Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

На кирилица пишат в дванайсет държави и над 250 милиона души.
Отворете случайна страница от българска, руска, сръбска или монголска книга и ще откриете две неща – ние всички използваме кирилска писменост и на всеки език тя изглежда различно. Кирилицата ни свързва, но и различава, като изразява нашите индивидуалности…

Автори: Борил Караиванов, Велина Мавродинова, Илия Груев, Кирил Златков

Фундаменталната предпоставка зад различните авангардни движения в изкуствата, които доминираха изтичащия век, беше, че отношенията между изкуството и обществото са се променили фундаментално, че старите възгледи за света са неадекватни и трябва да се намерят нови пътища. Тази предпоставка беше правилна. Нещо повече, начините, по които гледаме и възприемаме умствено света, бяха революционизирани. Само че – и това е същността на моята теза – във визуалните изкуства това не беше постигнато, и не можеше да бъде постигнато с проектите на авангарда.

Автор: Ерик Хобсбом

Още в началото е ясно, че си имаме работа с „оne-man magazine“. Редакторът – издател – автор – преводач е „пазачът на входа“, който ще определя темите и ще прави подбора на материалите, които „дайджестира“ от международната преса, ще селектира и проявите на обратната връзка, т. е. ще одобрява предложенията за публикуване, които авторите и публиката му изпращат, съобразно с установените си естетически и идейни критерии: „Аз ще публикувам всичко, което според мен не взривява рамките на добрия вкус…“ За да разсее опасенията от авторитаризиране на медиапространството, отредено на списанието, той делегира част от авторските и преводаческите си задължения на публиката, стремейки се да изгради „Либерален преглед“ като територия на съ-творяване, на сътрудничество, където реципиентът с лекота да се превръща в автор, напълно в модела на дигиталната интеракция и онлайн комуникацията…

Автор: Десислава Андреева

И така, германците имат минало, което не премълчават и което от повече от шест десетилетия съответните поколения изучават в училищата, правят се изследвания, младото поколение трябва да се запознае с това, което е било, за да не се повтори то никога повече. Никога повече, това е лозунгът за всичко станало.

Автор: Пенка Ангелова

В „Алиса в страната на чудесата“ Кралят дава на Белия заек прекрасен съвет: „Започни от началото,“ рече Кралят важно, „и продължавай, докато не стигнеш до края. После спри.“ Аз смятам да последвам този съвет. Началото е Академията, където Платон превръща наученото от Сократ в концепция за това какво човек трябва да усвои, за да бъде цялостна личност. Първото ѝ упоменаване е у Цицерон, а онова, което той описва, е всъщност моделът на западното образование преди сблъсъка му с надигащата се модерна представа за науката и материализма. Моделът издържа проверката на времето забележително добре, а Айнщайн, Ферми и Бор бяха все продукт на същата тази система на либералното образование.

Автор: Рандал Бейкър

Някога прочутият английски есеист Самюел Бътлър бе казал, че след като сам Бог не може да променя миналото, а историците могат, то именно поради това Той би трябвало да толерира тяхното съществуване. В светлината на разгорелите се напоследък дебати, свързани с „митологизирането" на някои моменти от българската история, ще си позволим да представим на интересуващите се някои „митове" и „митотворци" от историографии и страни, в които думата „мит" и „история", казани в едно изречение, не предизвикват смут и истерични реакции. Поставен в един по-общ контекст, този проблем опира и до феномена на т. нар. полезна история и нейните автори. Важна роля тук играят литературните образи и историческите „митове", формиращи благодатния фундамент на „полезната" (от гледна точка на националните изисквания) история. Настоящото есе е опит да се надникне в механизма на „създаването" на ранната история на Съединените щати, на някои от най-разпространените „митове" и трудностите при изграждането на „полезното" историческо минало.

Автор: Борислав Гаврилов

Ако и Боян Магесника да е главен герой преди всичко на мистичната линия в политическото дясно, то идеята за българското богомилство като родило Ян Хус, Реформацията и т. н. е официална идея на тогавашната историография, толкова уседнала, че последователно е вписана и в междувоенните учебници по история. Фани Попова-Мутафова, във връзка със своите богомили, без проблем промъква в предговора си тази идея като нова и съответна на конюнктурата на 1962 г.

Автор: Албена Хранова

Повечето от световната история докъм края на 18 век би могла да се напише само с маргинално споменаване на евреите, като един малък народ, първопроходник на световните монотеистични религии – дълг, признат от исляма, но създаващ безкрайни проблеми на християнството, или по-скоро на евреите, които са имали нещастието да живеят под християнски владетели. Практически цялата духовна история на западния свят, както и на големите източни култури би могла да се напише само с няколко бележки под линия за прекия еврейски принос към тях, но не и без да се отдели значително внимание на ролята на евреите като проводници и културни посредници специално между класическото средиземноморско наследство, исляма и средновековния Запад.

Автор: Ерик Хобсбом

Днешни прочити на биографично-литературните начертания на Фани Попова-Мутафова констатират едно забележително несъответствие между собствения ѝ живот и пропагандираните от нея идеи за жената в живота, обществото и т. н. Нейният личен проект е на майка, родила само едно дете; жена пишеща и с претенции да прави висока и същевременно напълно популярна литература, и не на последно място – заявката, че е исторически компетентна авторка с отработени заготовки по изворите и интерпретациите, напълно равностойни на академичните. Писмено декларираните от нея положения обаче формулират точно обратното – ролята на жената е да бъде много плодовита майка, загрижена за демографското осигуряване на нацията, и добра домакиня, и в никакъв случай някаква сгрешила себе си интелектуалка или изобщо работещо същество, чиито мисловни и социални равенства с мъжете са недвусмислено постижими…

Автор: Албена Хранова

Посетете Норвегия и поне едно нещо веднага ще ви се набие на око: страната е наистина малка. Наброявайки около 5 милиона, населението ѝ е колкото онова на щата Алабама. Така че да се продадат тук половин милион екземпляра от нелесни за четене книги, както го е направил Карл Уве Кнаусгор, е дори още по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед. Следното обобщение е трудно за проверяване, но аз бих си позволил да твърдя, че ако се изчислява пропорционално на глава от населението, неговата автобиографична серия Моята борба се продава в Норвегия приблизително също толкова добре, колкото Великият Гетсби се е продавал в Америка през цялото време от появата си насам.

Автор: Ивън Хюз

Какво е попмодернизъм? Ако потърсим в интернет на кирилица, няма да го намерим, а на латиница ще излезе книгата на Марк Дегенс. Понятие, изнамерено от автора, но „до болка познато“. След всички постмодерни изявления най-сетне се намери и определението за попмодернизма, който върлува не само у нас, но и „у нас в Европа“: популярно, популистично изкуство, попфолк, попарт, попфолк, попчалга…

Автор: Пенка Ангелова

Живеем в дотолкова сложна и пъстра културна ситуация, в която самата смелост за дефиниране на понятия, наглед съвместими, нещо повече съредни като субкултура и контракултурависока и ниска култура е завидна. Субкултурата е коварно и хлъзгаво понятие. Тя се възприема като компилация от стил, поведение и излъчване, посредством което се представяме пред света. Субкултурният продукт излъчва поведение, което предпоставя у участниците, творците и реципиентите някакво усещане или потребност за общност и идентичност. Субкултурата е противопоставяща се на високата култура и същевременно – конформистка (за разлика от категорично радикалната позиция на контракултурата) като рефлексия на действителността. Субкултурите се бунтуват тайно, контракултурите и ъндърграундът – съвсем явно, те са опортюнистични.

Автор: Евдокия Борисова

В Истанбул има много площади, но Таксим е особено място, спрямо което, твърди Орхан Памук, всеки истанбулчанин таи някакъв персонален спомен. Той е проектиран във формата на звезда, това е най-обширното и леснодостъпно пространство, където могат да се съберат стотици хиляди души едновременно в този толкова древен, с неравна и сложна хълмиста инфраструктура и уникално георазположение (на бреговете на два континента, пролив и дълбок залив) многомилионен град. Това е мястото за демонстрации в Истанбул, това е площадът с монумента на Ататюрковата младеж, на революцията – натоварен с важните смисли на европеизма и модерността на Турция.

Автори: Емилия Енчева, Евдокия Борисова

Преди четири-пет години отново се озовах сред останките на симеоновия Преслав. Какво беше разочарованието ми, когато видях, че драгоценните каменни зидове, които пазеха спомена за отминалото време, бяха затиснати от висока съвременна надстройка, измазана в светъл, струва ми се лимоненожълт, цвят. Не искам да занимавам читателя с мислите си за естетиката на монотонните стени от пръскана мазилка, с усещането си, че не гледам църква, а стоя пред дувара на битово заведение. Не това ме разочарова. Заболя ме, защото останките, които някога разказваха истории за разцвет и разрушение, които притежаваха своеобразно величие заради всичко, което бяха видели и преживели, сега бяха сведени до тънка подложка на новата стена, бяха засенчени, унизени и замлъкнали. Мълчаха, защото без друго не можеха да надвикат съвременния зид. Завоевателите бяха лишили Кръглата църква от почти всичко, освен от основите ѝ, но не бяха могли да прогонят духа на нейните създатели. Но днешните българи бяха успели да ѝ отнемат и това.

Автор: Петър Къдрев

За да се мисли ясно понякога е необходимо да се разплете езика. Думата „авторско право“ евентуално може да изглежда също толкова съмнителна в утвърдените си предназначения, колкото и „семейни ценности“, „глобализация“ и, разбира се, „интелектуална собственост“. Авторското право не е „право“ в какъвто и да било абсолютен смисъл; то е гарантиран от правителството монопол върху използването на дадени творчески резултати. Така че, нека го наричаме по този начин – не право, а монопол върху ползването, „използване-монопол“ – а след това да размислим как ненаситното разширяване на монополните права винаги е било противоположно на обществения интерес, независимо дали става дума за Андрю Карнеги, контролиращ цената на стоманата или за Уолт Дисни, определящ съдбата на своята мишка.

Автор: Джонатан Лийтъм

Ние се отличаваме от противниците си и от грижите, които полагаме за военното дело, и то в това отношение, че даваме достъп в държавата си на всички и никога чрез гонения на чужденците не отнемаме никому възможността да изучава или да разглежда онези неща, от които може да се възползва който и да било от нашите неприятели, като ги види нескрити. Ние разчитаме не толкова на военната подготовка и на военните хитрости, колкото на собствената си готовност за мъжествени дела.

Автор: Тукидид

Поредица от малко безразборни мисли, породени от гледането на „Нимф()манка“ на Ларс фон Триер…

Автор: Златко Енев

Прозата на Бруно Шулц е изпълнена с мъртви неща. Всичките му истории се случват в тесния ландшафт на детството му: малкото, провинциално градче Дрохобич в онова, което тогава е било част от Австро-Унгарската империя, а днес е западна Украйна, няколко години след началото на двадесети век. В същото време те изглеждат така, сякаш населяват някакъв отделен космос, чиято физика, биология и дори метеорология са различни от нашите. Дрохобич на Шулц е град на ненормални ветрове, вмъкнати сезони и илюзорна география, в който времето е изцяло пластично, раздуващо и свиващо се според собствените си желания.

Автор: Джейкъб Микановски

През целия си живот Тончо Жечев живее сред „...много опоненти и твърде малко разбиращи съмешленици“. Но едно от нещата, които самият той определя като твърде много за един живот, са двете преживени от него революции. Като знаем силната му антипатия към всички революции и контрареволюции, чието редуване според него се затваря в един порочен кръг, неговата досада и умора от двете преживени революции е съвсем обяснима.

Автор: Георги Карев

Дебатът не е само за идейни предпочитания и абстрактни принципи – всичко се приема дълбоко лично, преплита се с колегиалните и групови взаимоотношения и йерархии. Смятам за най-нормално критичните бележки в едно историографско изложение, още повече в една полемика, да препращат към конкретни текстове. Проблемът е, че текстовете си имат автори и оттук произлизат допълнителни рискове за персонализиране на спора.

Автор: Александър Везенков

Преди малко повече от тридесет години един сблъсък на българския културен фронт възбуди духовете и стана (неразпознат тогава) предвестник на събитията, които десет години по-късно сложиха началото на демократичните промени в България.

Автор: Георги Карев

Европейското познание за харема тръгва от представата за турския харем – неговата най-късна и зряла форма, отнасяща се исторически към постномадската епоха на интензивно урбанизиращата се от средата на ХV век универсална държава на османската империя. Пред номадската натура на настъпващите към Византия селджукси турци се открива нов културен хоризонт, примамлив и недостижим. За овладяването на Константинопол (29 май 1453 г.) на войнствените степни рицари на Мехмет Втори са били необходими няколко века на обмислена военна стратегия.

Автор: Капка Лалова

Дискусиите около успеха на един или друг съвременен български автор, безкрайно важни и показателни за обществения климат на днешното българско общество, ни дават рядката възможност да надникнем вътре в самите себе си, само че през погледа на един въображаем, външен „друг“…

Автор: Златко Енев

112 години разделят рождението на писателя Георги Господинов от неговия събрат по перо Стоян Михайловски, но едно нещо ги събира  – „Не щъ“ на Михайловски. И двамата са родени на 7 януари, но без да ги съизмерваме, като че ли подобни послания преминават през годините.

Автори: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Има цяло едно братство от писатели, убедени във величието и обсебени от статуса си. Те изглеждат истински важни в собственото си време, но колкото повече човек се отдалечава от тях, толкова по-специална изглежда и защитата, от която те се нуждаят. И доказателството никога не е по страниците. Изисква се работа, за да може да се види защо те са били важни, защо са предизвиквали толкова много противоречивост, защо изобщо са били четени или изпълнявани. Нека ги наречем клуба на забележките под линия, или бригадата на звездичките (*). А можем да си ги представим и като белите джуджета на литературата; онези студени, далечни звезди, които отначало изглеждат блестящи, но след това постепенно потъмняват, докато накрая винаги изглеждат на ръба на поглъщането от нощта. Бен Джонсън е бил първият и най-великият от тях. Карл Краус и Норман Мейлър са негови следовници. Що се отнася до Франзен, ще трябва да изчакаме и видим.

Автор: Джейкъб Микановски

Бурните 60 години засягат почти всички аспекти от американския живот. По най-остър начин това се изразява в социалните сили на движението за граждански права, антивоенната съпротива, контракултурата и оформящото се движение на жените. Една от по-специфичните форми на съпротива от това време е прочутият бунт „Стоунуол“ от нюйоркския район Гринич Вилидж. Той прави видима нарастващата готовност за войнствена съпротива от страна на едно дълго прикривано и често премълчавано малцинство, „хомосексуалистите“, независимо от това дали с мъжествена или женствена ориентация. Отказът им да продължават да приемат статуса си на хора от втора ръка взривява общественото съзнание. Едно от последствията от бунта е, че все по-голям брой социални институции попадат под критично разглеждане що се отнася до начините, по които третират гей-хората. Една от тях е психиатрията.

Автор: Дейвид Розен

Ако бих бил роден през 1159, когато светът е бил по-стабилен, бих могъл да чувствам, на 53, че следващото поколение ще споделя ценностите ми и ще цени същите неща, които ценя и аз; не предстои никакъв апокалипсис. Но аз съм роден през 1959, когато телевизия се гледаше само в прайм тайма, хората пишеха писма и ги пращаха по пощата, всяко списание и вестник имаше голям отдел за книги, във факултетите по английска филология властваше Новата критика, амазонският басейн беше недокоснат, антибиотиците се използваха за лечение само на сериозни заболявания, а не бяха инжектирани на напълно здрави крави. Не беше непременно един по-добър свят (имахме бомбоубежища и сегрегирани плувни басейни), но това беше единственият свят, в който знаех как да намеря мястото си като писател….

Автор: Джонатан Франзен

В ранните години на този век ние се оказваме изправени пред две противоположни, но любопитно подобни една на друга фантазии. Първата фантазия, най-добре позната на американците, но предлагана във всяка развита страна, е самодоволното, призоваващо към мир настояване от страна на коментатори, политици и експерти, че днешният политически консенсус – по липса на каквато и да било алтернатива – е единственото условие за съществуване на всяка добре управлявана модерна демокрация, и той ще продължи да съществува до безкрайност; че онези, които му се противопоставят, са или зле информирани, или злонамерени и при всички случаи осъдени на безсмислие. Втората фантазия е увереността, че марксизмът притежава интелектуално и политическо бъдеще: не просто въпреки колапса на комунизма, но именно поради него. Засега откривана само по международната „периферия" и по границите на академичните среди, тази подновена вяра в марксизма – поне като аналитично средство, ако не като политическа прогноза – отново е, най-вече поради липса на конкуренция, общата валута на международните протестни движения.

Автор: Тони Джуд

През 1913 философът Лудвиг Витгенщайн забягва от спънките и безпокойствата на Кеймбридж, за да заживее като отшелник в Норвегия. Там не го познава никой и той е в състояние да се съсредоточи върху работата си по логика в пълна изолация. Експериментът е успешен.

Автор: Найджъл Уорбъртън

Искам хората да променят мирогледа си така, че да изискват доказателства за нещата, в които вярват. Не е добро основание да се вярва само защото „нашите хора винаги са вярвали в това“.

Автори: Рард Докинс, Чип Роу

Която и да е социално-антропологична общност имунизира културата си (или ценностната си система) против някакъв вид заплаха, „болест“ или синдром за болест. Най-често това е чуждостта. Класическият фолклор или по-право „устността“ се имунизира чрез институцията на „табу“-то. Нарушаването или преодоляването на табу-то води  до социалната „смърт“ на индивида и преминаването му в нов социален статус. В класическата фолклорна сватба другоселската булка, когато е достигала до междата на мъжовото си село, са я пременявали в носията на селото и тя, прекрачвайки междата, е наричала: „Мойто село – циганско! Батьовото село – царско!“

Автор: Георг Краев

Аз бих казал, че българският преход е безкраен. Фразата, че преходът в България свърши, е дълбоко погрешна. Не е свършил и никога няма да свърши. И непрекъснато ще се прехожда от едно състояние в друго. Хората непрекъснато ще бъдат недоволни от състоянието, в което се намират, и ще се опитват да стигнат до нещо друго. Това недоволство ще поражда непрекъснато у тях напрежение от сблъсъка между действителността и техните очаквания, надежди и желания. Такъв е животът. И така се живее навсякъде – в България, в Англия, в Америка, в Холандия.

Автор: Милен Русков

Джон Калдър, издател и близък приятел на Самуел Бекет, разсъждава за времената, които те са прекарали заедно в любимия и на двама им Париж, за песимизма и щедростта на писателя, както и за днешния Париж

Автор: Джордж Калдър

„Дребнотемието“ на въпросите около най-съкровеното желание на всеки човек да опази преди всичко тялото си в добро състояние на удобство (оставям съвсем настрана проблемите ва здравето и на здравеопазването) довежда по естествен начин до „дребната“ тема за долните дрехи – дрехите, които не се виждат, но от които зависи чувството ни за опазеност.

Автор: Бойка Бъчварова

Неведнъж съм бил канен от отговорните ведомства на ЮНЕСКО, на Европейската комисия в Брюксел и от различни културни фондации да изготвя сравнително проучване върху идеалите и реалните постижения на средното и висшето образование на европейския континент, във Великобритания и в САЩ. Поводът за тези покани е собствената ми биография. Аз съм учил и преподавал във всяка от тези три системи, един може би необикновен опит.

Автор: Джордж Стайнър

Прочетете още...