Предстоящото потисничество[1]
Когато всеки ден носи повече новини, отколкото сме свикнали да виждаме за седмица, и то такива, които само най-катастрофалното въображение може да побере, започваме да говорим за пожара в Райхстага. Времето изглежда едновременно ускорено и забавено, така че си представяме, че говорим за пожара от години. Това са новите дрехи на новия президент: невидими, но винаги присъстващи в начина, по който го възприемаме.
Пожарът в Райхстага, почти няма нужда да се уточнява, ще бъде терористична атака и ще бележи нашето внезапно, очевидно и необратимо пропадане в автокрация. Ето как изглежда това: В една слънчева сутрин включвате телевизора, докато си правите кафе, или високоговорителят в душа ви излъчва новините, или радиото се включва, когато завъртите ключа на колата. Гласовете на водещите са познати, но тембърът им е променен, говорят с особена прибързаност. Случило се е нещо ужасно — още не е ясно какво точно — хиляди са загинали, очакват се още жертви. Чувате думата „терор“. И я усещате.
Посягате към мобилния си телефон, но линиите са заети и ще останат такива с часове — ще ви отнеме цял ден да се свържете с близките си. Те са в безопасност, но променени. Също както и вие. Също както и всички ние. Трагедията е хвърлила сянка върху всяко място, където срещате непознати: в метрото, в училището на детето ви, в заведението, където обядвате. Хората са по-тихи, по-малко безгрижни, но не и потиснати. Те споделят усещане за цел, което надвишава страха им. Изживяват нещо, за което само са чели: войната е дошла на тяхна земя. Сега всички са патриоти.
Преди подигравателно използвахте тази дума или твърдяхте, че несъгласието е най-висшата форма на патриотизъм. Но сега разбирате, че тя описва вас самите. Сега не е моментът за несъгласие. Няколко публични интелектуалци настояват, че е, и ви става неудобно за тях. Те бързо изчезват от сцената, което само подчертава една безпрецедентна форма на единство.
Никъде това единство не е по-очевидно, отколкото във Вашингтон. Законопроекти се приемат с единодушие. Тези закони дават нови правомощия на президента и неговия апарат за сигурност. Президентът, който преди атаката беше непопулярен и считан за некомпетентен, сега поема ръководството на военните действия. Неговото поведение – което някои преди наричаха примитивно – се оказва идеално за тази нова, черно-бяла епоха. Администрацията му въвежда мащабно наблюдение, за да открива враговете у дома, и води ту една, ту друга война в чужбина.
Американският обществен живот претърпява дълбока промяна. Пресата става некритична към правителството. Не се въвежда открита цензура; журналистите вече са част от усилието, както и по време на Втората световна война. Американските жертви се трупат, кръвопролитията в чужбина са огромни и неизмерими, но вътрешната съпротива е слаба. Само в периферията на политиката и медиите някои поставят под въпрос полезността и законността на войната.
Правителството стига още по-далеч, ограничавайки достъпа до съдебната система за онези, които са обявени за врагове. Президентът вече не е непопулярен и може да наложи волята си както във Вашингтон, така и в цялата страна. Държавата е във вечна война, в извънредно положение, което е отнело много американски свободи — някои от тях доброволно предадени.
Това е, за което говорим, когато говорим за пожара в Райхстага – и то вече се е случило. Подобно на тъжните версии на героите от Магьосникът от Оз, които тръгват в търсене на качества, които всъщност вече притежават, ние живеем в страх от събитие, което ще ни катапултира в ужасяващо бъдеще, докато то всъщност вече се е случило – и ни е дало нашето ужасяващо настояще.
***
Истинският пожар в Райхстага – сградата на германския парламент – избухва вечерта на 27 февруари 1933 г. Адолф Хитлер е назначен за канцлер едва четири седмици по-рано и вече е започнал да ограничава свободата на пресата и да разширява правомощията на полицията. Но именно пожарът, а не първите му токсични стъпки, остава в паметта като моментът, след който нищо вече не е същото – нито в Германия, нито в света.
Хитлер използва пожара, за да заеме безкомпромисна войнствена позиция: „Няма да има милост. Всеки, който застане на пътя ни, ще бъде премахнат.“ Това вероятно засилва популярността му, проправяйки пътя за победа на нацистката партия на парламентарните избори седмица по-късно.
Хитлер незабавно започва репресии срещу политическата опозиция. Ден след пожара правителството издава указ, който позволява на полицията да задържа хора без обвинение – под претекст за превенция. Активисти са арестувани от паравоенните формирования SA и SS и изпратени в лагери. По-малко от месец по-късно парламентът приема „закон за извънредните пълномощия“, който въвежда управление чрез декрети и създава извънредно положение, което продължава, докато нацистите са на власт.
Аншлусът – анексирането на Австрия – е все още пет години напред, а началото на Втората световна война – цели шест и половина, но пожарът в Райхстага е използван за създаването на извънредно положение, както го нарича любимият правен теоретик на Хитлер, Карл Шмит. Според Шмит извънредното положение възниква, когато извънредно събитие разклаща установения ред. Именно тогава суверенът излиза напред и налага нови, извънзаконни правила. Извънредната ситуация прави възможен квантов скок: за да обяви извънредно положение, суверенът трябва да има достатъчно власт – но щом веднъж го направи, придобива още по-голяма, неограничена власт. Това прави промяната необратима, а извънредното положение – перманентно.
През последните осемдесет години всяко шокиращо събитие е било сравнявано с пожара в Райхстага. На 1 декември 1934 г. Сергей Киров, лидерът на Комунистическата партия в Ленинград, е убит от самотен нападател. Убиецът, Леонид Николаев, е арестуван и екзекутиран, но атентатът остава в историята като претекст за създаването на извънредно положение в Съветския съюз. Следват показни процеси и масови арести, а ГУЛАГ се изпълва с хора, обвинени в предателство, шпионаж и терористични заговори. За да се справи с обема, Кремъл създава тройки – тричленни комисии, които издават присъди без преглед на делата и без да изслушват защитата.
По-скоро в наши дни Владимир Путин използва поредица от катастрофални събития, за да създаде необратими състояния на изключение. През 1999 г. серия от взривове в жилищни сгради в Москва и други руски градове уби стотици хора. Това позволи на Путин да заяви, че може да екзекутира незабавно всеки, когото смята за „терорист“, и да започне нова война в Чечения. През 2002 г. тридневната обсада на московски театър демонстрира принципа на незабавната екзекуция: руските спецслужби напомпаха сградата със сънотворен газ, влязоха вътре и застреляха похитителите, докато те бяха в безсъзнание. Кремъл използва този инцидент, за да забрани на вече покорените медии да отразяват антитерористични операции. Две години по-късно над триста души, повечето от тях деца, загинаха при нападение срещу училище в Беслан, Южна Русия. Путин използва този ужасен акт, за да премахне избора на местни губернатори, ефективно унищожавайки федералната структура на страната.
Мисленето, което превръща трагедията в репресия, не е чуждо и на Съединените щати. По време на кризата, последвала Закона за чужденците и подривната дейност в края на XVIII век, управляващите федералисти и опозиционните републиканци се обвиняват взаимно в предателство и липса на бдителност, като взаимно се наричат „марионетки на якобинците“. Съдилищата, доминирани от федералистки съдии, не губят време и започват да затварят опозиционни вестници.
Половин век по-късно Ейбрахам Линкълн суспендира хабеас корпус – правото да не бъдеш затворен без съдебен преглед. Той прави това, за да задържа за неопределено време бунтовници, които смята за опасни за Съюза, но които, по неговите собствени думи, „съдиите, действайки според обичайните правила, биха освободили“. Едва през 1866 г. Върховният съд обявява практиката за противоконституционна.
До следващата голяма война – Първата световна – словото, възприемано като критично или вредно за американските военни усилия, вече се наказва с присъди до десет години затвор. Историкът Джефри Стоун нарича Закона за подривна дейност на Удроу Уилсън от 1918 г. „най-репресивното законодателство в американската история“. Хиляди хора са арестувани – много без заповед – а 249 анархисти и комунистически активисти са депортирани в Съветска Русия. Едва по-късно върховните съдии Оливър Уендел Холмс-младши и Луис Брандайс започват серия от несъгласия, които в крайна сметка възстановяват и уточняват защитата на свободното слово.
Втората световна война носи друг президентски удар срещу Конституцията: интернирането на над сто хиляди американци от японски произход. След това идва маккартизмът, когато правителството се заема с шпиониране на вътрешния враг, а обвиненията в предателство – независимо дали са подкрепени с доказателства или не – съсипват живот след живот. Следващото поколение американци преживява тайните, измамите и параноята на Виетнамската война, която завършва с президент, който преследва съдебно и подслушва опонентите си. За американците на XX век извънредното положение почти се превръща в правило.
Не всички периоди на изключение се помнят като репресивни. В Извънредно положение[2] италианският философ Джорджо Агамбен отбелязва, че Франклин Рузвелт се позовава на извънредни правомощия, за да прокара Новия курс през 1933 г., аргументирайки, че икономическата катастрофа изисква „широки изпълнителни правомощия за водене на война срещу извънредното положение – също толкова големи, колкото биха ми били дадени, ако бяхме под нашествие на чужд враг“. Пишейки през 2005 г., Агамбен прокарва връзка между извънредното положение в Европа след Първата световна война и това в Америка след 11 септември.
Докато войната бушува, политическият консенсус подкрепя репресиите. Правният експерт Стивън Холмс нарича този принцип „интуитивното убеждение, че тежките извънредни ситуации изискват дискреционна власт да се действа извън и в разрез с установените правила и стандартни процедури“. Няма доказателства, че този подход е ефективен – а има изобилни доказателства, че той води до злоупотреба с власт и щети за обществото – но изкушението да се завземе и предаде власт в условия на страх се оказва неустоимо, отново и отново.
Войната, започнала през 2001 г., беше различна от всички останали: врагът не беше държава или армия, а тактика – тактика, която съществува от хилядолетия. Тази война не можеше да бъде спечелена, защото тактиката не може да бъде унищожена. А война, която не може да бъде спечелена, не може и да приключи – и затова не е приключила. Свободите, които американците жертваха след 11 септември, също не бяха възстановени. При президента Обама войната срещу терора се трансформира в граматически по-коректната война срещу тероризма. Патриотичният акт стана Закон за свободата. Използването на мъчения изглежда до голяма степен е преустановено, но лагерът в Гуантанамо продължава да съществува позорно – с намален брой затворници, но цифрите никога не са били добър измерител на свободата. Милиони американци, които гласуваха на последните избори, са израснали с войната срещу терора – тя е всичко, което познават.
В прощалната си реч в Чикаго Обама можеше да заяви единствено, че е „работил, за да постави борбата срещу тероризма на по-стабилна правна основа. Затова прекратихме мъченията, работихме за затварянето на Гуантанамо, реформирахме законите за наблюдение, за да защитим неприкосновеността на личния живот и гражданските свободи. Затова отхвърлям дискриминацията срещу американските мюсюлмани“, каза той, прекъснат от аплодисменти, преди да продължи: „които са също толкова патриотични, колкото и ние.“ В продължение на повече от петнадесет години основната теза – че САЩ са във война и че Другият в тази война са мюсюлманите – си остана непроменена. Тръмп твърди, че американските мюсюлмани са празнували 11 септември, докато Обама казва, че са „също толкова патриотични, колкото и ние“ – но че те не са ние, е едно от малкото неща, по които двамата мъже са на едно мнение.
Настоящото извънредно положение се основава отчасти на националното извънредно положение, което Джордж У. Буш обяви три дни след атаките на 11 септември, подновяваше всяка година от президентството си, а Обама също подновяваше на всеки септември от своето. Способността на президента да налага и подновява извънредно положение е технически ограничена от Закона за националните извънредни ситуации от 1976 г., който изисква Конгресът да гласува по въпроса в рамките на шест месеца след неговото обявяване. Но такова гласуване никога не се е състояло – въпреки че законът е бил прилаган поне 53 пъти. На практика президентът разполага с еднолична власт над извънредните ситуации.
Законът за националните извънредни ситуации може да бъде приложен при бедствия, които не са пряко свързани с война – Обама обяви национално извънредно положение в очакване на епидемията от свински грип през 2009 г. – но той неизменно представлява както прекомерна реакция срещу възприемана заплаха, така и отклонение от това, което поддържаме като нормален национален и социален ред. През последното десетилетие по всяко време са били в сила приблизително тридесет едновременно действащи извънредни положения. Десетки изпълнителни заповеди и множество други директиви и регулации произлизат от тези извънредни положения – и всички те създават правомощия, които биха били невъзможни в нормалното състояние на нещата, което става все по-илюзорно. Извънредното положение позволява на президента еднолично да поеме например контрола над медиите, хранителните запаси и търговските кораби. Фактът, че Буш и Обама не са използвали някои от най-екстремните възможности на извънредното положение, свидетелства само за тяхната сдържаност, а не за юридически ограничения. В същото време знаем все по-малко за правомощията, които правителството упражнява; от 2001 г. насам все по-голям брой от тези извънредни правомощия са класифицирани като секретни.
Извънредното положение се основава и на Разрешението за използване на военна сила, което Конгресът прие три дни след атаките през 2001 г. То дава на президента широки правомощия да:
използва всички необходими и подходящи сили срещу онези нации, организации или лица, които той прецени, че са планирали, разрешили, извършили или подпомогнали терористичните атаки, случили се на 11 септември 2001 г., или са укривали такива организации или лица, с цел предотвратяване на бъдещи актове на международен тероризъм срещу Съединените щати от същите нации, организации или лица.
Законът, приет с едва един глас против, остава в сила, докато страната навлиза в четвъртия си след-9/11 президентски мандат.
Днес, когато се казва, че е неизбежно да се случи терористична атака, се приема, че тя ще бъде извършена в името на Ислямска държава. Тезата за неизбежността е показателна – човек би си помислил, че такива актове на терор се случват редовно в САЩ. От 11 септември 2001 г. обаче е имало единадесет атаки, които формално могат да бъдат свързани с джихадистка идеология; те са отнели общо 95 живота. „Броят на жертвите е сравним с други форми на политическо – и дори неполитическо – насилие, пред което американците са изправени днес“, се посочва в скорошен доклад на New America Foundation. Докладът разглежда само вътрешния тероризъм и масовите стрелби, но много повече американци са загинали от ръцете на държавата: само през първите четири месеца на тази година смъртоносната сила на полицията е причинила три пъти повече жертви. Тези убийства, които по дефиниция са извънсъдебни, са симптом на извънредното положение, което е превърнало полицията в милитаризирана сила. Като нация ние настояваме да бъдем обединени в страха от една на милион възможност за определен вид насилие. Това, че изглеждаме толкова уверени в очертанията на предстоящия пожар в Райхстага, разкрива факта, че той вече се е случил.
Сред жертвите на шестнайсетгодишното извънредно положение са стотици хора, идентифицирани, преследвани и осъдени според извънредни правила. От началото на войната срещу терора, Съединените щати съдят средно по четиридесет души годишно за тероризъм (около половината от делата се основават на доносници). В почти всички тези случаи осъденият приема споразумение за призната вина, което води до по-високи присъди заради т.нар. корекция за тероризъм във федералните наказателни насоки. Тази клауза влезе в сила след атентата срещу Световния търговски център през 1993 г., но се използва масово след 11 септември. Законът е приет от Конгреса, но създава изключителна категория престъпления, която не може да бъде разглеждана по обичайните правни норми.
Пример за това е делото срещу двама иракски бежанци, съдени в Боулинг Грийн, Кентъки, за предполагаеми намерения да подпомогнат бойци, сражаващи се срещу американските сили в родината им. Двамата са осъдени за тероризъм, въпреки че обвинението срещу тях – че са подпомагали въоръжени групи, воюващи срещу армия – не отговаря на стандартните дефиниции за тероризъм. Един от тях получи доживотна присъда, а другият – 40 години затвор, след като сътрудничи на обвинението. Именно този случай вероятно е имала предвид съветничката на Тръмп Келиан Конуей, когато изфабрикува спомена за масовото клане в Боулинг Грийн – събитие, което никога не се е случвало, но според логиката, наложена в страната през последните петнайсет години, е можело да се случи.
***
Основна характеристика на най-страховитите режими на XX век е мобилизацията. Това е, което отличава просто авторитарните режими от тоталитарните. Авторитарните лидери предпочитат поданиците си пасивни, заети със собствения си живот, докато те и техните приближени трупат богатство и власт. Тоталитарният лидер обаче иска народа си на площада – копнее за тяхната възхита, за вярата им, за готовността им да се борят и да умират за него. Мобилизацията е била също толкова важен елемент от консолидацията на властта на Хитлер през 1933 г., колкото и репресиите. Победни митинги, национални празници и паради не само демонстрират, но и налагат единството на нацията. В Германците стават нацисти историкът Петер Фритцше не споменава пожара в Райхстага, но посвещава цяла глава на парада за Първи май 1933 г. – еднодневен, общоградски спектакъл, „внимателно хореографиран, за да демонстрира новото национално чувство за цел, за което се твърди, че вдъхновява германския народ“.
За наблюдателите на тоталитаризма предизборните митинги на Тръмп, които преминаха в победните му митинги и встъпителната реч „Америка на първо място“, изглеждат познати – и дори по-притеснителни от измисления бъдещ пожар в Райхстага. Но за историците на XXI век те вероятно ще изглеждат като логични стъпки от предходните години на военна реторика, а не квантови скокове. Една нация може да бъде мобилизирана само ако знае своя враг и вярва в това, че е заплашена.
Не е ясно колко германци са присъствали на онзи парад за Първи май по собствена воля и колко са били принудени от страх или сила. Четири и половина десетилетия по-късно, в есето си Силата на безсилните, чешкият дисидент Вацлав Хавел описва човек, който „живее в лъжа“ – лъжата на официалната идеология – без съзнателно да я приема или отхвърля. Тоталитаризмът лишава човека от самата способност да формира мнение.
Страхът има свойството да катапултира гражданите във вътрешността на лъжата. След бомбените атентати в жилищни сгради през 1999 г. руснаците се сплотиха, сформираха квартални патрули, гледаха с подозрение както непознати, така и съседи, а след това подкрепиха наскоро назначения министър-председател Владимир Путин. В едно от първите си публични изказвания неизвестният, сив политик обеща да издирва терористи и да ги „изтърка в клозета“, риторично потъпквайки основите на правосъдната система.
Американците също имат добре усъвършенствани инстинкти за сплотяване в случай на нападение. В рамките на няколко часа след атентатите от 11 септември 150 членове на Конгреса се събраха на стъпалата на Капитолия и изпяха „Бог да благослови Америка“. Някои от тях се хванаха за ръце. Най-силната държава на планетата направи спектакъл на страха и решимостта си. На следващия ден влак, пътуващ между Бостън и Ню Йорк, беше спрян, защото пътниците бяха разтревожени от присъствието на сикх; той беше отстранен. Два дни по-късно бяха приети законите за военните правомощия и извънредното положение.
Тръмп няма нужда да обявява война – това вече е направено – нито дори да оцени заплахата. Но той вече е показал, че умее да използва държавната принуда, свързана със „състоянието на война“ – възможно единственият политически инструмент, който президентът владее инстинктивно. По време на първата си реч пред двете камари на Конгреса, Тръмп инсценира над две минути аплодисменти за вдовицата на загинал военноморски командос. 125 секунди чист цинизъм, които оставиха аудиторията без друг избор, освен да стане и да ръкопляска. На следващия ден Breitbart лъжливо твърдеш, че няколко водещи демократи са отказали да го направят. Това беше предварителен преглед на принудата чрез национално единство, за която говорим, когато обсъждаме пожара в Райхстага, но също така напомня за първите седмици и месеци след 9/11, когато Бил Мар и Сюзън Зонтаг бяха публично заклеймени заради отказа си да се съобразят с общата риторика.
В Русия отне години на Путин, за да консолидира властта, и едва през 2012 г. режимът му прие сегашния си ретро-тоталитарен характер. През годините употребата на терористични атаки за оправдаване на репресии стана позната практика и постепенно трансформира начина, по който страната мисли. Липсата на логична връзка между събитията и техните предполагаеми последици, наред с всеобщата деградация на съдебната система и правоприлагането, разруши доверието в правителството – до степен, че всеки път, когато в Русия избухне бомба, мнозина автоматично приемат, че властта стои зад нея. Когато през април в метрото на Санкт Петербург загинаха 14 души при атентат, журналисти и наблюдатели веднага предположиха, че Кремъл е организирал атаката, за да отклони вниманието или да потуши зараждащите се антикорупционни протести.
С течение на времето много руснаци, включително и аз, започнахме да вярваме, че атентатите в жилищните сгради в Москва и другаде са организирани от ФСБ – разузнавателната агенция – с цел да укрепи властовия възход на Путин. Никога не е имало прозрачно и убедително разследване на взривовете, но наличните доказателства подкрепят тази теория.
Когато говорим за пожара в Райхстага, имаме предвид не само събитие, което поражда извънредно положение и задейства принудителна национална мобилизация, но и заговор. Мнозина германци са били убедени, че пожарът е подпален от самите нацисти. Толкова много доказателства подкрепят тази теория, че в продължение на десетилетия след Втората световна война историческият консенсус е, че това е нацистки заговор. По същото време убийството на Киров е общоприето като атентат, организиран от тайните служби. Но когато всички налични данни за случая са разкрити в края на 80-те и началото на 90-те години, не се намират доказателства в подкрепа на тази версия – днес се смята, че Киров е убит от ревнивия съпруг на своята асистентка.
През 60-те години репортажи поставят под съмнение теорията, че нацистите са изгорили Райхстага, но през 90-те години нова вълна от доказателства показва, че те все пак може да са били замесени. Историците продължават да спорят. (На мястото на пожара е заловен Ван дер Любе – млад холандски комунист, който е арестуван и осъден на смърт чрез обезглавяване.) Твърде рано е да оправдаем Путин и ФСБ за атентатите в жилищните сгради, но руският автократ може в крайна сметка да се окаже просто опортюнист, който се е възползвал от събитието – както многократно е правил оттогава.
За момента обаче не знаем достатъчно – и именно тази липса на информация е един от сигурните белези на автокрацията.
Автокрациите процъфтяват върху страха, невежеството и – техния комбиниран продукт – конспиративното мислене.
През януари 1934 г. в дневника си лингвистът Виктор Клемперер анализира един популярен виц. „Разговорите в небето са на мода. Най-добрата: Хитлер към Мойсей: Но кажете ми честно, господин Мойсей. Не е ли вярно, че вие сам сте подпалил храста?“
Шегата показва, че Хитлер и сатирикът споделят един и същ заговорнически светоглед: човекът, който я разказва, вярва, че фюрерът е запалил Райхстага – и също така, че Хитлер вижда света през призмата на собствената си измама.
Всички са едновременно заговорници и вярващи в заговори.
Атаките на 11 септември, като всички невъобразими събития, породиха конспиративни теории. Трутеризмът[3] се разпространи широко, а неговият по-млад братовчед, бъртизмът[4], намери по-малка, но по-гласовита аудитория. Когато Тръмп беше избран за президент, Америка вече преживяваше епидемия на конспиративното мислене. Някои бяха убедени, че Хилари Клинтън ръководи мрежа за детска експлоатация в пицария във Вашингтон. Други вярваха, че всеки наскоро починал руснак е по някакъв начин свързан с изборната победа на Тръмп. Днес почти никой не вярва, че нещата са такива, каквито изглеждат – обикновено те са просто хаос.
Когато говорим за пожара в Райхстага, говорим за последствията от катастрофално събитие. Но в нашия случай тези последствия – юридическо извънредно положение, усещане за живот под обсада, масова мобилизация и епидемия на конспиративното мислене – вече са факт. Те дори са предварителните условия на сегашната ни криза. Тръмп използва конспиративното мислене и обсадния манталитет, за да спечели изборите. Веднъж станал президент, той използва извънредното положение, за да започне да изстрелва ракети, да пуска бомби – включително така наречената Майка на всички бомби. Масовата мобилизация и усещането, че страната е във вечна битка, гарантираха, че първите му военни действия изглеждаха добре по телевизията. В същото време Тръмп надцени властта, която обсадният манталитет му беше дал. Когато се опита да забрани влизането на мюсюлмани в САЩ, той срещна огромна обществена и институционална съпротива.
Тук се крие най-голямата ни надежда за обръщане на ефекта от следващия пожар в Райхстага: американското гражданско общество е силно – парадоксално дори по-силно, отколкото преди изборите. И нещо от това, което Хана Аренд отбелязва в писмо от 1946 г., остава валидно:
Хората тук се чувстват отговорни за обществения живот в степен, каквато никога не съм виждала в която и да е европейска страна. Например, когато всички американци от японски произход бяха хвърлени в концентрационни лагери в началото на войната, през страната премина истинска буря на протест, която се усеща и днес.
Това, което впечатлява Аренд, е спонтанният и активен израз на солидарност от обикновени американци, които заявяват, че ако нещо подобно може да се случи, тогава и те самите вече не се чувстват в безопасност.
Сравнението със съвременните протести не е напълно пряко. Основните аргументи почиваха върху юридическата невъзможност за религиозна дискриминация. Общественото възмущение се основаваше на усещането за несправедливост, както и на рационалния довод, че забраната за влизане на хора от седем мюсюлмански държави няма да направи Америка по-сигурна. Но като подчертаваха неефективността на тази забрана, някои от тези аргументи неволно засилиха идеята, че американците все пак могат да се защитят, ако изолират част от света.
Повечето от скорошните протести споделят един основен недостатък: те изхождат от предположението, че всичко е било наред, докато Америка необяснимо не избра Тръмп. Маршовете на жените, маршовете на имигрантите, маршовете на учените, протестите в защита на Закона за достъпно здравеопазване и свободата на словото, както и първите протести, които просто изразяваха шок и възмущение от резултата на изборите – всички те служат, за да заявят настоящите норми и да обещаят тяхната защита. Желанието е разбираемо – всички признаци сочат, че сегашните норми са далеч по-добри от реалността, която ни очаква. Но повечето от тези протести съществуват в лъжа – фикцията, че заплахите на президентството на Тръмп са не само сериозни, но и нови. Войната му срещу националната преса е гротескно раздуване на процеси, които вече от години ограничават достъпа до информация, концентрират властта и правят правителството все по-непрозрачно. Войната му срещу имигрантите се надгражда върху масовите депортации от времето на Обама, които от своя страна се основаваха на обсадния манталитет на Буш. Лекотата, с която Тръмп хвърля бомби, е възможна заради безкрайната война, започнала преди почти шестнадесет години.
За да се изправим срещу заплахата, пред която сме изправени, не е достатъчно да приведем рационалния аргумент, че вероятността американец да загине в терористичен атентат, извършен от бежанец, е по-малка, отколкото да бъде ударен от мълния. Нито е достатъчно да се фокусираме върху огромната несправедливост, че имигрантите са заклеймени като потенциални престъпници, а мюсюлманските бежанци – като потенциални терористи. И със сигурност не е достатъчно да се радваме на красотата, интелигентността и остроумието на множеството хора, които излязоха на протест срещу атаките на Тръмп срещу човечеството и планетата. Всъщност няма място за самодоволство в действията, които трябва да предприемем.
За да бъде достойна за името „съпротива“, опозицията срещу Тръмп трябва да се стреми да прекъсне пътя, по който страната пое след 11 септември. Тя трябва да постави под въпрос самата основа на войната срещу терора, да оспори самото съществуване на перманентното извънредно положение и да се изправи не само срещу президентството на Тръмп, но и срещу наследството на администрациите на Буш и Обама. Организации като ACLU правят това от години. Парадоксално, президентството на Тръмп не само им донесе милиони долари, но и потенциално привлече милиони хора към тяхната кауза. Сега е моментът да спрем да чакаме следващия пожар в Райхстага и да започнем да се борим с последствията от този, който вече се случи – Тръмп и правните и обществени условия, които правят президентството му възможно.
[1] Заглавието Следващият пожар в Райхстага е игра на думи с The Fire Next Time – книга на Джеймс Болдуин от 1963 г. – която изследва расовите отношения и системното потисничество в Америка. Самото заглавие на книгата – The Fire Next Time – е препратка към библейския стих от Книгата на Битие, който предупреждава, че светът няма да бъде унищожен отново чрез потоп, а чрез огън. Като прави връзка с пожара в Райхстага – историческо събитие, довело до затвърждаването на нацистката власт – заглавието внушава, че подобен момент на политическа криза и авторитарна експанзия е неизбежен или дори вече се случва. Бел. пр.
[2] „Извънредно положение“ (Stato di eccezione, 2003 г.) на Джорджо Агамбен е философски и политически анализ на начина, по който съвременните правителства използват извънредните ситуации, за да разширяват и укрепват властта си. Книгата се основава на идеите на Карл Шмит, германски теоретик на правото, който твърди, че суверенът е този, който решава дал да обяви състоянието на изключение – т.е. възможността да суспендира върховенството на закона по време на криза. Бел. пр.
[3] Трутеризъм (Trutherism) е конспиративно движение, което поставя под съмнение официалната версия на събитията от 11 септември 2001 г. и предполага, че атаките са били или планирани, или допуснати от американското правителство. Бел .пр.
[4] Бъртизъм (Birtherism) е конспиративно движение, което твърди, че Барак Обама не е роден в Съединените щати и следователно не е имал право да бъде президент. Поддръжниците на тази теория, наричани birthers („рожденисти“), поставят под съмнение легитимността на неговото президентство, като настояват, че той е роден извън страната – най-често в Кения – и че документите, потвърждаващи неговото американско гражданство, са фалшифицирани. Бел. пр.
