите политически институции? В есето си „Светски анархизъм в Кнесета“ Дов Халбертал, бивш високопоставен служител в израелската равинска власт и брат на Моше Халбертал, пише: „В неотдавнашна медийна конфронтация с една депутатка… тя ми каза, че ако обича някой неевреин, не вижда нищо лошо в това да се омъжи за него. Бях шокиран от безгрижието, с което тя направи това изказване – сякаш такава междурелигиозна връзка е логичното приложение на универсалните и хуманистични принципи.“ Това, което депутатката „по същество каза“, според Дов Халбертал, е, че „Кнесетът въобще не се интересува от възможността еврейският народ в крайна сметка да изчезне. Всички ще се асимилираме и еврейската нация просто ще се изпари от лицето на земята.“
Една либерална държава трябва поне да предоставя реална възможност човек да напусне културата си.
За съжаление, притесненията на Дов Халбертал относно Кнесета са неоснователни. Израелският парламент определено се грижи за предотвратяване на етническата асимилация на евреите и чрез законодателството си гарантира тяхната официална обособеност. Както вече видяхме, същото понякога важи и за Върховния съд на Израел. Разбира се, Моше Халбертал отхвърля политиките на брат си Дов – и, естествено, не носи отговорност за всичко, което последният пише. (Моше Халбертал публично подкрепя институцията на гражданския брак в Израел.) Но въпросът, който трябва да си зададем, е: може ли Израел – като еврейска държава – да отхвърли неловката интерпретация на „универсалните и хуманистични принципи“, дадена от Дов Халбертал? Притеснението е, че в еврейската държава, каквато си я представя Моше Халбертал, институционализираната етническа сегрегация би могла да бъде естествено следствие от онова, което той нарича „правото на мнозинството на своя собствена култура.“
Моше Халбертал предлага два критерия, по които да се преценява дали една национална държава е „либерално-демократична“, а не „фашистко-националистическа“. Първият е дали характерът ѝ като национална държава „уврежда политическите, икономическите или културните права“ на малцинствата. Вторият е дали държавата „подкрепя и признава правото на самоопределение и самостойност на другите национални групи, живеещи в нея“.
Въпреки че тези критерии без съмнение са необходими и важни, те не бива да бъдат представяни така, сякаш са достатъчни за демократичния либерализъм. Тук възникват няколко проблема, като може би най-същественият е пренебрегването на правата на мнозинството. Съвсем възможно е да си представим ситуация, при която неутралността на институциите вреди на мнозинството не по-малко (а може би дори повече), отколкото вреди на малцинствата. Именно защото личността на човека се формира, както твърдят Халбертал и Маргалит, от неговата култура, държавната неутралност е важна, за да защити способността на индивида да се отнася критично и автономно към културата и държавата. В най-добрия случай държавната неутралност е способна да защити индивида от културата, в която се е случило да се роди; наистина, една либерална държава трябва поне да предоставя реална възможност човек да напусне културата си. Еврейска държава не би могла да направи това: както вече видяхме, да се откажеш от юдейството си в еврейска държава означава да се откажеш от равенството си като гражданин.
Следователно една държава се смята за националистическа не само по начина, по който третира културите на своите малцинства, но и – а може би дори още повече – по начина, по който третира културата на собственото си мнозинство. Особено когато културната идентичност на мнозинството се определя преди всичко от кръвта, настояването върху правото на държавата – всъщност дълга ѝ – да защитава правото на мнозинството на своя собствена култура влиза в рязко противоречие с либералната политика.
Публичната еврейска образователна система в Израел най-ясно изобличава противоречията, заложени в понятието „еврейска либерална демокрация“. Моше Халбертал правилно подчертава, че образователната система на една държава е нейната най-важна политическа институция, и настоява, че няма нищо принципно проблематично в това една публична образователна система да бъде официално еврейска. Ситуацията, пише той, „не се различава от тази в много други модерни държави; техните образователни системи разпространяват своята уникална културна идентичност… един евреин, който е гражданин на Германия, Америка или Франция, ще трябва да финансира от джоба си частно еврейско образование за децата си. В Израел, като еврейска държава, такова образование ще се финансира от държавата.“ Това твърдение обаче е подвеждащо. Вярно е, че евреите, които желаят децата им да получат еврейско образование в САЩ или Франция, го финансират сами. Но трябва да се спомене, че същото прави и християнското мнозинство в тези страни. Публичните образователни системи в Германия, Франция и Съединените щати са германска, френска и американска – но не и християнска. Няма причина еврейски деца да не учат в държавно американско, френско или германско училище, защото те са (или могат да бъдат) американци, французи или германци. В Израел обаче, това едва ли важи за нееврейските деца – родителите им трудно биха могли да ги изпратят в еврейската държавна образователна система.
Преди няколко години настоящият министър на образованието на Израел, Шай Пирон, беше запитан в еврейския блог Kippa: „Живея в квартал „Хадар“ в Хайфа, където почти не останаха евреи, и бих искал да се преместя, защото има много араби там; какво да направя, като никой евреин няма да купи от мен апартамента?“ Пирон, равин, който по това време живееше в селище на Западния бряг, отговорил: „Да се продаде къща на арабин, особено като това нарушава „Ло Теханем“, е забранено, и в сегашната борба е направо строго забранено.“ „Ло Теханем“ е постановление от еврейската Халаха, което като цяло забранява смесването на евреи с неевреи поради страх от културна асимилация. В частност, то забранява продажбата на земя на неевреи в Ерец Израел. По-късно Пирон оттегли думите си, но го направи доста вяло и твърде късно – едва след като вече се беше кандидатирал за парламента като водещ кандидат на центристко-лявата партия Йеш Атид („Има бъдеще“). Не е трудно да се досетим, че настоящият министър на образованието на Израел споделя подобни възгледи с Дов Халбертал относно това дали израелски евреин може да се ожени за нееврейка. Разбира се, както ултраортодоксалният Дов Халбертал, така и ортодоксално-ционисткият Пирон имат право да поддържат частно своите възгледи относно етническата изолация на евреите. Но нито една либерална демокрация не може да си позволи толкова размито тълкуване на универсалния хуманизъм като своя действителна политическа реалност.
Израел няма да замени своята еврейска образователна система с „израелска“, и Моше Халбертал не предлага подобно нещо. Основната пречка няма почти нищо общо със съдържанието на учебните програми: постигането на здравословен баланс между Омир, Библията и Корана, между Бялик и Даруиш, би било напълно възможно в Израел, а всеки заинтересован би могъл да финансира допълнително еврейско, мюсюлманско или християнско образование за децата си. Това обаче няма да се случи, защото тук не става дума за правото на даден човек или народ на собствена култура. Както вече са разбрали моята германско-еврейска баба, закърмена с идеята за Bildung [Образование], и моят традиционен ирански дядо, еврейската образователна система на Израел защитава не еврейската култура, а еврейската етническа принадлежност. Страхът е, че една хуманистична израелска обществена образователна система няма да може да защити това така наречено право, защото ако учат заедно, еврейските и арабските деца много бързо ще се влюбят едно в друго. Ние, израелците, обикновено възприемаме асимилацията като „проблем“ на евреите в диаспората или на израелците в чужбина, сякаш неевреите не представляват съществен дял от израелското население. Асимилацията не е често срещано безпокойство в Израел просто защото образователната система осигурява етническа сегрегация. И наистина – как една еврейска държава би се справила с децата на смесените двойки, възпитани в духа на хуманистично образование? Дали Върховният съд ще одобри обозначението им като „израелци“, а не като „евреи“ или „араби“? Ще бъдат ли призовани на задължителна военна служба? Или пък ще бъдат записани в ускорената програма за „обръщане към юдаизма“, с която Израелските отбранителни сили се гордеят и която е предназначена за войници, чийто юдаизъм, според военните и държавни равини, е под въпрос?
Произтича ли от всичко това, че ционизмът трябва да бъде изоставен? Това със сигурност е едно възможно заключение – и много болезнено за мнозина, включително и за мен. Но не е единственото. Друга възможна алтернатива е да се изостави демократичният либерализъм. А трета – да се изостави логиката. Може би реалността ни позволява, за ограничен период от време, да живеем в една еврейска демократична противоречивост. Последните две алтернативи са проблематични, но поне биха позволили на израелците да осъзнаят онова, което есето на Халбертал се опитва да заличи: съществуването на „големия въпрос“. Този въпрос – който в действителност е криза – се състои в това, че днес основното предизвикателство пред юдаизма не идва от националистически антисемитски режими. Напротив – то идва от либерални демокрации, които възпрепятстват етническите разделения. Едно е американските евреи да взимат частни решения относно образованието или социалната изолация на децата си, съвсем друго е такива решения да се приемат като квазиконституционна държавна политика. Израелците трябва да намерят смелостта да обмислят сериозно тази криза – да се изправят пред противоречието, заложено в самия им живот като модерни еврейско-израелски граждани. Само ако си позволят мисловния навик на подобна рефлексия и конфронтация, израелските евреи ще могат да осъществят правото си на култура в автентичния смисъл на това понятие. Ако този проект не бъде подет, нито Израел, нито еврейската култура ще могат да процъфтят.
[1] Circular logic (или кръгова аргументация) е форма на грешка в разсъжденията, при която заключението, което трябва да се докаже, се използва като предпоставка. Тоест, твърдението се опитва да се докаже чрез самото себе си.
Пример:
– Бог съществува, защото Библията го казва. А Библията е истина, защото е вдъхновена от Бог.
