Скъпа А.,

Чувствам се малко разочарован след поредица от разговори с моята евентуална немска редакторка – млада и идеалистична жена, която ме сблъсква с културни чувствителности, за които някак си не бях подготвен. Ето части от нашия обмен, мисля, че те са своеобразна снимка на съвременна Германия.

Автор(и): Златко Енев, приятели, колеги

Хиляди или дори десетки хиляди хора днес се питат как е възможно патриарх Кирил (Гундяев) да е съучастник в лъжите на Кремъл, подкрепяйки нахлуването на Русия в Украйна?

Автор(и): Отец Яков Кротов

Философията на Жан-Пол Сартр и неговата личност представляват единно явление. Той е известен както с това кой е и как живее, така и с онова, което пише. Феноменът е толкова добре приспособен към следвоенния момент във Франция, че може да изглежда изчислен или опортюнистичен. А всъщност философските възгледи и начинът на живот на Сартр са продукт на повече от десетилетие на размисъл и самоусъвършенстване.

 Автор(и): Луи Менанд

Правилата: Кратка история на това, с което живеем“ от историчката на науката Лорейн Дастън, също представя разума и кралете, създаващи правила, като харизматични второстепенни герои. Дастън анализира най-различни правила, като тези за приготвяне на пудинг, за регулиране на уличното движение, както и такива, които управляват движението на материята във Вселената.

Автор(и): Ривка Галхен

Малко по-общо, в духа на деконструктивистките нагласи привържениците на куиър теориите разглеждат сексуалността като фрагментирана, динамична, като набор от възможности. Гей сексуалността, лесбийската сексуалност, бисексуалността и хетеросексуалността са възможности. В този смисъл сексуалността не се контролира напълно от биологичния пол (мъжки или женски), нито от начина, по който културата превежда биологичния пол в родови отношения. Сексуалността надхвърля тези определения и има собствена воля, творчески импулси, изразителна потребност. Бертенс вижда приноса на куиър теориите в акцента, който поставят върху сексуалността като обект на анализ – наред с расата, пола и класата, както и настояването, че сексуалността и полът не могат да бъдат категорично разделени. Може би и затова куиър теориите заострят интереса, който имат към сексуалността представителите на лесбийската и гей критика. И запознават със значенията, които културата приписва на познатите сексуални идентичности и действия, а и на създадените от нея бинарни опозиции, които служат като проводници на властта и инструменти за потисничество.

Автор(и): Айше Рубева

През 2014 г., след революцията на Майдана, която свали бившия президент Виктор Янукович, Украйна преживя национално възраждане, или поне отчасти. Политическата революция беше колеблива, но културният взрив издържа, създавайки ново поколение от млади режисьори, фотографи, дизайнери и особено диджеи и електронни музиканти.

„След Майдана, поради невъзможността да се насочи тази революционна енергия към държавата, тя се пренасочи към музиката“, казва кураторът и писател Васил Черепанин, който ръководи Центъра за изследване на визуалната култура, най-смелата независима арт институция в Киев.

Младежката вълна в страната е изглеждала по-скоро хедонистична, отколкото градивна, поне в началото. („Нощните клубове – признава Черепани – не са най-доброто място за критично мислене.“) Сега обаче цялото това културно брожение е в основата на един сезон на невероятна смелост. Това, което Украйна доказва сред клането, е, че гражданското общество може да промени нещо срещу превъзхождаща военна сила. Културната сила е истинска сила. Украинската култура, както и оръжията, поддържат живи демократичните мечти на хората.

Автор(и): Джейсън Фараго

За родителите, които се съмняват в автентичността на твърденията на децата си или се противопоставят на медицинските процедури, които децата им силно желаят, гладкият път към грижата за джендъра изглежда като опасно хлъзгав склон. Такива родители все по-често се намират един друг онлайн, в групи във Facebook и в уебсайтове. Миналата есен международна група, наречена „Дженспект“, започна да провежда уеб-базирани семинари, които са критични към социалния и медицинския преход, и според говорителка на групата е набрала хиляди членове.

Един от най-ясните и последователни изводи за младежите, обхванати от програмата L.G.B.T., е, че подкрепата от страна на техните семейства е от съществено значение за предпазването им от множество лоши последици – от депресия и опити за самоубийство до бездомност. Проектът „Семейно приемане“, изследователска и интервенционна програма за семействата на деца с L.G.B.T., казва на родителите, че отказът да се използват избраните от детето имена и местоимения е форма на отхвърляне. Но проектът спира да твърди, че родителите, които отлагат или отказват да дадат съгласие за лечение, въпреки желанието на децата си, ги отхвърлят или ги излагат на риск.

Автор(и): Емили Базелон

Този спор може да се стори доста тривиален на американските читатели, особено по време на бруталната война, която вече е отнела живота на около 20 000 украински и руски войници, както и на до 25 000 украински цивилни. Но ако се вгледате в темата, ще откриете, че въпросът кой ще претендира за Гогол е свързан с по-обширни въпроси – такива, заради които се водят войни. Голяма част от подбудите за руското нахлуване – и за украинската съпротива – са свързани с позоваването на историята. Историците се позовават на „употребите на миналото“: как миналото се използва (и злоупотребява), за да се утвърди (или осъди) настоящето и да се предявят претенции към бъдещето.

Путин твърди, че с изключение на няколко месеца след Първата световна война, Украйна е била или част от Русия, или държава в рамките на Съветския съюз до разпадането му през 1991 г. Украинците отговарят, че фокусът не трябва да бъде върху отдавна отминалото минало, а по-скоро върху близкото минало и настоящето: Повече от три десетилетия Украйна е напълно независима и международно призната държава – и трябва да остане такава. Дебатът за Гогол е всъщност сблъсък в този по-широк конфликт на историческото тълкуване. С установяването на „титлата“ на този писател от световна класа руското правителство затвърждава настояването си, че националните граници, както са очертани в момента, са по-малко важни от „руския свят“ – цивилизация, чието литературно съзвездие може да включва всеки писател, който е писал основно на руски език. С връщането на Николай Хохол Украйна се опитва да напомни на останалия свят, че нейната култура принадлежи на Русия не повече, отколкото нейната територия.

Автор(и): Джон Родън

Повече от упражняването на свободата на словото, смисълът на Туитър напоследък изглежда е продължаването на дебата за самото слово: абстрактният въпрос кой и къде може да каже какво на кого. Целта на сайта се промени през последното десетилетие. Смесицата от публични и частни настроения отпреди 2016 г. – непринуден поток от причудливи мисли, снимки от закуска и линкове към статии – отстъпи място на свръхсъзнанието, че всеки туит е публично изявление, което може да ви доведе до уволнение, съдебен процес или остракизъм. Този вид излагане на риск може да бъде силен за онези, които се опитват да привлекат идеологическа аудитория – тип потребители, на които Мъск симпатизира, тъй като е идеолог на една от тях – но има смразяващ ефект върху обикновените потребители, които не тролят агресивно. Възможностите, които Туитър предлага – като например неалгоритмичен канал и сравнително небрежен подход към модерирането на съдържанието в сравнение с други социални мрежи, го правят по-непосредствено рисков за използване, нещо като боравене със зареден пистолет. Усещането е за открито използване на оръжие. Концентрацията и всеобщата лудост на онлайн-живота в периода на пандемията само увеличиха възможностите за бързи удари. Мъск иска един Туитър, в който всеки може да каже каквото и да било, но този вид меле всъщност е част от проблема, който води до застой в услугата. Фактът, че той ще бъде притежаван от един от най-големите манипулатори, няма да реши тези проблеми.

Автор(и): Кайл Чайка

Когато говорим за бруталност по време на война, всички сме наясно, че смъртта на цивилни граждани и престъпленията, извършени от войници, са част от всяка война, не на последно място и от тези, които Съединените щати водят през последните десетилетия във Виетнам, Афганистан и Ирак.

Винаги е било трудно да се обясни защо войниците извършват зверства или да се опише как заповедите на командирите, военната култура, националната пропаганда, разочарованието на бойното поле и индивидуалната злоба могат да се обединят, за да предизвикат такива ужаси.

Но при руските военни зверства има една изключително важна подробност:

В Русия подобни деяния рядко се разследват или дори признават, камо ли да се наказват. Поради това не е ясно доколко бруталността на ниско ниво се дължи на намеренията на отговорните лица или на това, че командирите не са успели да контролират войниците си. В съчетание с очевидната стратегия за бомбардиране на цивилни цели много наблюдатели стигат до заключението, че руското правителство – а може би и част от руското общество – всъщност одобрява насилието срещу цивилни граждани.

Автор(и): Антон Трояновски

От 1880-те години нататък руската интелигенция е заливана с огромна, сега вече нечетивна маса от книги, статии и брошури, които се стремят да докажат, че Русия е обречена да се подчинява на уникални собствени закони – така че опитът на другите страни няма на какво да я научи – или, напротив, че неуспехите ѝ се дължат изцяло на нещастна различност от живота на другите народи, на слепота за този или онзи универсален закон, който управлява всички общества и който руснаците пренебрегват на свой риск. Писателите от западните страни най-често създават своите произведения на изкуството или науката, или дори всекидневни коментари, без непременно да се измъчват от въпроса дали темата им е разгледана в правилния исторически, морален или метафизичен контекст (дори в Америка, където съществува подобно самосъзнание, макар и не в толкова голям мащаб). В Русия, във всеки случай от втората половина на XIX в. насам, се наблюдава обратното. Там нито един сериозен писател не може да помисли да направи и крачка, без да се занимава с въпроса дали работата му е свързана по подходящ начин с големите крайни проблеми, с целите на хората на земята. Задължението на всички, които претендират, че имат проницателността да разберат и моралната смелост да се изправят пред личното, социалното или националното си положение, е винаги едно и също: на първо място да свържат съответните проблеми с пътя, по който даденото общество (т.е. руското, а едва след това и човешкото) неумолимо върви (ако човек е детерминист) или трябва да върви (ако смята, че има свобода на избора) на конкретния исторически (или морален, или метафизичен) етап от своето развитие.

Автор(и): Исая Бърлин

В началото на март университетът Милано-Бикока реагира на руската война срещу Украйна, като отмени семинар за Достоевски. Тази своеобразна позиция срещу руския империализъм предизвика разгорещена дискусия сред учени и интелектуалци. Семинарът беше воден от писателя Паоло Нори, който веднага стана известен. В продължение на няколко дни италианската интелигенция разглеждаше отпадането на семинара като събитие от изключителна важност, което засенчи дори самата война в Украйна.

Онези, които настояваха за незабавното възстановяване на семинара, очевидно бяха забравили забележката на своя литературен идол, че „щастието на целия свят не струва сълзата на едно-единствено дете“. За щастие на всички, Достоевски бързо беше реабилитиран, а некадърните цензори – засрамени.

Колкото и несериозна да изглежда академичната кавга, тя повдига важен въпрос: какво трябва да правим днес с руската култура?

Автор(и): Константин Акинша

През 1925 г. двадесет и осем годишната Лела В. Скоупс получава отказ за работа като учителка по математика в гимназията в Падука, Кентъки, нейния роден град. Преди да замине за Лексингтън, за да завърши колеж в Университета на Кентъки, тя е преподавала в училищата на Падука. Но през лятото по-малкият ѝ брат, Джон Т. Скоупс, e трябвало да бъде съден за това, че е преподавал еволюционната теория в клас по биология в гимназията в Дейтън, Тенеси, в нарушение на щатския закон, а Лела Скоупс отказва да се отрече както от брат си, така и от Чарлз Дарвин. Няма значение, че еволюционната теория обикновено не се обсъжда в часовете по алгебра. Няма значение, че собственият закон на Кентъки срещу еволюционната теория е бил отхвърлен. „Мис Скоупс губи поста си, защото симпатизира на позицията на брат си“ – съобщава „Таймс“.

Автор(и): Джил Лепор

Тоталитарното общество поставя огромни изисквания пред смелостта на хората, а частично тоталитарното общество поставя още по-големи изисквания, тъй като общото безпокойство е по-голямо. Наистина, ако човек би искал да бъде мъж, почти всякакъв вид неконвенционални действия често изискват несъразмерно голяма смелост. Така че не е случайно, че източникът на Хип е негърът, тъй като той е живял на границата между тоталитаризма и демокрацията в продължение на два века. Но присъствието на хипа като работеща философия в подмолите на американския живот вероятно се дължи на джаза и на неговото навлизане в културата като с нож, на неговото едва доловимо, но толкова проникващо влияние върху едно авангардно поколение – онова следвоенно поколение авантюристи, които (някои съзнателно, други чрез осмоза) са усвоили уроците на разочарованието и отвращението от двадесетте години, депресията и войната.

Автор(и): Норман Мейлър

В Белият негър Мейлър твърди, че в мрачната следвоенна обстановка на 1950-те години се появява „един феномен“, „американският екзистенциалист“, „хипстърът“. Хипстърът имал „животворен отговор“ срещу заплахите както от „незабавна смърт от атомна война“, така и от „бавна смърт от конформизъм“. Приемайки смъртта като непосредствена опасност, отделяйки се от обществото, хипстърът – под който се разбираше бял мъж – можел да съществува без корени. Това „неизследвано пътешествие“ към „бунтарските императиви на Аз-а“ означавало насърчаване на „психопата в себе си“ и свободата да се изследва „областта на опита“. Повечето американци, смята Мейлър, са конвенционални, обикновени психопати, но малцина избрани представляват развитието на „антитетичния психопат“, който извлича от състоянието си една радикална визия за вселената.

Автор(и): Дарил Пинкни

Тук разказах историята на собствените си изкривени чувства към негрите и как те влизат в противоречие с моралните убеждения, които впоследствие развих, за да докажа, че тези чувства трябва да бъдат признати възможно най-честно, за да могат да бъдат контролирани и в крайна сметка пренебрегнати в полза на убежденията. Неправилно е човек да страда заради цвета на кожата си. Освен тази клиширана теза на либералната мисъл, какъв аргумент може да издържи и да бъде уважаван? Ако аргументите са аргументи на чувствата, те трябва да бъдат накарани да отстъпят; а собствената душа не е най-лошото място, откъдето може да се започне работата по една огромна социална трансформация. Не толкова отдавна на белите либерали се задаваше въпросът: „Бихте ли искали сестра ви да се омъжи за такъв?“. Когато бях момче и сестра ми все още не беше омъжена, със сигурност щях да кажа „не“ на този въпрос. Но сега съм мъж, сестра ми вече е омъжена и аз имам дъщери. Ако днес ме попитат дали бих искал някоя моя дъщеря „да се омъжи за такъв“, ще трябва да отговоря: „Не, изобщо не бих искал. Бих се възмущавал, буйствал, избухвал и бих си скубал косите. А след това, надявам се, бих имал смелостта да се прокълна за това, че съм се гневил и крещял, и да ѝ дам благословията си. Как бих посмял да я откажа по заповед на детето, което някога съм бил, и въпреки мъжа, който сега съм длъжен да бъда?“

Автор(и): Норман Подхорец

Години наред хеп и хип се използват като взаимозаменяеми. Хеп е регистриран за първи път на 9 май 1903 г. в Cincinnati Enquirer. Първият записан пример за това значение на hip (означаващо „много модерен“) се намира в богатия на жаргон кратък роман на Джордж В. Хобарт Джим Хики: История на еднодневните връзки от 1904 г: „Хей, Дани, с това темпо ще ни трябват около 629 представления, за да стигнем до Джърси Сити, ти хип ли си?“ Година по-рано карикатуристът Т.А. Дорган използва имената „Джо Хип“ и „старецът Хип“, но първият пълноценен хип ще трябва да почака до 1904 г. „Осъзнатият“ смисъл на думата „хип“ тук бързо се разраства, за да включи значения като „световноизвестен“, „изтънчен“ и „в крак с тенденциите в музиката, модата и речта“. През 1920 г. значението се разраства до прилагателното hipped, а през 1932 г. – до глагола hip, който означава „правя осведомен“.

Автор(и): сътрудници на блога на Oxford Dictionary

В случая на Агамбен прекомерното недоверие към всяка държавна власт го е заслепило за начините, по които индивидуалистичните подходи към пандемията са засилили корпоративната власт, като същевременно са я изострили. Така наречените работници от първа необходимост, заедно с много други, са сведени до гол живот за еднократна употреба не от пряка държавна намеса, а от политики, които претендират да ги освободят. Каквито и изолирани прозрения да сме в състояние да извлечем от писанията на Агамбен за пандемията, един политически мислител, който не може да види начините, по които западните структури на властта ни превръщат в жертви чрез самата ни свобода, пропуска много – всъщност почти всичко. Дори и тук обаче може да се направи извод, че той не успява да се справи със собствените си прозрения. Идеята, че свободата може да бъде капан, е една от централните идеи на собствената ми работа  – и по ирония на съдбата това е идея, която до голяма степен почерпих от критичния прочит на трудовете на Агамбен след Homo Sacer.

Автор(и): Адам Коцко

Два забележителни филма на големи европейски режисьори показват колко трудно е да се намери и поддържа някаква точка на равновесие, когато става въпрос за „Окончателното решение“. Филмът „Хана Аренд“ на Маргарете фон Трота е добре направена биографична лента за споровете около книгата на Аренд „Айхман в Йерусалим“ и нейното място в интелектуалния и личния ѝ живот. Филмът „Последният от несправедливите“ на Клод Ланцман е документален филм за Бенямин Мурмелщайн, последния еврейски старейшина на концентрационния лагер Терезиенщадт, който е смятан за предател и сътрудник на нацистите от много от затворниците в лагера и е единственият старейшина в цялата система, който е оцелял през войната. Режисьорите имат много различни стилове и амбиции, които са реализирали с различен успех. Но никой от тях не е успял да повтори постиженията на Примо Леви.

Автор(и): Марк Лила

Когато майка ми видя снимката в първия ми паспорт, издаден точно една седмица преди 18-ия ми рожден ден, тя каза: „Изглеждаш така, сякаш имаш някаква тайна“.

Наистина имах тайна: бях транссексуална. Не мислех, че съм толкова умела в прикриването, но някак си никой не знаеше. Дори майка ми сякаш не забелязваше пътуването, което копнеех да започна.

Тази зима попаднах на купчина паспорти, на всички освен на най-новия беше отбелязано „анулиран“. Тези документи за пътуване, носещи печатите на митнически агенти по целия свят, са доказателство за местата, на които съм била. Освен това те рисуват картината на пътуванията на транссексуални хора като мен, които са толкова мъчителни, колкото понякога може да бъде движението през границите.

Автор(и): Дженифър Фини Бойлан

Доц. Петров, поканих ви да разговаряме за случилото се с Новак Джокович. Властите в Австралия окончателно го депортираха, вече е в Белград. През публичните реакции на сърбите и неговите собствени към съдебния казус личи своеобразен балкански синдром. В Сърбия, но и у до голяма степен у нас, неговото отрицание на необходимостта от ваксинационен паспорт се посрещна одобрително. Допадна им и играта на Джокович като жертва и мъченик на „системата“. Откъде идва това?

Доц. д-р Румен Петров, преподавател: Вероятно става въпрос за желанието да постигам две неща едновременно – едното е да постигам влияние и авторитет в социалната си среда, другото е да демонстрирам недоверие и отстраненост от онова, което наричаме „официален дневен ред на обществото“ въведен в институциите, чрез които обществото работи. Ако е балканско това да сме винаги извън държавата, извинявам се за баналния пример, това отчуждение е описано и в разказа „Андрешко“ на Елин Пелин. Има една структурна културна дистанция между част от гражданите на определени общества и политиките на държавата. Това е процес с две страни, защото може да бъде разглеждан и като критика, когато държавата се счита за репресивна и незачитаща човешките права. А как се ориентираме и как заемаме позиция – дали COVID сертификатът е нарушение на човешките права или реакцията спрямо него е форма на „андрешковщина“ – е важен въпрос, макар да не ми се струва много труден за решаване. Защо не ми се струва труден за решаване – защото разбирам, че водещата позиция е дали моята свобода води до вреди на други граждани от една страна. От друга страна се включва и свързването ни в отношения на доверие със съществуващите институции, като тези на медицината, на изследванията и други подобни. Ключовото е – мисля ли за цялото или мисля за една част от него? Може би така трябва да го обобщя.

Автор(и): Румен Петров, Юлиана Методиева

Знам една история за трансджендърно момиче от селски район на Уисконсин, което още преди да навърши 5 години показало на родителите си толкова ясно, че е момиче, а не момче, че те променили името ѝ и я обличали в момичешки дрехи. Когато дошло време да тръгне на училище, родителите ѝ уговорили с училищната администрация да я приемат като момиче. Тя използвала момичешката тоалетна и участвала в момичешкия клуб 4-H. Общо взето, към нея се отнасяли с уважение, а не я тормозели или отбягвали.

Може би можете да си представите такова момиче днес. Но можете ли да си я представите през 1930-те години?

Автор(и): Джулс Джил-Питърсън

„Това е някак сюрреалистично – никога не съм мислила, че ще бъда в тази категория заедно с всички тези други невероятни жени, с които мога да споделям пространството“, казва 30-годишната Родригес. „И това просто показва, че ме вижда не само Академията – вижда ме също и светът, и уважава моята женственост.“

Автор(и): екип на в. „Ню Йорк Пост“

В обединена Германия от известно време се наблюдава „либерален завой в дискурса за превенцията“, при който все повече се апелира към индивида като „превантивен Аз“, който да ориентира собствения си начин на живот според здравните критерии. Въпреки това, тъй като Законът за защита от инфекции влезе в сила през 2001 г., задължителната ваксинация може да бъде въведена отново по всяко време. Съгласно чл. 20, ал. 6 и ал. 7 от Закона за защита от инфекции е необходима само една обикновена законова наредба, която да направи ваксинациите задължителни. През ноември 2019 г. например Бундестагът прие национална задължителна ваксинация срещу морбили във всички германски училища, за детегледачките и детските градини, но също така и в други общински заведения като приюти за бежанци, както и за медицинския персонал.

Автор(и): Роберт Юте

През последните години парламентът на Израел прие редица по същество цензурни закони, включително и законодателство, ограничаващо финансирането на организации за защита на правата на човека, а съвсем наскоро и закон, забраняващ влизането на чуждестранни граждани, които активно призовават за бойкот на Израел. В началото на 2018 г. Израел публикува черен списък с двадесет организации, на чиито ръководители е забранил да влизат в страната заради застъпничеството им за движението за бойкот и санкции [срещу Израел].

Автор(и): Мариса Мазрия-Катц и Майрав Зонсейн

Британският закон за признаване на джендъра от 2004 г. позволява на всички пълнолетни хора официално да регистрират промяна на джендъра, определен при раждането им. Не е задължително да се подлагат на хирургическа операция, но трябва да представят психиатрична оценка и доказателство, че в продължение на две години са живели с джендъра, който желаят да бъде официално признат – процес, който според активистите е натрапчив и прекалено медицински. Като цяло комисията на Милър се съгласи и препоръча вместо това да се въведе система за самоопределяне, при която промяната на джендъра да става само с подписване на формуляр. Подобни мерки вече съществуват в Португалия, Ирландия, Малта, Белгия, Норвегия и Дания, и активистите настояват, че няма данни някой да е злоупотребявал с тях за зловещи цели, въпреки че засега броят на засегнатите е сравнително малък (смята се, че до 1% от британците могат да бъдат транс, въпреки че няма официална статистика). Ирландското правителство очаква с нетърпение прегледа на функционирането на системата в страната, който трябва да бъде направен тази есен.

Автор(и): Габи Хинслиф

Пол: Този термин е отделен от джендъра и се отнася до съвкупността от биологични, хромозомни и анатомични характеристики, свързани с мъжкото и женското начало в човешкото тяло. Често се смята, че половият диморфизъм е конкретна реалност, докато в действителност съществуването на интерсексуални хора указва множественост на половете в човешката популация.

Полът често се използва като синоним на джендъра в популярната култура. Въпреки че двата термина са свързани, те трябва да се дефинират отделно, за да се разграничи биологичното („пол“) от социокултурното („джендър“).

Автор(и): екип на Bowling Green State University, Охайо, САЩ

Селена Гомес, която е известна с това, че е имала връзки с Джъстин Бийбър и Ник Джонас, наскоро подписа договор за ролята на лесбийката алпинистка Силвия Васкес-Лавадо. Цисджендър актриса Хали Бери обмисляше дали да приеме неразкрита мъжка транссексуална роля през лятото.

През предходните години хетеросексуалните актьори Тимоти Шаламе и Арми Хамър се вживяха на екрана като любовници в „Призови ме с твоето име“. Цисджендър актьорът Джефри Тамбор изигра транссексуална жена в [сериала на Амазон] „Transparent“. Ник Робинсън, също хетеросексуален актьор, се превъплъти в млад гей, борещ се със своята идентичност, в „Любов, Саймън“.

Какво не е наред с тази картина? Ами, сложно е – макар че е свързано най-вече с недостига на роли, които са на разположение на ЛГБТК актьори да играят ЛГБТК герои.

Автор(и): екип на USA Today

Първата стъпка към това да станете съюзник на транссексуалните и небинарните хора е да научите повече; благодарим ви, че направихте тази стъпка заедно с нас!

За транссексуалните и небинарните хора може да е трудно да носят бремето на необходимостта да информират другите за своя житейски опит. Ето защо публикуваме това ръководство: целта е да ви помогнем да започнете обучението си по основите на джендърната идентичност и изразяване. Ще можете по-добре да подкрепяте транс- и небинарните хора в живота си и да помогнете за създаването на един по-безопасен, по-мил и по-приемащ свят.

Нашето ръководство „Да бъдеш съюзник на транссексуалните и небинарните младежи“ е въвеждащ образователен ресурс, който обхваща широк спектър от теми и най-добри практики за това как да подкрепяме транссексуалните и небинарните хора.

Автор(и): екип на проекта за подкрепа на ЛГБТК младежи „Тревор“

Тази есен издателството на Принстънския университет ще публикува книгата на Катрин Пейдж Хардън, професорка по психология в Тексаския университет в Остин, „Генетичната лотария: Защо ДНК има значение за социалното равенство“, която се опитва да съчетае резултатите от нейната област с ангажиментите ѝ за социална справедливост [книгата е вече публикувана и широко достъпна, бел. пр.]. Както тя пише: „Да, генетичните разлики между двама души са незначителни в сравнение с количествата ДНК, навити във всяка човешка клетка. Но тези разлики са огромни, когато се опитваме да разберем защо например едно дете има аутизъм, а друго не; защо едно е глухо, а друго чува; и – както ще опиша в тази книга – защо едно дете ще има трудности в училище, а друго не. Генетичните различия между нас са от сериозно значение за живота ни. Те са причина за различията в нещата, които ни интересуват. Да се изграждат аргументи в полза на егалитаризма въз основа на генетичното ни уеднаквяване означава да се строи къща върху пясък.“

Автор(и): Гидеон Люис-Краус

„1984“ принадлежи към литературата за тоталитаризма от средата на века, която е мощен фактор за формиране на следвоенната мисъл. Някои от тези книги се основават на личен опит: „Аз избрах свободата“ (1946) на Виктор Кравченко, „Под двама диктатори“ (1948) на Маргарете Бубер-Нойман, „Плененият ум“ (1953) на Чеслав Милош. Някои от тях са философски, като например „Отвореното общество и неговите врагове“ на Карл Попър (1945 г.), или академични, като „Тоталитарна диктатура и автокрация“ на Карл Фридрих и Збигнев Бжежински (1956 г.), стандартен текст в академичната политология. Много от тях са полемични: „Пътят към крепостничеството“ (1944) на Фридрих Хайек, „Жизненият център“ (1949) на Артър Шлезинджър-младши, „Опиумът на интелектуалците“ (1955) на Реймон Арон. А няколко, сред които „Тъмнина по пладне“ (1940 г.) на Артър Кьостлер (която е оказала голямо влияние върху „1984“: Кьостлер и Оруел са били приятели) и „Фаренхайт 451“ (1953 г.) на Рей Бредбъри, са чисто белетристични. Тези книги не се четат просто като репортажи за тоталитарния живот, като опити за обяснение на близката история или като измислени представи за възможното бъдеще. Те се използват за оценка на състоянието на нетоталитарните държави и за определяне на чертите и тенденциите, които биха могли да доведат до тоталитарни условия в либерални демокрации като Обединеното кралство, Франция и Съединените щати. Те се превръщат в инструменти за диагностика и анализ. В тях се търсят начини да се отговори на въпроса: Може ли това да се случи тук?

Автор(и): Луи Менанд

След Втората световна война Париж не толкова запада в културно отношение, колкото е затъмнен. Художествената литература и поезията вече процъфтяват в Съединените щати, водени от местни бунтари като Джак Керуак и Алън Гинсбърг. Цензурата отслабва, с изключение на комикс индустрията, която се съгласява да забрани сексуално съдържание след зловещи изслушвания в Конгреса относно ръста на младежката престъпност. Модерното изкуство бързо се превръща в американски жанр, в който властват Джаксън Полак, Джаспър Джонс и Робърт Раушенбърг. За тези, които са гледали рисунки на Полак и са си мислели: „Моето петгодишно дете би могло да направи това“, Менанд убедително обяснява корените на гения му. И внимателно свързва възхода на тези художници с удобно настъпилата в тяхната индустрия революция. „Те се нуждаеха от критици…, които да разбират и пишат за творбите им, от търговци, които да ги показват, и от куратори и колекционери, които да ги купуват.“ Казано по-просто, те се нуждаят от свят на изкуството, който да задоволява техните желания. И Америка им го предоставя

Автор(и): Дейвид Ошински

Две професорки от софийския университет се оказват коренно противоположни аватари на хуманитарния елит. Нещо като Ин и Ян. Като деня и нощта…и така нататък. Едната е готина, окуражава хората в разумния избор. „Опакият“ аватар е българската версия на световния скептик, дипломиран в престижни университети и извисен над просташкия хомо сапиенс. Забавното е, че ако човек се вгледа в опакия, ще разпознае като продължение на професорката по хуманитаристика и националиста Костадин Костадинов, и бившия омбудсман Мая Манолова, и лидерката на социалистите Корнелия Нинова, все видни партийни глупци-борци срещу твърдите мерки за борба с ковид-19. Което е направо жалко и срамно на фона на зловещата цифра починали от началото на коронавирусната пандемия у нас. Припомнете си колко е тя. Близо 30 хиляди души! В Смолянско например, няма нито един град, който да е с население над 30 000 души. Образно казано, Кърджали е изчезнал завинаги! Или пък онези селца с по пет хиляди жители. Грубата сметка показва, че Лозен, Айдемир, Бистрица, или софийското Казичене са напълно обезлюдени вече.

Автор(и): Юлиана Методиева

От автора:

Това е текста, който написах на 30 април 2020 г., няколко дни след излизането на „Времеубежище“. Поздравления за Джузепе Дел’Агата, преводачът на романа на италиански, за това, че тази награда е възможна заради него, и че е направил толкова много българската литература да говори и на италиански език.

„И водите на Лета вече не са каквито бяха.“

или „Невинното чудовище на миналото.“

Размисли на един читател, изял една книга, която в корема му горчи, а в устата му е сладка като мед.

Автор(и); Светлозар Желев

Португалия е сред страните с най-висока степен на ваксинация в света. Вицеадмирал Енрике Гувея е Мело, който ръководеше кампанията, казва, че има един ключ към успеха: Да не се намесва политиката.

Автор(и): екип на в. „Ню Йорк Таймс

Прочетете още...