За мен е голяма привилегия да говоря по въпросите на културата пред една толкова видна група хора. Може би това се дължи на факта, че не съм особено привикнала с мисълта, че политици могат да се съберат заедно и да посветят цяла една конференция на въпросите на културата. Това може да се окаже и просто предразсъдък: всички знаем, че политиците и интелектуалците се намират в комплексни, противоречиви взаимоотношения. Политиците предпочитат интелектуалците да бъдат ограничавани, в най-добрия случай до академичните среди, а в най-лошия – зад решетки. Интелектуалците пък са още по-зле: те предпочитат политиците изобщо да не биха съществували. И ако, макар и рядко, понякога интелектуалците сами станат политици, те или биват набързо изритани навън, или наистина стават политици. Но самата аз се чувствам дори двойно привилегирована. Сред онези 41 почитаеми членове на Балканския политически клуб, които успях да изброя, има само две жени. Няма да правя предсказуемото и прибързано заключение, че това е някакъв вид Клуб на Старите юнаци и предимно мъжките професии. Приемам, че това се дължи на някакъв вид кавалерство и почтеност: в края на краищата, бремето на балканската политическа култура, която досега винаги е имала много лошо (и нерядко заслужено) име, не би трябвало да бъде носено от жени. Или поне жените не са я оформяли. Ето защо аз ценя високо този факт и съм поласкана да участвам в тази първа сесия, посветена на културното наследство и регионалната идентичност.
Озаглавила съм беседата си „Какво е, или съществува ли, балканска култура – и дали Балканите имат, или трябва да имат, регионална идентичност?“ Предполагам, че бих могла да поставя рекорд за най-кратка реч, като дам директен отговор на всички зададени въпроси – и той е „не“ във всички случаи. Но не това е, за което съм поканена да говоря тук, така че ще развия и представя тезите си в по-обширна форма. Освен това ще поставя под въпрос категориите, които използваме и преповтаряме. Радвам се, че ще говоря първа, тъй като това евентуално ще позволи постигането на плодотворна дискусия. Бих искала също да споделя, според скромното си мнение, в какво точно ролята на политиците би могла да се окаже незаменима.
Онова, което ще защитавам, са по същество четири основни твърдения:
1. Не съществува единна балканска култура; има множество балкански култури и те далеч не се ограничават единствено до сферата на националното.
2. Същото се отнася и до балканските идентичности.
3. Не само, че единната балканска култура и единната балканска идентичност не съществуват от историческа гледна точка; да се постановява тяхната желателност е нещо не само утопично, но и доста съмнително и подозрително, като се имат пред вид конкретните и неблагоприятни, а и незабавни политически следствия, до които това би могло да доведе.
4. Политиците имат важна и отговорна роля не само във връзка с усилията да се подобри културата на политическата класа и обществото като цяло (т. е. политическата култура), но и чрез евентуалния принос към повишаването на културата на всеки отделен член на всяко балканско общество, понеже, в края на краищата, културата е не толкова някаква колективна същност, а отчетливо-индивидуален процес.
Така че позволете ми да започна с това мъгляво понятие, „култура“. Съществуват безброй много томове, посветени на конкуриращи се дефиниции. Само по себе си това не е причина да се избавим от понятието; нещо повече – то не може да бъде избягнато. То е здраво вкоренено в човешкия речник въпреки неяснотата си. Освен това то е централна част от политическия разговор, което, предполагам, го прави необоримо. Комисията на европейските общности например определя себе си от гледна точка на културата: „Уникалността на европейската култура, произлизаща от разнообразието на регионалните и национални култури, съставлява базисната предпоставка за [съществуването на] Европейския съюз“. Нито дума за прозаични мерни единици като БВП, външен дълг, средна работна заплата, безработица, малцинства и пр., като базисни предпоставки за присъединяване към Европа.
Хората от академичните среди, от друга страна, са разделени и доста неясни по този въпрос. Във факултетите по антропология дори се предлагат курсове, в които се оспорва употребата на тази категория. Надявам се да имате известно търпение, тъй тук бих искала да направя кратък обзор на 2000-годишната история на понятието култура. Не мога да се въздържа от това – все пак преподавам история – но обещавам да бъда кратка, пък и има определени заключения, които трябва да бъдат направени.
Когато за пръв път е била използвана в латинския език, думата култура е означавала обработване на нещо, неговото запазване и култивиране. Използвала се е предимно за културни растения и домашни животни, но – и това е важно – във всичките си ранни употреби това е била идея, описваща някакъв процес: отглеждането, подпомагането на естествения растеж; някакъв вид развитие. И в този смисъл категорията е била употребявана в продължение на много векове. А сега ще направим истински драстичен скок напред, тъй като едва от шестнадесети век насам идеята е била разширена, чрез метафора, до цялото човечество. По такъв начин е започнало да се говори за „културата и изгодата за ума“. Но културата като независимо съществително, обозначаващо абстрактен процес, започва да се използва едва през осемнадесети век и се превръща в нещо общоприето едва през деветнадесети. Така че по същество тя е категория, принадлежаща към модерността – период, в който според мен ние все още живеем, въпреки шумотевицата, с която се обявява пришествието на постмодерността. И, което е най-важно, оттогава насам тя се използва като синоним за цивилизация, обозначаваща както процеса на човешкото развитие изобщо, така и историческото себе-развитие на човечеството.
Съпоставянето на двете категории започва с романтическото движение и основно с Хердер. Той въвежда едно принципно нововъведение, като отказва да говори за някаква универсална и праволинейна култура (по онова време европейска, разбира се), а настоява върху представата за специфичността и разнообразието на културите (в множествено число) по целия свят и през различни исторически периоди, но също и между различни социални и икономически групи вътре в една и съща нация. А това духовно понятие той противопоставя на доминантния и механичен процес на праволинейно материално развитие, обобщавано с думата цивилизация. Всичко това, ако и да не превръща в общоприето разбиране, се разпространява широко и придобива голямо влияние.
За да опростим едно дълго и много сложно развитие, нека приемем, че сме изправени пред две широки употреби на понятието. Първата от тях описва общ процес на интелектуално, духовно и естетическо развитие, най-важната подкатегория на което са конкретните практики на интелектуалците и особено художествената дейност. В тяхната институционализирана форма, тези дейности са наблюдавани и понякога подпомагани от съответни министерства на културата. (Питам се защо не успях да открия нито един министър на културата в този клуб). Втората описва един специфичен начин на живот – в наши дни най-общоприетата употреба [на понятието] сред академичните среди в социалните и обществените науки. Тук е налице една подробност от особена важност: докато в антропологията и археологията категорията култура се използва най-вече по отношение на материалната култура, в историята и културната теория тя се прилага най-вече за обозначаване на символични системи, макар че материалното и символично производство тук са взаимно свързани.
Самата аз използвам в ежедневието думата култура в нейния класически смисъл – като образование и висока култура. В писането си обаче се придържам педантично към много широкото значение на културата като начин на живот, и особено гийрцовата[1] дефиниция на културата като онези мрежи от значимости [webs of significance], които човекът е изплел сам и в които се е „хванал“. Културата нe трябва да бъде ограничавана до неща като някакво място в пространството или като територия; напротив, тя е променлива и гъвкава, и е част от сложна координатна система, в която фактори като класа, пол, раса, възраст, сексуалност и т. н., също играят роля. И действително, коя е общата култура на един рибар от Трабзон[2] и някоя медицинска сестра от Клуж-Напока?[3] Или пък какво, ако изобщо, ги прави по-близки едни до други от общата култура на медицинските сестри в Бремен, Вроцлав и Брезник (особено като се има пред вид, че тези последните с лекота могат да си намерят работа във Великобритания?) А някоя оперна дива от София, Атина или Тирана ще бъде културно много повече у дома си заедно с колега/колежка от Ковънт Гардън или Ла Скала, отколкото заедно със собствените си сънародници, любители на поп музика.
Но не само и единствено на хоризонтално ниво човек може да разкрие абсурдността на [идеята за] хомогенните, всеобхватни култури. Същото важи и за вертикалната, хронологична дълбочина. Освен вътре в руслото на чисто националните дискурси, които изглаждат историческото време и правят от античните и средновековни герои наши съвременници и ролеви модели, самите ние имаме много по-малко общо с предшествениците, отколкото със съседите си. Ако ме вълнуват ценностите на Перикъл, то е защото съм била социализирана и съм прегърнала ценностите на демокрациите от деветнадесети и двадесети век, идещи по принцип от радикални левичарски източници, днес захвърлени безцеремонно, с плашеща ловкост, от новите неоконсервативни (или неолиберални) гурута, а не защото една от бабите ми (онази от гръцка страна), е говорила, че никога не трябва да забравям, че съм дъщеря на Перикъл, а древната гръцка култура течала във вените ми.
На Балканите има много култури и те не следват просто националните и етнически линии. Те са професионални, поколенчески, разделени между половете; някои се простират далеч назад в историческото време, други са краткотрайни (в края на краищата, необходими са само две поколения, за да може нещо конкретно да се превърне в „традиционно“). Повечето от тях не са ограничени до региона, а от своя страна го подразделят на многобройни макрорегиони, някои от тях следващи се в хода на времето, други припокриващи се. Отпечатъкът от културното наследство на Римската империя включва цяла югоизточна Европа в едно пространство, простиращо се от Британските острови до Каспийско море и Месопотамия (но изключващо по-голямата част от Северна и части от Централна Европа). Според разпространеното клише пространството на западното християнство (в двете му форми, католическа и протестантска), е истинският и единствен наследник на римските традиции, и особено на римската законова система. Но човек може да чуе същата претенция – че Империята е продължила да живее в лицето на Византия, а по мнението на някои изтъкнати историци, и в лицето на османците – и всичко това, според мен, далеч по-убедително. По същия начин и комунизмът като начин на живот (а следователно и култура, без какъвто и да е елемент на оценъчност) включва част от Балканите като част от Източна Европа в пространство, простиращо се през евразийския масив до Централна Азия (и включващ дори Китай в някои от версиите); като алтернативна визия той ги включва в много по-широко пространство, покриващо голяма част от Европа, Америките, особено Латинска Америка, както и различни места в Африка и Азия. Важното нещо, което трябва да се подчертае отново е, че не съществува някаква единна култура. Красотата на Балканите е именно в тяхното изключително богатство от разнообразни култури. И аз нарочно настоявам на тази толкова субективна дума, красота: един човек, чиито естетически вкусове отдават предпочитание на простотата, очевидно няма да цени високо балканската сложност. Трудно е за някой минималист да опише Балканите. Тук има нужда от широка и енергична барокова четка.
Мисля, че изложих гледната точка за сложността и разнообразието на балканските култури, а не само на някаква единна балканска култура, следвайки неща като емпирични свидетелства и логика. Но ми се иска да представя аргументацията си и от друг един ъгъл – онзи на полезността. Цялото плачевно упражнение по стереотипизация, маргинализация и гетоизация на Балканите, което избухва от време на време и беше толкова обичайно през миналото десетилетие, се основава именно на едно механично, структурно и изхождащо от представи за цялостност, разбиране за културата. Динамичната представа за културата, за която говорих аз, за съжаление не се разпростира широко извън академичните среди. И от всичко най-малко тя е оказала влияние върху политическия дискурс там, където [представата за] структурната ограниченост на културата и културните различния е добила нова представителност в контекста на европейската интеграция и на глобализацията изобщо. Всъщност културата се оказва „ключовият семантичен терен“ на политическите дискусии. Съвременният културен фундаментализъм се основава на две взаимно обвързани, но недоказани и недоказуеми допускания: че културите са несъизмерими и че те са по природа враждебни едни към други, тъй като се предполага, че хората са по природа етноцентрични същества. Едно от малкото различия между това гледище и расизма е, че, вместо да подрежда културите йерархично, то ги разделя според пространствени критерии. Освен това то е една много структурна концепция, тоест такава, която е фундаментално враждебна към онова, което се опитвах да скицирам като най-важната характеристика на културата: динамиката, гъвкавостта, променливостта, вътрешното разнообразие.
Идеята за структурно определими или характеризуеми култури се намира в центъра на (печално) известната хънтингтънова цивилизационна теория. Сблъсъкът е между цивилизации (използвани като синоними на културите), защото те се схващат като притежаващи набор от характеристики, които ги противопоставят едни на други, а тези характеристики (ако човек е изследвал интелектуалната генеалогия на хънтигтъновото мислене) се основават на тойнбиански и шпенглериански класификации, при които по същество се твърди, че е налице някакъв органичен наследствен модел на културата, който произвежда ясно разграничими едни от други единици. Хънтингтъновата теория беше, показателно, тотално отхвърлена от всякакви сериозни академични дискусии, но си осигури изтъкнато, ако и оспорвано, място в политическия живот.
И, ако ми позволите да си поиграя с етимологията на глагола „развивам“ [develop], (който идва от „от-вивам“ [dis-velop], в противоположност на „у-вивам“ [en-velop]), онова, към което ние на Балканите би трябвало да се стремим, е да развиваме, тоест да култивираме, всичките си различни култури, но да отвиваме самите себе си от начина, по който сме били увити в някаква културна усмирителна риза и в мъглата на предразсъдъците.
Но как да постигнем това? Някои хора твърдят, че подходящата за това стратегия се състои в изграждането на обща балканска идентичност. Други смятат, че тя вече съществува и задачата се състои в това да бъде просто усъвършенствана.
При всички случаи в последно време представата за балканска идентичност се е превърнала както в един вид крайъгълен камък, така и в универсално решение по различните академични и политически форуми. През изминалото десетилетие паметта и нейните манипулации бяха обявени за един от централните аспекти на балканската идентичност, а оттам и на балканските конфликти. В едно по-малко аналитично направление, свързано с популярните, ако и евтини, стереотипи за Балканите, те са регион, прокълнат с прекалено много история на квадратен километър, с излишъци от историческа памет и, в резултат на това, с неудържими древни омрази, а също и все по-размножаващи се етнически и религиозни идентичности. Идеята за „историческата памет“ се използва удобно и широко както в академичните среди, така и в популяризационния образован дискурс, по есенциалистки начин – и заедно с неща като език, територия, държава, икономика и социална структура, а също и култура. Традиционно тя е била третирана като хранилище за идеи относно общия произход и минало, с което е създавала дълбоки чувства на групова солидарност, тоест идентичност. Обикновената тема на изследване тук е паметта, конструирана от политици и интелектуалци, докато паметта в личните сфери на семейството, работното място, съседството или приятелите, може да бъде много различна и това създава не само проблема как да се изследват народните памети, но също и важния, и труден въпрос за възприятието. Позволете ми да използвам като илюстрация един до голяма степен неизползван за научна употреба източник, инак добре известния и възхваляван източноевропейски политически виц.
През късните 1980 г., на върха на така наречения „възродителен процес“ (евфемистки етикет, с който беше наричана насилствената смяна на имената на мюсюлманското население в България), из страната обикаляше виц за двама милиционери, които патрулират по главния път на турските гастарбайтери, идещи откъм Германия: магистралата Виена-Белград-София-Истанбул. Те спират турска кола за превишена скорост и единият от тях бие шофьора. „Ама защо?“, пита другият, „той ще си плати глобата, пусни го да си ходи.“ „Ха, че не сме ли били под турско робство 500 години?“ „Разбира се, ти не го ли знаеше?“ „Не, току-що го научих“, отговаря първият милиционер.
Идеята на вица е много по-фина от посланието за конструираността и манипулируемостта на паметта и идентичността. Разбира се, всеки знае за 500-те години на „турско робство“. Дори и когато бъде преведено в нормалното „Османско владичество“, то все пак си остава неизбежният крайъгълен камък на историческото и литературно образование в модерната независима държава – както в България, така и по други места на Балканите.
Въпросът, който се задава тук е: кога [при какви обстоятелства] това знание бива заредено с емоционални компоненти, които го правят взривоопасно? Наивно е да мислим, че това се случва в момента, когато ловки и неприятни политици решат да манипулират „невинните“ и „лековерни“, тоест, по подразбиране прости народи. В края на краищата, посланието за ужаса на робството винаги е било тук, а и във всяко общество винаги съществува някаква крайна интерпретация, както и крайни призиви за действие. Реалният въпрос е не дали паметта и идентичността могат да бъдат манипулирани (разбира се, че могат), а защо човекът чува посланието в определен момент, така че той или тя казва, че е научил/а онова, което винаги е знаел/а, и дори настоява, че това било част от някаква колективна памет и колективна идентичност.
Можем ли наистина да говорим за колективен балкански манталитет, а следователно и за балканска памет, балканска идентичност? „Балканският манталитет“ е една от най-злоупотребяваните митологеми в журналистическия и, по-общо казано, популярен разговор. От него се очаква да намеква за някакво аналитично обяснение на събитията по Балканите, когато реалните анализи изглеждат прекалено трудни или времеемки, за да си струва човек да се занимава с тях. Тази традиция е получила началото си през междувоенния период, когато, след два века на узряване, отличителните черти на възприятията, характеризиращи отношението към Балканите, най-после кристализират в един специфичен дискурс за региона, след Балканските войни и Първата световна война. В хода на следващите десетилетия този дискурс, който аз наричам балканизъм, придобива допълнителни черти, но основните му характеристики вече са на мястото си, и в най-широките си контури той продължава да се пре-предава, придобивайки доминантен обяснителен статус във всички случаи, при които Балканите се появят някъде из новините. През този период „Балканският манталитет“ навлиза като оперативно понятие дори и в много научни изследвания. Това е част от съмнителната академична вълна, свързана с представите за национална психология или онова, което германците наричат Volkscharakterologie. Дори и след отхвърлянето на тази псевдо-научна дисциплина, по-голямата част от изследванията върху „Балканския манталитет“ продължават да се провеждат в етнически направления. Имало е множество опити да се постулира дори лингвистичната основа на някакъв специфичен „Балкански манталитет“, както и съществуването на homo balcaninus.
В един сериозен анализ на методологическите измерения на проблема, Пашалис Китромилидис стига до заключението, че всички антропологически и социално-психологически аргументи в полза на съществуването на някакъв споделен балкански „манталитет“ се превръщат в социологическа метафизика, освен ако успеят да демонстрират по убедителен начин кое е специфично-балканското у тях. Въпреки това недвусмислено отхвърляне на цялата категория, тя продължава да се използва при опитите да се дефинират характеристиките на балканския регион, особено когато бъдат съпоставени с по-широкото понятие „Европа“. Наскоро тя беше използвана при изграждането на един модел на балканския регион като историческо пространство, чрез което да се опише нещото, считано за „особена балканска склонност към [употребата на] митове“. Тези митове, според споменатия модел, включват [мита за] „златния“ пред-османски период, онзи за „турското робство“, мита за чистата и органична нация, за националното възраждане, митът за Косово, мита за хайдутите и онези за [собствената] жертвеност. Накратко, този модел предпоставя съществуването на някаква балканска идентичност, характеризирана от склонност към създаването на митове. Но тук аз бих възразила, че е изключително трудно да се различават тези митове структурно от „златния“ мит за античността, мита за Мрачните векове, мита (и практиката) на Нюрнбергските закони от 1930-те и ius sanguinis[4], мита за Рим (като италианска национална идеология, включващ митовете за Римската република, Римската империя и Папството), мита за битката при Поатие (както онази от осми, така и другата от четиринадесети век), мита за Walküren, както и мита за обсадената от врагове крепост (в случая както с Масада, така и с германската военна доктрина от Първата световна война). Макар и моделът да признава, че много от тези характеристики са специфични не единствено за Балканите, той утвърждава, че спецификата на Балканите е именно един такъв набор от особености, които ги дефинират безпогрешно. Първоначалното допускане за наличието на диахронично стабилна еволюция, която произвежда определен набор от характеристики, в края на краищата води до статичен анализ, в който не се обръща внимание на факта, че тези митове, ако и действително съществуващи и подложени на постоянно пре-предаване, чрез образованието и други културни и политически канали, се разпалват и превръщат в основа за оперативни действия само по време на определени периоди. През последните години това беше случаят с Югославия – една разпадаща се и обхваната от граждански войни страна. Характеристики на изключителната югославска ситуация бяха екстернализирани и, по един напълно неоправдан начин, реторично продадени на политическите класи и по-широката публика като „балкански“. „Балканският манталитет“ и „Балканската памет“ са химерични и безплодни идеи. Съществуват различни видове индивидуални и групови памети на Балканите, но не и някаква единна „Балканска памет“. По същия начин има и примери за колективен манталитет, а на определени моменти може да се говори и за национални манталитети. По време на специфични периоди от време и сред специфични социални групи (като например православното духовенство от осемнадесети век) може да се говори дори за някакъв обхващащ целите Балкани манталитет, но такива примери трябва да бъдат внимателно контекстуализирани и историзирани.
Същото се отнася и до предполагаемата балканска идентичност. През изминалите няколко века най-голямата група, която е успяла да постигне някакъв вид колективна идентичност е била нацията. Наднационални идентичности (като например европейската) са все още вид социален експеримент, в най-добрия случай проект в развитие. Националните идентичности на Балканите, както и по други места, са били дефинирани и са оперирали в противоположност едни на други. Никога обаче не е съществувала някаква обща балканска идентичност. В най-добрия случай понякога е имало случайно-романтични, случайно-неохотни признания за културни прилики, натрупани в хода на вековете – които понякога придобиват формата на защитна обща реакция срещу предписаните отвън идентичности. В края на краищата, Балканите са по-обединено понятие най-вече в умовете на външните наблюдатели.
Може да се говори предпазливо за съществуване на експериментални балкански идентичности (в множествено число) като част от многобройните идентификации на отделните балкански национални идентичности. Както съм се опитвала да покажа, дори и занимаването с името „Балкани“ е проблематичен въпрос в политиките на идентичността от региона. То е варирало от пълно отхвърляне на името като [маркер на] авто-идентификация (в повечето случаи), до двойствено и дори положително използване единствено в случая с българите, и това по специфични географски и исторически причини. Като цяло, всеки път когато балканската идентичност се е дискутирала на Балканите, обикновено нещата са били свързани с различни опити да се посрещне стигмата, но също и авто-стигматизацията. От друга страна, опитите да се хипостазира [утвърди като съществуваща] някаква балканска идентичност, исторически са се оказвали благородни, но утопични политически упражнения – например движението за балканска федерация, осъдено на провал от самото начало, поради вътрешна опозиция, но, което е по-важно, и от външни сили. Ето защо е задължително, при оценката на безпрецедентната реторика от настоящето, призоваваща към конструирането на някакъв положителен югоизточно-европейски манталитет (и особено след бомбардировките на НАТО в Югославия), да се разглеждат внимателно политическите мотивации зад тези призиви, както и политическата и културна цена на проекта. В края на краищата, политиката на идентичността е също толкова форма на социален контрол и политическа мобилизация, колкото и всеки друг вид политика.
Не се опитвам да водя проповед против някаква регионална балканска идентичност. Всичко, което казвам е, че досега тя не е съществувала реално, освен под формата на алтернативни проекти, и със сигурност не и в политическата практика. От друга страна, регионалните идентичности – както предпоставя и самата дума – са по необходимост съпоставени една с друга, дори и ако това не е някакво враждебно отношение. Така че, какво би било отношението на някаква предполагаема балканска идентичност като проект, към някаква друга, предполагаема европейска идентичност – широко приета и желана на Балканите като по-отдалечен проект? И какво означава това, че балканското присъединяване към Европейския съюз трябвало да бъде поставено в зависимост от създаването на балканска идентичност, или поне това се предпоставя като някаква желателна цел? Имали ли сме подобни условия при създаването на средиземноморска, иберийска, скандинавска или балтийска, идентичности? Онова, което поставям под въпрос, е безкритичната увереност, че това би могло да бъде някакво универсално решение, а онова, към което призовавам е по-критично отношение към рецептата.
Но в какво точно виждам нещото, което по-горе вече описах като незаменимата и централна роля на политиците? Не в онова, което може би бихте очаквали, тоест в създаването и насърчаването на някаква нова политическа култура, макар че това, разбира се, е силно желателно. Аз вярвам, че е невъзможно да се откъсне политическата култура от общия процес на обществено подобрение. Но нека бъда по-конкретна и да дам пример чрез онова, което се случва напоследък в Източна Европа. Надявам се, че не окарикатурявам ненужно, но собственото ми впечатление е, че по-голямата част от подкрепата, канализирана през последните десетилетия към различните НПО-та в Източна Европа, беше предназначена да преподава и насърчава културата на демокрация; а също и да преподава и насърчава културата на толерантност към малцинствата в региони, в които тази култура се счита за липсваща, минимална или неприсъща. Вътре в тази последна рубрика обаче се разрасна една истинска надомна индустрия, а именно такава за писане на учебници, и по-точно учебници по история. Това се основаваше на идеята, че новата културна парадигма, разпространявана чрез учебници, ще социализира новото поколение с нови ценности. Всъщност аз не възразявам срещу факта, че доста големи средства бяха заделени за писането на учебници: това даде честно средство за препитание на определен брой зле платени специалисти от академичните среди; освен това то създаде някои полезни интелектуални мрежи за обмен. Но според мен то се основаваше на погрешна интелектуална предпоставка: не е необходимо човек да разполага с чак толкова голяма теоретична подплата, за да знае, че дори и най-добрият учебник, в ръцете на един лош учител, е безполезен (да не говорим, че учителят е и гладен). Но в сила е и обратното: един добър учител може да направи чудеса дори и без учебник, да не говорим пък за лошия учебник, който може да послужи като отличен пример за онова, което просто не трябва да се прави. Публична тайна е (а в страна като България, която познавам най-добре, това е и публичен скандал), че образователната система е почти грохнала. Учителите са не само сериозно недоплатени. Те буквално не са в състояние да оцелеят, при което изобщо не става дума за по-възрастните сред тях, при които действително може да се говори за геронтоцид [унищожаване на възрастни хора]. Миналото лято бях свидетелка на сцена, при която възрастен учител ровеше из боклука, както и на няколко други, при които бивши ученици събираха милостиня, за да помогнат на някогашните си учители. Тук дори не правя опит да заговарям за неща като човешко достойнство и т. н. Говоря за най-обикновен глад. От друга страна – и това е нещо, което чувам достатъчно често – се намират конспиративни теории от сорта: „те, тоест Западът, искат да ни доведат до състояние, при което ще можем единствено да разчитаме знаци, така че да не се пречкаме на северните раси, на германците или скандинавците“. Това, разбира се, е огледалният образ на същия културен фундаментализъм, който се прилага срещу Изтока, само че обърнат наопаки. При което не смятам, че драматизирам нещата или обобщавам прекалено много.
По принцип, посоката, в която бих искала да насоча всичко това е да призова за повече инвестиции в основния човешки капитал на региона не само чрез спорадични и направлявани преливания в НПО-та и изследователски проекти, или чрез съгласувани опити за сближаване на най-високите политически и интелектуални нива. Всичко това е много добре, но ние се нуждаем от сериозни преливания в базисната образователна инфраструктура. В този смисъл това би означавало да се облягаме на една традиция в образованието, която беше много силна и при комунизма (един елемент от неговото наследство, който дори и най-големите му критици намират за трудно да игнорират). Не бих искала да бъда криворазбрана. Всичко това в никакъв случай не бива да омаловажава много полезната поддръжка, която се влива на академично, артистично и журналистическо ниво, и която създава чудесни професионални мрежи, които стимулират интелектуалния и културен обмен. Но тя трябва да отиде по-далеч и по-дълбоко, чак до дъното на онова, което съставлява настоящата криза на образованието в региона. В моята собствена форма на пожелателно мислене аз си мечтая за време, когато някой министър на образованието или културата би имал по-голям авторитет от министъра на вътрешните работи, отбраната или дори външните работи (при което такива министри вероятно ще изглеждат достатъчно важни, за да станат членове на този клуб).
Ще повторя, че тук не се противопоставям на неща като култура или идентичност. Онова, на което се противопоставям, е свеждането на такива сложни, обемисти и пространни понятия, които съдържат много различни, а често и противоположни елементи, до някакви териториално ограничени, едноизмерни и прости, да не кажем опростенчески, проекти. Бих искала освен това да подчертая, че и двете понятия – култура и идентичност – противно на величествените изказвания относно колективния им и дори обобщаващ характер, са в края на краищата индивидуално начинание. Културата е нещо придобито и тя се намира в индивида, а не в групи или територии. Тук бих цитирала един виден филолог, Едуард Сапир: „Въпреки често утвърждаваното безличие на културата, остава си скромна истина, че огромни културни простори, бидейки далеч от това да са ‚носени‘ от някаква общност или група… могат да бъдат открити единствено като особено качество на дадени индивиди, които просто не могат да не отдадат на тези културни блага отпечатъка на собствената си личност“.
След всичко казано, позволете ми да приключа с един прост апел. Някаква единна балканска култура може и да не съществува в моя прочит, а унифицираната балканска идентичност може и да не е най-удачния проект, но особено политиците би трябвало да правят всичко, което е по силите им, за да подпомагат и повишават културата (в най-обичайния смисъл на тази дума), както и да насърчават една идентичност на себеуважение на индивидите, които населяват голямото пространство на мястото, условно наричано „Балкани“.
Реч, произнесена пред Балканския политически клуб – Истанбул, 1 юни 2003
Първоначална публикация в
Journal of Southeast European and Black Sea Studies,
vol.4, No.1, January 2004, 175-185.
[1] По името на Клифърд Гийрц (1926–2006) – известен американски антрополог, привърженик на т. нар. „символна антропология“. Бел. пр.
[2] Град в Североизточна Турция на Черно море, административен център на едноименният вилает Трабзон. Бел. пр.
[3] Вторият по големина град в Румъния. Бел. пр.
[4] Ius sanguinus е юридическото правило, поред което националността се определя от принадлежността към някаква родова (национална) кръвна линия, независимо от териториалното местоположение на субектите. Противоположното юридическо схващане, Ius soli, отдава предпочитание на мястото, където са родени субектите, тоест вътре в териториалните рамки на държавната единица. Бел. пр.
