Следното интервю беше проведено на 11 септември 2012 г. в Университета на Кент в Кентърбъри. Тъй като по пътя от гарата започнахме да говорим за пропуските в наличните биографични данни за живота му, този разговор започва в médias res [по средата на нещата]…
ТЩ: Когато напуснахте Занзибар, вече бяхте изкарали матура?
Завърших средното си образование през 1966 г. След това се очакваше да продължиш с матура, но това беше две години след революцията в Занзибар и те не смятаха, че някой трябва да изкарва матура, затова закриха шестите [горни] класове, които и без това не бяха много в Занзибар по това време. Всички, които завършваха училище, бяха изпращани на така наречената национална служба, което означаваше, че те изпращат там, където смятат, че трябва да те изпратят. Много от нас бяха изпратени да преподават в училищата като помощник-учители. Някои бяха изпратени на държавна работа, като младши чиновници в държавната администрация и други подобни. Всъщност пиша за това в новия си роман, наред с други неща. В него това не е важен въпрос, но го споменавам. Така че всички ни изпратиха по този начин, а мен ме изпратиха в едно училище в провинцията.Имаше ли хора, специално избрани за висше образование, като героя ви Латиф, който пътува до Източна Германия в „Край морето“? Те щяха да бъдат изпратени в чужбина, това ли беше единствената възможност да учат?
Да, и всъщност единствените места, където можеше да се отиде, бяха Източна Германия, Съветският съюз и Чехословакия – страните от Източния блок. Тези страни даваха правителствени стипендии и отделът по образование подбираше хората, които да заминат. А всъщност не всички искаха да отидат, поради идеята, че те предлагат по-ниско образование, или в някои случаи, както в „Край морето“, хората се притесняваха, че комунистите ще им изкривят съзнанието и други подобни неща. Така че тези, които заминаваха в чужбина, обикновено бяха хора, на които властите имаха доверие или деца на такива хора.
И това нямаше да се отнася за вас и брат ви?
Ами, щеше да е по-малко вероятно, но не и невъзможно. Ако бяхме проявили ентусиазъм, можеше и да стане. Не мисля, че това изключваше хората. Предполагам, че това беше начин да се покаже един вид принадлежност и вярност. Ако наистина искахте да отидете, това беше начин да кажете, „това е страната, на която съм“.
Не беше ли това почти невъзможно след Революцията?
Не, не съвсем. Революцията беше смесено дело, защото една от отцепилите се фракции на старата националистическа партия, която се наричаше партия „Умма“, също беше част от революцията. Не знам дали сте чували за Абдулрахман Бабу? [Абдулрахман Мохамед Бабу (1924-1996)]. Той стана доста високопоставен министър в танзанийското правителство след обединението. И разни други хора, като например висшият военен в танзанийската армия, също е бил един от тези хора, които първоначално са участвали в революцията в Занзибар, но са дошли от страната на националистите, а не от афро-ширазийската страна[1]. Така че имаше известно движение. Имайте предвид, че всичко приключи, когато Каруме [Абеид Амани Каруме, първият президент на Занзибар] беше убит през 1972 г., въпреки че човекът, който го направи, също беше от тази страна. След това изгониха всички тези хора и ги вкараха в затвора, след което настъпи прекъсване. Но по-рано не би могло да се говори за директно расово разделение. Просто това е историята, която им е харесало да разказват по-късно, особено като се има предвид, че съпругата на Каруме така или иначе е била индийка, а децата му са наполовина африканци и наполовина индийци. Знаете, че Занзибар е странно място.
Заминахте през 68-а година? С туристическа виза?
Всъщност заминахме в края на 67-ма година [Гурна заминава заедно с брат си, бел. пр.]. Ами нямахме виза. В онези дни не можеше да се получи виза, беше много лошо време, заради всички експулсирания на азиатци от Източна Африка. Не на Амин [Иди Амин, президент на Уганда в периода 1971-1979 г.], а на всички останали, така че те бяха много подозрителни към всеки, който искаше да дойде във Великобритания от нашите краища. Мисля, че отидохме в британската Върховна комисия в Дар ес Салам и те казаха: не, няма виза, но можете да вземете туристическа виза, която ще ви позволи да останете там един месец или нещо подобно. И така, какво направихме? Дойдохме като туристи и един наш братовчед, много близък, бяхме израснали заедно в една къща, тогава правеше докторантура в колежа Уай, който е колеж на Лондонския университет, само на 15 мили от нас. Той е част от Лондонския университет, но очевидно те имат земя тук, затова се озовахме в Кентърбъри. Той дойде, взе ни и каза: добре, какво ще правите? Искахме да изкараме матура, така че се записахме в Техническия колеж тук, в Кентърбъри. На следващата година той завърши докторантурата си и замина, а ние останахме тук сами. Как туристическата виза се превърна в студентска? Това беше малко по-благоприятно време от сегашното и не ни искаха виза, просто се записахме.
Сега е немислимо, че не са ви проверили визата.
Според колежа това си беше ваша работа. Така че ние се записахме и след като ни приеха, едва тогава кандидатствахме за виза. Имиграционните власти не бяха доволни от това и трябваше да има малко актьорско майсторство и плач, но накрая казаха добре, но трябва да ходите в полицейския участък всеки месец, за да проверяват дали сте студент.
И как разрешителното за обучение се превърна в разрешително за пребиваване или вече имахте британско гражданство?
Да, в крайна сметка, много по-късно, бях женен за англичанка, така че беше лесно. Но за известно време ходехме в полицейския участък с доклад от колежа, че посещаваме занятия, и след около три месеца или нещо подобно полицаят, при когото трябваше да отидем, каза, че е добре, не трябвало да идваме повече.
А матурите колко време отнеха?
Две години.
И след това започнахте да учите в Лондонския университет?
Ами, не. Това, което се случи, беше, че когато дойдохме тук, и двамата бяхме убедени от един наш братовчед, който се занимаваше със земеделие, че трябва да изкараш матура по природни науки, иначе какъв е смисълът да учиш? Знаеш ли, ако се занимаваш с наука, ще можеш да си намериш работа и да правиш нещо полезно, обичайните аргументи. Така че и двамата го направихме. Ахмед се занимаваше повече с биологични науки, защото реши, че това е посоката, в която иска да поеме, а аз се занимавах с физика, математика и химия с идеята, че ще се занимавам с инженерство. И всъщност всичко вървеше доста добре и дори ми предложиха две места за обучение. Когато дойдохме тук обаче, нямаше пари. Затова имахме големи трудности. Всъщност не знам как оцеляхме, но оцеляхме.
И двамата работехте на временна работа, вие като санитар в болница?
Не, това беше по-късно. И двамата вършехме лятна работа, но живеехме бедно. Домакинята и хазяинът, при които живеехме, бяха много любезни, месеци наред не плащахме никакъв наем. Не можехме да го правим. Само казвахме, че чакаме да дойдат пари от къщи, но от къщи не идваха пари, знаехме, че не идват пари от къщи, но какво можеш да направиш? В крайна сметка изплатихме част от сумата, след това, когато и двамата си намерихме работа – аз в болницата, а Ахмед в пощата. Но по принцип това означаваше, че не можем да продължим да учим, трябваше да си намерим работа. Така и стана, и тогава аз работих в болницата три години, а Ахмед – в пощата може би две.
На колко години бяхте, когато започнахте първата си година на обучение в Лондонския университет?
Мисля, че започнах през 71-ва година, така че съм бил на 22, нещо подобно. Но по това време, докато работех в болницата, реших, че всъщност не искам да се занимавам с инженерство, затова започнах да посещавам вечерни курсове. Изкарах матура по английски, защото исках да уча английски. Започнах в Крайстчърч, който едва миналата година ми присъди почетна степен.
Благодаря Ви, че изяснихте някои от пропуските във Вашата биография. Да преминем към работата Ви? Мислех, че можем да започнем с разговор за самия занаят. Имате ли конкретна рутина? Пишете ли със специална писалка, или пишете на компютър?
Пиша на компютър вкъщи. Почти никога не го правя в офиса, винаги пиша вкъщи. Това е една от малките хитрости, които играя на себе си. Когато съм тук, работя в университета и се опитвам да не го нося вкъщи, а когато съм вкъщи, пиша и се опитвам да не го пренасям тук. Освен ако няма нещо съвсем конкретно, което да правя, може би да проверявам разказ или статия, тогава мога да го направя тук, защото имам няколко свободни часа или трябва да свърша някаква спешна работа. Тогава мога да го взема вкъщи, но се опитвам да разделям тези две неща. Това е просто изкуствено разделение. Така че работя на компютъра си вкъщи, но си водя и ръкописни бележки.
Да кажем, че имате идея за роман, създавате ли мисловни карти или сюжетни табла?
Не, нямам схеми. Някои хора го правят и смятат, че е доста полезно. Аз не го правя. Често ми отнема доста време да започна, заради преподаването и другите академични текстове, с които се занимавам, а в днешно време и заради пътуванията – хората искат да те имат тук или там. Доста често времето за почивка, което за мен беше времето, когато можех да се концентрирам върху писането, не винаги е толкова свободно, колкото на човек му се иска. Не пиша по време на ваканциите. Обикновено ми харесва да имам пред себе си период от време, в който знам, че мога да ставам всеки ден и ако имам сили, просто да работя върху това нещо, колкото и време да имам – месец, два. В момента, например, тъкмо завършвам периода на учебен отпуск, който имах от януари, така че това са девет месеца, през които съм писал. Току-що завърших първата чернова на един роман. Това е идеалният начин на работа за мен. Като цяло лятото е много добро.
А когато имате идея и започнете да пишете, можете ли да работите по нея през целия ден?
Бих искал да кажа „да“, но не съвсем. Всъщност точно миналата година говорих с една доста известна и успешна писателка и тя каза, че не може да работи след 12 часа. Поставих си сложна поредица от цели, така да се каже. Така че не става въпрос само за времето, а и за това колко съм написал.
Брой думи?
Не, не броя думи, не точно. Не е нужно да е точно. Въпросът е тези неща да се поддържат в равновесие: Мина ли добре? Но бяха само 2 часа. Трябва ли да продължа? Трябва ли да спра, докато върви добре? Свърших ли достатъчно работа? Понякога наистина зацикляте върху нещо и е необходимо да протакате, докато не преминете отвъд тази блокада. Не мисля, че е добра идея да спрете, когато не върви добре. Чувствам, че искам да достигна до момент, в който нещата започват да текат леко, и мисля, че това е моментът да спра, защото тогава мога да продължа отново в по-оптимистично състояние на духа, а не да се върна към нещо, което е заплетено. И отново, това не винаги работи, защото не винаги можете да го подредите.
Смятате ли, че работата Ви като академичен преподавател създава трудно напрежение или смятате, че има много преливане между академичното и творческото писане?
Ами, вие говорите за дълъг период и като преподавател, и като писател. На различни етапи това би било различно. Когато започвах, беше истинска борба – децата ми бяха малки – да поддържам всички тези неща. Но не е невъзможно. Беше просто трудна работа. Сега съм много по-спокоен, защото децата ми пораснаха. Не съм толкова загрижен, както едно време, за академичното писане, въпреки че го правя, когато ми хрумнат интересни неща. Но сега съм много по-отдаден на това да бъда писател на художествена литература. Така че няма същия конфликт на вина и отговорности. Но това всъщност не е въпросът, или не съвсем. Въпросът е също така има ли конфликт по отношение на това, което те ангажира. А това никога не е било така. Винаги съм смятал, че двете неща са съвсем отделни, но те си въздействат взаимно по интересен начин. Едното е по-силно от другото, т.е. четенето влияе много повече на писането ми, отколкото писането на четенето ми.
В „Писане и място“ говорите за възможността разказът да предлага по-сложни начини за познание и използвате следната интригуваща формулировка: „С времето работата с противоречиви разкази ми се стори динамичен процес, дори ако по своята същност това е процес, който първо се предприема от позиция на слабост“. Какво имате предвид с това?
Мисля, че исках да кажа, че това е защитна позиция. Това, което имах предвид, е как тези разкази или подобни на тях всъщност предизвикват един доминиращ разказ, очевидно европейски или имперски, защото предлагат повече подробности и дори понякога изглежда, че си противоречат, защото не са толкова последователни, колкото този всемогъщ разказ. И така, позицията на слабост се състои в това, че не сте в състояние да кажете с пълна убеденост, че не е това, а онова. Защото доста често нямате тази способност или може да се окаже, че всъщност не е възможно да представите окончателното опровержение на този имперски разказ. Така че в този смисъл, изказано от позиция на слабост, в това също има някакъв динамизъм, защото не се стремите да създадете силен разказ. Вече признавате, че това е разказ, който е частичен, фрагментарен, непълен и човекът от съседната улица може да му противоречи.
Чудя се дали това не се отразява и на позиционирането на много от вашите герои? Разказът в „Спомен за заминаването“ завършва с Хасан, който стои на лодката и докато гледа назад към сушата, си пожелава по-твърда земя. Дали това желание за по-твърда почва под краката е метафора за много от героите ви, които не могат да се похвалят с усещането за пристигане, за това, че знаят къде точно се намират. Превръща ли се тази позиция на слабост в конкретна етична или ситуационна позиция?
Да. Бих могъл да отговоря на въпроса ви за тази позиция на слабост, като кажа, че тя също е субективна. Ако излагаш аргумента, че нещата са по-сложни, отколкото изглеждат, то ми се струва, че вече се позиционираш като човек, който не може да говори авторитетно. Това също е слаба позиция. Това субективно самосъзнание винаги е онова желание за по-твърда почва. Но това всъщност не е истинско желание, защото ако наистина имаш по-твърда почва, тогава губиш способността си за сложност.
В разказите ви са представени много пропуски, премълчавания, тайни и лъжи. Мълчанието може да бъде наложено, така че или героите да не могат да говорят, или да не желаят да говорят, или всъщност и двете. Но това създава трудността да се напише нещо, което не може да бъде казано. Как пишете за начина, по който героите трябва да преговарят за пропуските в знанието или за възможността да не могат да кажат нещо, но все пак да кажат нещо в разказа?
Ами, предполагам, че това е предизвикателство за постигане на финес или стремеж към него. Тоест, толкова много неща не могат да се кажат в общуването с други хора. Просто не е възможно да се кажат, защото ще предизвикат обида, защото ще наранят или защото ще разкриеш повече, отколкото искаш, и така през цялото време има тази проверка, както на самия себе си, така и на границите на общуването и обмена. И предполагам, че колкото повече се доверяваш, толкова повече се освобождаваш, а колкото по-малко се доверяваш … Така че на първо място е просто това. Това е начин да кажем, ето как се отнасяме един към друг: ние не се отваряме един към друг. Общуваме помежду си по този потиснат начин. Означава ли това, че не можем да прочетем какво се случва? Можем.
Но е възможно и да прочетем нещата неправилно. Мислех си за „Възхищение от мълчанието“ и за неназования разказвач и връзката му с Ема. Интересно ми е, че тя иска разкази за Занзибар и неговото минало, но той някак не може да ѝ каже истината за миналото. И може би е така, защото той смята, че тя очаква определен вид минало, което той няма или не може да даде. Но мисля, че той също така изключва възможността тази връзка да процъфти, защото ѝ казва лъжи.
Когато ѝ казва лъжи, идеята ми там, така или иначе, беше нещо свързано със съблазнителната възможност да направиш себе си наново. И мисля, че това е едно от нещата, които се случват на хората, които са се изселили. Не е задължително да са от бедно място, а просто да са дислоцирани, няма кой да провери тези истории. Можете да ги промените. Така че това, което се опитах да направя, е наистина да кажа, че ето как той е съблазнен в тези истории, той е съблазнен, защото това са по-чисти истории. Но накрая, понеже знае, че го прави, при това със самосъзнание, той започва да се пародира, да се сатиризира в това, което прави, а именно да разказва, знаете, лъжливи истории. И след това разказва още по-големи лъжи, сякаш за да каже: вижте какви идиоти са тези, те вярват на всичко.
Ами точно така, това според мен е особено ярко изразено при г-н Уилоуби. Но дори и Ема някак си принуждава разказвача, така че това е взаимен проблем: тя иска той да бъде определен тип мъж, на когото да се възхищава, така че това е двустранен процес, който по някакъв начин се обърква. И се чудя дали мълчанието на Абас в „Последният подарък“ е различен вид мълчание или е подобно?
Не, мисля, че това вероятно е различен вид мълчание. Това е преди всичко мълчание от срам, а не мълчание от възхищение. Това е очевидно лъжливо, прикриващо мълчание. Докато в случая с Абас това е една от онези истории, които ти се иска да погребеш завинаги и никога да не си спомняш за тях. Нека ви разкажа как ми хрумна тази идея. Всъщност тя не беше от „Възхитително мълчание“, макар че по времето, когато пишех „Възхитително мълчание“, седейки в кабинета си, не тук, някъде там долу [прави жест към коридора на английския факултет], сутринта позвъни един старец, точно така, поговорихме няколко минути и той каза: „Аз съм от Занзибар. И току-що прочетох във вестника за книгата ви „Рай“ и че е в списъка на „Букър“, и просто си помислих, че ще ви звънна да ви поздравя. Живея в Ашфорд“. И той каза: „Напуснах Занзибар, когато бях много малък, бях откаран на кораб“. И аз казах: „О, наистина? Къде отидохте?“ Той каза: „О, на много места, но сега съм забравил суахили, не помня никого, никога не съм се връщал и никога не съм говорил с никого. Вие сте първият човек от Занзибар, с когото разговарям“. За съжаление, всъщност бях твърде разсеян със собствения си живот и нещата, които ми се случваха, и Бог знае какво, вероятно работа, за да мога наистина да възприема това напълно. И казах: „Добре, все пак благодаря, че се обадихте. Довиждане“. Но след това дълги години си мислех за този разговор. Но, както казах, тогава всъщност бях по средата на писането на „Покоряване на мълчанието“ и вече бях преминал отвъд момента, в който той си е отишъл. Но тези неща се случват понякога, знаете, животът започва да отразява това, което правите, и си мислите, хей, какво? Но аз пиша за това! Той каза, че вече не може да говори суахили, че е забравил. И тогава, когато си мислех за Абас и започнах да пиша или да мисля за написването на „Последният подарък“, се зачудих какво ли се е случило с този човек. Тогава си помислих, че това може да е достоверна история за това какво може да се е случило с този човек, и си спомням, че той звучеше наистина нещастен, но може би просто е бил стар и недобре. Както и да е, различни мълчания, мисля си.
Цената, която Абас заплаща за това, че крие миналото си, е много висока, и то не само за него, но и за Мериам и децата, и се чудя дали искате да кажете нещо за това колко много следващото поколение трябва да знае за произхода на родителите си? Изглежда, че реакцията на Джамал към историята на баща му е по-благоприятна, но Хана не е в състояние да се справи с факта, че не е знаела нищо за миналото си.
Да, предполагам, че това са двата начина, можех да ги разменя. Просто исках човек да може да съчувства или да се вживява, да започне да си представя живота на баща си. А другият да изпитва възмущение както от това, че не му е разказано за миналото, така и от това, че е поставен в тези обстоятелства както от баща си, така и от майка си, която твърди, че е била изнасилена.
Вътрешната история на героите в семейството и болките, които я съпътстват, е един от аспектите на възмущението на Хана, а друг е нуждата на обществото да я постави в някаква кутия. Сцената на вечерята, когато чичо Дигби казва, че е възмутен от това, че тя не знае произхода си, в известен смисъл работи срещу нея.
Разбира се. Тя отхвърля тази позиция на слабост, която обсъждахме по-рано. Тя отхвърля неопределеността на второто поколение мигранти. Вие сте англичанка? Британец ли си? Нещо друго ли си? Към какво принадлежиш? И така, това, което Дигби иска да каже, е, че знаем, че не принадлежиш точно, но къде всъщност принадлежиш? Това е начин да се обсъди как някой като нея може да бъде прочетен, но и как някой като нея иска или се страхува да бъде прочетен. Така че тя не се интересува особено от това да ѝ се даде тази неопределеност. Тя иска да бъде англичанка. Не защото, поне не в романа, не защото има нещо особено, на което тя се възхищава в това да бъде англичанка, а за да може просто да продължи живота си, както всички останали.
Бихте ли казали, че расата наистина е спорният момент тук?
Не е задължително това да е изцяло раса, проблемът е във външния вид. И също така си мислех за религията, не в смисъл на практика, а в смисъл на културна принадлежност. Да бъдеш мюсюлманка в настоящата обстановка не е лесно за нея. Тя сменя името си, не знае защо. Тя не го обсъжда. Но има различни начини, по които тя иска да се дистанцира. Джамал се опитва да анализира малко това. Има различни начини, по които тя иска да се дистанцира от тази бъркотия в идентичността си. Между другото тя не е единствената, която го прави. В „Последният подарък“ имам различни хора, които по някакъв начин също се опитват да се отдалечат от себе си, очевидно Абас.
Може би можете да разкажете малко повече за исляма на суахилийския бряг? Ислямът функционира като културно наследство, което дава възможност на Салех Омар в „Край морето“, който се моли на Я-Латиф върху кърпата на Алфонсо. Религията там е убежище, тя осигурява котва. Но имате също и Отман, скъперникът, в „Последният дар“ и онова семейство в „Спомен за заминаването“, чието представяне на почтена духовност звучи кухо.
Наистина се интересувам от това как хората разбират света, така че изследвам културното значение на религията. Спомням си, че когато започнах да мисля за Рая, едно от нещата, които ме интересуваха тогава, беше да кажа: Как хората познават света? Какво е тяхното разбиране за света? Какво формира това разбиране? Това не са читатели, това не са хора, които проверяват енциклопедиите за информация. Мисля, че начинът, по който те разбират света, се основава на исляма или на ислямската култура. И аз не съм го измислил, това беше отражение на начина, по който светът, в който много от крайбрежието, а и не само крайбрежието, наистина вероятно и по-на юг, и по-на север, разказваше истории, които бяха актуални и които се предаваха чрез принадлежност към ислямската култура. И това е, което е в движение. И търговията. Търговията, бих казал вероятно, но и начинът, по който се предава науката. Както казах, това не са читатели, но ето как един религиозен учен може да посети и да каже това е, което се случва тук, това е, което се случва там. В известен смисъл бихте могли да кажете, че това е нещо като средновековие, но това би означавало да го омаловажите по начина, по който имперският разказ винаги омаловажава други форми на познание, които не са архивни или основани на книги. Но това със сигурност е разпространение на един начин на познание, на историите, които разказвате за света. Това, което прави ислямската култура или системата за обмен в Индийския океан важни, е, че тя всъщност формира историята на света за хората в тези култури.
Това ми напомня за начина, по който говорихте за Mappa Mundi на Фра Мауро [по време на колоквиума Зоуи Уилкомб, Stellenbosch University, април 2010 г.]; тя пресъздава този свят с малките червени знаменца, на които има легенди и истории. И все пак начинът, по който е написана картата, е много точен, така че бихте ли казали, че това е свързано с ислямската култура?
Ето защо повдигнах въпроса. Едно от интересните неща за Фра Мауро е, че той не напуска Венеция. За него това са били предадени истории и той не ги е подлагал на съмнение, или по-скоро ги е подлагал на съмнение до определен момент, но те са там. Те също образуват своеобразна колекция от истории, които се превръщат в историята на света.
Като „Хиляда и една нощ“?
Ами тя е много добър пример за предаване само по себе си, защото всъщност не е сборник с разкази. Сега тя е сборник с разкази само защото е събрана. Това са поредица от разкази, които започват от различни места: Китай, през Индия, така че виждате имена като Синдбад, което означава някой от Синд. Четете историите за Аладин, очевидно китайски. Това са истории отвсякъде, имате истории от Харун ал Рашид, Ирак, Египет, и те циркулират една срещу друга и помежду си. Едва когато някой ги нарече „Хиляда и една нощ“ и ги събере в един том, започваме да мислим за тях така, сякаш са били предадени в цялост, а не с това почукване и с някакви различни версии. Хората щяха да знаят тези истории, дори и да не са читатели, защото щяха да бъдат разказани. Когато бях дете, хората все още разказваха истории.
Вие говорихте за цивилизоваността на търговията. Светът на Индийския океан е щедър, но също така и хищен и жесток. И все пак съществува този учтив начин на общуване, свързан ли е той с разбирането на собствения свят като част от ислямския свят?
Не, не съвсем. Чувството за принадлежност към този свят на Индийския океан, поне към онази част от него, която познавах, която до голяма степен е ислямска, която е била един вид включена в ислямската епистемология, дори ако говорим за Индия или индуистки култури. Така че това е един от начините за разбиране, както казах. Но след това се появяват и други неща, които са свързани с по-сложни въпроси. Това е историята на насилието; това е историята на експлоатацията, на хората, които идват от другаде, особено от частта на източноафриканския бряг, от която идвам аз. Идват, за да печелят пари, да търгуват, но това не е добронамерено приключение. Идваме тук, за да търгуваме по най-добрия възможен начин, независимо дали става въпрос за търговия с материали, или за отвличане на хора и продажбата им. Но по-дълбокото нещо е, че, отново това е, за което си мислех в Рая, това е дълбоко патриархална култура. Нейните жертви са собствените ѝ вундеркинди, жените, децата, онези, които са неравнопоставени, безсилни в нея. И макар да не е безпощадна, макар да е пълна с любезности и хуманност, тя е и доста непреклонна по отношение на своя патриархат.
Насилието в текста заема доста място, в смисъл че е безмилостно и често болезнено, защото се намесва в най-интимните отношения между хората. Например родителите са много жестоки към децата си – бихте ли казали, че това е свързано с патриархалната система? И отново искам да се върна към идеята за лицемерието, за това да се преструваш на благочестив или да живееш според чувството за чест, но след това начинът, по който хората се отнасят един към друг в семействата, е толкова безпощаден, особено ако вземем предвид семейство Шаабан в „При морето“ или семейството в „Спомен за заминаването“.
Да, очевидно „Спомен за отпътуването“ беше първата ми книга и аз, ето че човек не бива да критикува прекалено много собствената си работа, но предполагам, че имах предвид нещо съвсем определено – че това е семейство, което вече е маргинализирано, което вече е опозорено заради бащата. Както заради това, в което бащата е обвинен, така и заради начина, по който е баща. Така че в известен смисъл той не би бил типична фигура в тази система или култура. И именно защото е толкова маргинализиран, той е толкова жесток. Така че, виждате ли, аз не съм склонен да мисля за това, което пиша, като за насилие, така че винаги съм малко изненадан, когато хората казват с такава категоричност, и си мисля, наистина ли? Не казвам, че не е вярно, но не го смятам за насилие. Смятам го за вид алчност, така че къщата, споровете в „Край морето“, които са свързани най-вече с наследството, с къщите и с това кой какво притежава. Мисля, че това е нещо, което се случва на много места, където тези неща не са ясни, където се разчита на някакви негласни закони, разбирания и т.н. Разбирате ли какво имам предвид? Там, където можеш да отидеш при адвокат, да съставиш завещанието си и да заведеш дело в съда, всичко е ясно, но там, където нещата не могат да се направят по този начин или не се правят по този начин, тогава ми се струва, че наследяването е – има риск да възникнат такива вражди. Знаете, че хората се преобразяват от идеята за притежание, пари и каквото и да е друго, и причиняват доста жестоки неща един на друг.
Да, но не е ли Хюсеин този, който първоначално пристига и който със своите разкази, карти и уд-ал-камари завладява въображението на Салех – така че той се съгласява на катастрофалния заем – който след това го вкарва в пререкания със семейство Шаабан. Какъв е ролята на аутсайдера в тази ситуация?
Ами защото това е другото нещо, за което си мислех, фигура като Хюсеин, той е движен, в крайна сметка, каквито и други неща да го движат, дрехите му, каквото и да е, като чичо Азис в Рая, той е търговец, меркантилен, иска да получи предимство, където и да го намери. И начинът, по който го обличам в определени дрехи и му давам парфюми, той е човек, който в един или друг момент е практикувал измама, не е напълно ненадежден. Но в момента, в който вижда, че в крайна сметка вероятно му е скучно, че трябва да чака ветровете да се променят, за да може да се върне у дома, така че просто се забавлява с този идиот, който един вид омайва и съблазнява. Така че това е по-скоро злонамереност, отколкото насилие, ако щете. Това е по-скоро злонамерен вид възползване.
И как се вписва в това съблазняването на Хасан?
Отново бих си помислил, че просто се възползва. Виждаш слабост и я използваш. Определен вид хора непрекъснато договарят печалба. Дори и да не я искат в действителност, но все пак, ако могат да я вземат, го правят. Мисля си, че това са хора като чичо Азис, които не са лоши хора, имат учтивост, маниери и различни дарби, интелигентни са, но всъщност са използвачи.
Но дори и в тази история за експлоатацията има усещане, че тя е по-сложна, защото когато Хюсеин си тръгва, Хасан е описан като булка, която скърби, и той го следва.
Предполагам, че е съблазнен. По каквато и да е причина хората изпитват такива чувства към друг човек, любов, предполагам, че бихте я нарекли. Но дори и да не е това, предполагам, че Хасан е съблазнен от всичко, което вижда в Хюсеин. Неговата изтънченост, неговата мъжественост.
Толкова много внимание е отделено на героите в художествената ви литература, които напускат, но също така е очарователно да се разгледат онези, които са останали, и начинът, по който те трябва да сглобят живота си, например майката на неназования разказвач в „Пожелание за мълчание“, но също така, разбира се, и жените, главно в „Дезертьорство“. И се замислих дали човекът, който си тръгва, не е винаги по някакъв начин преследван от историята на тези, които са останали?
Това беше една от големите идеи в „Дезертьорство“, с двамата братя, единият, който остава, и другият, който си тръгва; защото това е малък дебат, който продължавам да водя със себе си, не толкова лично, въпреки че понякога е така, какво е да си тръгнеш, какво е да останеш. Кой е по-мъдър – този, който напуска, или този, който остава? И предполагам, че това е един от въпросите, които постоянно се връщат в това, което пиша. Фактът, че често мъжете са тези, които си тръгват, е защото това просто е така. Но също така това е, за което знам повече и не знам дали съжаленията и ползите биха били същите за една жена, която напуска, не знам. Подозирам, че това би било различна битка или би довело до различен начин на справяне.
Може би мога да се върна към разпространението на истории. Във всичките ви романи има тази сложна мрежа от интертекстуалност и историите могат или да отворят света и да дадат възможности, но могат и да дойдат с дискурс, който затваря нещата, например при Доти, която чете Дикенс и Остин. Сякаш историите не ѝ дават това, от което се нуждае, за да напише своята история за успех или принадлежност, или поне някаква степен на материален комфорт. Чудех се дали искате да кажете нещо за литературните влияния, хората отбелязаха Конрад във връзка с „Рай“, но също така Мелвил и „Хиляда и една нощ“ в „Край морето“. И тогава попаднах на есетата на Монтен в „Последният дар“ и бях заинтригувана.
Ами отчасти е забавно, разбира се. Дори като казахте това, за Монтен, вие се усмихнахте, защото мисля, че ни доставя удоволствие като читатели да си кажем: Ах, знам какво прави той! Това разпознаване на интертекстуалността до известна степен ни запознава отново един с друг като читатели. Ние четем едно и също нещо и това дава усещане за споделена текстуалност, а мисля, че това е приятно, само по себе си. Но по друг начин, разбира се, те осигуряват много удобно ехо или резонанс, така че да не се налага да изобретяваш колелото наново. Тъй като съществува тази споделена текстуалност, това означава, че можеш да направиш жест към друг текст и той да обогати този, но също така, според мен, обогатява разбирането на читателя за това, което се случва там. И предполагам, че тук можеш да направиш няколко неща: можеш да замаскираш всичко това, така че да се изисква подходяща научна и литературна детективска работа, за да откриеш паралелите; или можеш да го направиш интересно, като го преоткриеш по такъв начин, че да е подобно, но изместено по определен начин, така че да не е очевидно ехо, или резонанс, или илюзия, ако искаш.
И така, какво си помислихте, когато Доти каза, че не може да чете романа на Дикенс, че е твърде дебел за нея?
Ами в този момент тя не е член на тази текстова общност, така че за нея, въпреки резонансите между нейната история и историята на Естел, тя не е наясно с това и затова не го разпознава. Но тя ще се научи да бъде по-мъдра от това. Предполагам, че това би било трето измерение на въпроса, а именно, че тези истории вече са били разказани и ние можем да се смятаме за щастливци, че имаме Шекспир, към когото да се обърнем и да кажем ах! Това вече съм го чувал! Не е ли това познато или не е ли това подобно? Така че това не само демонстрира един вид споделена читателска активност, но всъщност, опитвам се да избегна да го кажа в прав текст, всичко се е случило, това не са истории, които са характерни за Занзибар или за каквото и да било друго място. Това са цикли от събития, на които просто трябва да погледнем сега от друга перспектива и да ги видим, да разберем неща, които не сме разбирали.
Бихте ли обяснили как работи историята за Бартълби в „Край морето“?
И така, защо Бартълби? Ами защото той е очарован от избора, който прави, не само от избора на мълчанието, но и от избора да се оттегли. И това, което е неясно при четенето на Бартълби, поне при моя прочит, е въпросът дали той е победен. Ясно, че е, но дали е победен до такава степен, че да иска да се самоубие? Както го четат някои хора – той изобщо не се храни, докато накрая се самоубие; или това е отстъпление, което неизбежно означава, че не можеш да се отдръпнеш от човешкия контакт и общуване, ако го направиш, това е вид смърт. Или пък това, че никой, освен разказвача, който всъщност не разбира какво прави, че няма възможност за общуване с някой, който сам избира да се оттегли, и че самият Салех Омар също прави това, след като е освободен от затвора, и просто седи в този магазин и не вижда никого, не говори с никого, че и той е някой вид оттегляне. Разбира се, той не стига дотам, докъдето стига Бартълби, и наистина накрая се измъква, но е очарован от това какво означава за Бартълби да направи такъв избор.
Споменахте новия си роман в началото на разговора ни, чудя се дали да не завършим, като ни разкажете малко за него?
При всеки от тези романи винаги има импулс. Напоследък пиша разкази и си помислих, че ще съставя сборник с разкази. Първият разказ, който исках да напиша, нарекох „Майка му“, имах заглавието и първата страница, всъщност така пиша, написвам няколко абзаца и после го оставям и понякога нещата си остават така за година или две, докато съм готов… за да не ги забравя. Както и да е, имах това готово, така че ето какво започнах да пиша, разказ, наречен „Майка му“, само че той не искаше да бъде разказ.
Искаше да бъде роман?
Да, той продължаваше да се развива. Идеята за разказа се базира на нещо, което ми се случи, макар че в крайна сметка романът не е за това, така говорим за импулса. Майка ми почина през 2000 г., тя почина на Коледа и тъй като беше Коледа, разбира се, беше също толкова вероятно да не съм там, а както се оказа, не бях там. Бяхме отсъствали три дни, когато се върнах, мисля, че тогава живеехме в Брайтън, накрая някой от дома се свърза с мен и ми каза, че е починала, и, разбира се, по това време вече беше погребана, погребана същия ден, а и четенията на хитма бяха приключили, така че беше твърде късно да правя каквото и да било или да отида там. Както и да е, това беше отправната точка, исках да напиша разказ за това и очевидно планирах да го променя, така че да не е просто, че си отишъл да останеш за няколко дни с приятели по Коледа или нещо подобно, а да го направя нещо по-малко достойно. С други думи, да събера заедно идеята за задължението и чувството за дълг, което може да изпитвате в такива моменти, и как може да се възприеме от другите хора и как може да го възприемете вие самите. Така че една история, в която ще има вина и преоценка, знаете. Какво съм правил? Защо не бях до телефона, вместо да правя каквото и да е? Ето откъде започна. Но след това всичко тръгва по свой собствен път.
2013 г.
[1] Афро-ширазийската партия (АСП) е мюсюлманска партия в Занзибар, основана през 1957 г. (Бел. Пр.)
