Pin It

 

2018 06 Habermas
Снимка: GORKA LEJARCEGI

 

Около езерото в Щарнберг, на около 50 километра от Мюнхен, последователните редици на алпийските хижи са прекъснати от бяла сграда с огромни прозорци – архитектурен еквивалент на рационализма в страната на Хайди, една съпоставка на модернизма на Баухаус и твърдия консерватизъм на Бавария. Малка бяла табела на синя врата потвърждава, че това е домът на родения в Дюселдорф мислител Юрген Хабермас, чиято изумителна продуктивност – дори когато наближава 89-ия си рожден ден – му е спечелила видно място сред най-влиятелните философи по света.

Съпругата му от повече от 60 години, историчката Уте Веселхьофт, отваря вратата, зад която се вижда малък вестибюл, и се обажда на съпруга си: „Юрген! Мъжете от Испания са тук!!“ Уте и Юрген са живели в тази къща от 1971 г., когато философът е поел ръководството на Института „Макс Планк“.

Ученик и асистент на Теодор Адорно, изтъкнат член на така нареченото второ поколение на Франкфуртската школа и професор по философия в Гьоте-университета във Франкфурт, Хабермас се появява откъм леко хаотичната бърлога от списания и книги, която нарича свой кабинет, и чиито прозорци гледат към гората.

Стаята е боядисана в бяло и охра, и съдържа малка колекция от съвременно изкуство, включваща картини на Ханс Хартунг, Едуардо Чилида, Шон Скали и Гюнтер Фрутрунк, както и скулптури на Хорхе Отейса и Хуан Миро – последната като награда на фондацията „Принцът на Астурия“ за принос в областта на социалните науки, която е получил през 2003. В библиотеката се виждат томчета на Гьоте и Хьолдерлин, Шилер и Клайст, както и редица творби на Енгелс, Маркс, Джойс, Брох, Валзер, Херман Хесе и Гюнтер Грас.

Самият той автор на важни трудове в областите на социологическите и политическите науки от ХХ век, Хабермас разговаря с EL PAÍS за проблемите, които са го занимавали през последните 60 години. Позата му е твърда, ръкостискането му здраво и, въпреки старческия си вид, подчертан от бялата грива, той е гневен. „Да“, казва той. „Все още се гневя на някои от нещата, които се случват по света. Това не е лошо, нали?“


Small Ad GF 1

Хабермас има затруднения при артикулирането поради разцепване на небцето. Но именно борбата с речта е била нещото, което го е накарало да мисли по-дълбоко за комуникацията, в която той вижда средство за лекуване на поне част от обществените проблеми. Старият професор изглежда някак уморен, когато в един момент, гледайки през прозореца по време на разговора ни, промърморва: „Вече не харесвам големи аудитории или помещения. Не знам какво става. Има някаква какафония, която ме изпълва с отчаяние.“

* * *

Въпрос. Говори се много за упадъка на ангажирания интелектуалец. Смятате ли, че е честно да се каже, че тази тема на разговор рядко отива по-далеч от чисто интелектуалната сфера?

Отговор. Въз основа на френския модел – от Зола до Сартр и Бурдийо, обществената сфера е от решаващо значение за интелектуалеца, въпреки че нейната крехка структура е подложена на ускорен процес на разлагане. Носталгичният въпрос: „Къде са изчезнали всички интелектуалци?“ пропуска смисъла [на дискусията]. Не може да имате ангажирани интелектуалци, ако нямате читатели, към които те да отправят идеите си.

Разводнява ли Интернет обществената сфера, която е поддържала традиционните медии, което пък на свой ред оказва неблагоприятно въздействие върху философите и мислителите?

Да. От Хайнрих Хайне насам фигурата на интелектуалеца е придобивала все по-висок статус, заедно с класическата конфигурация на либералната обществена сфера. Но всичко това зависи от трудно постижими социални и културни предпоставки, най-вече наличието на будна журналистика, с вестници, имащи значение, и средства за масова информация, които могат да насочват интереса на мнозинството към теми, които са от значение за формирането на политически възгледи; нужно е също и наличието на четящо население, което се интересува от политика, образовано е добре, свикнало е с конфликтния процес на формиране на мнения, и което отделя време да чете качествена, независима преса.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Днес тази инфраструктура вече не е непокътната, въпреки че, доколкото ми е известно, тя все още съществува в страни като Испания, Франция и Германия. Но дори и там, раздробяващият ефект на Интернет е променил ролята на традиционните медии, особено за по-младите поколения. Още преди да влязат в сила центробежните и атомизиращи тенденции на новите медии, комерсиализацията на общественото внимание вече беше предизвикала разпадането на публичната сфера. Пример за това са САЩ и изключителното използване на частни телевизионни канали. Днес вече новите средства за комуникация имат много по-коварен модел на комерсиализация, при който целта не е изрично вниманието на потребителя, а икономическата експлоатация на личния му профил. Те отмъкват личните данни на клиентите без тяхно знание, за да ги манипулират по-ефективно, понякога дори с превратни политически цели, както при скорошния скандал с Фейсбук.

Независимо от очевидните му предимства, смятате ли, че Интернет насърчава нов вид неграмотност?

Имате предвид агресивните спорове, [сапунените] мехури и лъжите на Доналд Тръмп в неговите туийтове? Не може дори да се каже, че този индивид се намира под политическото културно ниво на своята страна. Тръмп постоянно унищожава това ниво. От времето, когато е изобретена печатната страница, чрез което всички са се превърнали в потенциални читатели, са изминали векове, докато цялото население е можело да чете. Интернет превръща всички ни в потенциални автори, а е само на възраст от няколко десетилетия. Може би с течение на времето ще се научим да управляваме социалните мрежи по цивилизован начин. Интернет вече е отворил милиони полезни ниши на субкултури, където се обменят надеждна информация и добри мнения. [Имам предвид] не само научните блогове, чиято академична работа се усилва по този начин, но също и, например, [форуми] за пациенти, които страдат от редки заболявания и вече могат да се свързват с други хора в същата ситуация, [евентуално] на друг континент, за да споделят съвети и опит. Без съмнение има невероятни комуникационни предимства, и то не само за увеличаване скоростта на търговията с акции и спекулациите. Аз съм твърде стар, за да преценя културния импулс, който тази нова медия създава. Но ме дразни, че това е първата медийна революция в историята на човечеството, която обслужва преди всичко икономически, а не културни цели.

В модерния, доминиран от технологии пейзаж, какво е бъдещето на философията?

Аз поддържам старомодното мнение, че философията трябва продължава да търси отговори на въпросите на Кант: Какво мога да знам? Какво трябва да знам? Какво мога да очаквам? Какво означава да си човек? Въпреки това не съм сигурен, че философията, каквато я познаваме, има бъдеще. В момента тя следва тенденцията на нарастваща специализация, като всички останали дисциплини. А това е задънена улица, защото философията трябва да се опитва да обяснява цялото, да допринася за рационалното обяснение на нашия начин за разбиране на себе си и света.

Какво става със старата ви принадлежност към марксизма? Все още ли сте левичар?

Прекарах 65 години в работа и борба за леви постулати в университетите и в публичната сфера. Ако прекарах също и четвърт век в борба за по-голяма политическа интеграция на Европейския съюз, то го правех с идеята, че само тази континентална организация е способна да контролира донякъде свободния [пазарен] капитализъм. Никога не съм преставал да критикувам капитализма, но не съм преставал и да бъда наясно, че само надменната диагноза не е достатъчна. Аз не съм от онези интелектуалци, които стрелят без цел.

Кант + Хегел + Просвещение + лишен от илюзии марксизъм = Хабермас. Това вярно ли е?

Ако трябва да го изразите телеграфно, тогава да, макар и не без щипка негативна диалектика на Адорно.

През 1986 вие излязохте с политическата концепция за конституционен патриотизъм, която звучи почти лечебно днес, пред лицето на други патриотизми, които включват неща като химни и знамена. Бихте ли казали, че е много по-трудно да се постигне първия?

През 1984 г. бях поканен да говоря пред испанския Конгрес [долната камара на испанския Парламент, бел. пр.]. След това отидохме да вечеряме в много стар ресторант. Ако си спомням правилно, това беше някъде между Конгреса и Пуерта дел Сол, от лявата страна на пътя. По време на живия разговор с нашите видни домакини, много от които бяха социалдемократи, участвали в изготвянето на новата конституция на страната, съпругата ми и аз узнахме, че в това заведение е бил организиран заговорът за обявяването на Първата република в Испания, през 1873. Веднага щом узнахме това, добихме съвсем друго чувство. Конституционният патриотизъм се нуждае от подходяща история, така че винаги да сме наясно с факта, че Конституцията е национално постижение.

Смятате ли, че сте патриот?

Чувствам се като патриот на страна, която най-сетне, след Втората световна война, е родила стабилна демокрация, а през следващите десетилетия на политическа поляризация – и либерална политическа култура. Това е първият път, в който произнасям нещо подобно, но в този смисъл, да, аз съм германски патриот, както и продукт на германската култура.

С притока на мигранти, Германия все още ли има само една култура?

Гордея се с нашата култура, която включва турски, ирански и гръцки имигранти от второ или трето поколение, които ни дават невероятни режисьори, журналисти и телевизионни личности, както и главни изпълнителни директори, най-компетентните лекари, най-добрите писатели, политици, музиканти и учители, Това е осезаема демонстрация за силата и способността на нашата култура за възстановяване. Дясното популистко агресивно отхвърляне на тези хора, без които подобно възстановяване би било невъзможно, е глупост.

Можете ли да ни кажете нещо за новата ви книга за религията и нейната символична сила като лекарство за някои съвременни болести?

[Книгата] не е толкова за религията, колкото за философията. Надявам се, че генеалогията на пост-метафизическата мисъл, основана на един вековен спор относно вярата и знанието, може да помогне до известна степен за предотвратяване на [начините, по които] на научния фронт една постепенно влошаваща се философия забравя основната си функция – да просвещава.

Говорейки за религията и за религиозните и културни войни, мислите ли, че вървим към някакъв сблъсък на цивилизации?

Що се отнася до мен, тази идея е напълно погрешна. Най-старите и най-влиятелните цивилизации се характеризират с метафизиката и великите религии, изучавани от Макс Вебер. Всички те имат универсален потенциал, поради което се стремят към отвореност и включване. Факт е, че религиозният фундаментализъм е напълно съвременно явление. То е възникнало в резултат на социалното изкореняване, предизвикано от колониализма, края на колониализма и глобалния капитализъм.

Писали сте понякога, че Европа трябва да подхранва някаква европейска версия на исляма. Смятате ли, че това вече се случва?

Във Федерална република Германия правим усилия да включим ислямската теология в нашите университети, което означава, че можем да обучаваме учители по религия в собствената си страна, вместо да ги внасяме от Турция и други места. Но всъщност този процес зависи от това дали ще успеем да интегрираме имигрантските семейства. Това обаче не може да реши проблема с вълните на глобалната миграция. Единственият начин да се справим с този проблем би бил да се справим с икономическите му причини в страните на произхода му.

И как трябва да се прави това?

Без да се направят промени в глобалната капиталистическа система, не ме питайте. Това е проблем, [чийто произход] върви назад в продължение на векове. Аз не съм експерт, но ако прочетете Die Externalisierungsgesellschaft[1] на Стефан Лесенич, ще видите как произходът на тези вълни, заливащи Европа и западния свят, произхожда от самия него.

Цитират ви да казвате, че Европа е икономически гигант и политическо джудже. Нищо не изглежда да се е подобрило – имахме вече Брекзит, популизъм, екстремизъм и национализъм.

Въвеждането на еврото раздели паричната общност на север и на юг – на победители и губещи. Причината за това е, че структурните различия между националните икономически региони не могат да се компенсират едни други, ако няма напредък към политически съюз. Липсват изпускателните клапани, като например мобилността на един общ пазар на труда и общата система за социална сигурност. Освен това Европа не разполага с правомощия да излезе с обща фискална политика. Прибавете към това неолибералния политически модел, включен в европейските договори, който засилва зависимостта на националните държави от световния пазар. Нивото на младежката безработица в южните страни е скандално. Неравенството се е увеличило навсякъде и е изяло социалното сцепление. Сред онези, които успяват да се адаптират, либералният икономически модел се задържа, което насърчава индивидуалната печалба. Но сред хората, които са в нестабилна ситуация, се разпространяват регресивни тенденции и реакции на ирационален и саморазрушителен гняв.

Какво мислите за проблема с независимостта в Каталония?

Не разбирам защо едно напреднало и култивирано население, като онова на Каталония, иска да отива самò в Европа. Имам чувството, че всичко е свързано с икономиката. Не знам какво ще се случи. Какво мислите вие?

Мисля, че политическото изолиране на население от около два милиона души, които желаят да бъдат независими, не е нещо реалистично. И не е лесно.

Това очевидно е проблем.

Смятате ли, че националните държави са по-необходими от всякога?

Може би не трябва да казвам това, но вярвам, че националните държави са нещо, в което никой не е вярвал, но е трябвало да бъдат изобретени във времето, в което са били, по изключително прагматични причини.

Винаги сме обвинявали политиците за проблемите с изграждането на Европа, но може би и обществото е виновно за липсата на вяра?

Досега политическите лидери и правителства възприемаха проекта по елитарен начин, без да включват хората в сложните въпроси. Имам чувството, че дори политическите партии или националните депутати не са запознати със сложния материал, който представлява европейската политика. Под мотото „Мама се грижи за парите ви“, Меркел и Шойбле защитиха мерките си по време на кризата на публичната сфера, по наистина примерен начин.

Дали понякога Германия не бърка лидерството с хегемонията? И къде всичко това оставя Франция?

Проблемът със сигурност е в това, че федералното правителство на Германия няма нито таланта, нито опита на хегемонна сила. Ако би ги имало, то щеше да знае, че не е възможно Европа да се държи заедно, без да се вземат предвид интересите на другите държави. През последните две десетилетия Федералната република действа все по-активно като националистическа сила, когато става дума за икономика. Що се отнася до Макрон, той продължава да се опитва да убеди Меркел, че тя трябва да мисли за това как ще изглежда в книгите по история.

Каква е ролята на Испания в изграждането на Европа?

Испания просто трябва да подкрепи Макрон.

Макрон е философ като вас. Мислите ли, че политиката и философията работят добре заедно?

За Бога, спестете ни философите-управници[2]! Макрон обаче вдъхва уважение, защото в настоящия политически пейзаж той е единственият, който се осмелява да има политическа визия; който, като интелектуалец и убедителен оратор, преследва поставените от Европа политически цели; който, в почти отчаяните обстоятелства на изборите, показа лична смелост и досега като президент прави онова, което каза. А в една епоха, характерна с парализираща загуба на политическа идентичност, аз съм се научил да ценя тези лични качества въпреки марксистките ми убеждения.

Не е възможно обаче още да се разбере каква е неговата идеология, или дори дали има такава.

Прав сте. Все още не мога да видя какви са убежденията зад европейската политика на френския президент. Бих искал да знам дали той е поне убеден либерален левичар, както се надявам.

 

Източник

 

[1] Буквално: „Обществото на овъншностяването“. Под „овъншнпостяване“ в германските социални науки се разбира изнасянето навън на определени проблеми. Бел. пр.

[2] Алюзията тук, разбира се, е за „Държавата“ на Платон, откъдето тезата за философите-управници взема началото си. Бел. пр.

 

Юрген Хабермас (род. 1929)  е немски философ, познат най-вече с трудовете си в областта на социалната философия. Не на последно място поради редовни преподавателски гостувания в САЩ, както и чрез преводите на най-важните му трудове, неговите теории са обект на оживен интерес и дискусии в международната научна общност. Хабермас бива причисляван към традицията на Франкфуртската школа, макар че вече отдавна се е отдалечил от нейните оригинални идеи.

Pin It

Прочетете още...