Само преди минути получих едно учтиво изказано критично мнение, което отприщи порой от мисли в главата ми.
Да знаете само, че кусурите на машинния превод си личат и не правят добро впечатление, не че нещо Ви се бъркам.
Да се противопоставя човек на нещо принципно вярно е признание за безсилие или, още по-лошо, неспособност за разбиране. Никога не съм крил, че от известно време насам върша преводите в „Прегледа“ с помощта на Deepl. Мненията към този подход са различни, макар и до мен да достигат най-вече скептичните. Самият аз очевидно не ги споделям и съображенията ми в тази връзка са следните:
1. За мен приоритетът е да представям колкото се може по-голям обем от информация. Рядко предлагам белетристика, където финесите на езика са по-решаващи (макар че и там машините скоро ще надминат всичко, на което сме способни, ако може да се съди по досегашните тенденции).
2. Алтернативите са или „малко, но изпипано“, което според мен има смисъл единствено на ниво литература, или „повече, ако и с кусури“, което е решаващо пред лицето на лавините от важни информации, които остават напълно недостъпни на български език, отчасти и поради културни несъвместимости, които могат да бъдат смекчени единствено пак чрез представяне на същите тия информации.
3. Не знам друг начин за отваряне на затворени пространства, освен чрез блъскане по стените им. Леките и фини почуквания не са доловими за мен, което може и да е личен недостатък.
Накрая, ако и не най-маловажно:
Общо взето, да се спори за качеството на водата насред пустиня…
Надявам се, че ме разбирате.
Всички тези мисли придружават хода на проблема в едната, (и то по-маловажна от двете възможни) негови посоки: онази при преводите ОТ чужди езици. Като малък и силно периферен език, българският, плюс цялата съпътстваща го култура, просто не може да си позволи лукса на прекалено голямата избирателност. Такова е личното ми мнение, такава е и издателската политика на списанието, което правя.
Когато обаче стане дума за преводи от български НАКЪМ чужди езици, мочурището става много по-коварно и опасността от достигане на напълно несъвместими позиции (резултатът от които най-често е нищоправене) ми се струва много по-голяма.
Ще ви спестя дълги и засукани уводи, като в замяна ви предложа мнението си директно, head on: ситуацията е принципно същата.
Да си позволят лукса на многобройни, с различно качество и езиково ниво преводи могат единствено хората и народите, които идват от големи езици и големи култури. За всички останали надеждата е най-вече в машините и в това, че малко по малко те ще започнат да предлагат качество на превода, сравнимо или надминаващо най-добрите човешки примери и възможности.
Разбира се, това не е призив към толериране на неща като посредственост или дори глупост – черти, за съжаление далеч не тъй редки в преводаческата професия, дори и ако човек не е принуден да се сблъсква с порои от катастрофални примери (щото е далеч, примерно). Проблемът е системен и той се състои в простичкия факт, че на този свят почти няма хора, които да владеят чужди(те) езици, на които евентуално биват превеждани книгите им до степен, която да направи възможен един критичен прочит и евентуално реалистична оценка на предложения отсреща труд. Говоря от личен опит, който едва ли е чак толкова общо разпространен, че да не си струва изслушването:
Дори и след 35 години живот в чужда страна, чийто език владея напълно свободно (до степен, при която самите немци не могат да разберат защо все още си губя времето да търся преводачи), аз не съм в състояние да различа фините нюанси на езика в степента, която познавам и изживявам единствено в българския език, при това само в моменти на нещо като „транс“, когато на практика езикът пише мен, а не аз него.
Това е всичко. Дали усещането за собствения ми български език е резултат на нещо повече от силно заслепено, нарцистично его, ще може да покаже единствено бъдещето (в настоящето съм се сблъсквал с повече от няколко критици, особено откъм професионалните издателски среди, които не споделят това ми убеждение в никаква степен, за да се изразя пределно меко; резултатът от това е някакво положение, подобно на онова между Волтер и Бога – все още се поздравяваме, но вече не си говорим).
Фактът, който се опитвам да подчертая тук е, че, с дребни изключения, авторите на тоя свят са принципно принудени да се доверяват на преводачите си – с дребната, но решаваща разлика, че при преводите от големи езици е налице достатъчно голяма, критично настроена читателска маса, която много бързо може да им даде сравнително адекватна оценка на превода, докато при малките такъв лукс няма: никой или почти никой от чуждестранните читатели не е в състояние да чете и сравнява с оригинала, тоест нещата си остават въпрос на късмет, дори и когато даден текст е постигнал световна видимост, както все пак се случва, напоследък дори и с нас.
Оттук и принципното ми заключение: beggars cannot be choosers! Като се има предвид колко малка и застрашена от тотално изчезване е групата на преводачите от български език по света, алтернатива пред надеждата в машините просто няма. Никой, никъде и никога няма да поиска или съумее да ни предложи нещо дори отдалечено сравнимо с изгледите, които предлагат машинните преводачи дори и в наши дни, за бъдещето изобщо да не говорим!
Това е всичко, поне от моя гледна точка, уважаеми читатели. Снизходителното, пренебрежително или дори добронамерено-критично отношение към „машинния превод“ е лукс, който самият аз не си позволявам нито за миг. В това, и единствено в това, се състои цялото мислимо бъдеще на малките езици и култури, в това е съсредоточена и надеждата ми. Резултатите могат да бъдат спорни, това няма да отричам. Но всички, които обръщат гръб на машините, си позволяват лукс, който е напълно въображаем.
Приятелството си е приятелство, а сиренето е с пари. Отклоненията от тази простичка истина си остават онова, което са: отклонения.
