Церемониалното представяне на еврейството в [днешна] Германия
От 7 октомври насам германски политици предложиха отнемане на гражданството на германски граждани, ограничаване на гражданските права на чужденците, пребиваващи извън ЕС, и ограничаване на броя на децата с мигрантски произход, които могат да посещават всяко едно училище, което се лансира като средство за запазване и подкрепа на „еврейския живот“ в страната. Германски политик, когото сериозно обвиняват, че в младостта си е симпатизирал на неонацизма, хвърли вината за антисемитизма в страната върху имиграцията. Най-големият германски вестник публикува манифест от петдесет точки за това какво означава да си германец; точка номер четиридесет и седем гласи: „Германия има сърце за децата. Те не се бият, а се насърчават.“ Виден германски журналист публикува статия със заглавие: „Евреите или агресивните араби: трябва да решим кого искаме да запазим.“ Комисарят по антисемитизма в Баден-Вюртемберг, който не е евреин, написа: „Нацистите все пак криеха масовите си убийства, докато Хамас ги празнуваше в медиите, както преди тях Даеш.“
В Германия не всичко е такова, каквото изглежда. Онова дърво? Някога е било евреин. Онази сграда – също. Уличната лампа? Била е евреин. А евреите? Изглежда, че всички те са германци.
През 2021 г. писателят Фабиан Волф публикува дълго есе в Die Zeit, озаглавено „Само в Германия“. То е безупречен пример за един все по-популярен жанр есета, който Волф формулира още във втория параграф: „Аз съм евреин в Германия.“
„Не ми е приятно да пиша това на немски, език, който често усещам като бреме“, започва есето. Семейната история на Волф му е завещала „онзи прочут куфар, винаги приготвен под леглото“, пише той. „Защо всичко в Германия е толкова проклето германско?“ пита се той. Голяма част от есето е насочена срещу покровителственото отношение на германците към евреите, като специално внимание се отделя на кампанията, водена от правителството, която приравнява всяка критика към Израел с антисемитизъм. Тази кампания се разгърна през 2019 г., когато германското правителство обяви „методите и моделите на аргументация“ на движението за бойкот, дивестиции и санкции (BDS) за антисемитски. Както Волф демонстрира случай след случай, дори самото обвинение в антисемитизъм е достатъчно, за да бъдеш ефективно изключен от публичния живот в Германия. Мнозина от хората, обвинени от усърдните нееврейски служители на Германия, сами са евреи.
Волф завършва есето с призив за плуралистично еврейство, свободно от инструментализирането му от страна на Германия. „Ако не можем сами да изберем собствения си път,“ пише той, „то поне бих искал да видя с отворени очи накъде ни запраща бурята на прогреса; вместо да бъдем заклещени и със завързани очи от гоите [еврейският израз за не-евреи], твърдящи, както винаги, че знаят кое е по-добро за мен, кое е по-добро за нас.“ Есето беше преведено на английски и Волф придоби международна известност. Той изглеждаше като нов тип германско-еврейски интелектуалец: млад, боен, ироничен, ляв, способен да свърже в една мисъл Сюзан Таубес и трап музиката. Но публичността носи и своите рискове.
Изглежда, че в Германия не минава година без скандал, свързан с личността на виден немски евреин.
През юли 2023 г. Волф публикува объркано и уклончиво покаяние в Die Zeit, което предизвика още по-голяма сензация от есето му „Само в Германия“. То може да се се обобщи накратко така: аз не съм евреин в Германия. Волф разкрива, че няма еврейско потекло. Един епизод на [популярната американска телевизионна поредица] Curb Your Enthusiasm, в който Лари Дейвид вярва, че не е евреин, го накарал да започне да изследва еврейската си идентичност, пише той. „Мамо, ние евреи ли сме всъщност?“ спомня си, че е попитал майка си. Не съвсем, отвърнала тя, но имало някаква история за баба му. Бабата на неговата майчина баба уж била еврейка – едва ли не сребърен куршум [на пръв поглед решаващо доказателство] на матрилинейния произход, преминал през катаклизмите на европейската еврейска история. „Изведнъж – спомня си той – всичко изглеждаше логично. Просто знаех какво означава да си евреин.“ Ако историята беше вярна, Волф щеше да е етнически евреин от една шестнадесета. Но историята не e вярна: Волф, уви, е шестнадесет части гой.
В очите на много германски критици най-големият грях на Волф беше, че под маската на еврейската си идентичност твърдеше, че подкрепата за бойкот на Израел не е непременно антисемитска – въпреки че самият той не подкрепяше такъв бойкот. Впоследствие Волф беше заклеймен като Кostümjude („евреин в костюм“) от най-големите еврейски и нееврейски вестници в Германия. Наричан е още Kronzeugejude („ключов свидетел евреин“). Противно на оплакванията на Волф от немския език, това е език с удивително пъргава способност за създаване на неологизми на думата „евреин“:
- Alibijude: „Алиби-евреин“, някой, който служи като параван за антисемитска (или анти-израелска) реторика
- Berufsjude: „Професионален евреин“, евреин по професия
- Faschingsjude: „Карнавален евреин“
- Großvaterjude: „Дядо-евреин“, човек с един еврейски дядо
- Kostümjude: „Евреин в костюм“
- Kronzeugejude: „Ключов свидетел евреин“, осигуряващ свидетелство за антисемитска (или анти-израелска) реторика
- Meinungsjude: „Мнителен евреин“? Или „евреин по мнение“??
- Modejude: „Моден евреин“??? Или „евреин по мода“????
- Schmusejude: „Гальовен евреин“, предполагаемо такъв, който се „гушка“ с германците
- Vaterjude: „Баща-евреин“, човек с еврейски баща
- Vorzeigejude: „Образцов евреин“
С изключение на Vaterjude, всички тези конструкции са пейоративни и се отнасят до хора, които само привидно са евреи или използват еврейската си идентичност за лична изгода. Оказва се, че разкритията за измислената еврейска идентичност на Волф не са аномалия, а нещо като германска традиция. Не минава и година без скандал, свързан с идентичността на някой виден германски евреин.
Преди Волф най-скандалният случай беше този на Мари-Софи Хингст, популярна писателка и историчка. Твърди се, че ейният мемоарен блог има четвърт милион редовни читатели. Хингст пишеше, че баба ѝ и дядо ѝ отбелязвали Кристалната нощ, като спирали часовниците и чакали загубените си роднини да се върнат в настъпващия мрак. Баба ѝ, твърдеше тя, организирала летни градински тържества за оцелели от Холокоста с торти и прочувствени речи. През 2019 г. Der Spiegel публикува статия, разкриваща, че Хингст е измислила двадесет и две жертви на Холокоста и е изпратила фалшиви документи в Яд Вашем, за да укрепи своята самозвана идентичност. Нямало е еврейска баба, нито еврейско семейство. Малко след разкритията тя се самоуби.
В продължение на петнадесет години Волфганг Зайберт беше лидер на еврейската общност в Пинеберг, малък град близо до Хамбург. Както разследване на Der Spiegel от 2018 г. разкри, Зайберт е бил кръстен като протестант, родителите му не са имали еврейски произход и, в противоречие с твърденията му, той не е загубил роднини в Холокоста. Когато бил изправен пред фактите за произхода си, Зайберт отговорил, че винаги се е „чувствал“ евреин.
Има още много подобни случаи, всеки от които включва обвинения в измислена еврейска идентичност: Ирена Вахендорф, Манфред Бьоме, Петер Лот, Карин Милиус, Франк Борнер. А това са само публично известните примери.
Не всички си присвояват еврейска идентичност; някои се задоволяват с привидностите.
Телевизионната журналистка Леа Рош беше публичното лице и най-гласовитият застъпник на кампанията за изграждането на Берлинския мемориал на убитите евреи в Европа. Рош култивира еврейска аура – Scheinbarjüdin, може би. „Не изглеждам толкова арийска“, възкликна тя веднъж по време на интервю. Рош промени името си от Едит на Леа и безуспешно съди (еврейската) писателка Рут Гей, защото тя бе написала, че го е направила, за да звучи по-еврейско. Веднъж тя яростно отхвърли предложението мемориалът на Холокоста да бъде разположен срещу Райхстага: „Нима ‘германският народ’ уби евреите? Едва ли.“
А после идват буквалните костюмирани евреи. Два пъти съм ставал свидетел на големи групи германци, носещи кипи [еврейски молитвени шапчици]. Веднъж – на митинг срещу антисемитизма, и веднъж – на марш с голям полицейски ескорт по Зоненалее, центъра на арабския живот в Берлин, скандирайки произраелски лозунги. Днес, на същата улица, ако вдигнеш плакат с надпис „Спрете геноцида“ или „От реката до морето“, това би означавало сигурен арест и потенциално наказателно преследване. В седмиците след 7 октомври полицията брутално потискаше демонстрации и дори основни символи на палестинската идентичност на Зоненалее; наложи се да измъквам приятел – виден (еврейски) журналист – от една такава демонстрация, след като беше напръскан с лютив спрей, защото снимаше бруталния арест на човек, чийто „престъпление“ беше, че държеше палестинско знаме. Но тук малцина се опитват да си присвоят палестинска идентичност.
Преди години мой приятел беше поканен на Шабат вечеря. Всички присъстващи изглеждаха като религиозни евреи. Знаеха химните, мъжете носеха кипи, един дори имаше пайоти [дълги къдрави бакенбарди, които традиционно се носят от някои еврейски мъже и момчета, особено от еврейските общности Haredi (ултраортодоксални) и Hasidic]. Домакините настояваха приятелят ми да рецитира различните благословии. В хода на разговора случайно се разбра, че той е единственият евреин в компанията. Останалите бяха германци, които просто обичали да пресъздават еврейски ритуали и искали евреинът неволно да даде благословията си.
Много повече германци от Волф, Хингст и Зайберт „се чувстват евреи“. Архивите на еврейските общности свидетелстват, че след войната множество германци се опитват да „открият“ еврейското си наследство. Почти всеки тук има „еврейска леля“. Или дядо им е бил в Съпротивата. Или може би пралелята. Други просто са приели юдаизма.
Валтер Хомолка приема юдаизма като тийнейджър и по-късно става един от най-влиятелните равини в Германия. Той фактически контролира най-важните институции, свързани с неортодоксалния юдаизъм в страната, и споделя сцената с Ангела Меркел и други политици.
Хомолка не се поколеба да говори от името на всички евреи, когато заяви: „Холокостът вече не е централна тема за моето поколение.“ Дори необичайно големият му интерес към Исус не подкопа статута му на водещ еврейски авторитет. Неговото падение започна през 2022 г., когато стана ясно, че дългогодишният му партньор е изпратил на студент по канторско пеене видео, на което се вижда как през 2019 г. някой гали еректирал пенис – през 2019 г. Впоследствие Хомолка беше обвинен в злоупотреба с власт и дискриминация от Централния съвет на евреите в Германия. Разследването, описано в 800-страничен доклад, съдържа свидетелство на лице, идентифицирано като „А.“, което твърди, че Хомолка веднъж го насърчил да приеме работа в Южна Африка, защото там имало „огромни черни х**ве“ (riesigen schwarzen Schwänzen).
Но Хомолка не е изключение в германския еврейски живот, където конвертитите (герим) играят непропорционално голяма роля. През 2022 г. една родена еврейка – Biojüdin, както биха казали на немски – губи работата си като кантор в берлинска синагога, след като се противопоставя на влиянието на конвертитите в германския еврейски живот. Германската еврейска историчка Барбара Щайнер е написала книга за това явление и за историята на германците, които приемат юдаизма. Тя открива, може би неизненадващо, че основният мотив на повечето конвертити е една или друга форма на вина. В друго свое изказване Щайнер нарича Фабиан Волф антисемит, който е приел еврейска идентичност с цел критика на Израел. Самата тя също е конвертит.
Волф не е единственият германско-еврейски (или бивш еврейски) интелектуалец, писал подобни есета. Неговото беше най-зрелищният случай, но този вид квази-изповедни есета за преживяването на еврейството в Германия зачестиха през последното десетилетие. Повечето от тях се публикуват в т. нар. feuilleton – културните секции на големите национални вестници, посветени на рецензии, критика и есета. Някога дом на Хайне, Валтер Бенямин, Йозеф Рот, днес feuilleton-ът съществува, за да ласкае интелигентността на образования германец – с инструкции за четене в комплекта. „Сега ще обсъдя…“, „тук ще се върнем към…“, „по-късно ще обясня…“
Най-големите германски вестници си имат домашен евреин – Hausjude, може би – готов да коментира важните въпроси: кой е евреин, какво е евреин, антисемитизма на левицата, антисемитизма на артистите, антисемитизма на всички, освен на германците. Някои от тези автори са дребни знаменитости сами по себе си. В Германия съществува несъразмерен, почти воайорски интерес към внимателно курирани представи за „еврейска култура“, „еврейски гласове“, „еврейски живот“ – за предпочитане, неподправени от „нечисти“ чужди влияния. В страната има приблизително толкова еврейски музеи (много от тях в бивши синагоги), колкото и в САЩ – страна с четири пъти по-голямо население и между тридесет и шестдесет пъти повече евреи. С други думи, САЩ нямат нужда да ги поставят зад стъкло.
Наскоро германската телевизия излъчи наградено токшоу, Freitagnacht Jews („Евреи в петък вечер“), в което евреи разговаряха на кръгла маса за това какво е да израснеш като евреин в Германия. Vogue Germany някога имаше рубрика, озаглавена „Евреин днес“ – с подзаглавие: „Всекидневието на една германска еврейка, която ни повежда на пътешествие в свят, който почти не познаваме“. Читателите можеха да научат за еврейските тела, еврейския секс, еврейските съмнения, еврейското вземане на решения и защо евреите мъже не свършват толкова бързо заради обрязването. Германците обичат особеностите на семитските страдания, специфичността на еврейските радости. Обожават клезмер музиката. Ще кимат със сериозно изражение, ако им кажете: „Дядо ми е дърво.“[1]
Големите печеливши от този погребален интерес, стига да не критикуват прекалено много Израел, са израелците. В общите представи „израелец“ и „евреин“ са почти синоними. В самия Израел реалността е далеч по-сложна, но германската публика, чието мислене все още е изцяло рамкирано от логиката на националната държава, разглежда израелците като квинтесенцията на всичко еврейско. А културните предразположения на израелското общество – обсебеността по саморефлексията върху израелската идентичност като някакво уникално екзистенциално състояние, огромният капацитет за самовъзвеличаване и самосъжаление – удобно съвпадат с германските очаквания за „еврейска култура“ и в голяма степен отразяват германските социални нагласи. Германия е най-големият пазар за преведена израелска литература в света.
Днес съществуването на живи евреи в Германия е превърнато в театър на паметта, чиято цел е да реабилитира националния германски имидж. Всеки има своята роля: разкайващите се германци, помирителните евреи.
В много големи германски градове и в някои федерални провинции ежегодно се организират „израелско-еврейски“ културни фестивали или просто „еврейски“ културни фестивали, „еврейски“ филмови фестивали и прочее, които всъщност не са нищо друго освен „Израел, Израел, Израел…“ – Weh [възклицание за болка], както би възкликнал герой на Вагнер. Германският културен апарат с радост е впил сключените си, непривлекателни устни в най-посредствения извор на еврейската култура, въздигайки го като носител на „автентичния“ еврейски опит, и по този начин спомогнал за утвърждаването на идеята, че Израел е „истинският“ дом на еврейския народ. Германците не знаят какво да правят с американските евреи, които, подобно на някои мистериозни субатомни частици, в един миг изглеждат американци, а в следващия – евреи. Когато бивш съсед разбра, че съм евреин, почувства необходимостта да ми каже колко обича хумус. Дървото си е дърво.
Единственото американско изключение от тази динамика е Дебора Фелдман, авторката на [телевизионната минисерия] Unorthodox. Историята за млада жена, която бяга от варварските окови на хасидизма към свободолюбива Германия, мистериозно намери огромна аудитория тук. „Дебора Фелдман е може би най-известната еврейка в света след Ане Франк“, започва една скорошна рецензия на новата ѝ книга. Темата на книгата е германската фетишизация на евреите.
Или по-скоро – беше изключение, докато наскоро започна да критикува избирателната концепция за „еврейския живот“ в Германия, която систематично маргинализира евреите, критикуващи Израел, и всички, които не се вписват в тази вкаменена представа.
Няма недостиг на скорошни примери, които подкрепят твърденията ѝ. Културен център в Берлин загуби финансирането си, след като организира мирно бдение на еврейска група – със съпътстващо предупреждение, че ще се предприемат мерки срещу „всяка скрита форма на антисемитизъм“. Музей отмени изложбата на еврейска художничка, след като тя дръзна да призове за прекратяване на огъня. Когато израелският режисьор Ювал Авраам и палестинският режисьор Басел Адра спечелиха награда на филмовия фестивал Берлинале за документалния си филм за принудителното разселване на палестинци от израелски заселници, те произнесоха речи, в които призоваха за край на израелския апартейд и на германските доставки на оръжие за Израел.
Кай Вегнер, кметът на Берлин, осъди речите им, заявявайки, че „в Берлин няма място за антисемитизъм“. Няколко седмици по-късно обаче беше заснет усмихнат до Илон Мъск – човекът, който миналата година подкрепи публикация, според която евреите мразят белите хора, наричайки я „самата истина“. Министърът на правосъдието заплаши с наказателно преследване. Министърката на културата, Клаудия Рот, заяви, че речите били „шокиращо едностранчиви“ и „пропити с дълбока омраза към Израел“. След като я уловиха на камера да аплодира двамата режисьори, Рот поясни, че ръкопляскала само на „еврейско-израелския“ Авраам.
Не всички есета „Аз съм евреин“ се появяват във feuilleton. Книгата на Макс Чолек от 2018 г., De-Integrate Yourselves [Деинтегрирайте се], може би най-влиятелното произведение на еврейската критика в съвременната германска литература, е написана привидно като боен призив към другите евреи. Но дори и тази полемика ясно сигнализира към публика от нееврейски feuilleton читатели. Подобно на Волф, Чолек се интересува от германските нагласи към евреите. Според него съществуването на живи евреи в Германия днес е инструментализирано в театър на паметта, чиято цел е да реабилитира националния германски имидж. Всеки си има своята роля: разкайващите се германци, помирителните евреи.
Чолек правилно идентифицира множество проблеми, но в процеса само се заплита още повече в тях. Герой от негова пиеса, цитиран в De-Integrate, казва: „Ние не сме вашите добри жертви, ние сме злите.“ Добри жертви, зли жертви – а какво да кажем за това просто да не бъдеш жертва?
Интересът му към еврейското отмъщение също е късоглед. Отмъщението може да изглежда като интригуващ интелектуален мотив, но включването на яростния националист Меир Кахане (твърде расистки дори за Израел) в неговия пантеон на еврейските отмъстители би трябвало да го накара да се замисли как изглежда „еврейското отмъщение“ на практика и кой понася неговите последствия. Въпреки че Чолек понякога внимава да уточни, че говори за Германия, твърде често той разширява тезите си в универсален разказ. Подзаглавието на английския превод на книгата му е: „Еврейски наръчник за оцеляване в XXI век“.
Самият Чолек не остана незасегнат от полемики около идентичността си. През 2021 г. писателят Максим Билер го обвини, че е Meinungsjude и Faschingsjude за левицата, защото не е евреин по халаха[2]. Чолек има само един еврейски дядо.
Случаят с Чолек предизвика седмици наред бурни дискусии във feuilleton. Мирна Функ, може би най-продуктивната авторка на есета от типа „Аз съм евреин в Германия“ днес, първоначално порица колегите си, заявявайки, че това е вътрешноеврейски въпрос. После публично обвини Чолек в лъжа за идентичността си и го нарече Großvaterjude. Освен работата си във feuilleton, Функ преди това е писала рубриката Евреин днес за Vogue Germany. Германската водачка по въпросите на юдаизма за първи път разбира в средата на двайсетте си години, че не е еврейка по халаха. Тя е Vaterjüdin – баща ѝ е евреин, но майка ѝ е германка. Патрилнейният произход не се признава от еврейските власти в Германия, затова Функ по-късно се обръща в юдаизма. Темата за еврейската идентичност обаче я обсебва в творчеството ѝ, както и нейните опити, подпомогнати от Wikipedia, да дефинира юдаизма.
Според Функ юдаизмът е „култура на дебата“, „вечният стремеж към себе си“. Еврейската идентичност, изглежда, означава непрестанно да отговаряш на въпроса какво значи да си евреин. „Най-еврейското нещо в евреина е самодефинирането му. На самия себе си, на религията и на света.“ „Освен съмнението, нищо не е толкова еврейско, колкото идеята за свободния избор.“
Подобни дефиниции на юдаизма се срещат редовно в корпуса от есета „Аз съм евреин в Германия“. Волф одобрително цитира некролог за [американския поет и автор на текстове за псесни] Дейвид Бърман: Да се бориш с Бог, да играеш ролята на чужденец. Други формулировки имат по-мрачен тон. „Моят проблем“, пише Чолек, „е, че собствената ми представа за еврейската идентичност започна с огромна купчина трупове.“
От тези есета се оформя представата за еврейската идентичност като чувство. Чувството, че си външен човек. Чувството, че търсиш истинската си същност. И най-вече – чувството, че не си германец.
И сега, както би посочила типичната инструкция за четене във feuilleton, ще стигна до основния извод:
Да бъдеш евреин в Германия днес означава да се откажеш от възможността да бъдеш и германец, и евреин. „Най-фундаменталният начин, по който Втората световна война трансформира света,“ пише историкът Юрий Слезкин, „беше, че създаде нов морален абсолют: нацистите като универсално зло.“ А това зло е етническо по съдържание: то е германско.
Тази идея е дълбоко интегрирана в германското национално самосъзнание. Да бъдеш германец означава да бъдеш Täter – извършител. Но същността на германската национална идентичност, прочутата ѝ култура на паметта и преодоляването на миналото, се корени парадоксално в отношенията ѝ с евреите – универсалните жертви. Чрез съчувствието и подкрепата към евреите, удобно въплътени в държавата Израел, германците могат да изкупят злото, което е присъщо на германскостта – предавано от поколение на поколение, сякаш е част от кръвта им. Евреите се превръщат в носители на наследена добродетел като жертви.
Германската идентичност като такава няма вдъхновяващо, позитивно съдържание.
Но вместо да преодолее миналото, тази динамика изисква непрекъснатото му пресъздаване. Не-германците могат да станат германци, само ако оставят своите собствени истории зад вратата. Министърката на културата Клаудия Рот наскоро каза на новоназначения директор на държавна културна институция, който е роден в Камерун: Вие вече сте част от нацията на извършителите. В миналото Камерун е бил германска колония.
Тези нагласи станаха още по-очевидни след ужасяващото насилие в Израел и Палестина през последните месеци. Политическите, медийните и културните елити в Германия се надпреварваха кой ще демонстрира по-голяма близост с Израел. Степента на идентификация бе толкова интензивна, а сигурността на Израел толкова често се представяше като Staatsräson (държавен принцип), че понякога се чудех дали някои германци не възприемат атаката на Хамас като индиректен удар срещу самата Германия.
Вицеканцлерът Роберт Хабек произнесе високо оценена реч, в която призова мюсюлманите в Германия „ясно да се разграничат от антисемитизма, за да не подкопават собственото си право на толерантност“. Подобно изискване не беше отправено към добрите християнски граждани на Германия.
Фридрих Мерц, лидерът на ХДС (партията на Ангела Меркел) и широко разглеждан като основен кандидат за следващ канцлер, предложи признаването на правото на съществуване на Израел да стане условие за получаване на германско гражданство. Предложението му вече е реалност в източногерманската провинция Саксония-Анхалт.
Тази концепция за германската идентичност не предлага включваща визия за все по-разнообразното общество в страната. Партньорката на мой приятел, потомка на кюрдски гастарбайтери, пристигнали в Германия след войната, била толкова впечатлена от ожесточените уроци в училище за престъпленията на предишните германски поколения, че за известно време вярвала, че нейният собствен дядо също е избивал евреи в Европа по време на войната. Германската идентичност като такава няма вдъхновяващо, позитивно съдържание. Не е трудно да се разбере защо някои искат да избягат от този цикъл на патологизирана вина – също както не е изненадващо, че други се идентифицират с евреите, но стигат още по-далеч.
Проблемът с такива абстрактни представи за юдаизма е, че той лесно се превръща в платно, върху което всеки проектира собствените си усещания. Невротичност, дезориентация, отчуждение: не е голям скок от „еврейската идентичност като усещане“ до „усещането да си евреин“. Тези чувства не са характерни единствено за евреите, но честотата на такива случаи е уникална за Германия. Те почти не се срещат в други страни. Дори в Австрия – която споделя с Германия нацистка история, но не и историческа памет.
Любопитно е, че Волф, Чолек и Функ са родени в Източен Берлин. Изолирани зад Стената, евреите от бившата ГДР осигуряват неустойчивата връзка с довоенния еврейски живот – фантазия за продължение. „Аз съм един от малкото евреи, които имат история в Германия от преди Втората световна война“, казва Чолек в интервю за New York Times. По-голямата част от евреите в Германия днес са имигранти от бившия Съветски съюз. Много синагоги в страната функционират като рускоезични общностни центрове. Но няма приемственост, защото Германия е убила евреите си. Онази общност от германски евреи, сред които беше обичайно да се хвалят, че са „по-германци от германците“, вече я няма, разпръсната е. Въпреки това немският език остава езикът на най-големия светски принос на еврейската култура към световната култура и затова тази общност продължава да съществува като дар и пример за всички нас, евреи или не.
Есетата „Аз съм евреин в Германия“ артикулират нещо като противоположност: крехка, несигурна идентичност в страна, която предлага на евреите множество уверения, но никаква сигурност. Те очертават „еврейското“ и „германското“ като дихотомия от отделни, несъвместими идентичности. Тези есета възхваляват „еврейския хумор“ и в същото време са хронично неостроумни. Те кимат утвърдително към дълбочината и вътрешните разпри на еврейската култура, но се придържат към схемата на местния Weltanschauung [мироглед]. Дълбоко неловките социални маниери изобилстват. Почти изглежда така сякаш са… прекалено германски.
Фарсът на тази ситуация е очевиден. Но трагедията никога не е била далеч под повърхността и тя се откроява още по-ясно след 7 октомври – датата, случила се само няколко седмици след като първоначално предадох чернова на това есе в друго списание. От 7 октомври насам германските политици узакониха пробиви в конституционния ред на страната въз основа на мъгляви „чувствителности“ – без да осъзнават, че създават разрушителен прецедент за момента, в който крайнодясната Алтернатива за Германия (AfD) дойде на власт.
След 7 октомври германските доставки на оръжие за Израел се увеличиха толкова значително, че общото количество за 2023 г. беше десет пъти по-голямо в сравнение с предходната година. Днес германските оръжия представляват 30 процента от израелския внос на въоръжение (според друг доклад – до 47 процента). И след 7 октомври тези муниции бяха използвани от израелските сили, за да убият над четиринадесет хиляди деца в Газа.
Германия има сърце за децата.
Иронично, именно Фабиан Волф беше най-отявленият глас в защита на по-глобална перспектива за германските евреи. Но и неговата роля беше предопределена – левият евреин. И за това, че фундаментално оспори германското национално самосъзнание, той заплати много по-висока цена от шут като Валтер Хомолка, който наскоро се върна да преподава в същия университет, където някога имаше огромно влияние.
„Нищо, което наистина е твое, не може да те впечатли“, пише Витолд Гомбрович, който по-язвително от всеки друг писател се е занимавал с ролевите игри, присъщи на идентичността. „Затова, ако нашето величие или минало ни впечатлява, това е доказателство, че то все още не е навлязло в кръвта ни“
Какво означава да бъдеш евреин?
В редките случаи, когато съм се замислял над този въпрос, една фраза ми се е появявала отново и отново – най-големият дар в живота ми. И така, благодаря ти, лельо Естел. Благодаря ти, чичо Стан. Лельо Рената, чичо Давид. Благодаря на дядо Макс и баба Стефани – женени в Бреслау, 1938 г. И най-вече – благодаря на майка ми.
Разказват, че когато Помпей завладял Йерусалим, той влязъл в Храма и поискал достъп до вътрешното светилище – Светая Светих – само за да открие, че се е озовал в празна стая.
[1] Тази реплика осмива прекалено благоговейния, понякога абсурден начин, по който германците се отнасят към еврейските разкази. Идеята дядото да е „дърво“ намеква за това, че еврейската история в Германия е превърната в паметници и мемориали (например дървета, засадени в памет на жертвите на Холокоста), докато реалните еврейски общности остават маргинални или отсъстват. Бел. пр.
[2] Според традиционно еврейско право (Халаха), еврейската идентичност се определя чрез матрилинеен произход – т.е. човек се счита за евреин, ако майка му е еврейка или ако официално е приел юдаизма според стандартите на Халаха.
