Изкуство – Литература

Логично е, че имам пристрастие към книги, които съм препоръчал за превод. Най-знаковите сред тях досега са „Псевдонауката“ на Бен Голдейкър, „Как се раждат добрите идеи“ на Стивън Джонсън, „Мръсната история“ на Майкъл Бландинг… „Да ядеш животни“ се вписва точно в тази серия, но не мога да я нарека „любима книга“ по никой начин. Самата й същност не предполага да бъде харесвана. Това е гадна, смела, несмилаема книга, която оставя дамга върху съзнанието и провокира през тежка преоценка на всичко, което слагаме в чинията си, особено ако е основно от животински произход. По изключение няма да пиша огромно ревю с купища цитати – извадил съм толкова много, че се губи смисълът от ревюто ми, ако ги пусна.

Това обаче не е книга за вегетарианството, нека сме наясно. Това е книга за смелото решение на един баща да открие с какво ще храни сина си. Това е книга за достойното решение на един внук да разкаже за семейните си традиции, да се отдели от тях, да ги преразгледа и разкаже като история. Това е творба на писател на художествена литература, който намира своите отговори на въпроси, които в общи линии май не смеем да зададем, защото подозираме (и не искаме да знаем) какви ще са отговорите.

Джонатан Сафран Фоер говори за храната пространно, от много ъгли. Често се позовава на Майкъл Полан или спори с него, изследвайки из основи какво значение има храненето в живота ни (навярно най-важното нещо изобщо), какви са последствията от нашия избор какво има в чинията – за нас самите, за околните, за света. Всичко се оказва сложно, преплетено до неразплетимост. В центъра са прости, ежедневни избори, които всички правим. И заради което преди малко си поръчах за обяд нещо без месо, не можех точно в този момент дори да си представя, че ще ям мъртво животно. Имайте си наум, като зачитате книгата.

Фоер е директен и когато е нужно – груб. Нарича нещата с истинските им имена и е безмилостно пунктуален – над 500 бележки маркират тригодишните му проучвания на чудовищния бизнес с месото. По страниците няма нищо пропуснато – той дори влиза нощем в промишлени ферми и не се доверява на документираните ужаси, за които – вярвам – сте чували. Няма да задълбавам в тази тема, този блог се чете и от по-малки. Дадена е думата както на активисти, които се борят за правата на човека (и е отбелязано, че и в техните искания има и неразбиране на проблема с изхранването на многомилиардно население), така и на фермери – както промишлени, така и такива с ранча, в които животните се отглеждат по далеч по-хуманни начини, но чието месо съставлява под 1% от това в американските чинии. Обстойно е разгледал както отглеждането на птици (и промяната в техния генотип и абсурдните промени, обусловени от бизнес интереси), на свине, на говеда, на промишления риболов, който е форма на война на човечеството срещу океанските обитатели и прочие.

Адски силни са главите, в които Сафран Фоер изследва храната и нейния смисъл. Той проследява религиозните и културните табута, специално за нашата цивилизация – отказът да ядем кучета, които имат чудесни хранителни свойства, размножават се бързо и ефективно, а реално разходите за унищожаване на кучешки трупове в развитите страни са огромни и чудовищни. Е, не подскачайте, скъпи кучелюбци, това е наблюдение, което заслужава уважение. Авторът дори задава адски простия въпрос, който обаче няма отговор: „Що е това животно?“. Оказва се, че реално не може да се направи ясна дефиниция, нито да се постави разграничение между това кое е животинско, кое е човешко и всъщност дали не омаловажаваме генерално интелигентността на много видове, принизявайки поведениетото им до просто инстинкти.

Само ще спомена изключително важната тема за влиянието на промишленото животновъдство върху климата, кошмарните замърсявания, плъзването на нови вирусни щамове като следствие от ужасяващите условия в гигантските ферми и какво ли още не. Казах, че няма да цитирам, но ще го направя съвсем накратко: „Според ООН животновъдният сектор е отговорен за 18% от емисиите на парникови газове, с около 40% повече от целия транспортен сектор – автомобили, камиони, самолети, влакове и кораби“. Тоест месото в чинията ви е по-важно, отколкото колко карате колата си в обичайния случай.

Мога да продължа още много, но ще спра. Само ще приключа, че това не е книга само за хората, които се интересуват от екоактивност или нещо подобно. Това е книга за егоисти, какъвто съм и аз. Защото това, с което се храним, е от изключително, дори решаващо значение за здравето ни – а, както доказва Фоер, в чинията ви няма късове ароматно месо, а нещо съвсем различно, натъпкано с промишлено количество антибиотици, с променен генетичен код, извадено от брутално изтезавани животни, които не са виждали слънце, не са усещали вятър през целия си живот, боледували са системно от каквото се сетите. Храната – това сме ние. А в момента ядем боклуци. Или лайна. И това не е грубичка метафора – това е гадната реалност. Ядем болести, ядем лекарства, ядем страх. Тогава какви можем да бъдем?