От Маша Гесен, от Никога не помним: В търсене на лагерите на Сталин в Русия на Путин, публикувана от Columbia Global Reports. Книгата на Гесен Бъдещето е история печели Националната награда за нехудожествена литература през 2017 г.
Смъртните актове могат да съдържат понякога две истини и една лъжа, понякога една истина и две лъжи. „Място на смъртта“ винаги е лъжа. „Причина за смъртта“ обикновено е лъжа – „сърдечна недостатъчност“, „пневмония“, нищо конкретно – но понякога е истина: „разстрел“. Най-вероятно достоверният ред е този с датата на смъртта. Но не може да се знае със сигурност; често документите твърдят, че жертва на ГУЛАГ е живяла дълго след фактическата дата на екзекуцията. Това – ако изобщо има документи.
Ранните общества „Мемориал“ търсят телата, местата на екзекуциите, документите, които идентифицират мъртвите – истината. Чрез възстановяване на човечността на загиналите те се надяват да възстановят и човечността на самата страна. Изглежда очевидно, че щом фактите бъдат установени, ще последва някакво възмездие. Тези активисти на паметта знаят дори по-малко за света, отколкото за собствената си история, но са чували за денацификацията – политика и кампания, която, изглежда, е изчистила Германия от наследството на тоталитаризма. А може би защото Германия е едновременно враг и огледален образ на Русия, те не обмислят обстоятелствата около денацификацията – нито факта, че процесът отнема десетилетия, нито че германците не избират тази политика сами, а им е наложена от съюзниците. Просто приемат, че нещо като декомунизация ще се случи и че точната историческа информация – точната памет за фактите – е необходимото условие. Някои дори вярват, че това е достатъчно условие.
През втората половина на 80-те, в периода на перестройката и съпътстващата я политика на гласност, обществата „Мемориал“ започват своите издирвания. Те стартират в Соловки – архипелаг в Бяло море, където през 1923 г. е създаден първият съветски лагер за политически затворници. Там са били интернирани много от най-изтъкнатите руски интелектуалци.
През 1989 г. Ленинградското общество „Мемориал“ организира т.нар. Дни на паметта в Соловки. Двама от организаторите – Вениамин Йофе, петдесет и една годишен дисидент и бивш политически затворник, и неговата двадесет и девет годишна асистентка Ирина Флиге – се качват на влак, пълен с жени и мъже на средна и напреднала възраст, чиито родители (главно бащите им) са били затворници. Помежду си Йофе и Флиге наричат спътничките си „дъщерите“. Повечето от тях носят прясно издадени смъртни актове на родителите си. Йофе иска да ги види. Нисък, набит мъж с плътно къдрави сиви коси и малки очила, той сяда на една от сивите ламинатни маси в купето, с чаша черен чай в едната ръка и купчина смъртни актове в другата.
„Виж,“ казва той. „Това е масова екзекуция.“
Как разбира? От двайсетте смъртни акта пред него петнайсет съдържат една от четири дати на смъртта – всички от една и съща седмица през есента на 1937 г.
Йофе и Флиге знаят, че лагерът в Соловки се закрива през 1937 г., по време на Големия терор, когато болшевиките екзекутират повече от хиляда души на ден. Затворниците са изведени от островите, а макар че в мемоарите на оцелелите се споменава масова екзекуция, Флиге и Йофе са скептични: спомените, носени в мълчание, с десетилетия променят формата си. „Мемоарите не са документи“ – това е едно от правилата им. Сега обаче пред тях са документи, които може би показват, че част или всички затворници са екзекутирани на континента, близо до Соловки. Но къде?
Николай Ковач започва да търси родителите си през 1953 г., годината, в която Сталин умира, а той навършва седемнайсет. Ковач израства в сиропиталище край Ленинград. Когато идва време да получи документите си за самоличност, директорът на дома му казва да си избере бащино име – производно от името на бащата, което е част от официалната идентичност. Той казва на директора просто да напише Иванович – руския еквивалент на John – но когато се записва в занаятчийско училище в Ленинград, започва да подава заявления за информация до градското управление на вътрешните работи. Отговорът винаги е „Няма налична информация“.
Трийсет и осем години по-късно Ковач вижда обява в местен вестник: „Търсим Николай Ковач, роден през 1936 г.“ Той звъни на посочения номер. Оказва се, че той принадлежи на служителка в местното гражданско бюро. Тя го кани в офиса си.
„Надявам се да не припаднете“, казва тя, когато той пристига. „Ето адреса на сестра ви. Отидете.“
Ковач купува букет цветя и тръгва. Петдесет и седем годишната жена, Елена, е с две години по-голяма от него и прилича много на него. Била е на три, когато ги разделят, и винаги е помнела, че има малък брат.
През следващите години двамата успяват да открият кои са родителите им и какво се е случило с тях. Майка им е родена в Русия китайска гражданка – изгнаничка. Баща им е високопоставен болшевик. Двамата се запознават, когато той е в Китай по служебни дела. Той иска разрешение от съветското правителство да се ожени за нея, но му отказват, затова нарушава заповедта. Връщат го в Москва, а по-малко от четири месеца след пристигането им той и съпругата му са арестувани. Осъдени са за шпионаж и изпратени в трудови лагери за десет години.
В Соловки им разрешават да живеят заедно и там се раждат децата им. През 1937 г. семейството е изведено от лагера. Майката е екзекутирана веднага, а бащата е изпратен в лагер в Далечния изток и убит там. Николай и Елена са пратени в различни сиропиталища, лишени от бащиното си име и рождените си дати, но по някаква или никаква причина им е позволено да запазят фамилията си – нещо, което петдесет и четири години по-късно им позволява да се намерят.
Флиге и Йофе никога не получават неограничен достъп до архивите на нито един затвор, лагер или съд. Въпреки това, чрез поредица от щастливи случайности, успяват да сглобят историята на случилото се в Соловки.
Те научават, че капитан Матвеев, член на тайните служби, получава нареждане да изведе 1116 затворници от лагера и да изпълни смъртните им присъди. Процесът включва три свързани помещения в бараките. В стая 1 самоличността на затворника се сверява със списък, след което той или тя е събличан по бельо и претърсван. В стая 2 затворникът е връзван с въже за ръцете и краката. В стая 3 затворникът е привеждан в безсъзнание с удар с бухалка в тила.
До четирийсет затворници в безсъзнание могат да бъдат натоварени в каросерията на камион. Купчината е покрита с брезент, а помощниците на Матвеев сядат отгоре, държейки бухалки, в случай че някой си върне съзнанието.
Докладите на Матвеев посочват, че мястото на екзекуцията се намира на деветнайсет километра от бараките. Йофе и Флиге ограничават търсенето до един-единствен път и през юли 1997 г. хващат нощния влак натам. Към тях се присъединяват Юрий Дмитриев, ръководител на обществото „Мемориал“ в най-близкия голям град, и военна част, изпратена да им помага с разкопките.
На кратко разстояние навътре в гората попадат на земя, която не изглежда нормално. Тя се издига и спуска като морско дъно. Но най-впечатляващи са очертанията на вдлъбнатините: големи правоъгълници.
Войниците копаят около два метра надолу – главите им са точно под нивото на земята – когато изскачат от ямите, сякаш са ухапани. Ударили са на кости.
Флиге скача в ямата. Тя е обучена в археологически разкопки: има четки и умения да разчисти почвата и да види ясно подредените тела. Телата лежат едно върху друго, всички с главите в една и съща посока. Черепите имат дупки от куршуми. Способът на Матвеев е следният: затворниците са хвърляни в ямата, Матвеев застава в нея и застрелва всеки с пистолет в тила. Когато приключва, излиза, използвайки телата като стълби. Системата е ефективна: работата на Матвеев приключва за няколко дни.
А сега какво? Йофе и Флиге се занимават с паметта от години, но никога досега не са откривали реално място на екзекуция. Дмитриев иска да отворят всички ями, да ексхумират останките, да документират средствата за екзекуция, да каталогизират всяко тяло. Флиге е против. За добро или зло, тези хора са погребани тук сега. Те трябва да останат в покоя си, такъв, какъвто е. Какъв е смисълът да се каталогизира всяка тазобедрена кост или дори всеки череп? Когато Дмитриев не е наблизо, тя нарича неговата обсебеност „некрофилия“.
Решават да не безпокоят останките. Но трябва да намерят всички ями и да ги маркират. Вдлъбнатини в земята има, докъдето поглед стига. Флиге и Йофе отиват в града и купуват дървени дъски за огради и червен лак за нокти – най-дълготрайния маркер, който могат да намерят. Флиге изписва числа върху дъските, а тримата обикалят, забивайки по една там, където намират правоъгълна вдлъбнатина. Когато свършат вдлъбнатините, броят им ще бъде пълен. Спират на 236.
Регионалното правителство насрочва възпоменателна церемония в Сандармох за 27 октомври 1997 г. – шестдесетата годишнина от първия от дните на екзекуции на Матвеев. Трябва да се изгради мемориал – ще бъде голямо събитие. Как трябва да изглежда? Това е година осемдесета от Болшевишката революция, година шестдесета от Големия терор, година четирийсет и първа от разобличаването на култа към личността от Хрушчов, година седма от разпада на Съветския съюз – и това ще бъде първият мемориал, издигнат с официално одобрение на място, където се знае, че са се извършвали екзекуции.
Дмитриев поръчва каменен паметник с надпис. Но няма начин да се каже колко хора са убити тук. Флиге и Йофе имат 1111 имена, свързани с конкретни дати на екзекуции. Но очевидно има повече тела. При 236 ями телата трябва да са поне 2000, вероятно много повече, може би над 5000. Флиге и Йофе настояват да се придържат към установените факти: между 27 октомври и 4 ноември 1937 г. тук са екзекутирани 1111 затворници от соловецкия лагер. Този камък стои отдясно на пътя, водещ към мястото.
Но за Дмитриев придържането към известните факти означава подценяване. Той поръчва по-голям камък, разположен точно срещу този на Флиге и Йофе:
Тук, в сандармохския комплекс, място на масови екзекуции в периода 1934–1941 г., са убити над 7000 напълно невинни хора. Те са жители на Карелия, затворници от лагера на Беломорканала, затворници от соловецкия лагер. Помнете ни, хора! Не се убивайте един друг!
Флиге не харесва нищо в това послание. Защо да се казва „напълно невинни“? Откъде може да се знае дали хората, които са били съблечени, повалени в безсъзнание, натрупани и разстреляни тук, са били невинни? И защо това има значение? В крайна сметка те са обвинени в престъпления срещу съветската държава. Някои наистина са ѝ се противопоставяли. Прави ли ги това по-малко невинни или по-заслужаващи съдбата, която са претърпели?
Подходите на активистите от Санкт Петербург и местните активисти се сблъскват, може би защото и ролите им са различни. Флиге и Йофе виждат мисията си като документиране само на онова, което може да бъде установено. Дмитриев е активист, чиято отдаденост е на хората, а не на фактите. Хората идват при него в търсене на памет, в търсене на мястото, където са погребани техните близки.
Възпоменателната церемония се провежда по план на 27 октомври. Аз съм там и си водя бележки:
Преди официалната част да започне, стара жена пада на колене пред камъка, който отбелязва входа към погребалното поле, и започва да ридае: „Толкова дълго те търсех, мили татко! Моята скъпа майчица не доживя да те види!“ Още няколко стари жени се присъединяват към риданието. Един от организаторите се опитва да ги утеши: „Бабо, ще се разходиш и ще намериш гроба му, и ще се почувстваш по-добре. Сърцето ти ще ти каже къде лежи.“
Церемонията все пак започва, но скоро риданието се подновява: „Мили татко, единственият ни! Остави ни шест деца. Мили татко, дойде в съня ми и ми каза: ‘Гол съм.’“
На земята има сняг, както вероятно е имало и преди шестдесет години. Тези стари хора си представят младите си родители в снега, по бельо. Николай Ковач е там; Елена не е достатъчно здрава, за да пътува.
По време на церемонията говорят местни официални лица, говори и Дмитриев, след него – руски православен и католически свещеник. Семействата пишат с моливи и химикалки имената върху дървените маркери. Повечето носят пластмасови цветя или траурни венци, които поставят до маркерите, които са избрали. В снега намирам малък камък и го оставям върху големия камък на входа. Няколко души ме поглеждат озадачено. Вероятно съм единственият човек тук, който знае, че евреите оставят камъни, а не цветя, в памет на мъртвите.
Човек би могъл да си помисли, че Сандармох е пробив – че сега останките на милиони хора, скрити наяве из цялата бивша империя, ще получат своите маркери, паметници, музеи.
Това не се случи. Двайсет години по-късно мемориалът в Сандармох остава уникален. Работата по помнене на съветските мъртви приключи почти веднага след като започна. По-малко от две години след откриването на мемориала Владимир Путин, бивш подполковник от КГБ, дойде на власт в Русия, а популярността му се гради до голяма степен върху кампания по носталгия по едно въображаемо съветско минало – героично, щастливо и подредено. Клоновете на „Мемориал“ в цялата страна започнаха да изпитват натиск, а организацията беше обявена за „чужд агент“[1].
Когато посещавам Флиге през 2016 г., ѝ казвам, че пиша книга за забравата, на която паметта толкова лесно е отстъпила място. Тя ми казва, че греша.
„Не става дума за това, че сме свидетели на процес на забрава – а че още от самото начало сме грешили в ориентацията си. Мислехме, че изграждаме историческа памет. Но историческа памет може да съществува само когато има ясна граница, разделяща настоящето от миналото. Тогава можеш да кажеш например ‘след Холокоста’. Но ние нямаме такава граница – няма минало, а само непрекъснато настояще. Докато е така, говорим за наследство, а не за памет: продължаващото наследство на едно преживяване, което твърде лекомислено изтласкахме в миналото. Това беше грешка. Наистина искахме да е истина, наистина искахме да бъдем като Германия, затова просто решихме, че е истина.“
Тя ми казва, че греша, като говоря за забрава, защото забравата предполага помнене – а помнене всъщност не е имало. Това е изключително твърдение от страна на жена, която е прекарала живота си в ръководенето на организация, наречена „Мемориал“. След почти три десетилетия тя е стигнала до извода, че времето за памет още не е дошло. Ако изобщо, това прави работата ѝ още по-неотложна: тя съхранява факти, образи и предмети за едно бъдеще, в което работата по помнене може най-накрая да започне.
[1] През декември 2021 г. руски съдилища разпоредиха закриването на „Мемориал“, най-старата руска организация за защита на човешките права, като се позоваха на нарушения на закона за чуждестранните агенти в страната. На 28 декември 2021 г. Върховният съд на Русия разпореди закриването на Международния мемориал, а на следващия ден Московският градски съд разпореди закриването на Центъра за правата на човека „Мемориал“. Бел. пр.
