Рецензия на книгата Mischka’s War: A Story of Survival from War-Torn Europe to New York от историчката Шийла Фицпатрик.
През 1989 г. историчката на Съветския съюз Шийла Фицпатрик лети със самолет, когато пътникът до нея завързва разговор. Наблюдавала го е, докато пише писмо на френски, и на тази основа приема, че е французин. Заради акцента ѝ той първоначално я смята за датчанка. По-късно ѝ се струва напълно логично, че първият им разговор е за езика, етикетите и объркването около принадлежността. В действителност Фицпатрик е австралийка, а когато пита мъжа откъде е, той отговаря: „От Балтика.“ След това, с нежелание, добавя: „Средната.“ Очевидно обича да пести информация – поне що се отнася до произхода си. За други неща е по-открит. Още докато са във въздуха, ѝ казва, че започва да се влюбва в нея. Женят се няколко месеца по-късно. Сега, почти двадесет години след смъртта на съпруга си, Фицпатрик е написала вълнуваща, проникновена книга, която използва историята на семейството му, за да изследва неочаквани и двусмислени исторически пластове.
Да започнем с името му. Фицпатрик го нарича Миша – руското умалително, с което го познават у дома в Рига. В книгата обаче той е предимно Мишка – името, с което се представя в Германия през 40-те. Майк, Михаил и Мишел почти не се споменават, което не е изненадващо, но също така липсва и латвийското Микелис, въпреки че е роден в междувоенна Латвия, учил е там и владее езика. Що се отнася до фамилията му – Данош – тя не е латвийска, а унгарска, и някога е била предпочетена пред оригиналната Дойч. Това повдига още въпроси, тъй като семействата, които унгаризират имената си преди Първата световна война, често са еврейски. И така, Миша Данош: унгарски корени, но не от Унгария; латвиец, който не проявява особена обич към Латвия; евреин – или може би не, тъй като е прекарал по-голямата част от войната необезпокояван и без да се крие в Рига, след което по своя воля се премества в Германия. Кой е този оцелял, чийто роден град е едно от последните места, където човек би искал да се озове в началото на Втората световна война, и защо избира да търси сигурност първо в Третия райх – от всички възможни места – а после в САЩ по време на Студената война, завършвайки живота си като американски физик с малка къща край река Потомак?
От падането на Берлинската стена насам Рига е загубила почти една трета от населението си – икономически поддържана като популярна дестинация за предприемчиви уикенд туристи. В края на XIX в. градът обаче е в разцвет. Населението нараства бързо: в навечерието на Първата световна война това е четвъртият по големина град в Романовата империя и един от най-големите в Източна Европа. По централните улици се издигат сгради в стил ар нуво. Рижкият технически колеж е сред най-модерните в Европа. Едва през 1891 г. руският заменя немския като език на администрацията и училищата. Образованието и културата продължават да бъдат ориентирани към Вилхелмова Германия, чиито граници са недалеч на юг. Еврейското население, основно ангажирано в търговията с дървен материал, нараства. Прииждането на латвийци от селата е още по-бързо.
Миша Данош в много отношения е типичен среднокласов продукт на тези обстоятелства. Майка му, Олга, произхожда от латвийски селски род. Баща ѝ притежава водна мелница, която произвежда електричество за местното осветление – източник на гордост за Данош, който намира работа в авангардната рижка електротехническа фабрика, преди да започне кариера като физик. Той възхвалява дядо си, който един ден просто си събира багажа, напуска семейството и никога повече не дава признак за живот. Данош възприема това като напълно естествен отговор на скуката на провинциалния живот – чувствителност, която споделя.
Олга остава без баща, когато избухва Първата световна война. Семейството изглежда живее от наемите на няколко работнически къщи, които притежава. Децата получават добро образование и на пръв поглед няма причини за каквато и да е тревога. По време на войната училището на Олга е преместено от Рига в Петроград и тя заживява при сестра си, която учи в държавната консерватория. Става достатъчно добра сопрано певица, за да влезе в хора на Рижката опера – именно там среща красив унгарски тенор, останал там, блокиран от войната. Арпад Данош е бил на турне с Хамбургската опера през 1914 г. и предполагаемо избягва интернирането като вражески чужденец, като се изявява под артистичния псевдоним Аримонди. Освен певец е и атлет – през 1903 г. е унгарски шампион в скока на височина.
Унгарската страна на семейството никога не привлича особено Миша, но за баща му и братята му тя има чар: като деца през 20-те години се обличат в унгарски носии, донесени от гостуващи лели. Те стигат до убеждението, че произхождат от етнически немски колонисти, а според семейната история дядото на Данош по бащина линия, Йозеф Дойч, е католически учител, който се жени за испанска баронеса. В действителност баба му се казва Янка Вайнер, а според архивите и двамата му родители вероятно са родени като евреи, макар че Арпад Данош се определя като католик, което предполага, че семейството се е покръстило много преди войната.
През 1922 г. – годината, в която се ражда Миша, второто от трите деца на Арпад и Олга – бракът на родителите му вече се разпада. Баща му, макар и не съвсем Luftmensch[1], е близо до това определение – отказва се от сцената, за да се занимава с търговия с аристократични останки от войната, купувайки и продавайки антикварни вещи от благороднически домове. След няколко години парите започват да се стопяват и Олга открива шивашки бизнес. Работата потръгва. Тя се разделя със съпруга си, който след това изчезва в периферията на историята, и се превръща в доминиращата фигура в живота на сина си, насочвайки го към бляскавото бъдеще, в което е убедена.
Самата Рига изпада в затруднения, населението ѝ намалява драстично. Краят на военните действия носи независимост на Латвия, а гражданите ѝ ликуват, но градът търпи тежък финансов удар от загубата на руските имперски пазари. Болшевизмът зад границата ражда фанатично антиболшевишки политически елит, който така и не успява да оправдае претенциите си за държавност. Семейство Данош получава латвийски паспорти чак през 1934 г. – знак за колебанието им спрямо възхода на провинциалната власт. Така Миша Данош израства с майка си и двете си сестри в смалената столица на една малка нова държава, към която никой от тях не изпитва особена привързаност – в град, където немският остава езикът на елита, но тяхното собствено положение се чувства като разклатено и несигурно.
Миша пише юношеския си дневник на немски. Дотолкова се идентифицира с езика и културата, че когато нацистите започват да преселват немците от Рига обратно в Райха, наричайки това „завръщане у дома“, подобни приказки му звучат напълно естествено. Истинските му страсти обаче са спортът и технологиите – а в Рига има предостатъчно и от двете. В един мемоар, който по-късно записва за Фицпатрик, той описва претенциите на родината си в навечерието на войната:
Военновъздушните сили разполагаха с около двайсет самолета – бомбардировачи и изтребители; всички двуплощници, с рамкова конструкция и платнено покритие. Максималната скорост на бомбардировачите – около 160 км/ч; на изтребителите – 175 км/ч. Двигателите на танковете често заглъхваха; затова, за да се подготвят за евентуален отказ от повторно запалване, всеки танк имаше тежка кука отпред и отзад и носеше тежка верига. Така се случи, че по време на един от тези паради един танк отказа да запали; между него и работещия танк беше закачена верига. Движещият се танк дръпна, но закъсалият не помръдна – явно теглото беше прекалено за бронята; куката и част от бронята се откъснаха, а танкът с дупката остана на място. Оръдията се теглеха от коне.
(Той е техничар до мозъка на костите.)
През юни 1940 г. Червената армия нахлува и страната е присъединена към СССР.
В началото животът на Данош продължава почти както преди – не е засегнат от спорадичните арести. Няколко месеца преди съветската инвазия успява да си осигури работа за една година във Valsts Elektrotechniskā Fabrika (VEF) – фабрика с международна репутация за производство на аудио-, радио- и фотографска техника; именно там е изобретена миниатюрната камера Minox. Под съветски контрол VEF е обявена за предприятие от „общосъюзно значение“ и попада под управлението на централното Министерство на промишлеността, което незабавно променя производствените практики – приоритетът става количеството за сметка на качеството. Когато това неизбежно води до голям процент дефектна продукция, започва издирването на „саботьори“ и Данош не чака дълго, за да получи нагледен урок по функционирането на работническата държава. Но не всичко е зле за 18-годишния младеж. Той отдава бъдещата си кариера на късмета си да има свободен достъп до производствените халета и възможността да прекарва време в прочутата дизайнерска лаборатория на VEF.
Изглежда, първият му истински шок идва едва в края на съветската окупация – през нощта на 14 юни 1941 г., когато НКВД внезапно арестува десетки хиляди души в Балтийските държави, включително най-малко 15 000 в Латвия. Семейство Данош е пощадено, но двама братовчеди на Миша са арестувани при по-ранна акция и депортирани – никога повече не ги вижда. Типично за него, начинът, по който се опитва да осмисли случилото се, е чрез статистически анализ:
Започнах, без дори да го осъзнавам, да събирам статистика за това кои хора са били отведени. След няколко дни започнах да подхождам по-съзнателно, след като първоначалните данни, историите, не разкриваха никаква логика, не се връзваха: не се появи никакъв модел. Разпределението изглеждаше напълно случайно. Очаквах да се прояви тенденция към депортиране на „привилегированите класи“. Вместо това разпределението изглеждаше – и си остана – напълно произволно; имаше повече работници, отколкото лекари и пр.; понякога отвеждаха цели семейства, понякога само един или двама души, а дори членството в партията не изглеждаше да има значение: сред депортираните имаше точно такова представителство, каквото се наблюдаваше сред населението като цяло – нито повече началници, нито повече хора от бившите привилегировани класи, нито повече партизани, нито повече каквито и да било други категории. Демократичност до краен предел.
Подобно на своя съвременник, полския писател Станислав Лем – друг оцелял от съветската и нацистката окупация, Данош разбира произволността на тоталитарния терор като доказателство за невъзможността на социалната теория да го обясни. (Разликата е, че за разлика от него съпругата му – историчка по професия – се интересува от същите теми, но е задължена да ги интерпретира по друг начин.) За разлика от Лем, обаче, чийто недвусмислен еврейски произход му носи още по-големи страдания под немците, отколкото под съветите, и който прекарва по-голямата част от живота си под комунистически режим, семейството на Данош изглежда споделя общото латвийско убеждение, че нищо не може да бъде по-лошо от болшевизма.
Това мнение не се променя дори когато през лятото на 1941 г. германците изместват руснаците. Всъщност, както повечето латвийци, които (очевидно) не са евреи, Миша преживява промяната като известно облекчение. Успява да избегне изпращането на изток в Русия, когато VEF започва евакуация на завода и персонала си. Когато първите германци влизат в страната, латвийците ликуват, а сред първите доброволци, които се записват в борбата срещу болшевиките, е дори неговият по-голям, иначе непрактичен брат. Разказът на Фицпатрик ясно показва как едно основно аполитично семейство като Данош – дори такова, което няма особена лоялност към латвийската национална кауза – приветства идването на германците като обещание за връщане към нормалността. В заводите и университетите животът остава почти необезпокояван от германското присъствие. Данош прекарва повечето си време в спорт – става местно име в овчарския скок и се изявява като добър играч по хокей на лед.
Фицпатрик трудно приема тезата, че съветската окупация е била значително по-сурова от нацистката, но такъв е бил личният опит на съпруга ѝ. По-конкретно, в балтийските държави, където Хитлер се стреми да управлява със сравнителна умереност, няма съмнение, че германската окупация не е всеобхватна по начина, по който е съветската, и че насилието е значително по-малко хаотично.
Освен, разбира се, ако си евреин – тогава опасностите са неизмеримо по-големи. Семейство Данош явно не се страхува, че евентуалният им еврейски произход може да бъде разкрит, а майката и лелята на Миша дори помагат на евреи да оцелеят. Но през март 1943 г. леля му е предадена и изпратена в концентрационен лагер, а около това време самият Миша също се сблъсква с ужасите, които се разиграват около него.
На Великден през 1943 г. Миша отива да кара ски в гората на запад от града. Денят, както по-късно описва, е слънчев. Снегът е дълбок, докато се придвижва извън пътеките, далеч от тълпите туристи за уикенда, и се насочва към възвишенията. Изненадан е да види колона от хора, предимно семейства с възрастни и деца, които се изкачват по тях. Присъединява се и когато достига върха, погледът му се спира върху квадратна яма, пълна с тела, частично покрити. Други ями наблизо вече са засипани; на следващия хълм копаят нова. Чувал е новини за убийствата на евреите от рижкото гето. Но да го види със собствените си очи и да стане свидетел на това как местните хора превръщат това в неделна разходка е съвсем различно. Веднага се прибира, за да разкаже на родителите си, но се оказва, че те вече знаят. Всъщност по това време Олга играе опасна игра – използва контактите си с германски офицери, за да наема евреи от гетото в шивашкото си ателие. Помага ли им, или ги експлоатира? Двете възможности не се изключват взаимно. Един от нейните еврейски работници по-късно спонсорира емиграцията ѝ в САЩ, което подсказва, че действията ѝ не са били лишени от риск.
За Данош най-голямата заплаха през тези месеци е възможността да бъде призован във Waffen-SS. Малкият му брат Ян е хвърлен в затвора, след като се укрива. По-големият му брат, Арпад младши, е в безопасност, защото работи в защитена професия. Когато в края на 1943 г. Миша се явява в мобилизационното бюро, му съобщават, че работата му във VEF няма да го предпази и че вероятно ще бъде призован след няколко месеца. Изходът, който намира, е типично находчив: кандидатства за стипендиантска програма, която позволява на студенти от Рижкия университет да учат в Германия, и получава разрешение да замине. Изненадващо, историята е вярна – такъв обмен наистина съществува, тъй като Третият райх се стреми да насърчава германизацията на Балтика.
Пътуването из Großdeutsches Reich се оказва изненадващо лесно за човек в положението на Данош, дори в края на 1944 г. Посещава приятели във Виена, Берлин и Прага, преди да бъде назначен в Техническия университет в Дрезден. Там работи с Хайнрих Баркхаузен, водещ немски физик – първият от поредица ментори, които разпознават таланта му. Моментът е добър: Червената армия навлиза в Латвия през лятото на 1944 г. Олга успява да избяга, след като навреме премества бизнеса си в Судетската област, но двамата му братя не успяват, а баща му изглежда дори не се опитва. От този момент нататък семейството на Данош остава разделено от Студената война.
Изключителната военна одисея на Данош не приключва дотук – едва избягва смъртта в Дрезден през нощта на бомбардировката от RAF [британските военновъздушни сили] – но посоката му вече е определена. Става физик и, подобно на майка си, избира да изгради живота си на Запад – първо в германски лагери за разселени лица, а след това в САЩ, където пристига със съпругата и детето си. Истинските опасности остават зад него. Почти непоносимата сложност на живота в Балтика в началото на 40-те години е успешно преодоляна.
В разказа на Фицпатрик Данош изплува като оцеляващ – човек, чийто научен начин на мислене му предоставя не просто начин да разбере света, но и до известна степен да отрече ужасяващата му непредсказуемост. Импулсивен и интуитивен, той запазва склонността към обобщения само за природните закони.
В това отношение се откроява разликата между неговия поглед върху света и този на третата и последна му съпруга, чиято научна работа се съсредоточава върху търсенето на закономерности и скрит смисъл в социалната история. Книгата на Фицпатрик постига изключителен баланс, като ни позволява да надникнем в семейните му взаимоотношения, но и запазва необходимата дистанция и скептицизъм, за да улови по-широката картина на света на Данош.
Това, което днес шокира, е ужасяващата нормалност на живота под германска окупация в град като Рига – място, където през по-голямата част от войната активният социален живот, студентските атлетически състезания и университетските обменни програми остават възможни редом със строежа на гета, лагери и масови екзекуции.
Миша Данош казва малко за тези събития, но оставя забележителни записки за тях – а Фицпатрик му отдава дължимото със своята майсторски написана книга.
[1] Думата Luftmensch идва от идиш (לופֿטמענטש) и буквално се превежда като „въздушен човек“ или „човек на въздуха“. Възниква в еврейската култура, особено в Източна Европа, и се използва за описание на човек, който е непрактичен, мечтателен или откъснат от материалните проблеми – често погълнат от интелектуални, артистични или абстрактни занимания, без да има стабилно препитание. Бел. пр.
