В защита на космополитизма
През октомври 2016 британската премиер-министърка Тереза Мей изнесе първата си реч пред Консервативния конгрес като партиен лидер. Очевидно стремяща се да улови популисткия дух на гласуването за Брекзит, който свали предшественика ѝ, тя говореше за „онова чувство – дълбоко, угнетително, нека си признаем, често оправдано – с което много хора живеят днес: чувството, че светът работи добре за привилегированите малцина, но не и за тях“. Онова, от което имало нужда, за да се промени това, твърдеше Мей, бил „духът на гражданственост“, който липсвал сред бизнес-елитите, от които е съставена част от нейната партийна база. Гражданствеността, каза тя, „означава ангажимент към мъжете и жените, които живеят около вас, които работят за вас, които купуват стоките и услугите, които продавате.“ След което продължи:
Днес прекалено много хора на важни позиции се държат така, сякаш имат повече общи неща с международните елити, отколкото с хората тук наблизо, хората, на които дават работа, които подминават по улицата. Но ако вярвате, че сте гражданин на света, вие не сте гражданин никъде. Вие не разбирате какво означава гражданството.
Макар че Мей никога не употреби тази дума, беше ясно кого има предвид: така наречения космополитен елит.
Само няколко дни след тази реч аз изнасях лекция за национализма по Би Би Си. Министър-председателката беше говорила в Бирмингам, единственият от петте най-големи британски града, където хората бяха гласували – с най-високите маржове, 50,4% до 49,6% – за Брекзит. Аз пък говорех в най-големия шотландски град Глазгоу, където две трети от населението бяха гласували за оставане в ЕС, точно както и във всяка друга шотландска област. Естествено, някой ме попита какво мисля за коментара „гражданин на никъде“.
Чувах такова обвинение не за пръв път, а няма и да е за последен. Чрез образа на госпожа Джелиби, „телескопичната филантропка“ от романа Студеният дом, Чарлз Дикенс представя по забележителен начин един човешки прототип, който пренебрегва собствените си деца, докато прави планове за подобряване съдбата на обитателите на далечни земи, и чиито очи „имаха чудатата привичка да изглеждат винаги някъде много далеч“, сякаш „не можеха да видят нищо по-близо от Африка!“. Умонагласата, описвана от Мей, предизвиква подобни асоциации: онези за често летящия пътник, който почти не може да различи прозаичните си сънародници през облаците.
Но всичко това е почти точно обратното на космополитизма. Задачата на космополита всъщност е да съумее да се взре както в далечното, така и в близкото. Космополитизмът е експанзивен акт на моралното въображение. Той вижда човешките същества като оформящи живота си чрез постепенно разширяващи се членства: семейство, квартал, [град, държава, свят] – множество припокриващи се идентичностни групи, разширяващи се спираловидно нагоре, докато обхванат цялото човечество. Той изисква от нас да бъдем много неща, защото ние сме много неща. И ако критиците му рядко са били толкова блестящи, то и вярата още никога не е била толкова необходима.
Хора отникъде
Космополитизмът се появява през четвърти век пр. не. е. като акт на предизвикателство, когато Диоген Циникът, който идва от Синопе, гръцка колония на Черно море, за пръв път заявява, че е kosmopolitês. Думата, която изглежда той е измислил сам, се превежда повече или по-малко като „гражданин на света“. Диоген е обичал да подлага на предизвикателства здравия разум на собственото си време – и тази дума изглежда е целяла да предизвика усещане за парадокс: politês означава свободен мъж-гражданин на гръцкия полис, а космосът, разбира се, е цялата вселена. За всички съвременници на Диоген трябва да е било очевидно, че човек не може да принадлежи към космоса по същия начин, по който принадлежи например към Атина. Това е противоречие в определението, също толкова очевидно като „глобалното село“ на Маршал Маклуън, отпреди малко повече от половин век. Селото е нещо малко; глобалното е равнозначно на гигантското. Космополитизмът взема нещо малко и добре познато, и го проектира върху цял един свят на чужденци.
И въпреки това тази парадоксална формулировка е получила изключителна привлекателност по цялата планета. Консервативният популизъм може и да е във възход в Европа, но според едно изследване, проведено през 2016 от Би Би Си, почти три четвърти от запитаните китайци и нигерийци, заедно с повече от половината бразилци, канадци и ганайци – са отговорили, че виждат себе си „повече като глобални граждани“, отколкото като граждани на собствената си страна. Дори и един от петима американци е казал същото.
И все пак в тази концепция за идентичността има нещо подвеждащо. Изследването на Би Би Си предпоставя, че човек би трябвало да измерва относителната важност на глобалните и местни обвързаности едни срещу други, сякаш те непременно трябва да се намират в конкуренция. А това изглежда е погрешен начин да се виждат нещата. В края на краищата, аз, подобно на милиони други хора, съм гласуващ член на поне три политически единици: града Ню Йорк, щата Ню Йорк и Съединените щати. Ако бих бил запитан на коя от тях съм отдаден най-силно, бих бил много затруднен. Същото объркване бих изпитвал и ако към списъка би било добавено метафоричното ми световно гражданство. Тъй като гражданството е вид идентичност, неговото привличане, като онова на всички идентичности, варира с контекста и конкретния въпрос. По време на кметските избори, най-важното е, че съм нюйоркчанин; при изборите за Сената важни за мен са градът, щатът и страната. При президентските избори аз виждам себе си и като гражданин на Съединените щати, и като такъв на света. Толкова много от най-тежките проблеми, пред които сме изправени – от промяната на климата до епидемиите – просто не зачитат политическите граници.
В речта си пред колегите-консерватори, Мей изисква не само чувство за гражданство, но също и за патриотизъм – една обвързаност, която е емоционална, а не просто процедурна. И все пак няма причини, поради които един патриот да не може да изпитва в някои моменти силни чувства относно съдбата на планетата, по същия начин, по който може да изпитва силни чувства и по повод перспективите пред родния град. Управляването на множество гражданства е нещо, което всеки от нас трябва да върши [по неизбежност]: ако хората са в състояние да изграждат силни преданости към даден град или страна, чиито интереси може и да се разминават, то защо би трябвало да бъде объркващо да се говори за преданост към по-широкия свят? Баща ми, Джо Апиа, беше лидер в борбата за независимост на Гана и нарече автобиографията си Автобиография на един африкански патриот; той не виждаше непоследователност в това да каже на децата си, в предсмъртното си писмо, че винаги трябва да помним, че сме граждани на света.
Патриотични космополити
Тази мисъл вероятно е нещо, което баща ми е заел от Марк Аврелий, римският император от втори век, чиито философски размишления винаги лежаха, заедно с Библията, на масичката до леглото му. Марк пише, че за него, като човешко същество, градът и родината са неговата вселена. Лесно е да се отхвърли всичко това като голяма императорска поза, и все пак смисълът на метафората за стоици като Марк е, че хората са длъжни да се грижат за цялата общност, да действат отговорно по отношение на благополучието на всичките си съграждани на света. Това е основната мисъл на космополитната традиция в продължение на повече от две хилядолетия.
Но в тази традиция има и нещо друго важно, и то се разгръща по-ясно при европейския космополитизъм от осемнадесети век: признанието и честването на факта, че нашите съграждани на света, по различните им места, с различните им езици, култури и традиции, заслужават не само моралната ни загриженост, но също и нашия интерес, нашето любопитство. Общуването с чужденци, именно защото са различни, може да открие пред нас нови възможности, така както и ние откриваме нови възможности пред тях. В разбирането на метафората за глобалното гражданство са важни както грижата за чуждите, така и любопитството към тях.
Германският интелектуален историк Фридрих Майнеке изследва съвременния философски произход на тази идея в книгата си от 1907 г., Космополитизмът и националната държава. Чрез внимателно четене на германските интелектуалци от времето на Възраждането до късния деветнадесети век, той показва как възходът на германския национализъм е бил тясно преплетен с една специфична форма на космополитизъм. През късния осемнадесети век Йохан Фридрих Хердер и други мислители-космополити започват да си представят една германска нация, която обединява немскоговорящите населения от десетки [по онова време] независими държави в единен съюз, основаващ се на споделена култура и език, на споделен национален дух.
На модерна Германия е необходим един век, за да постигне тази визия (макар и без немскоговорящите части на Австро-Унгарската империя). През 1871 г. един пруски монарх председателства обединението на повече от две дузини федерални кралства, херцогства, княжества и независими градове. Но както показа Майнеке, мислителите, стоящи зад това постижение, дълбоко уважават националните духове и населенията на други нации. В истински космополитен дух, Хердер почита литературата и изкуството на чужденците. Неговите идеи за националната култура вдъхновяват цяло едно поколение фолклористи, включително и братя Грим, но освен това той пише есета за Шекспир и Омир. Човек може да бъде едновременно и космополит, и патриот; всъщност за великите либерални националисти от деветнадесети век, патриотизмът в крайна сметка е просто средство за космополитизма.[1]. Ето защо Джузепе Манцини, един от водачите на италианското обединение, насърчава съгражданите си да „обхванат в своите привързаности цялото човешко семейство“.
Обичайното днешно клеветничество против космополитите – което е играло централна роля в антисемитската пропаганда при Сталин, в периода непосредствено след края на Втората световна война – е, че те са „без корени“. Това обвинение демонстрира не само морална слепота, но и интелектуално объркване. Отличителна черта на съвременния космополитизъм е честването на приноса на всеки народ към общия хор на човечеството. Тук става дума за споделяне. А човек не може да споделя, ако няма нищо, което да поднесе на общата маса. Космополитите, достойни за това определение, имат коренища, които се разпространяват както хоризонтално, така и в дълбочина; те са всичко друго, но не и без корени.
Има и още една друга черта на космополитизма, която си заслужава да бъде посочена: зачитайки правото на другите да бъдат различни от самите тях, космополитите разширяват това и до правото на не-космополитизъм. Мисълта, че всяко човешко същество има значение – универсализмът в сърцевината на всеки космополитизъм – не е нещо случайно. По този начин космополитизмът е обвързан и с идеята, че индивидите и обществата имат правото да решават за самите себе си множество въпроси за това кое е достойно за уважение, както и много черти на собствените си социални уредби. По-конкретно, много хора ценят усещането за място и желаят да бъдат заобиколени от други, които говорят познат език и следват порядките, които възприемат като собствени. Тези хора – които британският журналист Дейвид Гудхарт нарича „Някъдешни“, за разлика от „Всякъдешните“ – имат пълното право да оформят един социален свят, който им позволява тези неща, който им гарантира пословичните удобства на дома. И ако те биха искали да поддържат тези удобства като държат далеч от себе си хората, различни от тях, или културния внос от другаде, то това е тяхно право (при условие, че се спазват някои морални основи на недискриминацията).
Проблемът разбира се е в това, че тези некосмополитни хора живеят в общества заедно с други, които мислят различно от тях. Те трябва да живеят заедно с космополитите, също както космополитите трябва да живеят с тях. Освен това обществата имат морални и законови задължения да допускат поне някои чужденци – онези, които са заплашени от преследване и смърт. Тези задължения са споделяни от общността на народите, така че тежестта трябва да бъде разпределена справедливо. Но всяко общество трябва да допринесе с нещо за посрещането на нуждите.
Фактът, че локалистите живеят в едни и същи общества с космополити, в страни, които имат задължения към хората, търсещи убежище, ограничава начините, по които локалисткият лагер може да постигне удобствата на дома. Но наличието на локалисти също ограничава нещата, които космополитите могат да вършат. Демокрацията е нещо, при което се зачитат легитимните права на всички граждани и се търсят начини за разумното им съвмещаване, доколкото това е възможно.
Игра на фаворити
Ако национализмът и космополитизмът, далеч от това да бъдат несъвместими, са всъщност взаимно преплетени, то как е възможно космополитизмът да се превърнал в такова удобно плашило за онези, които, подобно на политическия стратег Стив Банън, се опитват да се съюзят с духа на национализма? Една от причините е в това, че някои хора [считащи себе си за истински космополити] предявяват крайни изисквания към космополитизма. Те често са били съблазнявани от следния начин на мислене: ако всеки човек е важен, то всички трябва да имат еднаква важност, и ако това е вярно, то всеки от нас има едни и същи морални задължения към всекиго. Частичната привързаност – в полза на онези, с които сме свързани по кръв, култура или територия – може да изглежда морално произволна. Реалният враг на онези, които се тревожат от „гражданите на никъде“ е не разумният космополитизъм, а една по-различна идея, понякога прегръщана от хора, наричащи себе си „граждани на света“ – а именно, че е погрешно човек да бъде по-силно привързан към собственото си място или народ, [отколкото към което и да е друго].
Нещото, което „безпристрастната“ версия на космополитизма не успява да разбере е, че фактът на еднаквата важност на всички, от гледна точка на универсалния морал, не означава, че всеки от нас има едни и същи задължения към всички. Аз изпитвам особено силна привързаност към моите племеннички и племенници, която не обхваща непременно и вашите племенници и племеннички. Всъщност според мен би било морално погрешно да не предпочитам роднините си, когато става дума за разпределението на ограничените ми ресурси и внимание. Означава ли това, че в такъв аз трябва да ненавиждам вашите племеннички и племенници, или да се опитвам да оформям света в техен ущърб? Със сигурност не. Аз съм в състояние да разпозная законните морални интереси на вашето семейство, като в същото време обръщам специално внимание на собственото си. Не че моето семейство има по-голяма [принципна] важност от вашето; просто то е по-важно за самия мен. И да се изисква от хората да обръщат специално внимание на собствените си близки е „единственият смислен начин да се върши добро“, както веднъж е казала голямата космополитна философка Марта Нусбаум.
По правило ние сме по-силно привързани към тези, с които сме израснали и с които живеем живота си, отколкото към онези, които се намират извън семейството ни. Но заедно с това можем да предпочитаме хората, с които споделяме проекти или идентичности, и една от специфичните черти на човешката психология е, че сме способни на интензивни чувства, свързани с идентичности, които са споделяни с милиони или милиарди непознати. Всъщност тази характеристика е очевидна при онези форми на национализма, които не насърчават уважение към други нации – за разлика от Хердер – а вместо това се взривяват в изблици на неприязън и ксенофобия. Тази страна на национализма се нуждае от опитомяване, а космополитизмът е един от начините за нейното овладяване. Но е абсурдно да се пропусне и другата страна на национализма: неговата способност да обединява хората в проекти като създаване на социална държава или изграждане на общество от равнопоставени хора.
Глобална политика на идентичността
Отвъд обвинението, че космополитизмът е несъвместим с национализма, едно друго възражение срещу него е, че човечеството като цяло е нещо твърде абстрактно, за да може да породи мощно чувство за идентичност. Но мащабът просто не може да бъде проблем. Има почти 1.4 милиарда китайци, но въпреки това тяхната китайска идентичност е реална сила при оформянето на животите и политиките им. Модерната национална държава винаги е била прекалено голяма общност, за да могат членовете ѝ да се срещнат лице в лице; тя винаги е била поддържана не от буквално спътничество, а от въображаема идентификация. Космополитите просто разширяват въображението си още малко по-надалеч – и, вършейки това, те не са принудени да се разделят с корените си. Гъртруд Стайн, родената в Питсбърг, израснала в Окланд писателка, която е живяла в Париж в продължение на десетилетия, е имала право, когато е казала: „„Каква е ползата от корените, ако човек не може да ги вземе със себе си?“
Да се говори за глобално гражданство не означава противопоставяне срещу местното. Баща ми, самоопределящ се гражданин на света, беше дълбоко обвързан с политическия живот на родния си град, Кумаси, столицата на старата империя на Ашанти, с принадлежността си към която той се гордееше. Освен това беше активист на Организацията за африканско единство (която по-късно се превърна в Африканския съюз). Служеше на страната си, Гана, в ООН, в която също вярваше страстно. Обичаше традициите, поговорките и народните приказки на Ашанти, но също и Шекспир; като юрист, той се възхищаваше на Цицерон, когото цитираше под път и над път, но също и на Търгуд Маршал и Махатма Ганди. Слушаше музиката на Беси Смит (африканско-американската „императрица на блуса“), Софи Такър (родена в Украйна кабаретистка) и Ум Култум (египетски певец), но припяваше заедно и с песните на английското дуо от музикалния театър, Гилбърт и Съливан. Никое от тези неща не му беше попречило да се присъедини към ганайското движение за независимост, да служи в националния парламент на Гана или да положи основите на безплатната адвокатска помощ в страната. Той разбираше, че онова, което Мей нарича „обвързаностите и задълженията, които правят нашето общество да функционира“ са както глобални, така и локални. Виждаше, че тези задължения съществуват не само в родната му страна и град, но също и на международната сцена. Разбираше много добре онова, което този толкова английски поет, Филип Ларкин, беше нарекъл „важността на [вечното] другаде“.
Хората, които отричат важността на „другаде“ са се оттеглили от света, където най-големите предизвикателства и заплахи трябва да бъдат посрещнати от общността на нациите, с истинско чувство за задължение, надхвърлящо отделните граници. Днес нивата на въглеродния двуокис в атмосферата се намират на най-високата си точка от 800.000 години насам. Окисляването на океаните се влошава с всяка изминала година. И, според ООН, през 2017 г. по света е имало почти 260 милиона мигранти, много от тях бягащи от войни и потисничество в Африка, Близкия Изток и Азия.
Тъй като популистките демагози по света използват експлозията на икономическото недоволство, опасността е политиката на ангажираност да отстъпи пред политиката на оттегляне. Един успешен космополитизъм трябва да държи погледа си фокусиран както върху близките, така и върху далечните въпроси, да насърчава политически системи, които са добри и за локалистите. „Всякъдешните“ трябва да разширят загрижеността си и до „Някъдешните“. Но да забравим, че всички ние сме граждани на света – един малък, затоплящ се, силно уязвим свят – би било безразсъдно отпускане на бдителността. „Другаде“ още никога не е било толкова важно, колкото е днес.
[1] За Хердер и останалите ранни теоретици на немския национализъм е било невъзможно да си представят, че идеята за национално обединение въз основа на общ език и култура много скоро ще се окаже колкото включваща (за съгражданите от немски произход), толкова и изключваща (за всички останали), с което ще се превърне в сериозна пречка за по-нататъшното развитие на немския народ и култура – за разлика от идеята за национално обединение по чисто граждански принцип, тоест по признака на съвместна принадлежност към една и съща национална единица, без оглед на произход и език (какъвто е случаят с повечето от англосаксонските концепции за национално обединение). По-късната история на Европа и катастрофалното разрешаване на този първоначално теоретичен спор, в хода на две световни войни, показват ясно коя от двете концепции е по-способна на развитие и продължаваща привлекателност дори и във времена на всеобщо глобално смешение на езици, култури и народи, каквото е нашето. Бел. пр.