„Първото нещо, по което ще трябва да постигнем съгласие, е: не ги наричайте сапунени опери“, смъмря ме д-рАрзу Йозтюркмен, която преподава устна история в университета Богазиджи в Истанбул. „Ние сме много против това.“ Онова, което Турция произвежда за телевизията, не са сапуни опери, теленовели или исторически драми: тези неща са дизи. Те са „жанр в процес на развитие“, заявява Озтуркмен, със собствени уникални разкази, собствено използване на пространството и специално написани музикални партитури. И те са много, много популярни.
Благодарение на международните продажби и глобалната им популярност, Турция е на второ място след САЩ по телевизионна дистрибуция в световен мащаб – производството ѝ намира огромна публика в Русия, Китай, Корея и Латинска Америка. Понастоящем Чили е най-големият потребител на дизи по отношение на броя продадени шоу програми, докато Мексико, а след това Аржентина, плащат най-много за закупуването им.
Дизи-те са мащабни епоси, като всеки епизод обикновено продължава около два часа или повече. Цената на рекламното време в Турция е ниска, а държавната служба за медиите разпорежда на всеки 20 минути съдържание да има по седем минути реклами. Всяка от дизи-те има свой оригинален саундтрак и може да съдържа до 50 основни героя. Обикновено те се заснемат на място, в сърцето на историческия Истанбул. Студийни снимки се използват само когато се наложи.
Сюжетните линии на дизи-те, които са обхващали всичко – от групови изнасилвания до заговорничещи османски султанки, са „Дикенс и сестрите Бронте“, казва ми Есет, млад истанбулски сценарист и режисьор. „По турската телевизия разказваме поне по две версии на историята за Пепеляшка годишно. Понякога Пепеляшка е 35-годишна самотна жена с дете; понякога е 22-годишна гладуваща актриса.“ Есет, който е работил върху може би най-известната от всички дизи, Великолепният век, изброява разказните постулати, към които повечето дизи се придържат:
– Не можеш да сложиш пистолет в ръката на героя си.
– В центъра на всяка драма е семейството.
– Един аутсайдер винаги ще пътува в социално-икономическа обстановка, която е полярна противоположност на неговата собствена, напр. преместване от село в град.
– Сърдечните неволи са разбили сърцето му и той е трагично затворен за любовта.
– Нищо не надминава по сила един любовен триъгълник.
Дизи-те са изградени, настоява Есет, върху олтара на „копнежа по общност“, както на публиката, така и на героите. „Искаме да видим как добрият човек се събира с доброто момиче, но, по дяволите, животът е зъл и наоколо има зли герои.“
Според Изет Пинто, основателят на базираната в Истанбул „Глобална агенция“, която представя себе си като „водещият в света независим дистрибутор на телевизионно съдържание за глобалните пазари“, възходящият курс на дизи-империализма е започнал през 2006 г. с Binbir Gece (1001 нощи). По онова време едно друго турско шоу, Gümüs (Сребро), вече е било хит в Близкия изток, но именно 1001 Нощи се превръща в истински глобален успех. Където и да е било продадено шоуто – а това са били почти 80 страни – то се е превръщало в хит.
В шоуто е представен един синеок турски красавец, Халит Ергенч, който по-късно ще получи главната роля във Великолепният век. Основан на факти от живота на Сюлейман Великолепни, десетият османски султан, Великолепният век разказва историята на любовната връзка на султана с наложница на име Хюрем, за която се е оженил, в акт на голямо скъсване с традицията. До голяма степен неизвестна историческа фигура, за Хюрем се смята, че е била православна християнка от земите на днешна Украйна.
Великолепният век е разказ за живота на Сюлейман Великолепни, десетият османски султан
Когато за пръв път се излъчва в Турция през 2011 г., Великолепният век печели една трета от телевизионната аудитория в страната. Чуждестранната преса го нарича „Сексът и градът от османската епоха“ и го сравнява с Игра на тронове от реалния живот. Шоуто разполага с множество исторически консултанти и продуцентски екип от 130 души, като само по костюмите работят 25 от тях.
Великолепният век е толкова популярен в Близкия изток, че арабският туризъм до Истанбул нараства скокообразно. Турският министър на културата и туризма дори престава да начислява такси за излъчване на някои арабски държави. Глобална агенция изчислява, че дори без да се броят най-скорошните купувачи в Латинска Америка, Великолепният век е бил видян от повече от 500 милиона души по света. Това е първата дизи, купена от Япония. От 2002 насам около 150 турски дизи са продадени в повече от 100 страни, сред тях Алжир, Мароко и България. Но именно Великолепният век прокарва пътя на другите.
Международният успех на такива дизи е само един показател за начина, по който през 21 век новите форми на масовата култура, идеща от Изток – от Боливуд до К-поп – оспорват господството на американската поп култура. Ергенч смята, че огромният успех на дизи се дължи отчасти на факта, че американската телевизия забавлява, но не затрогва. „Те не се докосват до чувствата, които ни правят хора“, казва ми той, докато отпийва от чаша студено кафе, когато се срещаме в Истанбул. Някога погледът на Турция е бил силно насочен към Запада, турците са се учили от американските филми и телевизия как да се държат и преуспяват в един модерен, забързан свят, но днес американските предавания предлагат само малко ориентири.
„Мислех за един американски телевизионен сериал – да не казваме името му. Философията на сериала беше да бъдеш самотен. Да бъдеш, хм …“ – той търси любезната дума – „заедно с много партньори, но в същото време да търсиш и щастие. И всички хора, които гледаха този сериал, бяха много развълнувани от него.“ Мога само да предполагам, че той има предвид „Сексът и градът“, но Ергенч не казва. „А това е уморително, не е ли така? Да си сам, да сменяш партньорите бързо, да търсиш щастие и всеки път, когато го намираш, то да се оказва провал. Но пък шоуто се развиваше в един много луксозен свят, така че хората бяха много заинтересовани. Всички там харчат и харчат – харчат времето си, харчат любовта си, харчат всичко.“
Дизи-те, които са се превърнали в глобални мега-успехи, са задвижвани от разкази, които изправят традиционните ценности и принципи срещу емоционалната и духовна поквара на съвременния свят. Историята във Fatmagül'ün Suçu Ne? (Каква е вината на Фатмагюл? [Пепел от рози]) се съсредоточава върху груповото изнасилване на младо момиче на име Фатмагюл и последващата нейна борба за справедливост. Шоуто е огромен хит в Аржентина, а в Испания броят на зрителите достига близо един милион на епизод. Фатмагюл скоро ще получи пълен римейк под формата на испанска теленовела, адаптирана за ежедневния, получасов следобеден формат.
Шоуто се занимава с мястото на жената в обществото, като същевременно я подлага на безброй проблеми – от принудителния брак до напрегнатите семейни отношения, до задушаващата сила на богатите. Но Фатмагюл упорства. Тя се образова и надвива всички трудности, докато се бори за – и получава – справедливост на всички фронтове: гражданска справедливост чрез съдилищата на нацията, божествена справедливост чрез наказание на нейните насилници – и, разбира се, справедливостта на истинската любов.
Въпреки че дизи-те са се занимавали с теми като злоупотреби, изнасилвания и убийства на честта, като цяло в тях турските мъже са представени като по-романтични от Ромео. „Дизи-те показват на хората онова, което те искат да видят“, казва ми Пънар Челикел, моден редактор от Истанбул. „То не е реално.“ И все пак Есет твърди, че [сериалът за] Фатмагюл е новаторски в подхода си към проблемите на жените. Преди това агенти на промяната и герои на дизи-историите винаги са били мъже, но „във ‚Фатмагюл‘ не се приема мястото на жените като покорни, почти невидими [същества]“.
Това е толкова убедително средство за постигане на мека [политическа] сила, че през 2012 Есет е бил нает от един „Републикански американски тинктанк“, за да напише дизи, разказващ „добрата американска история“ на жена от Близкия изток, която се опитва да прокара положителна промяна, „жена която да омекоти имиджа на Америка“. Есет отказва да каже кой точно тинктанк е бил възложителят, с изключение на намека, че в институцията е замесен бивш заместник-секретар от администрацията на Буш. „Написах го“, свива рамене Есет, докато свива цигара. „Но те не можаха да го продадат.“
Стоя под дъжда, на мрачен паркинг в азиатската част на Истанбул, пред бял микробус. Мъж на име Ферхат ми връчва пистолет Глок 19. Това е същият модел, който използват турските войски, казва ми той, докато отваря със замах вратите на микробуса. На пода вътре се вижда противотанков гранатомет, заедно с около 60 други оръжия, окачени на стелажи. Ферхат, който е бивш военен, вади оръжието на „лошите“ – АК-47 – и една снайперска пушка. Мъже във военни униформи се шляят из паркинга. Навсякъде около нас се виждат улични табели на арабски език, както и статисти в евтини костюми.
Намираме се на снимачната площадка на Söz (Клетвата) – ново шоу, направено от Tims Productions, компанията, която стои зад Великолепния век. Снима се епизод 38. Покрай нас бавно минава експерт по експлозиви, който разговаря с мъж в балаклава, докато друг актьор репетира сцена, държейки по една пушка във всяка ръка. Клетвата е военен дизи – нов под-жанр, който буквално помита нацията. Въпреки че е рано да се преценява глобалния му ефект, сериалът вече е получил оферти за римейк от далечни пазари, включително и Мексико. Tims Productions винаги е работил с международна перспектива, казват ми тук. Те се опитвали да спечелят холивудски звезди за Великолепния век и дори се говори, че са били близо до подписването на договор с Деми Мур за ролята на европейска принцеса, но разводът ѝ с Аштън Къчър осуетил всичко.
Кадър от Клетвата
Всеки от петте основни канала в Турция има по едно от тези „прославящи войниците“ шоута, казва ми по-късно сценаристът Есет, а всички предавания са „zeitgeist-relevant“ [тясно свързани с настоящия политически момент]. Лошите са или „вътрешни врагове“, или чуждестранни злодеи. Действието на Клетвата протича в една Турция, обхваната от насилие и екзистенциални заплахи. Войниците са навсякъде, те проправят път през руините на самоубийствени атентати в търговски центрове и ловуват терористи, които са здраво заети с отвличания на бременни жени. В първия епизод, след атака срещу един мол, някакъв войник обещава тържествено, че те няма да почиват, докато „не пресушим това блато“ – един зловещо познат рефрен.
След повече от 100 часа гледане на дизи, Клетвата беше първият, в който видях жена, носеща хиджаб. Бащата на съвременна Турция, Мустафа Кемал, по-късно преименуван на Ататюрк, е заявил прочуто, че желае „всички религии [да потънат] на дъното на морето“. Той отстранява от конституцията исляма като държавна религия и забранява феса, който описва като нещо емблематично за „омразата срещу прогреса и цивилизацията“. А съдбата на фереджето – което Ататюрк определя като „гледка, която превръща нацията в обект на подигравки“ – не се оказва много по-добра. До 1980-те години на жените във всички турски публични институции, включително и в университетите, е забранено да покриват главите си.
Само пет минути по улиците на Истанбул предоставят възможности за множество срещи с жени в забрадки, но те не се виждат никъде по екрана. „Опитаха се“, казва Есет, „но дори консервативните хора не обичат да виждат консервативни жени по телевизията. Не можеш да ги накараш да се целуват, да се репчат на бащите си, да бягат от къщи, да правят много неща, които биха се считали за драма.“ Телевизионните реклами почти никога не показват жени в хиджаби, казва ми журналистката и романистка Едже Темелкуран. Диагнозата ѝ е ясна и кратка: „Тази страна е разкъсвана между две парчета плат – знамето и забрадката.“
Обратно на снимачната площадка на Клетвата, докато вървим нагоре към студена офис сграда, за да гледаме как един мъж вдига телефона в продължение на цял час, докато специалистите по експлозиви трошат прозорци в коридора, аз казвам на Селин Арат – директорка на международните операции в Tims, и мой гид за този ден – че предната вечер съм гледала епизод на Клетвата. Всеки път, когато хвърлех поглед към бележника си, обяснявам ѝ аз, а след това погледнех отново към екрана, изглеждаше така, сякаш всички участници в сцената бяха убити. Кои точно са тези терористи? Арат, деликатна, ягодово-руса жена в бизнес костюм, се смее. „Би било опасно за живота, ако знаехме кои са“, шегува се тя.
Които и да са терористите, Клетвата е хит. „Това е първото турско шоу, което надмина един милион абонати в Ютюб“, гордо отбелязва Арат. Но продажбата на Клетвата извън Турция може да се окаже по-трудна. „Искаме това шоу да бъде глобално“, казва Тимур Савджи, основателят на Tims Productions. „Но в момента няма чак толкова много страни по света, които се интересуват от това да гледат как се възхваляват турските войници.“ Той прави пауза и се усмихва. „САЩ винаги правят шоута и накрая казват: ‚Бог да благослови Америка‘. Е добре, Бог да благослови Турция!“
Савджи седи на бюрото си в истанбулския квартал Левент, докато пет телевизора, всички настроени на различни канали, осветяват просторния му кабинет. Той задава тона на дизи-индустрията като цяло и днес подготвя английска адаптация на Великолепния век. Не е ни най-малко заинтересован да прави американски шоута или да ги преправя на турски. „Ние просто правим оригинали. По-добре е!“, казва той със силен смях.
Дизи-те все още не са проникнали в англоезичния свят. Това може да е така, защото публиката в САЩ и Великобритания не обича да гледа предавания със субтитри, обяснява Савджи, „или може би [обяснението е във] факта, че в края на краищата тук винаги става въпрос за една ислямска държава.“ Питам дали това е нещо, което Tims ще се опита донякъде да смекчи в английската версия на Великолепния век. Савджи, наперен, весел човек, клати глава. „Важно е да запомните, че по онова време Османската империя е била една от суперсилите по света. Това, което сега са САЩ, османците са били някога. Ако хората биха успели видят нещата от тази гледна точка, те биха ги разбрали по-добре. Ако пък не го знаят, биха се почувствали застрашени.“
Турците гледат качествена американска телевизия от 1970-те години насам. Турски актьори, като Мерт Фират, ми разказват, че са научили всичките си трикове от неща като Далас и Династия. Точно там те са се научили да изразяват чувствата и да изпълняват мелодрамата, която се изисква от дизи. И все пак в онези ранни ръководства за това как да бъдем богати и могъщи в съвременния свят е липсвало нещо, при това нещо фундаментално.
Къванч Татлъту, звездата на хитовия дизи Сребро, не смята, че това непременно е въпрос на ценности или консерватизъм, а на съпричастност. По имейла той ми разказва защо смята, че публиката по света все повече се обръща към дизи-те, за сметка на западните продукции. „Повечето от тези аудитории смятат, че техните ежедневни истории са ‚подминавани‘ от Холивуд и Европа“, пише Татлъту. „Това в крайна сметка е въпрос на многообразие в разказването на истории. Разбирам привлекателността на някоя история като Breaking Bad или Game of Thrones, и двете са невероятни телевизионни предавания. Но въпреки това някои хора също могат да се почувстват недоволни от тези холивудски теми и може би си желаят да гледат истории, към които могат да се чувстват по-съпричастни.“
„Изчезването на семейните ценности не е проблем за Запада“, казва Есет. „За последните четири години около 40% от най-гледаните турски спектакли са римейкове на корейски драми“, казва той, посочвайки, че корейците са по-бързи от турците при навлизането в пазарите на Латинска Америка. „Корея също е страна, която отдава голямо значение на семейството, но на Запад романтичната представа за онези добри стари семейни ценности си е отишла“.
По времето на срещата ни Есет работи с турско-американска продуцентска къща на име Karga 7, която има глобални амбиции за шоутата, които произвежда. „Когато говоря с хората за турските сериали“, казва ми той, „те са очаровани основно от тази романтична представа за семейството, където всички се опитват да се грижат едни за други. Опасностите идват отвън, а социално-икономическата класа играе голяма роля в любовната история на бедното момче, обичащо богато момиче, или обратното. Обикновено на Запад една подобна история ще се третира чрез някакъв вид развитие на индивида, където ще има повече секс, повече насилие, ще има наркотици.“ В турската телевизия има по-малко от всичко това. Той посочва, че двойката във Фатмагюл не се целува чак докъм 58-и епизод.
През август 2017 в Бейрут разговарям с Фади Исмаил, генерален мениджър на филиала O3 Productions на Медийния център за Близкия изток (МЦБ). Исмаил е лицето, отговорно за изнасянето на турската телевизия в Близкия изток. „Да се похваля малко“, поправя ме той през смях, „Аз съм човекът, който откри турската култура за целия свят чрез телевизията.“ МЦБ е най-големият телевизионен оператор в Близкия изток и Северна Африка, където живеят почти 400 милиона души. МЦБ има канал за новини, детски канал, канал за жени, канал Боливуд и 24-часов драматичен канал, по който се излъчват египетски сапунки, корейски драми и латиноамерикански теленовели.
През 2007 Исмаил отишъл на кинофестивал в Турция и се озовал в малък киоск, където се показвали местни телевизионни серии. „Спрях и се загледах, без да разбирам нищо“, спомня си той. „Но веднага можех да го визуализирам като арабско съдържание. Замених го в ума си с арабски звук и всичко останало изглеждаше точно като нас – в културно и социално отношение, дори що се отнася до храната и дрехите. За мен всичко това приличаше точно на нас и си помислих: „Еврика!“
Исмаил купил турски сериал за своя телевизионен канал. Не си спомня името на онова първо шоу, защото по онова време те вече са намерили формулата да дават на всичко, което купуват – включително заглавието не сериала и имената на героите – нови арабски имена. „Във всяко от тези заглавия имаше думата ‚любов‘, така че в края на краищата престанах да ги разграничавам. Нещо за любов, синя любов, дълга любов, кратка любов, убийствена любов.“ Сребро – преименуван на Noor за пазара в Близкия Изток – е бил първият голям хит.
Въпреки че по традиция [на пазара в Близкия Изток] египтяните са били известни с киното си, те са доминирали и телевизията в региона, чак докато Сирия е превзела пазара през 1990-те години. Сирийските актьори са известни с драматичните и комедийните си умения. Сирийските режисьори са изтънчени художници. Талантливи сценаристи създават качествени шоута (със значителна държавна помощ). Правителството е наливало пари в телевизионната индустрия, предоставяйки на авторите камери, оборудване, държавни субсидии и разрешения за снимане в историческите обекти на Сирия. Но след това избухва войната и светлото бъдеще на страната започва да помрачнява. Именно в този момент, казва Исмаил, турците се оказват готови да се намесят.
Тъй като сирийските драми вече са се превърнали в „общоарабски феномен“, МЦБ решава да дублира всички закупени турски драми на сирийския арабски диалект. „Това беше една от причините за огромния им успех“, заключава Исмаил. „Дублирахме турските драми с най-разпространения и утвърден драматичен акцент: сирийския.“ Преди турските драми да залеят близкоизточните екрани, хората в Ливан са гледали мексикански и бразилски теленовели. Но въпреки че са били популярни, в крайна сметка те са изчерпали момента си, главно по две причини. Първата е езикът. Теленовелите са били дублирани на фуша, стандартизирания литературен арабски език, който се разбира от Ирак до Судан и се използва във вестници, списания и новини. Освободен от местни акценти и специфичните за всяка страна жаргони, това е формалният, класически арабски.
Втората причина е въпрос на ценности. „Мексиканците наистина никак не ни приличат“, казва Имайн Мезер, официалният координатор за разпространение и лицензиране на формати на iMagic, продуцентска телевизионна компания със седалище в Бейрут. iMagic прави [известни музикални шоута като] Arabs Got Talent и близкоизточната версия на X Factor, а освен това експериментира с нови формати като световното първенство по Bellydance [кючек] и една ислямистки-одобрена версия на Extreme Makeover [американско тв-шоу, участниците в което се подлагат на обстойни пластично-хирургически операции], в което участниците променят божия си дизайн [външността си] не от суета, а получават реконструктивна хирургия поради животозастрашаващи проблеми.
Мезер поклаща глава при спомена за [латиноамериканските] теленовели. „Имаш дъщеря и не знаеш кой е баща ѝ, не знаеш коя е майката. Историите бяха свободни от морал. В края на краищата, не знам дали ще се съгласите, ние обичаме нещата да са малко по-консервативни. Турците са невероятни в това. Те са истинският микс: европейската свобода, за която копнеят всички – но в същото време проблемите са консервативни, тоест същите, с които се сблъскваме и ние. Хората имат същите имена като нас, същите истории като нас – и нашите хора обичат това.“
Но през последните 18 месеца международният обсег на турската телевизия е бил значително ограничен. В 1 часа сутринта на 2 март 2018, по Саудитско-арабско време, МЦБ сваля от ефира всичките си турски сериали. Изтеглени са били шест дизи, което е струвало на МЦБ 25 милиона долара. „Има решение за премахване на цялата турска драма от няколко телевизионни мрежи в региона“, заявява говорителят на канала. „Не мога да потвърдя кой е взел решението.“
От 2015 насам, престолонаследникът на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман е водел преговори за закупуване на МЦБ, но решил, че исканата цена от 3 милиарда долара е твърде висока. През ноември 2017 МБС [Мохамед бин Салман], както той е известен, е арестувал по-голямата част от членовете на борда и акционерите на МЦБ като част от нещо, което е било представено като антикорупционна проверка. След 83-дневен престой в луксозен затвор основателят на МЦБ Валид бин Ибрахим ал Ибрахим, саудитски бизнесмен, чиято сестра е била омъжена за бивш саудитски крал, е бил освободен. Сега компанията му има нов таен мажоритарен собственик, чийто първи бизнес-акт е бил да се анулират всички дизи-програми на МЦБ.
Преди това регионът на Близкия изток и Северна Африка е бил онзи с най-голямо международно потребление на дизи. Великолепният век е бил рекламиран заедно с Game of Thrones и Oprah [Уинфри] в Дубай, докато Едже Йоренч – сценаристката на Фатмагюл – била помолена от Саудитска Арабия да напише телевизионни сериали за местните ѝ канали, а според някои слухове [арабски] принцове и политици разпитвали за бъдещите развития на някои от сюжетните линии по време на държавни посещения в Турция. Възможно е този вид турска мека сила да е подразнила МБС. И е сигурно, че той е бил вбесен от дръзкото турско пренебрегване на блокадата срещу Катар през 2017 г. И така, през март 2018, МБС обвини президента на Турция Реджеп Тайип Ердоган, че се опитвал да изгради нов „османски халифат“, включи Турция в нещо, което той странно нарече „триъгълник на злото“ и набързо премахна всички дизи от близкоизточната телевизия.
Невъзможно е да се раздели политиката, вътрешна и геополитическа, от възходящия импулс на дизи-те. Самият Ердоган беше известен с ненавистта си към Великолепния век, който намираше твърде рискован и недостатъчно свързан с реалната османска история. Правителството му оттегли разрешението на продуцентите да снимат в исторически обекти като двореца Топкапи, а Turkish Airlines изтегли сериала от развлекателни си програми, за да избегне гнева на правителството. Един депутат от Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган дори стигна дотам, че внесе парламентарна петиция за законова забрана на шоуто.
Въпреки че Великолепният век никога не е бил използван от държавата за изнасяне на турска мека сила към света, при някои други дизи е точно така. Две по-скорошни продукции за TRT, турската държавна телевизия, са направени с пълното одобрение на правителството, едва ли не и под негово директно ръководство. Първата от тях, Diriliş: Ertuğrul, или Възкресение: Ертугрул, започва в началото на османската слава, с Ертугрул Гази, бащата на султан Осман, основателят на империята. Етикетът на този сериал е „Пробуждане на нацията“, и в продължение на пет сезона зрителите гледат как Ертугрул се бие срещу кръстоносците, монголите, християнските византийци и др. Той има честта да бъде най-популярното предаване, излъчвано по държавната телевизия. „Докато лъвовете не започнат да пишат собствените си истории“, казва Ердоган за Ертугрул, „техните ловци винаги ще бъдат героите.“
Плакат за Възкресение: Ертугрул
Друго едно шоу, Payitaht Abdülhamid или Последният император, се съсредоточава върху османската мания: историята в него се основава на последния мощен османски султан, Абдул Хамид II. Излъчено е било за пръв път през 2017, и е привлякло голям брой зрители – всеки петък, един на всеки десет турски телевизионни зрители гледа как султанът отбива бунтовете на младотурците (които в крайна сметка ще го свалят) и заговорничи срещу европейските сили. Както привържениците, така и противниците на сериала посочват, че изобразяването на султана е моделирано невероятно близо до [публичния образ на] Ердоган. Последователите на турския президент виждат в него симбиоза между двамата горди лидери, които не се страхуват да се противопоставят на Запада и мечтаят да направят от Турция централна сила за общо мюсюлманското единство. Критиците посочват параноичната обсебеност на двамата мъже от разузнавателните служби, както и потискащото им захващане на властта.
Към 2023 г. турското правителство се надява да е спечелило около 1 млрд. долара от износ на дизи. В стъкления си офис в Истанбул, Изет Пинто, основателят на Глобалната агенция (основният дистрибутор на дизи), ми казва, че 500 милиона долара са по-реалистична цел, имайки предвид загубата на пазара в Близкия Изток. Но той предвижда, че правата за римейкове, експанзията в Латинска Америка и отварянето на Западна Европа – по-специално на Италия и Испания – ще помогнат за компенсирането на тези загуби.
В офисите на Tims, Селин Арат прогнозира, че турските сериали са достигнали стабилно ниво на популярност. Търсенето може да не нарасне много повече, но има глобален глад за това, което турската телевизия може да предложи. Арат признава, че саудитската позиция срещу дизи-те е неуспех, но подчертава: „Това няма да бъде краят на турската дизи-инвазия.“
