Чилийският поет и писател Роберто Боланьо почина през 2003 г. на 50 години. За мнозина още по онова време той вече беше най-добрият латиноамерикански писател на тези времена. Бидейки култов автор в продължение на много години, едва след спечелването на престижната литературна награда Ромуло Галегос[1] за романа си Свирепите детективитой спечели предаността на цяло едно читателско поколение. В по-късните му години, освен ентусиазираните рецензии на творчеството му, идещи от издания като Libération и Le Monde, както и от литературни величия като Сюзън Зонтаг, някои хора дори спекулираха с мисълта да видят Боланьо като получател на Нобеловата награда.
В същата седмица, в която той умира, аржентинската журналистка Моника Маристен публикува дълго интервю с него в мексиканското издание на списание Плейбой. Боланьо говори тук за всичко: за литературата, годините, прекарани в бедност, вярата му в читателите, граматиката на отчаяните, въображаемия рай и толкова-страшния ад.Моника Маристен: Дали дислексията[2] ви е дарила с някаква допълнителна ценност в живота?
Роберто Боланьо: Не. Имах проблеми при играта на футбол – ритам с левия крак. Имах проблеми и когато мастурбирах – пак защото съм левичар. Имах проблеми, когато пишех – защото го правя с дясната ръка. Никое от тези неща не беше важно, както сама виждате.
Смятахте ли Енрике Вила-Матас[3] все още за приятел след битката, която ви се наложи да водите с организаторите на литературната награда Ромуло Галегос?
Битката ми с журито и организаторите беше причинена най-вече от това, че те искаха от мен да им представя, от Бланес[4], списък от писатели, които не ми бяха познати. Методите им, които ми представи по телефона някаква псевдо-чавистка[5] поетеса, прекалено много приличаха на разубеждаващите аргументи на кубинската Casa de las Américas (официалната кубинска културна институция). Аз смятах, че е било голяма грешка да се елиминират от конкурса творбите на Даниел Сада[6] или Хорхе Волпи[7] (например). А те (организаторите) ми казаха, че онова, което съм искал, било да пътувам от Испания заедно с жена си и децата, което беше напълно невярно. Възмущението, причинено от това обвинение, беше причината, поради която аз им написах писмо, в което ги наричах неосталинисти и още някои други неща, струва ми се. Всъщност, казаха ми, че тия хора са искали, още от самото начало, да наградят друг автор, не Вила-Матас, чийто роман аз намирах много добър и който без съмнение беше един от моите кандидати.
Защо не използвате климатична инсталация в студиото си?
Защото мотото ми е не Et in Arcadia ego[8], а Et in Sparta ego.
Не мислите ли, че ако се бяхте напивали заедно с Изабел Алиенде и Анхела Мастрета[9], тяхната представа за вашето творчество би била по-различна?
Не, не мисля. Първо, защото тия дами избягват да пият с хора като мен. Второ, защото вече не пия. Трето, защото дори и в най-пиянските си буйства аз никога не съм губил един минимум на яснота, както и усет за стихосложение и ритъм, плюс едно определено отхвърляне на неща като кражба, посредственост или мълчание.
Каква е разликата между един сценарист и един писател?
Писателка е Силвина Окампо[10]. Сценаристка е Марсела Серано[11]. [Разликата е в] светлинните години, които лежат помежду им.
Какво ви накара да мислите, че сте по-добър като поет, отколкото като разказвач?[12]
Степента на изчервяване, когато, само по случайност, отворя някоя моя книга с поезия и книга с моя проза. По-малко се изчервявам при поетическите книги.
Какъв сте вие – чилиец, испанец или мексиканец?[13]
Аз съм латиноамериканец.
Какво е за вас значението на думата „родина“?
Съжалявам, че трябва да ви дам един толкова сълзлив отговор: единствената ми родина са двете ми деца, Лутаро и Александра. Може би, освен това, и няколко момента, няколко улици, няколко лица, някои книги, които лежат вътре в мен и които някой ден ще забравя – което е и най-доброто нещо, което човек може да направи с родната си страна.
Какво е чилийската литература?
Може би, кошмарите на най-презирания и сив, а може би и най-страхлив сред чилийските поети: Карлос Песоа Велиз, който умира в ранния двадесети век и който е автор на само две забележителни стихотворения (но пък истински забележителни) – един поет, който продължава да мечтае и да ни се противопоставя. Много вероятно е, че Песоа Велиз изобщо не е умирал, може би той агонизира някъде, и последната му минута сигурно е много дълга, нали? Може би всички ние се намираме вътре в него, поне всички чилийци.
Защо винаги вървите против нещата?
Никога не върша нещо против каквото и да било.
Повече приятели ли имате, или врагове?
Имам достатъчно приятели и врагове, всичките безплатно.
Кои са най-добрите ви приятели?
Най-добрият ми приятел беше мексиканският поет Марио Сантяго, който умря през 1998. Днес тримата ми най-добри приятели са Игнасио Ечевариа[14], Родриго Фресан[15] и А. Г. Порта[16].
Канил ли ви е Антонио Скармета[17] някога за своето телевизионно шоу?
Секретарката му, или може би прислужничката му, се обади един ден по телефона. Казах й, че съм много зает.
Раздели ли Хавиер Серкас[18] с вас авторския хонорар за книгата си Войниците от Саламин?
Не, разбира се, че не.
Кого предпочитате, Енрике Лин[19], Хорхе Тейлер[20] или Никанор Пара[21]?
Никанор Пара над всички останали, включително и Пабло Неруда или Габриела Мистрал[22].
Еудженио Монтале[23], Т.С. Елиът или Хавиер Виларутиа[24]?
Монтале. И, ако Джойс би бил в списъка, вместо Елиът бих предпочел Джойс. И ако Езра Паунд също беше в списъка, бих го избрал без колебание.
Джон Ленън, Лейди Дай или Елвис Пресли?
The Pogues. Или Suicide Blond. Или Боб Дилан. А, защо ли се шегувам? Елвис завинаги. Елвис, каращ Мустанг, с шерифска значка и тъпчещ се с тонове хапчета и със златния си глас.
Кой чете повече между вас и Родриго Фресáн?
Зависи. Западът е за Родриго. Изтокът е за мен. След това си разказваме за книгите от съответните области и ни се струва, че сме чели всичко, което си струва да бъде прочетено.
Кое според вас е най-доброто стихотворение на Пабло Неруда?
Всяка от книгите Пребиваване на земята.
Какво бихте казали на Габриела Мистрал, ако бихте могли да се срещнете с нея?
Прости ми, майко. Бях лошо момче, но любовта на една жена ме поправи.
А на Салвадор Алиенде?
Много малко. Мъжете с власт знаят много малко за литературата, те се интересуват единствено от властта. Мога да бъда клоун за читателите си, ако поискам, но никога – клоун за мъже с власт. Това звучи малко мелодраматично. Звучи като твърдение на честна курва, но е истина.
А на Висенте Хидобро[25]?
Хидобро ме отегчава малко. Прекалено много напяване, като тиролски парашутист, падащ от небето. Най-добрите парашутисти са ония, които падат, избухвайки в пламъци, или, още по-добре, чийто парашут изобщо не се отваря.
Октавио Пас все още ли е Врагът?
Със сигурност не и моят. Не знам какво ли мислят поетите, които пишеха като негови клонинги (по времето, когато живеех в Мексико). Не съм чувал нищо за мексиканската поезия от много дълго време насам. Мога да чета Хозе Хуан Таблада[26] и Рамон Лопес Веларде[27], мога дори да рецитирам, с малко помощ, сестра Хуана Инес де ла Круз[28], но иначе игнорирам нещата, които мексиканските поети на около 50 години, като мен, пишат.
Бихте ли отдали тази роля на Карлос Фуентес?
Не съм чел Карлос Фуентес от десетилетия насам.
Какво е усещането ви при мисълта, че Артуро Перес-Реверте е най-четеният писател в испаноезичния свят?
Перес-Реверте или Исабел Алиенде. Няма значение. Фьойé[29] е бил най-четеният френски писател на своето време.
А фактът, че Перес-Реверте беше приет в Кралската академия?
Кралската академия е пещера за привилегировани черепи. Хуан Марсе[30] не е в нея, нито пък Хуан Гойтисоло[31], нито Едуардо Мендоса, нито Хавиер Мариас. Нито Олвидо Гарсиа Валдес, а не си спомням дали Алваро Помбо е член (ако е, то това сигурно е грешка). От друга страна, Пауло Коелю е член на Бразилската академия, така че…
Съжалявали ли сте някога, че така разкритикувахте блюдата, които Диамела Елтит[32] ви предложи за вечеря?
Никога не съм критикувал менюто й. Би трябвало да критикувам чувството й за хумор: то е вегетарианско. Или, още по-добре: диетично.
Наранява ли ви това, че тя ви смята за лош човек, след онази статия за пропадналата вечеря?
Не, бедна Дамиела, това не ме наранява. Но други неща го правят.
Проронвали ли сте някога сълза поради лоша рецензия на някоя от книгите ви?
Много! Всеки път, когато прочета нещо неприятно за самия себе си, аз започвам да плача, търкалям се по пода, драскам се с нокти, преставам да пиша за неопределено дълго време, апетитът ми спада, пуша по-малко, започвам да се занимавам със спорт, разхождам се по брега, който е на не повече от тридесет метра от дома ми, и питам чайките, чиито предшественици са рибите, изяли Улис, защо аз, защо аз? Та аз не съм сторил зло никому!
Чие мнение цените най-високо по отношение на собственото си творчество?
Книгите ми се четат от Каролина (съпругата му), след това от Хорхе (издател на „Анаграма“), а след това се опитвам да им простя завинаги.
Какво си купихте с парите от литературната награда Ромуло Галегос?
Не много неща. Куфар, струва ми се.
Назад във времето, когато живеехте от парите от местни литературни награди, имало ли е награда, за която да не сте успели да си получите парите?
Нито една. Испанските общини, в този смисъл, не могат да бъдат подложени дори и на сянка от съмнение.
Изпитвали ли сте някога непоносим глад, студ, който да ви пронизва до кости, жега, която да ви остави без дъх?
Както Виторио Гасман казва в един филм: с цялата възможна скромност, да.
Открадвали ли сте някога книга, която не харесвате?
Никога. Хубавото на кражбата на книги (за разлика от ограбването на сейфове) е, че вие спокойно изследвате съдържанието им, преди да извършите простъпката.
Разхождали ли сте се някога из пустинята?
Да. Веднъж. Държах се за ръката на баба си. Старата дама беше ненаситна и ми се струваше, че няма да преживея едно такова странстване.
Виждали ли сте някога цветни риби под водата?
Разбира се. В Акапулко, през 1974 и 1975.
Изгаряли ли сте някога кожата си с цигара?
Не преднамерено.
Изрязвали ли сте някога името на някого, когото обичате, в кората на дърво?
Извършвал съм и по-лоши неща, но нека все пак хвърлим едно дебело було върху всичко това.
Виждали ли сте някога най-красивата жена на тоя свят?
Да, когато работех в един магазин, някъде около 1984. Магазинът беше празен и се появи една индийска дама. Тя изглеждаше като – а може би беше – принцеса. Купи си някакви фантастични колиета и аз щях да припадна. Имаше бронзова кожа, дълга червена коса, по същество беше перфектна. Красавица извън времето. Когато трябваше да взема парите за нещата, които беше купила, се почувствах толкова засрамен. Тя ми се усмихна, сякаш разбираше и ми казваше, че всичко е наред. След това изчезна и никога повече не видях жена като нея. Понякога имам чувството, че тя беше самата богиня Кали, покровителката на крадците и занаятчиите, само че Кали е и богиня на убийците, а това индийско момиче беше не само най-красивата жена на света, освен това тя изглеждаше и като добър човек, сладка и сдържана.
Какво обичате повече – кучета или котки?
Кучета, но вече не държа домашни животни.
Какво си спомняте от детството?
Всичко. Паметта ми не е лоша.
Събирахте ли някакви фигурки?
Да. Футболисти и холивудски актьори.
Имахте ли скейтборд?
Баща ми направи грубата грешка да ми подари чифт ролкови кънки когато живеехме във Вилпараисо, който е град, построен сред планини и хълмове. Беше нещо катастрофално. Всеки път, когато сложех кънките, изглеждаше така, сякаш съм тръгнал да се самоубивам.
Кой е любимият ви футболен отбор?
Вече нямам такъв. Обичах ония, които изпадаха в по-долни групи, след това още по-надолу, а след това изчезваха. Призрачни отбори.
На кои личности от универсалната история бихте искали да приличате?
На Шерлок Холмс. На капитан Немо. На Жулиен Сорел, нашия баща, на княз Мишкин, чичо ни, на Алиса, нашата учителка, на Худини, който е смесица от Алиса, Сорел и Мишкин.
Влюбвали ли сте се в съседките си?
Разбира се.
Обръщаха ли ви внимание момичетата в училище?
Не мисля. При всички случаи бях убеден, че не го правят.
Кои са нещата, които дължите на жените в живота си?
Много, много неща. Чувството за предизвикателство, за висок залог. И други неща, за които не говоря, от учтивост.
А те дължат ли ви нещо?
Нищо.
Страдали ли сте заради любов?
Само първия път, много, а след това се научих да не вземам нещата толкова сериозно и да подхождам с повече хумор.
А заради омраза?
Може да прозвучи претенциозно, но никога не съм мразил някого истински. Имам пред вид продължителна омраза, в продължение на дълго време. И ако омразата не е продължителна, тя не е истинска омраза, нали?
Как запленихте съпругата си?
Като й наготвих ориз. По онова време бях истински беден и менюто ми се състоеше предимно от ориз, така че се научих да го готвя по много различни начини.
Как се почувствахте в деня, в който станахте баща?
През нощта, малко преди 12, бях сам, и тъй като пушенето беше забранено, си запалих въображаема цигара от окачения таван на четвъртия етаж. За щастие никой не ме видя откъм улицата, само луната, като би казал Амадо Нерво (мексикански поет). Когато се върнах, една сестра ми каза, че синът ми току-що се е родил. Беше много голям, почти плешив и с широко отворени очи, питайки се кой по дяволите е тоя тип, който го носи на ръце.
Писател ли ще става Лаутаро?
Желая му просто да бъде щастлив. Така че нека по-добре си избере някакъв по-различен занаят: пилот например, или пластичен хирург, или редактор.
Какви черти и жестове от баща му разпознавате у него?
За щастие той прилича повече на майка си, отколкото на мен.
Тревожат ли ви продажбите на книгите ви?
Ни най-малко.
Мислите ли за читателите си?
Почти никога.
От всички забележки, които читателите са отправяли към вас, кои са ви докосвали истински?
Докосват ме истинските читатели, ония, които все още се осмеляват да вземат Философския речник на Волтер, който е едно от най-приятните и модерни неща, които познавам. Докосват ме ония железни момчета, които четат Кортасар и Пара по начина, по който ги чета и аз – и все още се опитвам да ги чета. Докосват ме ония младежи, които заспиват с книга под главата. Една книга е най-добрата възглавница.
Кои са нещата, които ви дразнят?
В сегашния момент, раздразнението е загуба на време. А, за нещастие, на моята възраст времето има значение.
Страхували ли сте се някога от феновете си?
Страхувал съм се от феновете на Леополодо Мариа Панеро, който, между другото, е един от най-добрите живи поети в Испания. В Памплона, по време на един цикъл от конференции, организирани от Хесус Фереро, Панеро завършваше цикъла и, когато започна да наближава времето за неговата лекция, хотелът ни започна да се пълни с типове, които изглеждаха така, сякаш току-що ся избягали от някое заведение за душевно болни – което, между другото, е най-добрата публика, която един поет може да си желае. Проблемът беше, че тези типове изглеждаха не само луди, но и като убийци, така че Фереро и аз се страхувахме, че по някое време някой от публиката ще стане и ще изкрещи: „аз убих Леополдо Мариа Панеро“, и ще застреля поета в главата, след което – защо не? – ще застреля Фереро и мен.
Какво изпитвате, когато някой литературен критик, като Дарио Осес, твърди, че вие сте латиноамериканският автор с най-голямо бъдеще?
Че това сигурно е виц. Аз съм латиноамериканският писател с най-малко бъдеще, макар и да притежавам едно от най-тежките минала, което всъщност е нещото, имащо значение.
Чувствате ли се любопитен относно критическата книга, която Патрисиа Еспиноза подготвя за творчеството ви?
Не. Независимо от начина, по който тя ще ме разглежда в книгата си, аз мисля, че Еспиноза е много добра критичка. Нейното творчество е много необходимо за Чили. Всъщност, нуждата от нов вид литературна критика става все по-наложителна в цяла Латинска Америка.
Какво ще кажете за аржентинската критичка Селина Мазони?
Познавам Селина лично и наистина я харесвам. Дори й посветих един от разказите от Putas Asesinas (Курви-убийци).
Кои са нещата, които ви отегчават?
Празните приказки на левицата. Празните приказки на десницата ми се струват задължителни.
А кои са нещата, които ви развличат?
Да гледам как дъщеря ми Александра си играе. Да закусвам в някой бар близо до брега, да ям кроасан, докато чета сутрешния вестник. Литературата на Борхес. Литературата на Биой[33]. Литературата на Бустос Домек[34]. Да правя любов.
На ръка ли пишете?
Поезията, да. Останалото тракам на един стар компютър от 1993.
Затворете очи: кой латиноамерикански пейзаж се появява пред очите ви?
Устните на Лиза през 1974. Разбитият камион на баща ми по средата на пустинна магистрала. Един болничен павилион в Какенес, където държаха болните от туберкулоза и майка ни, казваща ни – на мен и на сестра ми – да се опитваме да задържим дъха си. Излет до вулкана Попокатепетл с Лиза, Мара и Вера, плюс още някой, когото не си спомням в момента, макар че си спомням устните на Лиза и изключителната й усмивка.
Как изглежда раят?
Като Венеция, надявам се – едно място, пълно с италианци. Едно място, което използва и износва самото себе си, знаейки, че нищо не е вечно, нито дори раят. Всъщност всичко това няма значение.
А адът?
Като Сиудад Хуарес в Мексико, който е нашето проклятие и нашето огледало, помътнялото огледало на нашите фрустрации и на нашата позорна интерпретация на свободата и надеждата.
Кога узнахте, че сте тежко болен?
В 1992.
По какъв начин ви промени болестта ви?
По никакъв. Просто осъзнах, че не съм безсмъртен, което, когато сте на 38, е нещо доста трудно за признаване.
Кои са нещата, които бихте искали да извършите, преди да умрете?
Нищо особено. Предпочитам да не умирам, във всеки случай. Но рано или късно забележителната дама пристига, проблемът е в това, че в много случаи тя не е дама, нито пък забележителна, а просто ослепителна курва.
Кого бихте желали да срещнете в Голямото отвъдно?
Не вярвам в нещо такова. Ако наистина съществува, каква изненада. Начаса бих се записал за някоя лекция на Паскал.
Мислили ли сте някога за самоубийство?
Разбира се. Имаше едно време, в което оцелях именно защото знаех как да го направя, ако нещата се влошат още повече.
Имало ли е момент, в който да ви се е струвало, че полудявате?
Разбира се, но бях спасен поради чувството си за хумор. Разказвах си смешни истории. Или си припомнях комични ситуации, които ме краха да се смея, докато падна на пода.
Безумието, смъртта и любовта, кое от тези три неща сте имали най-много през живота си?
Искрено се надявам, че любовта.
Кое ви кара да се смеете на глас?
Бедите, моите собствени и тия на другите.
А кое ви кара да плачете?
Същите неща: бедите, моите собствени и тия на другите.
Обичате ли музика?
Много.
Оценявате ли творчеството си по същия начин, по който го правят критиците и читателите (най-високо „Свирепите детективи“, а след това останалото)?
Единственият роман, от който не се срамувам, е Антверпен, може би защото той все още е неразбираем. Лошите рецензии, които съм получавал за тази книга, са като бойни отличия, не боричкания, не симулации. Останалата част от „творчеството“ ми? Е, тя не е лоша, това са развлекателни книги, времето ще има окончателната дума. Засега тия книги ми носят пари, те се превеждат, помагат ми да намирам нови приятели, които много често са щедри и много симпатични, в състояние съм да живея истински добре – от литература. Да се оплаквам от това би означавало да бъда нещо неблагодарно и непредсказуемо. Истината е, че не отдавам прекалено голяма важност на творчеството си. Много повече ме интересува работата на други автори.
Бихте ли премахнали някои страници от „Свирепите детективи“?
Не. За да го направя, би трябвало да го прочета отново, а религията ми не позволява подобни неща.
Не се ли страхувате, че някой би пожелал да направи филм от този роман?
О, Моника, страхувам се от други неща. Нека да го кажем така: ужасяващи неща, безкрайно по-ужасяващи неща.
Кои са петте книги, които са оставили видима следва в живота ви?
Тези пет книги всъщност са хиляда. Ще спомена тук няколко, но само като връх на копие или като изкривена презентация: Дон Кихот от Сервантес. Моби Дик от Херман Мелвил. Събраните съчинения на Борхес. Игра на дама от Кортасар. Конфедерацията на глупците от Кенеди Туул. Бих искал също да спомена: Надя от Бретон. Писмото от Жак Вашé. Всичко, свързано с Юбю на Алфред Жари. Животът, начин на употреба от Жорж Перек. Замъкът и Процесът от Кафка. Афоризми от Лихтенберг. Трактатът на Витгенщайн. Изобртението на Морел от Биой Касарес. Сатирикон от Петроний. История на Рим от Тит Ливий. Мисли от Паскал.
Разбирате ли се с редактора си?
Много добре. Хералд е интелигентен човек и много често очарователен. Може би за мен би било по-удобно, ако не беше толкова очарователен. Истината е, че се познаваме от осем години и, поне от моя страна, любовта само се увеличава. Не би трябвало да го обичам толкова много.
Какво бихте казали за хората, които смятат, че „Свирепите детективи“ е най-великият съвременен мексикански роман?
Че те казват това, защото ме съжаляват, че ме виждат като разлагащ се или изчезващ от публичното пространство и не могат да си представят нищо по-добро от това да ме окуражават, изказвайки такива изпълнени със съжаление лъжи – нещо много разбираемо в подобен случай, то дори не е грях.
Вярно ли е, че Хуан Вилоро (мексикански писател) е успял да ви убеди да не наричате „Лайнени бури“ романа си „През нощта в Чили“?
Виторио и Хералд.
От кого приемате съвети по отношение на творчеството си?
Не слушам никого, дори и лекаря си. Раздавам съвети с пълни шепи, но не се вслушвам в никой от тях.
Как е Бланес?
Хубаво село. Малко градче. Тридесет хиляди жители. Много приятно. Основано е преди две хиляди години от римляните. Почивно място не за богатите, а за пролетариата. Работници от севера и изтока. Някои от тях остават тук завинаги. Заливът е толкова красив.
Липсва ли ви нещо от живота в Мексико?
Младостта ми и безкрайните разходки с Марио Сантяго.
От кои мексикански писатели се възхищавате най-много?
Много са. От моето поколение се възхищавам на Даниел Сада, чието писателско начинание е за мен най-опасното, възхищавам се и на Хуан Вилоро, Кармен Булоса, а сред по-младите ме интересуват много Алваро Енрике, Морисио Монтиел, Хорхе Волпи и Игнасио Падила. Продължавам да чета Серхио Питол, който пише все по-добре с времето. Карлос Монсиваис, който има най-острото чувство за хумор. Харесва ми много и Серхио Гонзалес Родригес.
Има ли някакво решение за този свят?
Светът е жив, а за нищо, което е живо, няма лекарство. Това е съдбата ни.
Крепите ли някаква надежда? В кого? В какво?
Скъпа Маристен, отново ме повеждате накъм пасищата на сантименталността, които са родните ми пасища. Крепя надежда в децата. В децата и във воините. В децата, които се шибат като деца и във воините, които се бият като смелчаци. Защо? Хм, тук трябва да се позова на гроба на Борхес, така както би го направил великолепният Гервазио Монтенегро – Гервазио, един член на Академията, също като Перес-Реверте – и нека не казваме нищо повече.
За какво си мислите, когато чуете думата „посмъртно“?
Тази дума звучи като името на някой римски гладиатор. Непобеден гладиатор. Или поне това е нещото, което бедното „посмъртно“ си желае, за да придобие някакъв кураж.
Какво мислите за хората, които смятат, че ще получите Нобелова награда?
Сигурен съм, скъпа Маристен, че няма да получа Нобелова награда, също както съм сигурен, че някой кръшкач от моето поколение ще я получи, и че той дори няма да ме спомене, нито дори като препратка, в речта си в Стокхолм.
Кога сте бил най-щастлив?
Бях щастлив почти всеки ден от живота си, поне по няколко минути, дори и при най-отчайващите обстоятелства.
Какво бихте си пожелали да бъдете, ако не писател?
Бих искал да бъда детектив от отдела за убийства, много повече, отколкото да бъда писател. Сигурен съм в това. Детектив по убийства, някой, който може да се върне при сцената на престъплението, сам, през нощта, и да не се страхува от призраци. Може би тогава наистина бих полудял, но това, бидейки ченге, може да се реши чрез куршум в устата.
„Признавате ли, че сте живели“[35]?
Ами, аз все още съм жив, все още чета, пиша, гледам филми и, както Артуро Прат[36] беше казал на екипажа на „Есмералда“: „Докато съм жив, това знаме няма да бъде спуснато“.
Интервюто води Моника Маристен
[1] Литературна награда, предоставяна от правителството на Венецуела на испаноезични автори. Бел. пр.
[2] Специфично увреждане, при което засегнатият изпитва определени трудности при усвояването на четенето и писането. Бел. пр.
[3] Енрике Вила-Матас (род. 1948): известен съвременен испански писател. Бел. пр.
[4] Крайбрежно градче в Каталония, където Боланьо живее от началото на 80-те години до края на живота си. Бел. пр.
[5] Тоест, почитателка на Хуго Чавес. Бел. пр.
[6] Даниел Сада: мексикански писател и журналист. Бел. пр.
[7] Хорхе Волпи: мексикански писател, автор на В търсене на Клингзор (1999). Бел. пр.
[8] Известна латинска фраза, свързвана най-вече с две картини на френския художник Никола Пусен (1594–1665), представящи пасторални сюжети. Буквалният смисъл на фразата е „Дори и в Аркадия аз“ (съществувам) и тя се изказва от името на смъртта, която съществува дори и в Аркадия, гръцката провинция, символизираща пълната хармония с природата. Боланьо, разбира се, си играе с думите и перифразира нещата в смисъл, че предпочита спартанския начин на живот. Бел. пр.
[9] Анхела Мастрета: мексиканска авторка и журналистка. Бел. пр.
[10] Силвина Окампо (1903–1993): известна аржентинска писателка. Бел. пр.
[11] Марсела Серано (род. 1953): чилийска писателка, носителка на множество награди. Бел. пр.
[12] Намек за това, че Боланьо винаги е предпочитал да бъде възприеман като поет, но е имал успех едва след като започва да пише проза. Бел. пр.
[13] Както е известно, Боланьо напуска Чили преди преврата (собственото му твърдение, че се е завърнал там по време на преврата, за да участва в съпротивата, е оспорвано от някои от познатите му), след което дълго време живее в Мексико, за да се установи накрая в Испания. Бел. пр.
[14] Игнасио Ечевариа: испански литературен критик. Бел. пр.
[15] Родриго Фресан (род. 1963): аржентински писател, живеещ понастоящем в Испания. Бел. пр.
[16] А. Г. Порта: испански писател. Бел. пр.
[17] Антонио Скармета (род. 1940): чилийски романист и дипломат. Бел. пр.
[18] Хавиер Серкас (род. 1962): испански писател. Бел. пр.
[19] Енрике Лин (1929–1988): чилийски поет, драматург и романист. Бел. пр.
[20] Хорхе Тейлер (1935–1996): чилийски поет. Бел. пр.
[21] Никанор Пара (род. 1913): чилийски математик и поет. Бел. пр.
[22] Габриела Мистрал (1889–1957): Чилийска поетеса, първата носителка на Нобелова награда от Латинска Америка. Бел. пр.
[23] Еудженио Монтале (1896–1981): италиански поет, носител на Нобелова награда за 1975. Бел. пр.
[24] Хавиер Виларутиа (1903–1950): Мексикански поет и драматург. Бел. пр.
[25] Висенте Хидобро (1893–1948): чилийски поет, произхождащ от богато аристократично семейство. Бел. пр.
[26] Хозе Хуан Таблада (1871–1945): мексикански поет и дипломат. Бел. пр.
[27] Рамон Лопес Веларде (188–1921): испански поет, считан за постмодернист. Бел. пр.
[28] Сестра Хуана Инес де ла Круз (1648–1695): испано-мексиканска монахиня и поетеса, представителка на бароковия стил. Бел. пр.
[29] Октав Фьойé (1821–1890): френски писател и драматург. Бел. пр.
[30] Хуан Марсе (род. 1933): каталонски писател, журналист и сценарист. Бел. пр.
[31] Хуан Гойтисоло (род. 1931): каталонски писател и журналист. Бел. пр.
[32] Диамела Елтит (род. 1949): известна чилийска писателка, университетска преподавателка и светска дама. Бел. пр.
[33] Адолфо Биой Касарес (1914–1999): аржентински писател, журналист и преводач. Бел. Пр.
[34] Бустос Домек: литературен псевдоним, използван от Борхес и Биой в съместното им творчество. Бел. Пр.
[35] Алюзия за едноименната мемоарна книга на Пабло Неруда. Бел. пр.
[36] Артуро Прат (1848–1879): чилийски морски офицер, национален герой, загинал в морската битка при Икуике, след като корабът под негово командване („Есмералда“) бива потопен от перуански боен кораб. Бел. пр.