Дискусии – Култура

 

 

Две съседни думи от горното заглавие могат да озадачат читателите, а мнозина от тях със сигурност ще ги възприемат като оксиморон. Как може да има нова съветска пропаганда, след като още на 25 декември 1991 г. над Кремъл бе спуснато червеното знаме на СССР и бе издигнато трицветното знаме на Русия? И все пак сега, 27 години след това събитие, едва ли някой ще оспори, че една огромна част от гражданите на днешна Русия напълно отговарят на европейските представи за т.н. Homo sovieticus, формиран още в сталинската ера, но с какво ли биха могли да го променят по-новите времена, например брежневските или путинските?

А този, комуто се струва, че съветската тематика е позагубила актуалността си, нека да помисли върху удивителната приемственост между СССР и Русия в решаването както на личностните разногласия (Троцки, Киров, Михоелс, Литвиненко, Скрипал), така и на териториалните проблеми (Финската война, подялбата на Полша, Източния блок, сблъсъците в Донбас, анексията на Крим).

Масовите нагласи в Русия

Само хора крайно ограничени или много недобросъвестни могат да не забелязват или да отричат незапомнения взрив от разюздана великосъветска и великосталинска пропаганда, на който сме свидетели. По ред причини, за които ще стане реч по-долу, централно място в тази пропаганда заема киното, затова то ще бъде обект на малко по-специално внимание в следващите редове, включително и заради интересните творчески и житейски съдби на актьорите, изпълнявали ролята на Сталин. Ежегодната кулминация на новата съветска пропаганда е около 9 май, съветския Ден на победата, при пълната убеденост на всички представители на вида Homo sovieticus, че победата над хитлеристка Германия е дело едиствено и само на Съветския съюз и на гениалния му Вожд и учител. Така разбирана и пропагандирана, въпросната Победа отдавна е не просто единствената опорна точка на постсъветското самочувствие, но и някаква фикс-идея, която трябва за засенчи всички неприятни истини – икономически, политически и морално-психологически – относно предвоенната, военната и поствоенната история на СССР, а сега и на путинска Русия. Чрез апогея на Победата, Съветският съюз трябва да изглежда като страна-победителка, безусловна и единствена. И както човечеството, така и сегашните граждани на Русия трябва да забравят за цената на въпросната победа, за чудовищния брой на жертвите, който, при друго ръководство на страната, можеше да бъде многократно по-малък. Трябва да забравят и за позорното поражение на СССР в Студената война – поражение, което събори Берлинската стена и освободи от миризливия съветски ботуш не само източноевропейсксите страни, но и части от бившия Съветски съюз като Литва, Латвия, Естония, кавказките републики, Белорусия и Украйна – територии и населения, които Хомо совиетикус беше привикнал да счита за неделима част от Съюза: „Союз нерушимый республик свободных/ сплотила навеки великая Русь…“ (Текст – Сергей Михалков).

В едно от интервютата на режисьора Оливър Стоун, Путин показва обложката на сп. „Forreign Affairs“ със снимка на ранена мечка, а заглавието гласи: „Русия на Путин – победена, но все още в играта“. Коментарът на самия Путин по този повод е: „Мечтите за победена Русия са болни фантазии“ („News Front“, 14.06.2017). Очевидно е, че контингентът с патологична фиксация върху дилемата „победителка или победена“ се извисява пирамидално от „широките народни маси“ до самия връх на държавното управление.

А наред с разширяването на обхвата на тази фиксация, режисурата и изпълнението на честванията на Победата, вместо да се смекчават и очовечават с годините, стават все по-фанатични и настървени. Ето, и на 9 май 2017, брадичките на дефилиращите руски офицери сочеха право в московското небе, а тилните им кости опираха гърбовете им някъде между лопатките. „Обновлението“ беше главно в мащабите – многохилядните манифестации „Безсмъртният полк“ във всички руски градове (че и някои български ги последваха, за срамотите!), „Георгиевските“ лентички, закичили гърдите на манифестантите, гората от знамена със сърпове, чукове и петолъчки. Портретите на Сталин, предишните години треперещи в ръцете по на няколко бабички, сега бяха много повече. А най-важното и най-страшното беше включването в тази истерия и на децата. Всички сме гледали, със смесица от жалост и омерзение, откъса от нацистки кинопреглед, показващ как, при последното си излизане от своя бункер, Хитлер с трепереща ръка потупва бащински по бузата едно въоръжено момченце. Но това става по времето, когато той няма вече на кого да разчита освен на дечурлигата от Хитлерюгенд и на пенсионерите от Фолкщурм, това става в почти ПОБЕДЕНАТА вече Германия. А днес, 72 години по-късно, в ПОБЕДИТЕЛКАТА Русия, трагедията се повтаря, неизбежно вече като фарс. На всички тържества, на всички концерти, челните редици на хоровите състави бяха от деца, облечени във военни униформи. Но не униформите на тези деца и не петолъчките на пилотките им бяха нещото, което би могло да превърне фарса в нова трагедия. Това нещо бяха ожесточените, озверели лица на тези дечица, фанатичният пламък в очите им – всичко, което говореше, че още днес, още сега, те са готови да убиват, стига някой да им каже кой е врагът и къде могат да го намерят. А миналата година, на същия ден и на също такава манифестация, една идиотка возеше детето си в детска количка, очевидно направена по неин проект и по нейна поръчка и представляваща танк, с удивителни подробности в детайлите, стори ми се дори, че разпознавам известния „Т-34“. Тази година не я забелязах, може би защото отделих по-малко време да съзерцавам тези шествия. Във всеки случай, изключено е да са я порицали, много по-вероятно е да е предвождала цяло каре от свои посестрими.

Всичко това не може да буди друго, освен учудване и възмущение, у всеки що-годе нормален човек. Защото навремето, когато четяхме за първи път „Архипелаг“-а на Солженицин (1), където цялата сталинска епоха е показана с едно невероятно съчетание от математическа точност и публицистичен плам, си мислех, че този човек стовари върху гроба на комунизма толкова тежка плоча, че никой вече няма да може да я повдигне или отмести. А ето че сега, пред очите ни, се опитват (и то не съвсем безуспешно!) да отместят тази плоча и да възкресят разложения труп на най-бруталната, най-кървавата и – най-важното! – най-безсмислената диктатура в цялата човешка история. За тази цел е мобилизиран целият хибриден пропаганден арсенал, едно от централните места в който заема кино-индустрията.

Колко важно е киното. Класическите „сталинци“

Навремето във всички български кина висеха лозунги с думите на Ленин „От всички изкуства за нас най-важно е киното!“. Отначало се чудиш защо пък киното да е най-важното от всички изкуства, с какво то превъзхожда творчеството на композиторите, художниците или писателите. После си даваш сметка, че киното, чиито по-елементарни произведения не изискват не само някаква специална подготовка, но дори и средна обща култура, с тази си общодостъпност за необразованата публика, наистина се явява могъщо средство за нейното манипулиране. Затова Фюрерът, без да издига лозунги като Лениновия, очевидно е споделял оценката му за важността на киното, включително и за много по-просветени народи. Достатъчно е да си спомним астрономическите суми, които национал-социалистическата върхушка инвестира във филмите на Лени Рийфенщал за нацисткия конгрес в Нюрнберг (1933) и за XI-те летни Олимпийски игри (Берлин, 1936) (2, 3, 4).

Ако сега се възмущаваме при вида на разюзданата сталинска кино-пропаганда, не е зле да си припомним нейната дълга-предълга история още от ранните съветски времена. Нейно олицетворение са двама много популярни съветски актьори, въплъщавали се многократно в ролята на Вожда: Алексей Денисович Дикий и Михаил Георгиевич Геловани. Двамата са връстници – вторият се ражда 4 години след първия, а умира една година след него.

Интересно е, че на 48-годишна възраст, т.е., далеч не в буйната си младост, Алексей Дикий (1889-1955) е удостоен с престой в знаменития Гулаг. На 17 август 1937 г. той е арестуван, а чак една година след това, на 2 септември 1938 г., е осъден от Особеното съвещание при НКВД по зловещия чл. 58, т.е., за антисъветска дейност, на 5 години лагери. Изпратен е в „Усольлаг“ на НКВД, откъдето е освободен през 1941 г. Следствените материали и тези по делото, вкл. мотивите за присъдата, са унищожени, а след като той става Сталинов изпълнител и лауреат, никой не е намерил достатъчно любопитство и кураж да го разпитва за този период от живота му. Изпълнява ролите на Кутузов и на адмирал Нахимов в едноименните филми. Награден е с 5 Сталински награди, две от които за роли на Сталин – II степен за филма „Третият удар“ (1948) и I степен за филма „Сталинградската битка“ (1949). Както с лека ирония отбелязва един публицист, „изпълненията му са се харесвали на прототипа“. Самият той, обаче, в приятелски кръг и под целебното въздействие на алкохола, понякога пренебрегвал опасността думите му да стигнат до „прототипа“: „Нито една роля не съм играл толкова халтурно като тези две. И такъв успех?“. По-късно, във връзка с поредната (и както винаги – неуспешна) антиалкохолна кампания в СССР, заявил: „Ако и в театъра започнат да търсят алкохолици, значи в театъра наистина няма вече какво да се търси“. Дали заради предишната му „съдимост“ по чл. 56, или заради някои хапливи забележки, но до края на живота си Дикий имал прикрепен към себе си офицер от службите, който се навъртал около него навсякъде – и в хотелите, и в ресторантите, и по време на репетиции и на снимки. А за да не си помисли някой от околните, че не е забелязал това, често, на излизане от някое заведение, Дикий започвал (уж уплашено) да се озърта около себе си: „Къде е майорът? Ама къде е другарят майор? Време е да си тръгваме!“.

Много по-различен е вторият от двамата класически „сталинци“, Михаил Георгиевич Геловани (1893-1956). Известно е, че него самият „прототип“ го бил избрал да го представлява във филмите, което, разбира се, може и да е легенда, целяща да предотврати всяка критика към актьора. Във всеки случай, единствената лична среща между Вожда и актьора се е състояла през 1946 г., когато Геловани вече бил изпълнявал 9 пъти ролята на Сталин на екрана и на сцената. Когато изпратената за него кола го откарала в Кремъл, в кабинета на Сталин Геловани заварил Кандид Чарквиани, тогава първи секретар на ЦК на Грузия. Като ги представял един на друг, Сталин ехидно отбелязал: „Макар че вие сигурно се познавате, нали сте от едно и също село?“. Не се знае кой от двамата му гости се е почувствал по-неудобно, защото навремето мужиците Чарквиани били крепостни на помещиците Геловани. След тази среща някой от присъствалите на нея разказвал, че Сталин не бил особено възхитен от актьора:“Ама защо той говори с такъв акцент? Толкова ли е силен акцентът на другаря Сталин? (типично за хората, обладани от мания за величие – да говорят за себе си в трето лице). Може би трябва да помислим за друг актьор?“. А друг от присъствалите веднага възразил на разказващия: „Нямаше толкова много приказки! Другарят Сталин никога не е бил многословен. Той се изрази, както винаги, просто и ясно: „Похож, но глуп!“ (Прилича, но е глупав!). Глупав или не, във всеки случай Геловани не е бил по-глупав от самия Сталин. Защото винаги съумявал да го покаже не с ниско и наклонено назад чело, полуизсъхнала лява ръка и надупчено от едрата шарка лице, да подписва поредната купчина „разстрелни“ списъци, а красив, величествен и мъдър, бащица за народа си и страшилище за враговете, т.е., винаги точно такъв, какъвто Сталин би искал да изглежда отстрани. Затова, в двете десетилетия между 1930 и 1950 г., Геловани изпълнява ролята на Сталин в 13 (словом – тринадесет!) филма, получава няколко ордена „Червено знаме на труда“ и четири Сталински награди I степен, а относно званието „Народен артист на СССР“ – както казват руснаците „это уже само собой“.

Разбира се, славата (е, не световна и не европейска, но поне всесъюзна) не идва даром. Имало е и дребни актьорски неволи. Геловани например бил сравнително висок, а героят му е имал ръст под средния (163 см.). За да не стърчи актьорът над останалите (зер, колко му е било строгичкият цензор Жданов да обвини режисьорите и операторите в подигравка с Вожда с неизбежните от това последици), въпросните режисьори и оператори измисляли разни трикове, за да изглежда екранният Геловани по-нисък от действителния. Но така налитали от Сцила на Харидба – ако Сталин е достатъчно нисък, какво да правят със „съратниците“, когато са в общи сцени с него? В края на 40-те години, по време на снимките на „Падането на Берлин“, операторът Роман Кармен с изумление забелязал Геловани да се разхожда по снимачната площадка, а зад него, полуприклекнали, били актьорите Щраух и Грибов, изпълняващи ролите на Молотов и Ворошилов. „Миша – пита операторът режисьора Михаил Чиаурели – Миша, какво, за Бога, става тука?“. А Чиаурели се доближава да него и ядосано му шепне: „Никой няма право да бъде по-висок от другаря Сталин!“.

Сред съветската киногилдия се разказвали много истории за Геловани (5), например как веднъж той не бил доволен от хонорара, който директорът на поредния филм за Сталин му предлагал. Но директорът, който отлично знаел, че Геловани вече е загубил способността си да влиза успешно в други роли, също се заинатил и не искал да вдигне първоначалната сума. „Тогава си търсете друг Сталин!“ – креснал актьорът и изскочил от директорския кабинет. Друг път режисьорът Чиаурели и говорителят Юрий Левитан решили да се пошегуват с гореспоменатата характерна за Геловани черта – изключителната му чувствителност към размера на получаваните хонорари (която зложелателите биха нарекли с политически-некоректната дума „сребролюбие“). Уведомили го по телефона, че Сталин толкова е харесал филма „Клетва“, че е решил да му даде поредната Сталинска награда, но придружена не с обичайните 100 000 рубли, а с много по-голяма сума. Казали му, че на следващия ден, точно в 12.00 ч., по радиото ще бъде прочетен Указът на Върховния съвет за това награждаване. „Но аз нямам радио!“ – признал актьорът. А заговорниците много добре знаели това и именно на това разчитали. Поръчали му в посочения час да бъде на телефона си, а те щели да сложат слушалката на техния телефон срещу репродуктора на радиото си. Актьорът изпълнил точно указанията и точно на обяд чул тържествения глас на Левитан: „За създаването на филма „Клетва“ се награждават…“ и започнало поименното изброяване на членовете на творческия колектив – на кого 300 хиляди, на кого 250, на кого – 200, докато се стигнало до някаква женица от помощния персонал, наградена с…25 рубли. Но собственото си име Геловани така и не чул. Изумен, започнал да звъни по инстанциите – от Върховния съвет до Комитета по кинематография – за да пита що за указ е бил прочетен, но никой не бил в течение. А на другата сутрин Чиаурели и Левитан били толкова изплашени от собствената си шегичка, че се чудели как да се сдобрят с актьора и как да предотвратят бурята, която можела да се завихри над главите им.

Най-ниската точка и от тогавашната сталиниада, и от кариерата на самия Геловани, е филмът „Падането на Берлин“ – най-ниската точка като киноизкуство, но затова пък върхова като безогледност на класическата съветска кинопропаганда. Достатъчно е да припомним, че сюжетната линия на филма упорито ни води към едно (никога несъстояло се, а напълно измислено) посещение на Сталин в победения Берлин. Но анализаторите, коментирайки измисленото посещение на Сталин в Берлин (6), не обръщат достатъчно внимание на това колко бездарно е направен филмът, колко неестествено и помпозно е всичко в него. Между другото, официални сценаристи на филма са Пьотр Павленко и Михаил Чиаурели (който е и режисьор), но неофициално се знае, че Сталин, който неведнъж е редактирал художествени произведения, при този филм е участвал активно в написването на сценария. Това може би обяснява, поне отчасти, необичайния дори за съветското кино примитивизъм на филма. Съветската девойка Наташа е отвлечена от хитлеристите на принудителен труд в Германия, а нейният възлюбен Алексей изминава, като редник от Съветската армия, целия път до Берлин – защото именно там Съдбата е решила да ги събере отново. Минути преди кулминацията на филма, Алексей напълно уставно иска от самия генерал Чуйков разрешение да доложи и – след като го получава – му долага, че има слухове, че другарят Сталин е вече някъде наблизо. Тогава, с престорена строгост, а всъщност със сдържана бащинска усмивка, генералът сваля бинокъла от очите си и пита редника дали помни един единствен момент от цялата война, когато другарят Сталин да не е бил редом с тях. Достоен отговор на политически зрял съветски офицер! И ето, че настъпва сюблимният момент – в берлинското небе се появява самолет, охраняван от четири малки изтребителя, след минута той се приземява, вратата му се отваря и – Deus ex machinа! – на площадката се появява, огромен, красив и величествен, Вождът на цялото прогресивно човечество, сваля бавно фуражката си и вдига, още по-бавно, ръка за поздрав. Също така бавно и тържествено слиза по стълбичката, а срещу него се втурват многохилядни тълпи от възторжени посрещачи, които реват лозунги в негова прослава…И всичко това – в току-що падналия Берлин? След смъртта на Сталин филмът е снет от екран, но през последните години, като мост между класическата и новата съветска кинопропаганда, той щедро се разпространява (и рекламира) по електронен път.

А самият Геловани дотолкова се идентифицирал със своя герой, че поведението му пораждало сериозни съмнения в психическото му здраве. Седнал в просторното си жилище на диван, застлан с персийски килим, облечен в бял военен кител и дори пушещ лула, приемал просители (красивото руско „ходоки“) от провинцията, изглаждал семейни конфликти, обещавал ходатайства, връчвал някакви грамоти. Когато ходатайствата му не успявали, недоумявал как е възможно това и изпадал в ярост. А в годините от 1953 до 1956, т.е., от смъртта на „прототипа“ до своята собствена, Геловани заплатил и една почти трагична цена за внушителното си филмово дело (7). Страдал от мъчителни параноични изживявания – бил си внушил, че мумията в Мавзолея е започнала да се разлага и че кагебистите ще го убият, за да заменят истинския Сталин с трупа му и така той за последен път да влезе в ролята на своя кумир…

Няколко думи за „прототипа“

Като стана дума за въпросния кумир, който, благодарение на новата съветска (кино)пропаганда отново стана такъв за огромен брой руснаци, през 2008 г. сп. „Билд“ публикува „класация“ (по броя на жертвите им) на шестимата най-зловещи палачи на ХХ в., която изглежда така:

Мао Цзе Дун 50 млн.

Сталин 40 млн.

Хитлер 20 млн.

Чан Кай-ши 10 млн.

Вл. Илич Ленин 4.5 млн.

Пол Пот 2.5 млн.

При всичкото очевидно закръгляне (и оттам – и неизбежната неточност) на тези данни, все пак до много голяма степен може да им се вярва. Интересно е например, че Хитлер едва се е добрал до „подиума“, с брой на жертвите двойно по-малък от този на втория в класацията. А шестото място – на кампучийския комунист Салот Сар, с псевдонима Пол Пот, го „ощетява“ доста несправедливо, тъй като той е министър-председател на Демократична (!) Камбоджа само 3 години, а унищожените от него между 2 и 2.5 млн. души са половината от тогавашното население на страната – около 5 млн.

Иначе технологията на Сталинската диктатура не е особено сложна. От една страна, многомилионни човешки потоци текат към зловещия Гулаг, с който никакви Майданеци и Освиенцими не могат да се мерят. И въпреки, че много от зековете (от з/к – доста нелепо, но затова пък типично съветско съкращение за „заключенный“) загиват още по етапите към местоназначението си, въпреки, че повечето от тези, които доживяват до края на първоначално определения си срок, обикновено веднага получават втори такъв; има и немалко каторжници[1], които се завръщат след десет, двадесет и дори 25 години, повечето след ХХ конгрес на КПСС, който (временно) развенча Сталин. Солженицин (1) посочи имената на много от тях и цитира откъси от спомените им, но това са само части от най-последните гулаговски партиди. За милионите, унищожени преди тях, не знаем нищо и вероятно никога няма да узнаем. Това – от една страна, от страната на „простосмъртните“, на тези, които по цели нощи са очаквали пред домовете им да спре черната „воронка“ и ботушите на чекистите да затрополят по стълбищата към комуналните им квартири. От другата страна са „съратниците“. Няколко от тях Сталин „разжалва“ и после унищожава с помощта на други няколко, които му помагат ентусиазирано, а после идва техният ред да бъдат унищожени, след което на ред са и техните палачи – съдебни и физически. Тази зловеща въртележка прави все нови и нови и все по-бързи обороти, и никой не се опитва да я пресече, поради съчетанието от страхливост и подлост, с което „съратниците“ са щедро надарени. Не напразно един фейлетонист от „Правда“ разказва (разбира се, чак сега!), че в началото на 30-те години била организирана среща на съветските партийни и държавни ръководители с водещи журналисти от централната преса. И, както си му е редът, накрая си направили и обща снимка. Само че в близките месеци и години както ръководителите, така и журналистите все по-често се оказвали врагове на народа и английски шпиони и изчезвали и от политическата, и от житейската сцена, понякога поединично, а по-често на цели групи. А той изрязвал изчезналите от груповата снимка, за да не го обвинят, че се е снимал с врагове на народа. Изрязвал и изрязвал, докато накрая останали само Сталин и той. А по време на ХХ конгрес изрязал и Сталин и останал самичък (7). Черен хумор, разбира се, но пък колко реалистичен – късче от самия живот.

Самият възход на Сталин на политическата сцена поставя основателни въпроси. Още със смъртта на Ленин журналисти и политически коментатори по целия свят обсъждат въпроса кой ще го наследи. На 26 януари 1924 г. френският комунистически вестник „Юманите“ припомня състава на Политбюро и посочва 6 възможни кандидати за поста на Ленин в следния ред: Троцки, Зиновиев, Каменев, Сталин (който тогава е вече на 44 години), Риков и Томски. Шестнадесет години по-късно един единствен от тях, Сталин, четвъртият в цитираната класация, ще е преживял всички останали. Зиновиев, Каменев и Риков ще бъдат екзекутирани след инсценирани от него процеси, Томски ще се самоубие, без да дочака нахлуването на палачите от НКВД, а Троцки ще бъде убит в Мексико по негово нареждане.

Навремето, когато сталинизмът изглеждаше окончателно погребан, брежневският ледников период не беше още настъпил, а Сталин не беше получил героичния ореол, който сега системно и настойчиво се изографисва около главата му от новата съветска (кино)пропаганда, главен редактор на „Огоньок“ беше забележителният украински поет и публицист Виталий Коротич. Благодарение на него, от това списание научавахме невероятни неща за живота в СССР под сталинския и ранния постсталински режим. А единственото друго печатно издание, което донякъде можеше, както казва народът, „да дели мегдан“ с „Огоньок“, беше в. „Литературная газета“. Запазил съм изрезка от него от края на 1988 г. със снимка на делегатите на Осмия извънреден конгрес на Съветите (декември 1936); по средата на първия ред са седнали Сталин и Ворошилов, а от двете им страни са се разположили Хрушчов, Жданов, Молотов, Луначарски и Тухачевски; на втория ред са следващите по ранг, но двама от тях, Маленков и Киров, са се привели напред, за да бъдат главите им редом с тези на хората от първия ред. Показателен е редакционният текст под снимката: „Утре те ще се разделят на палачи и жертви“, след което съм добавил на ръка: „И палачите постепенно ще се присъединяват към жертвите“. И още един епизод, пак в същата насока. Според Г. Мирски, войната на Сталин срещу собствените му партия, армия и народ започва с убийството на Киров на 1 декември 1934 г. Именно през тази година се провежда Седемнадесетият конгрес на Общоруската комунистическа партия (болшевики), на който Сталин заявява, между другото: „…това е първият конгрес, на който вече няма кого да бием. Цялата опозиция е разгромена!“. Делегатите дълго го аплодират и се смеят. Тези весели делегати са били 1966, а в течение на следващите три години 1108 от тях ще бъдат унищожени (8).

След самоубийството на Надежда Алилуева, в качеството си на най-близки лични приятели на Сталин (двамата са били между малцината, които са на „ти“ с него), Серго Орджоникидзе и Сергей Миронович Киров прекарват нощта с него, за да му бъдат духовна опора в този тежък момент. Но през 1937 г. е арестуван и разстрелян по-големият брат на Орджоникидзе – Папулия, а в навечерието на важен пленум на ЦК, домът на самия Серго бил брутално обискиран. Когато той протестирал пред Сталин, той му отговорил цинично: „Нали разбираш, нищо не мога да направя. Това са такива органи, които дори и мене могат да обискират“. След няколко бурни разговора със Сталин, включващи дори размяна на обиди и ругатни на руски и на грузински, Орджоникидзе разбрал, че вече е набелязан като поредната жертва, прибрал се в къщи и се застрелял в сърцето. След малко около него се събрало цялото Побитбюро, пристигнал, разбира се, и Сталин. Като помълчал малко, той казал тъжно: „Какво нещо е човешкото сърце. Преди малко бяхме заедно, нищо му нямаше, а ето – вижте сега…“. На другия ден „Правда“ съобщава, че другарят Орджоникидзе е починал внезапно от сърдечна парализа по време на следобедния си сън (8). Съдебномедицинското заключение е подписано от тогавашния нарком (министър) на здравеопазването Камински и от няколко кремълски лекари. В близките няколко седмици всички, подписали заключението, са разстреляни. А след убийството на Киров и поголовното унищожаване на всички, които са знаели или биха могли да знаят нещичко около него, то става повод най-напред за жестока разправа с всички „съратници“, в чието абсолютно послушание Сталин не е бил напълно сигурен, а след това цялата страна е потопена в невиждана вълна от нови кървави репресии. Ако обобщим горното (което е микроскопична частица от цялата истина), неизбежно ще заключим, че ако според проучванията и според класацията на „Билд“ Сталин не заема първото място сред масовите убийци на ХХ в., то в една класация на мерзавците на своя век той няма и не би могъл да има каквато и да било конкуренция.

И, тъй като в сериала Сталин е показан на погребението на Киров не просто опечален, а дълбоко сломен и потресен, много руски граждани (които, между другото, са виждали какво ли не и отдавна би трябвало да са „обръгнали“) написаха в гневните си отзиви в мрежата, че дори и при кинотворците наглостта и безсрамието би трябвало да имат някакви граници.

Около средата на 20-те години в СССР започва да се разширява практиката да се именуват селища на имената на съветски ръководители – отначало на покойни, а след това – и на живи и здрави. След като Петроград става Ленинград, Симбирск става Уляновск, а Екатеринбург – Свердловск. От живите дейци, увековечени с наименуване на селища, като че ли първият е Троцки – град Гатчина, близо до Петроград, става Троцк. В Украйна се появяват Сталинск и, отделно от това, Сталино. След като Екатеринград се превръща в Зиновиевск, като нещо напълно естествено се възприема и превръщането на Царицин в Сталинград. На 20 юни 1925 г. един меншевик пише в „Социалистически вестник“: „Според някои признаци, Сталин става героят на деня. Неговият портрет е на кориците на илюстрованите списания, бюстът му е на витрините на библиотеките, неговите речи се публикуват в извънредни издания на другия ден след тяхното произнасяне“. Разбира се, Сталин никога не е чел нищо от античната история на Рим, за да знае, че във всеки триумвират накрая един от участниците взема връх над другите двама, но изключителната му наблюдателност, хитрост и безскрупулност му помагат да действа именно в тази насока. При това, докато неговите действия са изключително планомерни и целенасочени, в опозицията срещу него няма никаква координация. „Триумвиратът“, включващ Сталин, Зиновиев и Каменев, е насочен срещу Троцки, но докато в него Сталин все по-отчетливо взема връх, за самия Троцки главният противник си остава Зиновиев, а в много по-малка степен – Каменев. Що се отнася до Сталин, Троцки не само го е подценявал, но се е отнасял към него с почти открито презрение. Друга характерна черта на съветския диктатор е неговата особена гъвкавост, умението да отстъпи мъничко, когато се налага, за да удари безпощадно, когато е възможно. Така е например по отношение на колективизацията, която дори Ленин вижда като доброволно обединяване на селяните в производствени кооперации, за което той се погрижва да уточни, че ще изисква за осъществяването си десетки години. Колективизацията в Съветска Русия се провежда, както и всички решения на сталинските управници, под жесток натиск и, съответно, поражда жестока съпротива. На 2 март 1930 г. „Правда“ публикува статията на Вожда „Главозамайване от успехите“. Самото заглавие е доволно лицемерно, а още повече това се отнася до съдържанието, в което Сталин „упреква“ изпълнителите на собствените му директиви, че са се престарали: „…нарушен беше Лениновият принцип за доброволно присъединяване към колхозите“. След тази статия властта намалява малко натиска върху селяните, но въпреки това през периода 1929 – 1932 има повече от 5 милиона депортирани „кулаци“ и „подкулачники“(9). А броят на избитите засега е неизвестен.

За болшевишко-фашистката дружба. Погромът върху армията

Истините за последната световна война, причинила смъртта на милиони хора и осакатила съдбите на няколко пъти по толкова, не могат да бъдат видени нито във филмите, които условно причисляваме към старата, нито в сериалите от новата съветска кинопропаганда. В тази война Съветският съюз дава 27 милиона жертви, от които 11.6 (доста по-малко от половината!) на бойното поле. В развалини са 1710 градове, изгорени са над 70 000 села (10). Затова ще припомним някои от тези истини, за да дадем повод за размисъл по въпроса колко пъти броят на съветските жертви на тази война би могъл да бъде по-малък при друга политическа система в тази страна и при друг Върховен Главнокомандващ.

Абсолютно никъде в безкрайната сталиниада няма и намек за съветско-германските връзки, както далеч преди войната, така и в нейното навечерие. Още през 20-те години болшевиците, верни на Лениновата мечта за стратегическа близост с Германия, ѝ предлагат съоръжения за производство и изпитания на оръжия и за военна подготовка – дълбоко в съветската територия, за да избегне Германия досадните ограничения, наложени ѝ от страните-победителки в Първата световна война. През април 1922 г. „Юнкерс“, във флагрантно нарушение на Версайлския договор, започва да строи самолети близо до Москва, а оръжейният гигант „Круп“ строи индустриални съоръжения в околностите на Ростов на Дон. Малко по-късно секретни инсталации за производство на химическо оръжие под кодовото име „Томко“ заработват в района на Самара. Не е пренебрегната и квалификацията на личния състав – през 1925 г. близо до Липецк е създадена авиационна школа, през която минават първите пилоти на Луфтвафе, а школа за немски танкисти функционира в Казан. Що се отнася до материалното осигуряване, само през 1940 г. (последната довоенна!), Германия получава от Сталин един милион тона зърно, 900 хиляди тона петрол, 100 хиляди тона памук, 500 хиляди тона фосфати и много други стоки, транспортирани през окупираната от двете дружески страни Полша. Не случайно една от последните статии, написани от Троцки, преди да бъде убит, е озаглавена „Сталин – интендантът на Хитлер“. Две десетилетия по-късно, един от късните химнописци на Сталин ще напише с гордост, че нищо не можело да размекне Сталин да прави подаръци – той не подарявал нито нефтени находища и стратегически уран на приятелите-американци, нито съветски острови на китайците и японците. Но за подаръците, направени на приятелите-фашисти скромно се премълчава.

Много важни жалони в тази дружба, и икономическа, и военна, са позорният пакт „Молотов-Рибентроп“, свързаният с него Секретен протокол и разбойническата подялба на Полша между двете приятелски страни. В английската преса се появява карикатура, която в близките няколко дни обикаля вестниците по целия свят. Тя изобразява Хитлер и Сталин като новобрачни, които се чудят колко ли ще продължи меденият им месец (Сн. 1). Не е нужно човек да е специалист във военните дела, за да стигне до извода, че реорганизацията, която се провежда в навечерието на войната по цялата западна граница на СССР, всъщност е единствено и само дезорганизация. Никой никъде не е предложил поне един мотив, що-годе приемлив от гледна точка на здравия разум, стотиците възлови отбранителни комплекси по западната граница (т.н. „УР-ове“- укрепени райони) да бъдат преместени десетки километри на изток; очевидният идиотизъм на това разпореждане довежда до това, че към първия ден от германското нападение тези съоръжения са били почти изцяло вън от строя – старите, по границата, са били разкомплектовани, а новите, далеч навътре в съветската територия, или са били в строеж, или са били необорудвани. Така например, през юни 1941 г., от проектираните в Западна Белорусия 1174 такива съоръжения, са били построени 505, а оборудвани и въоръжени – 193. Както си спомнят по-честните военни специалисти, „…имаше механизирани корпуси, но слабо подготвени и недокомплектовани, имаше танкове, но без гориво, имаше боеприпаси, но не бронебойни, и то в складовете, а не в бойните танкови части“ (11). Началник-щаба на 22 танкова дивизия полк. Кислицин свидетелства, че „…две седмици преди войната от щаба но 4-та армия бяха получени съвършено секретни инструкции и разпореждания за изземване от танковете на боекомплектите им и съхранението им в складовете „НЗ“ (Неприкосновени Запаси). Само през първия ден на войната, на 22 юни, са били унищожени 1200 съветски самолети, повечето от които на самите летища (10).

 

Сн. 1. „Чудя се колко дълго ще продължи меденият месец?“.

 

Началото на войната заварва Червената армия в крайно неблагоприятно състояние и по отношение на квалификацията на командния си състав. В началото на 1941 г. този състав (за армията и флота) наброява около 580 хиляди души. От тях само 7.1 % имат висше военно образование (9, 10), 55.9 % – средно, 24.6 % ускорено (т.е., претупано „по стахановски“ надве-натри) и 12.4 % нямат никакво военно образование. Що се отнася до „редовия“ състав, достатъчно е да се отбележи, че в навечерието на войната Западният военен окръг е бил „подсилен“ с големи контингенти бойци от средноазиатските републики, някои от които не владеели добре руския език, а повечето изобщо не говорели руски (11). Ясно е какво е следвало да се очаква по отношение на комуникациите и координацията.

Чрез стотици филми и книги (за учебниците изобщо да не говорим!) в главите на читателите/зрителите упорито се набива клишето, че Германия ВЕРОЛОМНО нападнала Съветския съюз. Всъщност това нападение е било вероломно единствено и само за великия съветски стратег. Дълбоко убеден, че Германия не е в състояние да воюва на два фронта, той упорито твърди, че тя няма да нападне СССР, преди да разчисти сметките си с Англия. Въпреки многобройните предупреждения, получавани и по разузнавателен, и по дипломатически път, че нападението на Германия е предстоящо (в някои донесения се посочва дори и датата му) и въпреки очевидното съсредоточаване по съветската граница на огромни германски сили, Сталин, „за да не дразним германците“, отказва да разпореди не само обща мобилизация, но дори и привеждане в бойна готовност на частите в пограничните райони. Информацията за подготвяното от Германия нападение Сталин счита за опити на Англия и Франция да всеят недоверие между двете толкова приятелски страни. На граничните части е строго разпоредено да не отговарят на почти ежедневните предизвикателства от германска страна, а на 14 юни, точно седмица преди началото на войната, в специално заявление на ТАСС, версията за подготвяно от Германия нападение е официално обявена за провокационна…

Никакви полезни изводи и промени не са направени въз основа на така злополучната „финска“ кампания. На 31 октомври 1939 г. съветското правителство предявява териториални претенции към Финландия, включително и за ликвидиране на отбранителната линия Манерхайм (10). Както се казва в сталиниадата „Страна советов. Забытые вожди“, станало ясно, че „исканията на съветската страна не могат да бъдат постигнати по мирен път“. Зрителите веднага разбират, че в такъв случай е напълно естествено и морално-оправдано да се потърси някакъв друг път, алтернативен на мирния. На 29 ноември, възползвайки се от пограничен инцидент, СССР „разтрогва“ договора си с Финландия и започва военни действия срещу нея. Кой говореше за ВЕРОЛОМНО нападение? Ето ви много по-подходящ пример от този с германското нападение срещу СССР. Въпреки многократното си превъзходство в жива сила и техника, СССР не успява да постигне очакваната бърза победа, а – в резултат на упоритата съпротива на фините – търпи огромни загуби. Чак в края на февруари 1940 г. съветските войски прекъсват отбранителната линия Манерхайм, завземат Виборг и получават исканите фински територии, плюс (за 30 години) базата Ханко. Загубите на Съветската армия в тази война възлизат на 127 хиляди убити и 270 хиляди ранени и измръзнали, за финската армия тези числа са съответно 48 хиляди и 43 хиляди човека. В добавка, поради очевидната си роля на агресор в тази война, СССР е изключен от Лигата на нациите (Обществото на народите), по-късно ООН (10).

Преди да пристъпим към морално-психологическия климат в Червената армия, с който тя влиза във войната, нужно е да засегнем една друга тема, защото именно тя е определяща за въпросния психоклимат. Това е една от големите (и най-важните!) истини за последната световна война, която в голяма степен определя и трагизма на първите ѝ месеци и години, и колосалните жертви, с които съветските народи изкупуват грешките и престъпленията на своите вождове. За нея класическата съветска пропаганда упорито мълчи, а новата непрекъснато нарича черното бяло (и обратното), за да покаже, че такива неща не е имало изобщо, или пък те са се дължали на високата бдителност, насочена към пресичане на предателствата в самия им корен. Става въпрос за един нечуван в световната история удар, нанесен от ръководителя на една държава върху собствената ѝ армия. През 1937/38 г., три години преди началото на войната, са репресирани 43 хиляди армейски командири. Тази неописуема кървава чистка засяга, разбира се, и средния, и младшия команден състав, но най-свирепа е тя по върховете. През тези две години загиват 579 от 733 души от висшия команден състав на съветските въоръжени сили (от комбриг до маршал). През предвоенното десетилетие са разстреляни пет последователни началници на Разузнавателното управление на Червената армия (РККА): Семьон Урицки, Яков Берзин, Александър Орлов, Семьон Гендин и Иван Проскуров. От деветте командири на армии пет са разстреляни – командармите Белов, Якир, Уборевич, Фридко и Фриновски. От първите пет маршали на Съветския съюз, произведени с учредяването на това звание през септември 1935 г., (които по този случай са си направили обща снимка за спомен – Сн. 2), са ликвидирани трима: Михаил Тухачевски и Александър Егоров са разстреляни (вторият от тях – в Деня на Съветската армия, на 23 февруари 1939!), а третият, Василий Блюхер, умира от зверските изтезания по време на „дознанието“ срещу него. Така от петимата на снимката остават само двама, които са много далеч под равнището на убитите трима.

Първият от преживелите погрома е Семьон Михайлович Будьони (1883-1973). През Първата световна война, като старши подофицер от кавалерията, той наистина показва завидна храброст и получава и четирите степени на Георгиевския кръст. През 1919 г. участва в сформирането на Първи конен корпус, който по нареждане на Сталин е обявен за Първа конна армия начело с Будьони. Участва в завоюването на Крим, макар че има сведения, че се е придвижвал на едно денонощие след армията на Миронов. Участва и във войната срещу Полша, но претърпява тежко поражение под Варшава. През 1926 г. Сталин го изпраща да потушава въстанието на басмачите (партизани в Узбекистан, Татарстан и други средноазиатски републики, воюващи срещу съветската власт за онова национално самоопределение, което щедро им е гарантирано от съветската Конституция). Но в легендарната Първа конна царяли пълен хаос и безредие; жестокостите и безчинствата на тази армия са описани от Исаак Бабел в сборника с разкази „Конармия“ (авторът е своевременно разстрелян през 1940 г.). Повече от 400 бойци от тази армия били разстреляни за извършени от тях престъпления, а Троцки я описва с думите: „Това е истинска банда, а Будьони е неин атаман-предводител!“. В началото на Отечествената война Будьони командва Севернокавказкото направление. Един от най-големите си военни „подвизи“, който Сталин не би простил никому другиму, той извършва през август 1941 г., когато, изплашен от светкавичното настъпление на немците, заповядва да бъде взривен „Днепрогес“. В резултат страхотна водна лавина залива цялото поречие на Днепър, причинявайки огромни човешки и материални щети на двете воюващи страни. Отзовават го в Москва, но като един от любимците на Сталин, го правят заместник по кавалерията на наркома на отбраната (Ворошилов!). Дори се опитват да сформират т.н. „конно-механизирани части“. Не е трудно да си представим на какви успехи тези части са можели да разчитат в битките с Вермахта. Три пъти е Герой на Съветския съюз, но първото от тези звания и първата звезда като такъв получава точно 13 години след Победата. На 50-годишна възраст, в пристъп на закъсняло ученолюбие, Будьони взима разрешение от наркома Ворошилов да постъпи във военната академия. По този повод един военен юрист, твърде критично настроен към Сталинската военно-съдебна система, разказва за полковник, който бил осъден на „10 години лагери“ за АСП (Анти-Съветска Пропаганда, по знаменития чл. 58-ми). А антисъветската му пропаганда се състояла в това, че в офицерска компания разказал как във военната академия учил и завършил заедно с Будьони, но последният до края на обучението си така и не успял да проумее какво представляват десетичните дроби и как се борави с тях (12). След като сред военните Будьони отдавна е бил бутафорна фигура, през 1947 г. Сталин отново му осигурява подходящ пост – прави го зам.министър на селското стопанство, отговарящ за конезаводите и коневъдството. А през 1964 г., вече в преклонна възраст, Будьони възприема като тежка лична обида реабилитацията на Борис Думенко, на когото е бил помощник при създаването на Първи конен полк. По-късно Думенко, с решаващото свидетелстване на Будьони срещу него, е осъден и разстрелян (на 32-годишна възраст!), за това, че осъждал военната политика на Троцки и главно предоставянето на прекалено големи пълномощия и власт на политкомисарите спрямо истинските военни командири. И ето, че сега, много след края на кариерата си и в самия залез на живота си, три пъти героят на Съветския съюз губи последната си битка – тази срещу разстреляния преди половин век кавалерийски командир Думенко.

 

Сн. 2. Първите петима маршали на Съветския съюз: Будьони и Блюхер (прави), Тухачевски, Ворошилов и Егоров (седнали).

 

Така стигаме да последния от петимата маршали на снимката – Климент Ефремович Ворошилов (1881-1969). Според посветения на него епизод от киносериала „Страната на Съветите. Забравените вождове“, наложило му се рано да възмъжее: отначало пасял крави, след това работил в мина. Там механикът забелязал старанието му и му възложил смазването на минните машини. При стачката в локомотивния завод в Луганск бил член на преговорната група с Дирекцията на завода. През 1906 г. вече е делегат на местната организация на социалдемократите за конгреса в Стокхолм. С участието си в Гражданската война навлиза във военното поприще. Както казва „документалният“ разказ в този филм, „признавал интелектуалното превъзходство на Сталин и, когато се сблъсквал с проблеми, винаги се обръщал към него за помощ… Но като нарком на отбраната бил некомпетентен. Често възниквали конфликти с помощника му Тухачевски“. Първият му сериозен изпит като нарком става Финландската война. Как Ворошилов е издържал този изпит може да се види дори и само от няколкото реда по-горе за тази война. На 28 март 1940 г. бил подложен на разгромяваща критика, а от май същата година на поста нарком на отбраната го заменили с Тимошенко. „Но, (както казва същият диктор), кариерата на Ворошилов не пострадала от това“ (а, има си хас!). След началото на войната оглавява Северозападния фронт, а след това – отбраната на Ленинград. Понеже и на тези изпити се представя както на първия, Ставката го отзовава в Москва. Но, като довереник на Сталин, за провали, за които другите плащат с главите си, Ворошилов просто получава синекурни длъжности, на които по-малко да вреди. Всъщност типичен сталински „мишок“ – Маршал на Съветския съюз, който не намира кураж да спаси от репресиите най-близкия си сътрудник, поради което в най-забележителната документална епопея за сталинските времена (1) за него се казва, че съвестта му е умряла много преди да умре самият той. А след кончината на съвестта му, нищо не може да спре Ворошилов в ентусиазираното му желание да се равнява по Сталин в провеждането на репресиите. Например, когато Якир, в навечерието на разстрела си, се обръща към него с писмо, в което го моли, в името на многогодишната и честна своя служба в Червената армия, да се погрижи за семейството му, което в нищо не се е провинило, Ворошилов със замах написва върху писмото своята „резолюция“: „Изобщо се съмнявам в честността на един безчестен човек. К.Ворошилов, 10 юни 1937“. А резолюциите му върху стотици други молби, лично отправени до него, са още по-лаконични, напр.: „Тбилиси. За Куйбишев. Апсе. На номер 344. Да се осъди и разстреля. К.Ворошилов“(22).

По-невзрачните „съратници“ на Сталин имали навик да се допитват до него и да искат неговата санкция дори по много незначителни поводи – по този начин демонстрирали колко са му предани. В една своя записка до Сталин, Ворошилов му съобщава, че на 15 юни 1939 г. червеноармеецът Чириков е извършил покушение срещу запасния командир Пяткин. Всъщност се е касаело за сбиване между двама пияни мъже, но вместо да им наложи дисциплинарни наказания или, в най-лошия случай, да предаде случая на съда, Ворошилов зорко вижда в това сбиване покушение на редови червеноармеец срещу червеноармейски командир и бърза да уведоми за това Сталин. Резолюцията на „вожда“ е безмилостна: „В двудневен срок да се съди, да се осъди на разстрел и да се приведе присъдата в изпълнение, като това се оповести пред полка. Й. Сталин“. Така угодническото престараване на един мишок и жестокостта на един палач отнемат поредния човешки живот.

Сталин, който още от Финландската война е наясно с пълната военна некадърност на Ворошилов и се отнася към него със смесица от ирония и презрение, в същото време не иска да се лиши от неговата популярност сред масите като „легендарен пълководец“. Затова го прави „командващ“ партизанското движение в окупираните от немците територии, за което движение е много добре известно доколко се съобразява с командването от Москва. Климент Ефремович отговаря също и за резервните формации в тила, нещо като Фолкщурм-а в Германия към края на войната. Оглавява Трофейния комитет, същия, който ще организира безкрайните влакови композиции с плячка, пътуващи от Германия към Съветския съюз. Председател е на Комисията за новия съветски химн; според дикторския текст на сериала: „…става негласен куратор на изкуствата, а знаейки за любовта му към спорта, Сталин му възлага и този сектор“. Наистина – много постове, много отговорности!

Личното приятелство на Ворошилов със Сталин датира още от първата им среща, след която първият от тях пише: „Той имаше удивително лъчисти очи – концентрат от енергия и веселост“. Струва си да сравним тези енергични и весели очи с впечатленията на други хора, които са ги виждали отблизо: „Много мъка ще донесе този човек с тигровите очи“ (Н.Н.Крестински); „Ходи, усмихва се, а очите му – като на тигър“ (М. Шолохов). Но най-дълбоко е проникнал в личностното излъчване на Сталин световноизвестният руски певец Фьодор Шаляпин, който, преди да емигрира във Франция, няколко пъти се е срещал с него: „Така леко, както е лека безшумната му кавказка походка в меки ботуши, той ще взриви храма на Христа Спасителя (май че забележителен ясновидец е бил великият бас – б.а.), пощата или телеграфа. Ще взриви каквото му попадне. Това личи в жестовете, движенията, израза на очите му, интонацията на неговата реч. Той не е станал злодей, той такъв се е родил!“(8).

Както гласи дикторският текст във филма за Ворошилов в киноепопеята „Страната на Съветите. Забравените вождове“, конкретният „вожд“ „при всички сблъсъци е успявал да излезе сух от водата“. Според същия текст, той винаги си спомнял за Сталин с топлота и уважение: „У великите хора и грешките са големи!“. В замяна на тази му вярност, на Ворошилов не само са били прощавани всички военни провали, но той винаги е получавал от Вожда и специални знаци на внимание. Във връзка с мита, че бил точен стрелец, учредяват отличието „Ворошиловски стрелец“ – всеки гражданин, който покриел определен норматив от точки при стрелбата, можел да носи специална значка с този надпис (в творчеството си Михаил Булгаков осмива със забележителен сарказъм това високо отличие). Освен това, най-големият и тежко въоръжен съветски танк, произведен през войната, носи неговите инициали – „КВ“. И, най-важното, на парадите и манифестациите Ворошилов неизменно има запазено място до Сталин. Придворният художник Алексей Герасимов пише: „Като гледах Сталин и Ворошилов, ми дойде на ума да нарисувам картина – Ворошилов да олицетворява армията, а Сталин – цялото човечество“ (?!). Гениално намерение, както е гениална и картината, която лакеят на съветските величия е нарисувал и която и днес може да се види в Третяковската галерия – „Сталин и Ворошилов в Кремъл“. Нищо че в бившия Съветски съюз тази картина е много по-известна като „Два вождя после дождя“.

Залезът на Ворошилов е малко тъжен, както на всички хора, свикнали да са винаги във властта. През 1960 г. Върховният съвет му връчва за подпис молба за излизане в пенсия (понеже не се е сещал да си я напише сам), същата година го изваждат от Политбюро, а на XXII конгрес на КПСС не го включват в предложението за членове на ЦК. След свалянето на Хрушчов, Брежнев го върнал формално в ЦК, но мишокът Ворошилов често сам се поставял в унизително положение – звънял на някого „по високите етажи“ и мълвял през сълзи: „Моля Ви да разберете, дали мога да дойда на заседанието на Политбюро“.

Ако на последните двама съветски пълководци отделих много повече време и място, отколкото те заслужават, това е само за да не забравяме що за хора, некадърни като офицери и незначителни като личности, са стояли начело на съветските въоръжени сили след проведената от Сталин масова чистка в навечерието на войната. А освен това и на двамата е посветен по един епизод от сагата, за която ще стане реч по-долу – кулминацията на новата съветска кинопропаганда „Страната на Съветите. Забравените вождове“.

А може би не е имало репресии върху командния състав на армията, или пък, ако е имало, те са били незначителни по размер и крайно необходими за запазването на съветската държава? Откак новата съветска пропаганда удесетвори опитите си за реабилитиране на Сталиновия режим, положителните отговори на горния абсурден въпрос зачестяват, много повече от допустимото. Един такъв опит е особено интригуващ, той грабна вниманието ми със самото си заглавие, в което думата „репресии“ е поставена в кавички – „Истината за „репресиите“ на Сталин“ (13). Не мога да не приведа цитат от тази забележителна творба: „Може да се направи следният извод: броят на офицерите, арестувани през 1937/38 г.(без ВВС и флота) е 8122 човека, 3% от общата численост на командния състав…От тях осъдени на разстрел са 70, разстреляни са 17 – главно висши офицери. Например ДВАМА (к.м.-Г.К.) от петте маршали (Тухачевски за организиране на троцкистски военен заговор, Егоров за участие в шпионаж, подготовка на терористични актове и участие в конспиративна организация), още един маршал – Блюхер – е арестуван за участие във военно-фашистки заговор, довел да необосновани загуби и умишлен провал на операциите при езерото Хасан, НО ТОЙ УМИРА В ЗАТВОРА (к.м.-Г.К.). За аналогични и особено опасни престъпления са били разстреляни 5 от 9-те командири на армии И ДРУГИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ПЕТАТА КОЛОНА (к.м.-Г.К.).“ Наистина, както се казва, гледаш и не вярваш на очите си! Единственото обяснение: живяло е някога едно момиченце (ще се изразя политически-коректно) с много специфични интелектуални и образователни потребности, но очевидно не е попаднало в нужното специално училище, а в обикновено. Под благотворното въздействие на семейната среда, на пионерската организация и на Комсомола, девойката постепенно се превръща в това, което наричаме „клинична комунистка“. След това тя става журналистка с публицистичен уклон. И така, през 2015 г. (!), се появява на бял свят произведението за истината за сталинските „репресии“. Просто ми е неудобно, че в един цитат от десетина реда съм подчертал три места чрез курсива им, но за свое оправдание ще кажа, че целият текст си заслужава да бъде с уедрен шрифт. Най-малкото прегрешение на авторката е, че според нея са убити двама от първите петима съветски маршали. Много впечатляващи са думите за маршал Блюхер „но той умира в затвора“; подтекстът е пределно ясен – за разлика от първите двама, той си умира човекът от естествена смърт. А ето и едно алтернативно мнение по въпроса: „Василий Константинович Блюхер е починал от жестоки изтезания; според заключението на съдебния експерт, смъртта е настъпила от запушване на белодробната артерия от тромб, образуван в тазовите вени, изтръгнато е едното око“ (по специалност не съм патолог, нито съдебен експерт, но не ми е трудно да си представя на какво е бил подложен този човек, за да настъпи тромбоза в тазовите вени, като се знае, че тазовите органи са най-добре защитените в човешкото тяло. За изтръгнатото око да не говорим – б.а.). Трупът е бил откаран в печално известната „Бутирка“, където е бил кремиран. И чак след 10 месеца, на 10 март 1939 г., съдебните инстанции осъждат на смърт отдавна убития маршал „за шпионаж в полза на Япония, участие в антисъветска организация на десните и във военен заговор“ (14). Та, казвате, таваришч Паликрушева, „…но той умира в затвора“? Нелепите обвинения срещу „осъдените“ въпросната другарка цитира с пълно одобрение. И завършва: „и други представители на петата колона“, т.е., изброените са представители именно на тази колона. А щом от нея са осъдени 70, а разстреляните – 17, какъв е проблемът? Проблем просто няма!

Едно предупреждение

Тук трябва да направя едно извънредно съществено предупреждение. Много често се поддаваме на една общочовешка слабост – колкото дадена жертва е унищожена по начин по-подъл и по-жесток, толкова повече допускаме непростимата грешка да превръщаме съчувствието си, напълно оправдано от човешка гледна точка, в опрощение, съвсем неоправдано от гражданска и политическа. Примерите са пред очите ни. Когато красавецът Тухачевски победоносно се завръща от потушаването на въстанието на „разкулачените“ тамбовски селяни, на гарата не се намира поне една нова Маруся Спиридонова[2], която да го простре на земята с изстрел в челото. В замяна на това, същото по-късно го прави, без да му мигне окото, недоученият червенокос грузински семинарист (1), същият, който му е възложил потушаването на Тамбовското въстание. Тези две развръзки са еднакви по резултата си, но – като човешка справедливост и Божие възмездие – първият от тях би бил много по-естествен. Като се имат предвид военните подвизи на Тухачевски в Полша и в бившата Тамбовска губерния, аз съм последният човек на света, който би изпитал състрадание към него за нерадостната му кончина. Но не мога да не отбележа, че докато при „реакционните“ управления на Царска Русия всичко, което би могло да се изтълкува като някаква дискриминация (а недай си, Боже, като преследване!) спрямо семействата на осъдени конспиратори (вкл. на осъдените цареубийци) се е считало за величайши позор, доста по-различно е положението в страната, за чието гражданство Маяковски толкова държеше да му завиждат. Веднага след разстрела на Тухачевски, дъщеря му е изключена от института, в който следва, и цялото му семейство е арестувано и затворено. Арестувани са двамата му братя, заедно със жените си, четирите му сестри, заедно с мъжете им, а всичките му племенници и племеннички са разпръснати по детски домове под измислени фамилии – Томашевичи, Ростови и т.н. По-късно жена му („ЖВН“- Жена на Враг на Народа) е разстреляна в един от лагерите в Казахстан, а майка му умира, просейки милостиня по астраханските улици. Още по-силно тази деформация на отношението ни към жертвите е изразена при Лейба Бронщайн (Лев Давидович Троцки, 1879-1940), вероятно защото той е известен по целия свят като съперник и противник на Сталин, написал е множество статии и една книга, разобличаващи престъпленията му, а може би и заради подлостта и жестокостта на неговото убийство. Но и той не е ангел небесен, дори напротив, бил е истински болшевик, жесток и циничен. Примери за неговата жестокост? Именно той е създателят и организаторът на печално-известните „заградителни отряди“, които да стрелят по собствените бойци, когато са принудени да отстъпят пред превъзхождащия противник. Именно той пръв лансира идеята жените и децата на офицерите, насилствено рекрутирани в Червената армия, да бъдат държани под охрана като „превантивни пленници“ (разбирай – заложници!), за да не дезертират при първа възможност мъжете и бащите им. А ако някой поиска пример за цинизъма на Троцки – ето го! По време на посещението му в Московския университет (по начало болшевиците са големи поклонници и покровители на висшето образование и науката), проф. Кузнецов се опитва да го предупреди, че населението на Москва буквално измира от глад. Побеснял от гняв, Троцки скача от мястото си и крещи на професора: „Това още не е глад! Когато Тит завладя Ерусалим, еврейските майки са ядели децата си. Ето, когато заставя вашите майки да ядат своите деца, тогава можете да дойдете при мене и да кажете: „Ние гладуваме!“ (15). Длъжни сме да питаме: ако Лейба Давидович беше останал в СССР до 1932/33 г. и беше посетил съветска Украйна по време на ужасите на Голодомора (16) и на канибализма сред обезумялото от глад население, дали щеше да е така любезен да признае на майките, изяждащи собствените си деца (17), правото да му кажат, че гладуват, както беше обещал в Московския университет?

За да приключим с това предупреждение срещу „амнистирането“ на политически и военни дейци поради факта, че са станали жертва на репресиите, нека да се върнем за минутка към първите петима маршали – не към двамата любимци на Вожда, а към другите трима, истинските маршали. Един малко известен факт най-добре илюстрира политическата и офицерската им доблест. Пръв от тях попада в безмилостната сталинска месомелачка Тухачевски. Интересно, дали някой ще познае кои са членовете на „съдебното спец-присъствие“, които го съдят? Ами че това са други двама маршали от приятелската снимка за спомен – Блюхер и Егоров, плюс корпусният командир Семьон Туровски, разстрелян малко по-късно, на 1 юли 1937 (1). Известно е, че в компартията на Бирма са съществували само две наказания – „изключване от партията“ и „окончателно изключване“, т.е., разстрел. Колкото и далечни да са в повечето отношения Бирма и СССР, комунистите от всички страни удивително си приличат. В нашия конкретен случай е очевидно, че първите трима от първите петима маршали на Съветския съюз са били „окончателно изключени“ и че те охотно са си помагали един другиму за получаването на това доста строго наказание.

Началото на войната. Изкупителните жертви

Преди да пристъпим към настроенията и психоклимата в Червената армия в началото на войната, неизбежно е да представим с няколко думи стила на работа на съветската военно-съдебна машина, защото именно този стил определя много други явления. Като мащаби и темпове на унищожаване на команден състав, този стил отстъпва на кланицата от 1936/38 година, но, съчетан с неудържимото през тези месеци настъпление на Вермахта на съветска територия, той придобива особен смисъл и значение. Един новозавършил съветски юрист бил разпределен на работа в армейските съдебни органи. Според неговите спомени, военният съдебен апарат грубо е нарушавал дори и принципите на известната със своята пристрастност съветска съдебна система: „Разстрелните присъди в бойна обстановка понякога се привеждаха в изпълнение във военната част пред строя. Присъдите на военните трибунали бяха окончателни и не подлежаха на обжалване. Не помня случай командващият съединението да не е потвърдил някоя присъда. Така осъденият биваше лишен от възможността да се обърне към Върховния съвет на СССР, комуто принадлежеше правото на помилване. Като се вгледах, аз се убедих, че реален връх на съветското „правосъдие“ бяха Особените отдели на НКВД. Наркоматът на вътрешните работи, начело с Берия, страшен и всемогъщ, представляваше държава в държавата; от него се бояха всички – и командването, и военната прокуратура, и военните трибунали“ (12). Многобройни източници, и съветски, и германски, разкриват една и съща картина – наред с проявения героизъм има много случаи на паника, бягство от позициите, предаване в плен и самоубийства (11). Има множество прояви на страхливост, паникьорство, дезертьорство и самонаранявания, с цел измъкване от предварително загубените сражения (18). Разказва се също за съдени за дезертьорство чеченци и ингуши, които на въпросите за причините за тяхното дезертиране давали смайващо наивни и вероятно престорено-глупави отговори: най-старият от тях, на въпроса за партийната му принадлежност, твърдял, че е комсомолец; друг избягал от фронта, защото…се затъжил за дома и за семейството си, а трети твърдял, че щом напуснал разположението на частта си, се загубил в гората и, както си вървял, неочаквано стигнал… до собствения си дом. „Обстановката и причините за отстъплението вълнуват бойците, но повечето от тях си правят съвършено неправилни изводи; а на зададените от тях въпроси политкомисарите не могат да отговорят, не само защото сами не могат да си обяснят много неща, но особено от страх да не бъдат обвинени в „разпространяване на вражески слухове“ (11).

Изключително потискаща картина на пълното объркване и дезорганизация в първите дни и седмици на войната е нарисувана пред следствените органи от командващия Западния Особен Военен окръг, армейския генерал Дмитрий Павлов (1897-1941), една от първите изкупителни жертви за грешните преценки и фаталните разпореждания на Вожда и Учителя. Неговият блестящ анализ показва, че към общото объркване и паника сред войските се е прибавял и страхът на бойния командир да не бъде обвинен в най-страшното престъпление – измяна. Че ген. Павлов говори всичко това далеч не за да се оправдава, се вижда от доблестното му заключително слово пред съда, който след малко ще го осъди – по изричното указание на Вожда – на разстрел: „В Западния Особен Военен окръг измяна и предателство нямаше. Сега ние седим на подсъдимата скамейка не защото сме извършили престъпления по време на военните действия, а защото недостатъчно се подготвихме за тази война в мирно време“.

Разгромът на Западния фронт действително е стъписващ. За първите 18 дни от войната (до края на юни) от 625 000 души личен състав този фронт губи 418 000, както и 3188 танка, 1830 оръдия и 521 000 единици стрелково оръжие. Срещу това Вермахтът губи 15 723 убити и ранени. Затова именно командването на Западния фронт бе обвинено от Сталин за първите неудачи на Червената армия. В проекта за Заповед на наркома на отбраната No 0250 от 28 юли 1941 г., с която се обявяват присъдите над генералите Павлов, Климовских, Григорев и Коробков, вождът със собствената си ръка вписва обвиненията „…за страхливост, самоволно изоставяне на стратегически пунктове без разрешение на висшето командване, разложение на управлението на войските, бездействие на властите…“ и добавя, също собственоръчно, „и с това са дали възможност на врага да пробие фронта“. А всъщност, както пише Бобильов, „… на 22 юни рухна не само Западният фронт, рухна цялата концепция за войната, разработена от Генералния щаб и одобрена на най-високо равнище. Несправедливо обвинените Павлов и най-близките му помощници бяха само първите, подведени под отговорност за всичко, в това число и за грешките на Сталин и на ръководителите на Наркомата на отбраната и Генералния щаб. Последните много скоро под различни предлози бяха освободени от заеманите длъжности, а самият Сталин, както винаги, не отговаряше пред никого. С кръвта на съветските хора трябваше да се разплащаме за направените преди войната грешки“ (19). Различни анализатори се питат защо именно върху ген. Павлов и неговите помощници пада мечът на отмъщението за загубите в началото на войната. Известно е, че на симулативните бойни действия, разигравани по карта няколко месеца преди това, групировката, ръководена от Павлов, губи срещу тази на Жуков. Ако това е породило съмнения в неговата компетентност, тогава се пита защо Сталин му дава още по-големи пълномощия, наравно с тези на Жуков и защо произвежда заедно двамата от генерал-полковници в армейски генерали? Освен това, поражения, не по-малки от тези на ген. Павлов, понасят и още много съветски генерали – тогава защо точно той става изкупителната жертва? Приема се, че въпросните генерали в момента са били в обкръжения, докато Павлов е бил „под ръка“. Недоумение буди и фактът, че след разгрома на Западния фронт, Павлов е бил извикан в Москва, където на 30 юни е водил разговори с Молотов и Жуков, след което заминава за своя фронт, макар и понижен в негов зам.-командващ, а командването се поема от наркома Тимошенко. И, по пътя към фронта, на 4 юли, Павлов е задържан, арестуван и по-късно даден под съд. Питат се неговите биографи – какво е станало през тези няколко дни от престоя му в Москва до арестуването му, че така трагично се е преобърнала съдбата му? Смята се, че през първите дни след нападението Сталин е останал сравнително дееспособен, а пълната прострация, в която го описват членовете на Политбюро и по време на която се е криел на вилата си в Кунцево, е настъпила по-късно, с падането на Минск, което го е разтърсило дълбоко защото, според израза на историка Алексей Кузнецов, „до Киев е било още далеч, а Вилнюс не звучи толкова трагично“ (20). „Дотогава Сталин можеше, с цената на своето търпение, хитрост и жестокост, да избягва най-лошите трудности. Днес, в края на този юни на 1941, когато германските танкиве летяха към Сталинград, Москва и Киев, когато германската авиация беше господарка на небето, когато Червената армия отстъпваше на всички фронтове пред един неприятел по-могъщ, по-добре командван, по-добре подготвен и по-добре организиран, изглеждаше, че Съдбата е изоставила Сталин и, за първи път, той се усъмнява в самия себе си. Ето защо той изчезва като мечка, улучена от ловеца. Ранен, но не убит, Сталин не може да се прави, че не осъзнава размаха на катастрофата и своята отговорност за събитията…Кой ще го спаси този път? Той знае, че в тази ситуация нито хитрината, нито търпението, нито дори жестокостта струват нещо. Всичко зависи от капацитета на неговия неприятел, както и от смелостта на руския народ и на останалите съветски народи“ (9).

Изглежда, че след излизането от този ступор, продължил около седмица, Сталин е започнал „да въвежда порядък“ по фронтовете по присъщия си начин. Хипотезата е, че пътуването на Павлов към фронта е съвпаднало именно с този момент и това е определило съдбата му. А тя се споделя, освен от тримата му най-близки сътрудници, още и от генералите Клич, Таюрски и Оборин (21).

Един небезинтересен детайл е, че Сталин, който собственоръчно вписва обвиненията срещу Павлов в проекта за своята заповед, когато му представят присъдата за окончателно одобрение, казва на Поскрьобишев[3]: „Присъдата потвърждавам, а всичките глупости за заговорническа дейност Улрих[4] да ги махне“ (22).

Сакън, да не си помисли някой, че съвестта му е заговорила! Просто си е дал сметка пресметливият палач, че сред всеобщата паника няма да е целесъобразно хората да решат, че цели фронтове се командват от заговорници и изменници. На 22 юли 1941 г., точно месец след началото на войната, ген. Павлов е разстрелян в Москва и е погребан на полигона на НКВД в Бутово. Между другото, на този полигон са убити над 20 000 души, с което той се нарежда сред най-масовите лобни места в СССР. Публикувана е снимка, на която Владимир Путин (с огромен букет от рози) и Патриархът на цяла Русия са на поклонение пред скромния паметен кръст на полигона „Бутово“. Интересно е обаче дали те двамата, или поне единият от тях, би осъдил публично и еднозначно кървавата Сталинска диктатура.

Под изтезанията Павлов е подписал признания, че е участвал в заговор и че умишлено е отворил фронта пред неприятеля. Пред съда, виждайки, че няма какво друго до губи, освен живота си, той се отрича от тези „признания“. Друго подобно негово „признание“, също изтръгнато с инквизиции, е, че през януари 1940 г., на финския фронт, пиейки с Мерецков, му казал: „Даже и ако дойде Хитлер, от това по-зле няма да ни стане“. Някои от изследователите смятат, че това е самооклеветяване под изтезанията, но други са склонни да мислят, че след 1937 г. никак не би следвало да се учудваме на такива мисли и настроения сред част от съветските генерали. И въпреки, че обвиненията в измяна са отстранени като мотиви за присъдата, съпругата, тъщата, родителите и синът на генерала са заточени в Красноярския край именно като семейство на изменник на Родината и само синът му се връща жив оттам (20). През 1957 г. присъдите срещу командирите от Западния фронт са отменени поради отсъствие на състав на престъпление, а през 1965 г. са възстановени всички техни звания и награди, които при Дмитрий Павлов са 2 ордена „Червена звезда“, 3 ордена „Ленин“ и званието и звездата на Герой на Съветския съюз. Разбира се, нито за унищожените по фалшиви обвинения командири, нито за страданията на семействата им, няма да срещнем нито дума нито в ранната, нито в новата кино-пропаганда на сталиновата епоха. За да добавим един малък щрих към тъжната съдба на тези семейства, привеждаме фрагмент от един добросъвестен справочник за избитите офицери. Между основните трудности, които са срещнали, неговите автори посочват липсата на фотографии на много от унищожените съветски офицери: „Последното обстоятелство в голяма степен се обяснява с това, че при ареста на този или онзи командир от Червената армия и при обиските в жилището, вилата и служебния му кабинет, задължително са се изземвали всички снимки, включително и семейните. В хода на следствието тези снимки често са били използвани като средство за шантаж и морален натиск върху арестувания. След осъждането му снимките бивали унищожавани. В резултат, в периода на реабилитацията през 50-те години на ХХ в., повечето от съпругите и децата на разстреляните командири от РККА не са могли да представят във военната прокуратура техни фотографии“ (23).

Към кого е можел да апелира Сталин, намиращ се на самия връх на държавната пирамида, отстранил всички възможни конкуренти? На кого е можел да се опре и кого е можел да обвини в измяна? Очевидно – не военните, не командния състав, върху който е провел масова, безпощадна чистка буквално преди самата война. Затова: „…трябваше непрекъснато да се намират и да се арестуват врагове, да се разобличават шпиони, терористи, антисъветчици и да се предават делата им в трибуналите. А да се намират истински престъпници е сложно, особено при кокошите мозъци на Бериевските Шерлок-Холмсовци. Ето защо делата за държавни престъпления се налагаше да се фабрикуват, да се оформят и да се фалшифицират“ (12). Една от най-силните картини на събитията от началото на 40-те години, която никак не се връзва с тържествените фанфари от филмовите сериали от новата съветска кинопропаганда, е нарисувана така: „Нашият войник на собствената си кожа усети, че той не е атом от велика армия, имаща осмислена стратегия и тактика, а пушечно месо в ръцете на бездарни и объркани военачалници…Всяко ново поражение подклаждаше тези панически настроения, с които не можеха да се справят нито особистите, нито политорганите, нито заградителните отряди. Ето в какво, според нас, са главните причини за това, че за 5 месеца война загубихме толкова сражения и отстъпихме до Москва. А обратният път да границата ни отне три години“ (11). Към причините за катастрофалния ход на събитията през първите години от войната следва да се отнесе и „…огромният брой недоволни от политическата власт в СССР, защото за войнишките маси, изхождащи предимно от селячеството, един неизличим спомен е била жестокостта на насилствената колективизация и разкулачването. Много съветски офицери, вкл. и хора от генералитета, са споделяли такива настроения (Понеделин, Артеменко, Егоров, Зибин, Крупенников, Белешов, Самохин, Лезутин, Лукин и др.). Те също са могли да хранят плаха надежда за избавяне от болшевишката власт с немска помощ“ (11).

Дотук говорихме повече за обстановката и настроенията в СССР и в Червената армия в навечерието и по време на войната и сравнително малко за кинопропагандата от онова време. Но тези две неща са неразривно свързани и всяко от тях до голяма степен прави възможно разбирането на другото. И ако филмите от тази „класическа“ ера на съветската кинопропаганда будят у нас някаква смесица от учудване и възмущение, то какво да кажем за новата, съвременната съветска кинопропаганда? Защото за старата поредица от просъветски и просталински филми има поне няколко оправдания (или, най-малкото, обяснения), които ни карат да проявяваме разбиране и дори съчувствие към техните създатели. През войната и през десетилетието след нея огромната част от истината за режима и за преживяната и изстрадана война е била старателно укривана от съветските граждани, а когато насилията и престъпленията са ставали пред собствените им очи, гражданите са ги възприемали не като правилото, а като изключението от него. Дори вътре в самия Гулаг, средностатистическият „зек“ е бил убеден, че това, което става с него, е някаква грешка, някакво нелепо недоразумение, а останалите (О-о-о-о-о, останалите!) – не може толкова народ да бъде безпричинно затворен, измъчван и морен от студ, глад, непосилен труд и разстрелван, все с нещо всеки от тях е виновен пред Родината, но старателно го крие от другите. Можем да бъдем напълно сигурни, че, подобно на художниците, писателите и т.н., и кинотворците, които са осъществявали описаните дотук манипулации върху публиката, са били (като изключим ламтежа за пари, популярност, титли и звания) по свой начин идейно добросъвестни, тъй като самите те са били в мрежите на същата манипулация, осъществена върху тях от по-високопоставени манипулатори.

Левите западни интелектуалци

Една от най-забележителните пропагандни манипулации в тази насока се изразява в следното. Както повечето необразовани хора, за своята пропаганда Сталин много разчита на авторитетите, на хората, които вече са си създали име и престиж в обществото. В собствената му страна извънредно подходящ в това отношение се оказва Максим Горки, който изпълнява тази си роля с изключителна прилежност и старание. Ако ли пък това са т.н. „леви западни интелектуалци“ (онези, които Ленин доста удачно наричаше „полезни идиоти“), толкова по-добре, защото те могат да създадат позитивен образ и на Сталин, и на неговото управление, в западните страни, където ОГПУ и НКВД не могат да се използват така широко, както в СССР. Затова Сталин полага големи усилия да привлече горепосочения контингент на своя страна. В тази насока много интересни факти и анализи могат да се намерят в книгата на руския философ Михаил Риклин (24), отлично представена пред българските читатели от Гяуров (25). Риклин, например, предупреждава, че комунистическият експеримент не бива да бъде преждевременно отписван, въпреки че Ленин е на път да бъде забравен дори в родината си. Той подробно анализира една анкета, проведена през 2006 г., сред ученици от началните училища. На въпроса „Кой беше Ленин?“, има наистина смайващи отговори: „математик“, „художник“, „композитор“, „паметник“, „космонавт“ и „мумия“. А един четвъртокласник пише: „Той беше лош президент на Русия. Взе парите на богатите и ги даде на бедните и накрая всички станаха бедни“. И човек наистина се пита: щом като едно дете е в състояние да синтезира само в две изречения почти цялата истина за комунизма, как е възможно големите умове да не са проумели това? Тук се крие коварството на тоталитарната идеология: вярата може да замъгли и най-силния разум (24, 25). Именно с разум, замъглен от вярата в Сталин и в комунизма, в СССР са ходили на „революционен хаджилък“ Никос Казандзакис, Луи Арагон, Валтер Бенямин, Херберт Уелс, Андре Жид, Джордж Бърнард Шоу, Бертолд Брехт, Жан-Пол Сартр. Повечето от тези творци оправдават очакванията на Сталин, но пък с това се самоизключват от редиците на истинските интелектуалци. Например Бертолд Брехт: „Тъй като враговете на болшевиките използват насилие срещу тях, въвеждането на големия ред е акт на насилие, упражнявано от мнозинството на народа“. Но никой от „революционните хаджии“ не успява да се отплати така безумно за гостоприемството на Генералния си домакин, както това прави английският писател и драматург Джордж Бърнард Шоу. Той посещава СССР през 1931 г., точно когато Сталин дава мило и драго да спечели на своя страна хора като него. С него успехът на Сталин е зашеметяващ, без това да му излезе особено скъпо: наситена културна програма, букети и овации в посетените трудови колективи, разкошни приеми с ръководителите на Партията и Правителството. Шумно огласяване на личната среща с другаря Сталин, тържествено честване на 75-годишнината на госта в Колонната зала на Дома на Съветите. Последният, разбира се, никак не остава длъжен: „Мозъкът на писател от калибъра на Дж.Б.Шоу трябва да е бил съвсем размекнат, за да може, заигравайки се с монолога на Хамлет, да заяви: Нашият нъпрос не е да убиваме или да не убиваме, а как да подберем правилните хора за убиване“ (24, 25). В предговора към своя пиеса същият почтен господин изцяло подкрепя репресиите на ОГПУ (приемник на ЧК и предшественик на НКВД и КГБ); без да има и най-малката представа от биология, възхвалява погрома, извършен от Сталин и Лисенко върху съветската генетика и репресиите срещу водещите генетици; без да му мигне окото, нарича Сталин „гигант“, а западните политици – „пигмеи“. В статия във в. „Манчестер Гардиън“ убедително „доказва“, че проникналите в западната преса сведения за „голодомора“ в Украйна са фалшификация на антисъветската пропаганда. А когато, напълно изтощен от дадените от Сталин в негова чест коктейли, приеми и банкети (по случайно съвпадение – именно по време на Голодомора!), след завръщането си от СССР провежда пресконференция, на един от журналистическите въпроси отговаря със смях: „Глад в Русия ли? Че аз там непрекъснато преяждах!“. Този епизод трябва да служи на бъдещите поколения като предупреждение с колко малко усилия един Нобелов лауреат може завинаги да опозори името си.

За честта на западните интелектуалци, включително и на „левите“, трябва да отбележим, че не всички от тях се вписват в категорията на „полезните идиоти“. Например френският писател Андре Жид, след завръщането си издава книгата „Завръщане от СССР“, която завинаги отрязва възможността на своя автор за следващо посещение в страната на победилия комунизъм, но затова пък бързо става бестселер в цяла Западна Европа. И може ли да бъде другояче, когато из цяла Европа се търси и се купува книгата ти, в която си писал: „Съмнявам се, че днес има друга страна, включително и Хитлерова Германия, където духът е по-малко свободен, по-подтискан, по-изплашен, повече тероризиран и смазан“ (24, 25).

 

Източници

1. Солженицын, Александр Исаевич. Архипелаг Гулаг. Малое собрание сочинений, т. 5-7, Инком НВ, Москва, 1991.

2. Richard, L. Indécente réhabilitation de Leni Riefenstahl. Le Monde Diplomatique, Octobre 2002.

3. Sotinel, Th., Sicler, J. Leni Riefenstahl, artiste asservie au nazisme. Le Monde, 11 septembre 2003.

4. Trueman, C.N. Leni Riefenstahl. www.historylearningsite.co.uk/nazi-germany/leni-riefenstahl/09.03.2015-16.08.2016.

5. Советский экран- Актерские байки. Acter.kulichki.net/publ/gelovani.htm.

6. Dennis Kriz. Stalin’s Era Propaganda. Stalin’s Fictionalized Arrival in Berlin in „Fall of Berlin“ (1950). Youtube, 18.08.2013.

7. Борев, Ю. Из живота на Сталин. Изд.къща „Пейо К. Яворов“, София, 1990.

8. Мирски, Г. Убийството на Киров. Дневник, 07.12.2014.

9. Eleinstein, Jean. Staline. De Stalingrad au Goulag. Librarie Arthème Fayard, Paris, 1984.

10. Кудинова, Н.Т. (состав.) Советский союз во Второй мировой войне (1939-1945). Лекция. Тихоокеанский Государственный Университет.

11. Попов, В. 1941 – тайна поражения. Новый мир, 8, 1998.

12. Делаграмматик, М. Военные трибуналы за работой. Новый мир, 6, 1997.

13. Паликрушева, П. Истината за „репресиите“ на Сталин. Светът днес, 22.05.2015, https://worldtodaybg.com.

14. Почтарев, А. Трагедия маршала Блюхера. „Независимое Военное Обозрение“, 19.11.2004.

15. „Донские ведомости“, Новочеркаск, No 268, 24 окт. 1919 г.

16. Конквист, Р. Жатва скорби. Советская коллективизация и террор голодом. Вопросы истории, No 1 – 4, 1990.

17. Вikiпeдiя. Kaнiбалiзм пiд час Голодомору. https://uk.wikipedia.org/wiki/Канiбалiзм_пiд_час_Голодомору.

18. Военно-Исторический Журнал, No 4, стр.56, No 6, стр.52, 1989.

19. Бобылев, П.Н. К какой войне готовился Генщаб РККА в 1941 г. Отечественная история, 5, 1995.

20. Кто Вы, генерал Павлов? https://www.yaplakal.com/forum2/topic1425825.html.

21. Кречетников, А. Генерал Павлов: виновник поражения или козел отпущения? Русская служба „ВВС“, Москва, 22.07.2016.

22. Волкогонов, Д. Триумф и трагедия. Политический портрет Сталина. Кн.1, ч. 1 и 2; кн.2, ч. 1 и 2. Изд. АПН, Москва, 1989.

23. Черушев, Н.С., Черушев, Ю.Н. Растрелянная элита РККА. 1937-1941. Кучково поле, Икс-Хистори, Москва, 1912; 1914.

24. Ryklin, M. Kommunismus als Religion. Verlag der Weltreligionen, 2008.

25. Гяуров, Ст. Раждането на религията от духа на атеизма. Либерален преглед, Май 2013.

 

следва продължение... 

 

[1] Думата е използвана съвсем условно, за да се избегне повтарянето на „зекове“. Иначе сталинските лагери нямат абсолютно нищо общо с „каторгата“ в царска Русия. Да не говорим за заточенията, които са били буквално луксозни курорти в сравнение с Гулага. В качеството на дореволюционни заточеници, болшевиците имали прислуга, водели лична кореспонденция, получавали колети, ходели свободно на гости у приятели от околните села, развличали се с лов и риболов и изобщо живеели много по-охолно и щастливо от заобикалящото ги местно население.

[2] Мария (Маруся) Спиридонова (1884-1941), видна ръководителка на партията на левите есери. През 1906 г., по решение на местната организация на есерите, застрелва на гарата в Борисоглебск жандармерийския офицер Луженковски, ръководил наказателни операции през 1905 г. На 11 септ. 1941, заедно със 155 други политзатворници, е убита от НКВД в Медведевската гора, до Орел.

[3] Поскрьобишев, Александър Николаевич (1891-1965), генерал, шеф на Секретната (по-късно Специалната) секция на ЦКна КПСС, от 1930 до 1952 г. – най-близкият технически сътрудник на Сталин.

[4] Улрих, Василий Василевич (1889-1951) – от 1926 до 1948 г. председател на Военната колегия на Върховния съд на СССР. Наред с Берия и Вишински – един от главните Сталинови палачи.