(от в. „Култура): „Пеат некогаш“, електронното списание за литература, философия и научна мисъл, навърши пет години и издателите му отбелязват тази годишнина със специален хартиен брой, посветен на „флорентинците“. Става дума за прекрасно илюстриран и графично оформен сборник с богато съдържание, което не разочарова и най-взискателните читатели, а ние разговаряме с редакторката му Олга Николова, която някои може би познават и като преводач и преподавател в Американския университет в Благоевград.
Пеете ли некогаш?
Пеем всекогаш.
Българската дума „песен“ съответства на внесената вероятно доста късно „поезия“. Все още на някои места в България се казва „пОйем“ за „пея“. Коренът е един и същ. Пенчо Славейков в предговора към „Книга на песните“ употребява думата „песен“ за „поезия“. И може би щяхме да сме в друга ситуация – духовно, материално и всякак – ако ползвахме същата дума и вместо „литература“. По-малко бихме бъркали клонките с корени.
Защо пеете?
Днес тъкмо четох Рилке. Ранните неща на Рилке са, общо взето, доста стандартен символизъм, то затова и Лилиев, например, го превежда. Аз не харесвам символизма и мисля, че с него българската поезия е забила в задънена улица, от която още няма измъкване. Зрелият Рилке е друго. Но младият Рилке – той защо пее? И защо пее, например, Овидий? Или Ботев?
Младият Рилке пее, защото така се пее по негово време. Човек се чувства самотен и си тананика. Описва залеза и меланхолията си. Описва как се чувства, но тези чувства са в доста ограничена гама – все печални. Овидий обаче не пее, за да описва чувствата си. Овидий се интересува от човека, държанието на човека, историите, които той създава, за да си обясни света. Данте се интересува от йерархията на морални ценности и т. н. С други думи, поетът може да пее за много повече от чувствата си и падащите листа наесен. Лукреций даже развива цяла философия в стихове. Ние пеем, за да се знае, че може да се пее и иначе. За да напомним за целия спектър.
Кой пее? И накъде се надявате вятърът да отнесе мелодиите ви? За кого пеете?
И аз, като Джон Кейдж, сега ще дам отговор, който няма връзка с въпроса. Кейдж след едно представление отговарял на въпросите на публиката с предварително подготвени отговори, които избирал на случаен принцип. Не твърдя, че всеки трябва да чете Витгенщайн или Гротендик, а че възможността да ги чете който и да е трябва да съществува.
И ще цитирам тук Конфуций от един текст, който ще се появи в следващия брой на „Пеат“: „Навън се излиза през вратата, как на никой не му хрумва да използва този метод“.
Е, то врати много… Коя по-напред да хванеш. Засега пеете четири пъти годишно в много симпатичен такт с годишните сезони, ще промените ли нещо в този такт? Защо този път на хартия?
Преди време направихме брой за войната – събирахме материали доста време и беше ясно, че не можем да го пуснем като летен брой. Само есен може да се прави брой на такава тема. Пролетта е пълна с надежда, а зимата е празнична. Сезоните съвсем буквално определят какво публикуваме. А четири пъти в годината е оптималният вариант – дори и за четири броя трудно се намират достатъчно добри неща от съвременни български автори.
Следващата стъпка ще бъдат библиофилски издания на ключови творби, за които вярваме, че трябва да бъдат в обръщение – това важи с особена сила за българските автори. Те остават непознати. Българите не познават литературната си традиция. И вредите от режима на соца още не са поправени. Важи същият измислен канон и цари същата скука. Тези неща трябва да се променят. Класиката трябва да се извади от академичните мазета и да се представи в друга светлина. Хората смятат, че класиката е трудно и тягостно нещо, защото часовете по литература са скучни и защото никога не са чували някой да говори интересно и вълнуващо за литературата. Класиката, когато наистина е класика, е възторг и яснота. Но ако човек няма достъп до нея, не може да има и понятие за какво иде реч.
А този брой е хартиен, за да отбележим петгодишнината на списанието с нещо специално. И после, защото има текстове, които се четат по-добре на хартия, и илюстрации, които могат да бъдат оценени по-добре на хартия.
Ограниченият достъп до класиката се дължи в голяма степен и на куцукащия превод, досущ като Ахил, „запремятал крака“ в „Илиада“. Как може да се промени нещо в полза на бъдещите читатели?
Аз успях да разсърдя доста хора с коментарите си за нивото на преводите на класиката. Но фактът е, че повечето хора дори не си задават въпроса дали това, което четат, е добър превод! Тоест, не си дават сметка защо четенето е тегаво и мъчително. Това важи за Омир. Важи за Овидий – мисля, че преводът на Батаклиев е толкова лош, че е подигравка с читателите. Важи и за превода на Данте – ужасен, клиширан език. Няма и помен от силата на Данте, остротата на наблюденията му, ярките образи. В това отношение има много, много работа и трябва да се даде път и възможност на способните хора. Което означава да се разчисти теренът от шарлатани. Ще можем да напреднем обаче едва когато стане неприемливо за един професор да защитава толкова слаби преводи, като тези на Батаклиев, Любенов или Ничев. Тоест, когато преподавателите ни стигнат това ниво.
А вие на какво учите вашите студенти?
На честност и непокорство. Двете вървят заедно. После – да наблюдават с прецизност света около себе си и да правят нещата, да пишат прецизно. Останалото е механика.
Ако имаш пясък и камъни, можеш да построиш колиба и да живееш в нея, дори е препоръчително, но можеш да построиш и катедрала – за полза и радост на всички. Важно е да знаеш, че можеш да построиш и катедрала, ако искаш и ако можеш. Че имаш този избор. Не си длъжен да мислиш само за себе си, камо ли само за удобствата си. Но през тази врата се минава само с ум и доблест.
Вижда ми се, че катедрала строите. Прекрасна перспектива, кой ви помага в строежа?
Редакцията се състои от трима души, които обичат да четат на глас и да се смеят. От време навреме минава Весо Паралията. Рада си връзва магарето на уличната лампа и я молим учтиво да остави оръжието пред вратата.
Малък, но ефикасен отбор. А коя е Рада Барутска?
Всички искат да знаят! Извън редакцията, Рада Барутска е своите текстове. Това е.
Много кандидати има Рада Барутска, как ли ги удържа… А коя е Олга Николова?
Олга Николова е позната на Рада Барутска. Не знам какво да отговоря на този въпрос.
Скромността краси човека. Вие сте издател, преводач, университетски преподавател и доктор по американска литература. Защитили сте дисертация в Харвардския университет. И пишете прекрасни есета, за жалост, достъпни само на българската публика. А с какво есе ви приеха да правите докторантура в Харвард? И на каква тема работихте там?
Колко тежко звучи! В Харвард ме приеха с две кратки есета, вместо едно дълго, както е обичайно, ако не се лъжа – върху модернизма. Със сигурност едното беше върху Паунд и Елиът. Написах дисертация върху модернизма и академичната критика. Ако приемем основните принципи на модернизма – тоест, ако вземем присърце какво казват модерните автори, до какво са стигнали – то академичната критика става невъзможна. Тя е просто игра.
В един момент човек трябва да се запита какво точно прави и защо.
А докторантите по цял свят, общо взето, ги обучават да не се питат. Нито да се питат дали това, което четат, е вярно. Вярно ли е това, което казва, примерно, Шекспир в еди-кой си сонет? Анатема! Има риск да се разклатят установените йерархии. Но ако има поне малко съвест, човек трябва да се запита какво върши и какъв е смисълът. Да бъда просто професор, на мен ми се струваше безсмислено. И затова съм тук, и затова има „Пеат некогаш“.
А чии критически трудове четете самата вие с наслада и интерес?
Авторите, към които се връщам постоянно, които постоянно чета, са Паунд и Ръскин, но и Шекспир, Данте и Овидий. Чета с възторг и Константин Петканов, и Стефан Младенов. Младенов е много важен за България. Той има визия за езика, която е била погребана от режима, а тя трябва да се извади отново на бял свят
Нека да добавя нещо за Стефан Младенов. Вярвам, че е жизнено важно да бъде направен речник по модела на неговия речник от 1951 година. Той успява да издаде само един том, до буквата К. България трябва да има речник, който въплъщава това разбиране за езика. Докато имаме само настоящия тълковен речник, не можем да имаме добра езикова култура и не можем да имаме дори добра литература. Речникът на Младенов третира езика като жива материя с история, като съкровище, динамо – би казал Паунд, тоест, нещо, което произвежда енергия и светлина.
Младенов определя езика като „съвършено лична“ и „съвършено обществена“ дейност, като думата „дейност“ той използва в етимологичното значение, свързано с думата „enérgeia“ на старогръцки. Това много от съвременните ни поети, например, не могат да проумеят. Не могат да проумеят, че те носят отговорност за езика. Защото поезията не е и не може да бъде нещо просто лично. Тя е винаги обществена дейност. Това е виждането и на Паунд, между другото. Без точен език няма хармонично общество.
Защо е посветено специално място на лекцията на Джон Ръскин „Сусам: царски съкровищници“ в хартиеното издание на „Пеат некогаш“? Ще има ли сусам за всички?
Ще има – по пет килограма! (Лукиан, „Рибарят“)
В „Пеат“ публикуваме само неща, които смятаме за съществени. Ако някой търси просто приятно четиво или модни автори, няма какво да намери в списанието. Целта е да дадем основи – нещо, върху което може да се гради. Лекцията на Ръскин е удивителна и най-важното, казва истини, които непрекъснато забравяме. Една от тях е, че да се учиш, означава да живееш все по-пълноценно. И това е една от целите на литературата – да учи, и то да учи, радвайки сърцето. Тук радостта съвсем не е някакъв спонтанен пенлив ентусиазъм. Едни причудливи скали могат да бъдат фон за снимка, но за онзи, който знае нещо или има окото на геолог, те разказват историята на света – и този разказ е „неустоимо интересен“. За който има ухо да го чуе и очи да го види. За тази радост говори Ръскин.
Между другото, в списанието има много негови рисунки. Трябва да се знае, че Ръскин не рисува, защото намира нещо за красиво. Той рисува, защото иска да разбере природата. Рисувайки, той изучава нещата. Някъде дори казва, че ако нарочно се опитваш да направиш красива рисунка, никога няма да успееш. Но ако се опиташ да разбереш какво имаш пред себе си – било то ябълка или клонче мирта – и ако успееш да го предадеш точно, рисунката неминуемо ще бъде красива. Защото е истинска.
Мисля, че сте постигнали поне част от целите си. Наскоро българска филоложка сподели с мен очарованието си от новите знания и погледи, които е получила именно с вашето списание в ръце. А защо са важни мъртвите езици?
Няма мъртви езици. Латинският живее в днешния френски, италиански и т. н.
Да го кажем иначе: защо са важни класическите езици и тяхното изучаване?
Без провансалски, който, между другото, е достъпен за всеки говорещ някой от романските езици, човек не може да познава трубадурската поезия. Без латински не може да познава Катул, Вергилий или Овидий. И без тези неща може да се живее, вярно е. Пък и няма достатъчно време, за да научим всичко. Но веднъж вкусиш ли някакво чудно ястие, искаш да се научиш да готвиш или поне споменът за вкуса остава и искаш да се върнеш към него. За българите наистина важният класически език е старобългарският, който отдавна е ограничен до специализираните среди в университета. Това е трагедия за българската езикова култура. И нямаме дори достъпни речници и самоучители! Нима да познаваш в дълбочина откъде идват думите и словосъчетанията, с които се изразяваш, няма никакво значение? Нашите езиковеди и литературоведи сякаш спят някакъв дълбок зимен сън. Сякаш са напълно глухи и слепи за нуждите на хората, които са им се доверили да ги водят към знанието. По същия начин те пишат своите трудове с презумпцията, че никой няма да ги чете или ще ги чете само тесен кръг специалисти. Откога един езиковед не разчита, че работата му би била интересна за всеки по-образован човек, бил той физик, биолог или печатар? В това отношение тенденциите са световни. И, за съжаление, инерцията е огромна.
Може да се каже, че словото мутира. Накъде се е запътило то?
Епохата ни е доста мрачна и съвременният човек е по-скоро черноглед. Но от нас зависи доколко устояваме на ветровете и натиска. Винаги има възможността да се оттеглим в планините, както човечеството е правило неведнъж. Но и там трябва къща, ведра и чиста, сякаш достойна за някой бог. Само умът може да бъде такъв дом. В изграждането му е нашата отговорност, останалото е непредвидимо.
Как оценявате литературния процес в световен мащаб?
Във всяка епоха добрите писатели са малцина и не е лесно да ги намери човек – не да ги разпознае, а да ги чуе въобще в цялата какофония. Сега имаме какофония. Преди проблемът е бил друг. В Средновековието е бил преписът на книги, трудният достъп. Ние живеем в хаотична и изключително шумна езикова среда. В нея трябва много остър слух, за да чуеш доброто.
Доколкото имам представа, в световен мащаб се случва това, което се случва и у нас. Казвам в световен мащаб, но имам някакъв поглед предимно върху англоезичната и френската литература. Впечатлението ми е, че видимост имат само средни писатели. Това може да е пазарно изкривяване.
Да, тъкмо щях да вметна пазарната компонента – достигнали до пазара по един или друг начин…
Каквото и да кажа, то ще бъде обобщение и неточно. Истината е, че не съм в позиция да кажа какво се случва. Със сигурност има добри поети, които не стигат до нашето полезрение.
Бихте ли споделили любима песен (стих)?
„That Beauty may be loved for gladness’ sake
And Duty in the lofty ends of life.“
Това е преводът на Росети на сонета „За Красотата и Дълга“ на Данте. В груб превод: „Обичай Красотата заради радостта, а Дълга – заради възвишения смисъл на живота“. Трябва любов и към двете.
Остана ли въпрос, на който бихте желала да отговорите, но аз не ви зададох?
Да, нека помисля. Дори два са. Защо слагаме ударение върху сатирата в критиката? Защото сатирата руши ерзаца. А другият въпрос е: има ли място за възвишеното в живота? На него читателите трябва да си отговорят сами.
Мисля, че това е отличен завършек. Чиновата пляка[1] сте вие, Олга Николова. Много ви благодаря!
И аз!
Разговаря Марта Монева
Марта Монева е следвала право, кинознание и аудиовизуална публицистика в Германия. Организирала е международни образователни платформи и културни форуми в България и Германия. Работила е във филмови и културно-политически редакции в телевизиите ARTE и 3sat/ZDF в Германия. Публикува в печатни медии в Германия и България. Понастоящем работи по собствен документален филмов проект.
Първоначална публикация във в. „К“, Бр. 4 (16), година I, 8 февруари 2019 г.
http://kweekly.bg/wp-content/uploads/2019/02/2019-04.pdf
[1] Хубава жена (мещругански)