Интервютата с Петер Хандке са като разходка по теснолинейка. Човек би искал да поговори с поета за освежаващо-езотеричните тънкости на поезията му, за дълбоките усещания при напипването на подходящите думи или за събирането на гъби – нещо, на което Хандке се отдава страстно. Но откак застана на страната на Слободан Милошевич, който избегна осъждането си като военен престъпник единствено чрез преждевременна смърт, върху внушителното дело на този езиков артист полегна силно затъмняваща сянка.
„Хайде да седнем в градината“, казва той меко, докато ме пропуска през синьо боядисаната порта – вече малко треперлив, лицето му леко износено, един отлежал младеж в сини дънки, бос и загорял. От близо шестнадесет години насам той живее в парижкото предградие Шавил, заобиколен от шумни съседи, незабележимо, почти скромно. Ежедневните разходки из близката гора, която се простира чак до Версай, го успокояват.
Наскоро бил преминал към преустроената Сръбска православна църква, разказва ми той, докато обикаляме едноетажната къща. Понякога посещавал църковната служба в Париж. Гордо показва лично засаденото лешниково дърво, което се извисява над покрива. Стаите изглеждат отдавна непочиствани. Втората му съпруга, френската актриса Софи Семен, живее в града с дъщеря си Леокади. „Говорим по телефона всеки ден – казва Хандке, – или се срещаме за вечеря в някой ресторант“.
Любовни истории? Вече отдавна не. Последната му заигравка ([актрисата] Катя Флинт) е отпреди години. „Мераците отслабват с възрастта, за щастие.“ Хандке слага на масата гарафа с вода, в която е изцедил лимон. По-късно пием бяло вино. Спокоен, почти весел, след като е отметнат югославският въпрос, той се впуска в приказки за стария си „враг“ Марсел Райх-Раницки, папата на немската литературна критика, който го вбесява от десетилетия насам.
В публикувания през 1984 разказ „Учението на Сент-Виктоар“ Хандке го сравнява с куче, от чиито зъби капе лига. От това Райх-Ранички се почувства не само наранен, но и някак силно заплашен[1]. Можете да прочетете това сами. А що се отнася до симпатиите на поета към сръбския диктатор, те ще си останат завинаги като историческа забележка под линия. А войната му срещу литературния критик, водена чрез оръжията на изкуството, ще остане в историята на литературата.
* * *
Интервюиращ: Преди двадесет години[2] планирахте да прекарате края на живота си в самостоятелно изграден старчески дом, да играете карти с приятели и да гледате през прозореца към младите момичета, минаващи отвън.
ПЕТЕР ХАНДКЕ: Може би е малко рано за това.
През декември ставате на шестдесет и пет.
Хм, да, човек се чувства… Как се казва това? Ограничен. Възрастта води до все повече неуверености. Не знам дали ще е толкова весело, колкото си го представях.
За мнозина сте обект на омраза, откакто започнахте да се застъпвате за обвинения като военен престъпник югославски президент Милошевич.
Страхувах се, че ще започнете с това.
Хората ви отбягват по улицата.
За известно време беше точно така, да. Получавах и обидни писма, както и заявления от книжари, които ми пишеха, че никога повече няма да продават книгите ми. Но не се оплаквам. Мисля, че е странно. И все пак никога не съм се чувствал като изгнаник. Мислех си просто, че така е правилно.
Нападали ли са ви и физически?
По време на последното ми литературно четене пред франкфуртския Шаушпилхаус ме очакваше група от протестиращи босненци, с ковчези. Редакторът ми каза: Не отивай там! Аз обаче отидох и им казах да ми дадат адресите си, бих искал да ги посетя. Те бяха напълно объркани.
В интервю за хърватския седмичник „Глобус“ сте обявили, че искате да напишете роман за Милошевич.
Глупости!
Отишли сте на погребението му в Позаревац, за да се вдъхновите от атмосферата на мястото, където е роден.
Тотални глупости! Цялото интервю беше измислено. Тук имаше една журналистка, хубавичка такава, която още в началото ме попита как мога да се чувствам съгласен с разрушаването на Дубровник. Но Дубровник не беше разрушен. Бомбардирани бяха само покрайнините му. В стария град може би са паднали само няколко керемиди, което е вече достатъчно лошо.
Какви бяха истинските причини за посещението ви на гроба на Милошевич?
Това може да се прочете.
Искали сте да се сбогувате със страната, на която той беше последен президент.
Точно така.
В погребалната си реч [за Милошевич], Вие казахте: „Гледам. Слушам. Чувствам. Спомням си. Затова и днес съм тук, близо до Югославия, близо до Сърбия, близо до Слободан Милошевич“.
Аз също бях възмутен от това как се съобщаваше за смъртта му в медиите. Трябва да внимавам, да не говоря с гняв, когато си припомням какво пишеше например Ерик Фоторино, който междувременно стана редактор на Льо Монд. Той цитира португалския поет Фернанду Песоа, който в своята „Книга на безпокойството“ казва, че сърцето, ако би могло да мисли, би спряло на място. Така че Слободан Милошевич сигурно е започнал да мисли, когато в затворническата килия сърцето му е престанало да бие. И тогава си помислих, че да се използва един велик поет, за да се уринира върху нечия смърт, това е най-лошото, което може да се направи. Тези хора, които се обявяват за приятели на поезията, са само нейните най-лоши врагове.
Да, но …
Никакво „но“!
Наричате се приятел на Сърбия. Репортажът ви за едно пътуване из страната носи подзаглавието „Справедливост за Сърбия“. Но именно самият сръбски народ свали Милошевич и доброволно го предаде на Трибунала за военни престъпления в Хага.
Той изгуби изборите. Това, че беше предаден, си остава вечен срам за Сърбия.
Сръбската писателка Биляна Срблянович казва, че си нямате идея. Милошевич е разпореждал убийства на хора от опозицията директно на улицата.
Това изобщо не е вярно. В Югославия имаше напълно свободна преса. Но имаше и икономическото ембарго на Запада, което от само себе си създаде мафиотски структури. А тези мафиотски групи започнаха война помежду си. Как всичко това може да се свърже с Милошевич?
Просто питам.
Да се твърди нещо подобно е безсрамие. По време на войната на НАТО срещу Югославия това момиче беше получило поръчение от Шпигел, едно списание, което поддържаше тази война, да води дневник. И тогава тя пишеше, докато бомбите се сипеха, че изобщо не било опасно, само тук-там се разливала по някоя чаша. А всъщност в тази война загинаха над хиляда сърби. Тази жена е западна курва. Така аз наричам това.
Тя пишеше, че съжалява задето, вместо да говорите на погребението на Милошевич, не сте взели участие, със свирка, в контрапротестите в Белград, които целяха да сигнализират, че Сърбия не скърби.
О, тази свирка тя може да си я…
Моля, моля?
Нищо.
Защо не довършите изречението си?
Можете да сложите накрая три точки.
Много от сърбите сега се дистанцират от вас.
Да, но това е нормално. Във всяка страна има такива и такива.
Откъде получавате информацията си?
За какво?
Че Милошевич не е отговорен за тези убийства.
Е, аз самият съм от мафията. И съм платен от сръбските тайни служби.
Шегувате се.
Ни най-малко. Купих си нови обувки с тия пари. Но нека да престанем с това! Слободан Милошевич не беше големият негодник, какъвто направиха от него. Вижте какво пише Изетбегович, бившият президент на Босна и Херцеговина, в книгата си „Ислямската декларация“! Там той проектира ислямска религиозна държава. Още по-лоши неща се чуват от бившия хърватски президент Туджман, този фашист. Това са истинските злодеи. Но тях Западът подкрепи.
Истинските престъпници са западните политици, които чрез признаването на [независимостта на] Словения и Хърватия насърчиха разпадането на Югославия, особено тогавашния германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер. Така смятате Вие.
Да, все още кипвам, когато говоря за това. И до днес съм страстно замесен в този въпрос. Точно така е. Може и да е болест. Но има далеч по-лоши болести от моята Югославия.
Социалистическа Югославия, която обединяваше най-различни народи и религии, беше вашият политически идеал.
Е, почти, може да се каже. Много ми харесва думата „почти“. Това беше почти идеал за това какво може да бъде държавата. Самият аз съм сравнително социалистически настроен, може би заради произхода ми, който беше доста беден, а и защото дължа на австрийските социалисти това, че като студент получих стипендия. По онова време възприемах това почти като подарък, глупакът аз.
Ах!
Днес вече е напълно забравено, че югославският социализъм беше напълно различен от съветския. Това беше утопичен социализъм. Въпреки че при Тито също бяха извършени много неправди, от това можеше да стане нещо, ако в края на краищата последната дума не принадлежеше винаги на икономиката. Е, там също спечели капитализмът. От един културен пейзаж, който силно обичам, от т. нар. Централна Европа, беше направена политическа идея. Това беше грешката. Дори и днес много сърби искат да бъдат част от тази Централна Европа, като през цялото време играят валсове. Ужасно е. Ужасно!
Но нали сам казвате: „Обичам икономиката“.
Това го казах пред Neue Züricher Zeitung.
Капиталист ли сте станал?
Ами ако така ви харесва… Но това не е вярно. Всички съществителни, които завършват на „ист“, не ме касаят. Аз съм приятел на глаголите. Щом само приложите някакво съществително към мен, това вече е погрешно. Можете дори да изтриете думата „автор“ или „писател“. Не съм писател, но пиша, писал съм, ще съм писал.
В романа си „Загубата на картината“ описвате парите като нещо живо.
Да, купуването продаването, обменът на пари. Когато в края на деня ми липсва въздух, вечерта или в късния следобед, понякога се насилвам да си купя нещо – гума за изтриване, крем Нивея, конец, червена нишка…
Значи си купувате нещо, макар че изобщо не ви е необходимо?
Случва се, да. Това е нещо, което ме съживява, когато ме затисне меланхолията.
Страдате ли от депресия?
Не, меланхолията си е меланхолия. Това е дума, която не може да бъде заменена с никоя друга, така както една роза си е роза.
Меланхолията ви е съпътствала цял живот.
Да. Такава е природата ми. Като дете винаги исках да бъда меланхолик. Исках да седна на някой камък и никога повече да не стана. Но досега не съм успявал. Меланхолията е нещо друго. Това е нещо временно, почти временна парализа.
Опитвали ли сте някога да се борите срещу нея с хапчета?
Известно време вземах едно такова лекарство, казва се „Транксилиум“, предписа ми го един лекар от Залцбург, докато пишех книгата си „Бавно завръщане“. Тогава се страхувах до смърт, защото страдам от сърдечна недостатъчност. Непрестанно чувах как сърцето ми прескача. Е, това не престана с това лекарство, но поне съзнанието ми се доразви. Все още чувствах сърцето си, но си мислех, че е нечие друго.
Вие имате не само сърдечен дефект …
Какво друго имам?
Вие сте далтонист.
Далтонист съм само за червено-зелените-цветове. Може би това прави останалите цветове още по-наситени.
Като например при „другояче жълтия кадаиф“ на пазара в Белград, който описвате в пътеписа си от 1996 г.
Да, жълтото виждам добре.
Но как тогава можехте да разпознаете ягодите по склоновете на Сребреница, мястото на най-жестокото военно престъпление след Втората световна война?
Това бяха балкански ягоди, те са особено червени. От друга страна, трябва да се наведа доста ниско, за да успея да различа дивите ягоди в градината си.
Описанието на кадаифа и ягодите в една опустошена от войната страна по-късно ви беше вписано в сметка.
Да, това ме изненада. Не бях подготвен за него. По онова време имаше само този тоталитарен журналистически език, който не ме устройва. Винаги се казва, че поетичният език е изкуствен. Но в интерес на истината това е единственият неуреден език, когато е налице чувство. Просто имах няколко случая на дълбоки чувства по време на това пътуване.
Не ви обвиниха в поетичност…
напротив, напротив, другояче жълтите яйца или кадаифа, цъфтящите дървета, горско-тъмният мед …
Хората се дразнеха от съдържанието.
Това дойде чак по-късно.
Може би е трябвало да…
Сега съвети ли ще ми давате?
… да говорите за ужаса.
Не приемам непоискани съвети.
Още през 1979 г. в речта си по повод приемането на наградата „Кафка“, Вие заявихте: „Докато се опитвам да открия формите на истината, аз се намирам в търсене на красотата, на разтърсващата красота, на шока, идещ от красотата“.
Вижте, понякога в речите си казвам нещата програмно, тоест по начини, които повече не бих използвал. Други са си противоречили много повече, Брехт например. В сравнение с Брехт аз съм, както казват в Австрия, просто „будала“.
Описанието на красивото продължава да си остава програмно за Вас.
На проблемно-красивото, да. Трябва да боли, разбирате ли? Ако красивото не боли, можете да го купите. Човек трябва да почувства съществуването в онова, което пиша, животът и смъртта, преходността и безсмъртието. Колкото по-красиво, по-дълбоко и вярно е нещо, толкова по-болезнено е то. Боли ни да знаем, че трябва да умрем, че някой ден може и да не бъдем повече в състояние да четем или обичаме, или да търсим гъби.
Може би в отвъдното има и гъби.
Ама че глупости! Отвъдни гъби!
В последното ни интервю ме нарекохте „идиот“.
Друго и не заслужавате.
Днес обидите ви не ме притесняват, защото знам, че не го мислите така, както го казвате.
Не съвсем, имате право. Има нещо в мен, един вид братство, което не мога да изживея истински, тъй като пиша. Преди, когато бях на тридесет, четиридесет години, бях понякога доста злонамерен. Не че съм искал да унищожа някого, но при всички случаи да го отблъсна от мен. Но тогава пък другият искаше да ме унищожи, и то заслужено.
За кого говорите?
О, да оставим това!
Сигурно говорите за Марсел Райх-Раницки, вашия „враг в Германия“?
Нямам врагове.
В книгата си „Моята година в залива на никого“ го наричате така.
Но това е толкова безинтересно. Оставете ме на мира с този еснаф! Радвам се, че отдавна не ми се е налагало да мисля за този нещастник.
Той смята, че искате да го убиете.
Никога не съм казвал „убийство“. Това го е изпуснал писателят Ролф Дитер Бринкман, през шейсетте години. По време на дискусия с този човек той е казал, че би искал да го застреля с картечница.
Казахте само, че няма да съжалявате, ако Райх-Раницки умре.
Все още не бих.
В крайна сметка той все пак ще ви надживее.
Да, защо не? Желая му всичко най-добро.
Познавате ли го лично?
Веднъж го срещнах на панаира на книгата във Франкфурт, когато бях там за последен път. Мина покрай мен и каза: „Господин Хандке, как върви бизнесът?“ Оттогава насам питам за същото всички, с които се срещам.
Сега пък ви питам аз.
Искате ли да ми дадете десет евро?
Когато миналата година ви беше обещана наградата Хайне, дотирана с петдесет хиляди евро, но след това ви беше отказана от градския парламент в Дюселдорф, първоначално се съпротивлявахте.
Да, исках тази награда.
От парите ли имахте нужда?
Нека да помисля …
Матиас Матушек попита в „Шпигел“ дали не сте „финансово нуждаещ се“.
Това ме ласкае.
Защо?
Защото е хубаво, когато някой мизерства. Добре сега, сериозно, като дете и юноша изпитах на собствения си гръб какво означава бедността – и страхът, че отново мога да стана беден, винаги е играл определена роля в живота ми, защото не искам да бъда издържан нито от жена, нито от някой издател, както се случи с Волфганг Кьопен. Когато той не пишеше нищо повече, трябваше да разчита на Зигфрид Унзелд, който да го финансира. Всеки път, когато посещавах Унзелд, той се оплакваше по леко хумористичен, но и притеснен начин, че трябвало да плаща на Кьопен. И тогава си помислих, „не искам да свършвам по този начин“, та сключих застраховка „живот“ и, откак навърших шестдесет, получавам пенсия. Това са хиляда евро на месец. С тях мога да предотвратя най-лошото.
Защо не запазихте петдесетте хиляди евро от алтернативната награда Хайне, инициирана от [берлинския театър] Berliner Ensemble?
Това си беше ясно от самото начало.
Предадохте парите на един сръбски анклав в Косово.
Да, но това не засрами ни най-малко хората, които преди това бяха писали, че ме интересувала единствено паричната награда. Изглежда, че в определени органи, като например Шпигел, срамът – ако човек варира последното изречение от „Процесът“ на Кафка – не е нещо, което може да оцелее[3].
През 2005 г. бяхте казали, че никога повече няма да приемете награда.
Да, така е.
Но защо тогава все пак приехте наградата Хайне?
Вероятно наистина съм искал парите. Но сега вече съм твърд: отсега нататък няма да приемам никаква награда.
Кой знае …
Коя друга имате предвид?
Нобеловата.
Да, но тогава моля да бъде едновременно за физика, мир и литература. И трите заедно, това би било чудесно. Не, шегата настрана, мисля, че Нобеловата награда, поне онази за литература, вече отдавна няма никакво значение. Би трябвало парите да се върнат обратно на Нобелова фондация и да бъдат използвани за правене на оръжия, както си е било първоначално.
Шегувате се, но вътре в себе все още сте огорчен.
Така ли?
Франк Ширмахер писа във Frankfurter Allgemeine Zeitung, че било „окончателна форма на социален демонтаж“ да ви откажат отново наградата Хайне.
Да, но FAZ е вестникът, на който всичко това се дължи, на първо място. Отначало предизвикаха оттеглянето [на наградата], а след това се отдръпнаха най-лицемерно и си заиграха на демокрация. Моят приятел, издателят Михаел Крюгер, ми каза наскоро, че този вестник винаги иска да има право …
Също като Вас!
(Взема лъжица от масата, за да я използва като снаряд, но след това я слага отново): Исках да кажа, че този вестник винаги иска да има право, а след това върши една неправда след друга.
„Зелените“ възразиха особено остро срещу връчването на наградата за вас.
Да, защото са напълно некултурни. Никой от тях не е читател, почти никой. Или четат стратегически. Има такива хора, които четат някоя книга и, щом само приключат, хоп, нея вече я няма, сякаш четенето е някакъв вид ликвидиране или отстраняване на книгата.
В интервю за австрийското списание News вие казахте, в намек за изречението на Берт Брехт „Утробата е още плодородна / от която изпълзя това“, че според вас онези, които изпълзяват днес, са не радикалите отдясно, а, цитирам: „Зелените, онзи тип, бундесканцлерът и министърът на бомбите.“ С това имахте предвид Герхард Шрьодер и Йошка Фишер.
Казах това, защото Милошевич беше сравнен с Хитлер и се говореше за сръбски концентрационни лагери. Но историята не се повтаря. Ужасното винаги придобива нови форми. Плодородната утроба не винаги ражда едни и същи привидения; днес ужасното се появява по други начини; то е мъркащо и сладникаво, и хуманитарно, и постоянно с думата „демокрация“ или дори красивата дума „зелено“ на уста. Това се опитвах да кажа.
Чувствате ли се неразбран?
Това не е само неразбиране. Това е …
Омраза?
Да, поетите са мразени отдавна.
Това биха били хубави последни думи.
Искате ли да изпиете чаша вино с мен?
Бих искал да ви разкажа за едно преживяване, което имах с вашия „враг в Германия“.
Е, междувременно мога да послушам вятъра.
В едно интервю, което проведох преди няколко години с Марсел Райх-Раницки, той изглежда през цялото време очакваше един конкретен въпрос. Но аз не го намирах. И накрая той не издържа: много го мразели в Германия, защото бил евреин. Бил заобиколен от антисемити, сред които вероятно би броил и Вас.
И какво, свършихте ли?
Не, исках само да кажа колко абсурдно би било да ви смятат за антисемит.
Разбира се.
В романа ви „Китаецът на болката“ героят убива неонацист, който рисува със спрей свастики по стволовете на дърветата. „Този знак – пишете Вие – е грозното изображение на причината за цялата ми меланхолия“.
Да, геноцидът срещу евреите е основният шок в живота ми. Искам да ви разкажа една история, за която вашият опит с този човек …
Райх-Раницки …
… леко напомня.
Малко след като публикувах книгите си за Югославия, на власт в Австрия дойде правителството на крайно дясната партия на Хайдер и консервативната АНП [Австрийска народна партия], а във Франция, където живея от дълго време насам, съществува стара враждебност срещу Австрия. Има вражди между народите, които продължават с векове, а австрийският народ беше включен в отхвърлянето на австрийското правителство, сякаш там не е имало никой, който се е противопоставял на това правителство. По онова време казах в интервю за френски вестник, „след като бомбардирахте Белград, сега можете да бомбардирате и Виена“. Та значи, изведнъж станах патриот. Има разлика между патриотизма и национализма. Патриотът реагира само когато страната му е нападната.
Реагирали сте по ироничния си начин.
Не, това дойде от един определен гняв. Мислех си, тия шибани французи нищо не разбират. Нито един европейски народ не е толкова невеж, колкото французите, с изключение на някои отделни сред тях. И тогава усетих, че като австриец имам и патриотична жилка. Но след това писаха, че съм бил съюзник на Йорг Хайдер, което е също толкова нелепо, колкото и да ме смятат за антисемит.
Каквото и да кажете, все ще ви навреди.
Да, странно.
Как мислите, коя е причината, поради която продажбите на книгите на Гюнтер Грас се само се увеличиха, когато той призна, че в младостта си е бил член на Waffen-SS?
На това трябва да ми отговорите Вие[4].
Нарекоха изповедта му „самооправдателна“, а самия него – „срам за писателите“.
Да, но имаше време, в което изпитвах силна симпатия към него. Грас е бил гений още на тридесет години, което аз никога не съм бил. Много рядко се случва някой да успее да улови света толкова добре. Всъщност светът е уловил него, това е начинът да се каже това. Но по-късно той просто имитираше този подход, отново и отново, а това е дори по-лошо от това човек да спре да пише. Той никога не се е променял. Художникът е само тогава образцов човек, когато в творбите му може да се разпознае как се променя животът. Той трябва да премине през три, четири, понякога силно болезнени трансформации. Това може да се научи много добре от Гьоте. А от Грас не може да се научи нищо. Чрез бързите си успехи той стана официална фигура в Германия, а след това само имитираше себе си.
Вие успяхте да избегнете това.
Да, това успях да избегна. Не съм публична личност. Аз съм идиот в гръцкия смисъл на думата, някой, който не принадлежи към нищо. Никога не успявам да намеря мярата за това как да се отнасям в публичната сфера към факта, че съм писач, макар че и сам бях разглезван от успехи в продължение на дълго време. Но пък за това се чувствах почти виновен. В кореспонденцията си с поета Никола Борн използвам думата „извинение“. Когато за първи път получих хиляда марки за едно литературно четене, се чувствах почти засрамен.
Е, не се възгордяхте.
Ами не съвсем, имаше поне няколко момента, в които се чувствах опасно приповдигнат и бях започнал да се губя в един вид мегаломания, в усещането, че съм нещо съвсем уникално. По това време изръсих пред Бруно Ганц глупавата фраза: „Аз съм страхотен писател“. Но за това бях наказан своевременно – малко след това почти изгубих езиковата си способност. Така де, поне веднъж бях треснат от небето.
В последната ви пиеса „Следите на изгубеното“ се казва: „Винаги съм искал да бъда герой … И какво стана от мен? Ловец, който вече дори не може да удари. Убиец, който е прекалено плах, за да убива. Луд без жертви, човек изгубен, поплювко, кресльо откъм периферията.“
Да, това са преувеличения. Като писател човек трябва да заостря нещата, а тогава думите му се превръщат в лесна плячка за всевъзможни журналисти, които ги обръщат срещу него.
Не сте искали да бъдете герой?
Напротив, разбира се, че винаги съм искал да бъда герой.
„Дали не съм просто някой, който възвеличава себе си?“ питате в автобиографичната си книга „Моята година в залива на никого“.
Това не е автобиографична, а епична книга, а всеки епос е игра едновременно на разширяване и на стесняване. Не съм Омир, нямам Одисей и нямам Троя. Мога да разказвам единствено проблематичния или другояче вълнуващия, или различно-жълтия епос на мира, разбирате ли? Веднъж написах пиеса, която се казва „Над селата“. В нея има едно абсолютно безумно изречение: „Вечният мир е възможен.“ От една страна, това е пълна глупост, но от друга, това изречение се връща при мен отново и отново. Имам нужда от него. Долетя до мен откъм тъмнината като плод, който ме подхранва. Всъщност едно такова изречение изобщо не може да се изрече; аз го казах само веднъж. Моят начин на писане не е директен, а се превръща все повече в някаква форма на заобикаляне. Аз съм заобикаляч, почти само скицировач. Заобикалям отдалеч онова, което искам да кажа, защото знам, че не може да се каже така, както го искам. Но поне онзи път го казах.
Като утеха?
За бога, не! С думата „утеха“ можете да ме прогоните начаса. Литературата няма нищо общо с утехата. Онова изречение просто ми долетя. Наскоро ми се случи нещо много странно, беше на Мариахилферщрасе във Виена. Беше рано сутринта и изведнъж си помислих, че всички хора, които идват насреща ми са красиви, че имат красиви очи. Беше точно същата тъпотия като фразата за вечния мир. Но въпреки това ме налетя. Единственото, което има значение в литературата е това налетяване. Всичко останало е само прищявка.
Казвате това с такава увереност.
Вие май се будалкате с мен?
Човек винаги се страхува, че казва нещо грешно, когато говори с вас.
Хм, надявам се! Вече съм раздразнителен човек. Раздразнителността ме прави от една страна мрачен, което може да стигне и до пренебрежение, но от друга страна тя ме кара да се отварям за красивото, което другите може би са пренебрегнали.
В интервю с Петер Хам сте казали, че добрият писател трябва да бъде и добър човек.
Точно така. Или по-добре: писателят трябва да въздейства добре. Не е задължително да прави добро. Но той трябва да въздейства добре, точно както едно нещо ни въздейства добре. Една книга ни въздейства добре. Един човек може да въздейства добре, дори и когато не върши нищо добро. Доброто въздействие е моят идеал.
Но не можете да го достигнете.
Напротив, напротив. Доброто въздействие е моята професия.
Никога не бих бил толкова сигурен в това, кое въздейства добре на другите.
Не говоря за Вас. Та Вие не въздействате добре…
Може ли да се смея?
Вие сте просто безделник.
Изненадан съм, че ви смятат за човек, лишен от хумор.
Аз също. Защото не е вярно. Е, не съм изключително остроумен човек, това би било ужасно. Истинският хумор е съпътстващо явление на трагичността, също и на отчаянието. Ако хуморът е само смешен, той ме натъжава до смърт.
Обичате ли да живеете?
О, да!
Винаги?
Когато имам чувството, че живея, то обичам да живея. А инак, да се живее е просто задължение, така мисля.
Бихте ли искали да живеете вечно?
Това да, ако останат умът, копнежите и мечтите. Защо не? Но човек не трябва да си го представя, по същия начин, по който например се пазя от това да си представям какво идва след живота. Когато умря предишният папа, онзи полският, който умря доста публично, аз си мислех, ухаа, тоя сигурно ще бъде доста слисан. Също при него почувствах, че след смъртта не идва нищо. Но при други може и да е различно. Ние изчезваме в синьото или в червеното, или в зеленото, дявол знае …
Как искате да умрете?
Това мога да ви кажа много точно: или на бюрото си, докато пиша с молив, или докато спасявам някого от пожар, например от горяща къща.
юли 2007 г.
Андре Мюлер (1946–2011) е австрийски журналист и писател, чиито интервюта междувременно се радват на култов статус в немскоезичния свят.
Публикувано във „Frankfurter Rundschau“ на 31 август,
и във виенския „профил“ на 2 септември 2007 г.
[1] Андре Мюлер преувеличава силно. Онова, което Райх-Раницки казва в цитираното интервю е буквално: „Намирам това отвратително. Откак евреите в Третия райх бяха сравнявани с въшки и буболечки, ненавиждам каквито и да било сравнения с животни, а хората, [които го правят], трябва да се срамуват от използването им.“ Бел. пр.
[2] Цитирано по: Андре Мюлер, Отвъд въпросите, Разговори с писатели, dtv 1998, стр. 103. (Бел. авт.)
[3] Литературна алюзия, свързана с фразата „‘Като куче!‘, каза той така, сякаш този срам би могъл да го надживее“, с която завършва „Процесът“ на Кафка. Бел. пр.
[4] Тъй като Мюлер е германец, а Хандке – австриец. Бел. пр.
