Срещнах се с Етгар Керет, световноизвестния израелски автор на кратки разкази един следобед, малко след като беше пристигнал в Парати, близо до Рио де Жанейро, за да участва в литературния фестивал FLIP. Много скоро ми се удаде да разбера защо Керет е абсолютно верен на името си, което означава „предизвикателство“…
* * *
Софи Луис: Миналата година използвах една от историите ви в курс по писане на кратки разкази. За мен тя е блестящ пример за неща като например защо пишем или как да се заемем с писането на кратки разкази. Образът на детския фокусник е отлична аналогия на писателя: да се използват прости, ежедневни, случайно намерени предмети, с които да се върши магия, главно чрез отвличане вниманието на децата по специални, целенасочени начини. А и самото фокусничество притежава нещо, от което късите разкази също се нуждаят: елемента на разкритие, на богоявление, ако щете. Какъв е вашият собствен подход към писането? Как го измисляте, чисто практически?
Етгар Керет: За мен писането на истории е нещо много интуитивно. Нямам никакъв особен план или метод. Обикновено имам пред очи някакъв образ, мисъл или изречение. И когато пиша, усещането е много силно, сякаш съм заедно с героите си и подхващам това приключение и съм също толкова неспокоен и възбуден като тях, искам да видя какво точно ще се случи. Така че, не съм имал никакъв план когато започнах да пиша „Номерът с бомбето“, но пък, когато го чета, изпитвам силното усещане, че, ако бих започнал да говоря за творческия процес, той би бил много подобен на начина, по който фокусникът пъха ръка в бомбето, но не знае какво точно ще извади. Може да се окаже главата на обезглавен заек или пък мъртво бебе. Значи, за мен всичко това е много подобно на писането: когато пиша разказ, аз измъквам нещо от едно бомбе, но не знам какво точно ще бъде. Често става така, че колкото по-перверзни или странни са нещата, които откривам вътре, толкова по-доволна е публиката. И така, аз съм много подобен на онзи фокусник, който измъква от бомбето си всички тия ужасни неща, по време на детски рожден ден, и се пита сам: „Но защо? И какво казва за самия мен всичко това?“ И в същото време той се превръща в този отракан фокусник, когото обичат всички деца.Често става така, че може да пиша примерно разказ за неща като уязвимост или страх, но когато ги чета на хората, те ги намират ужасно смешни. Така че за мен „Номерът с бомбето“ е история не само за писането, но и за отношението между писателя и неговите читатели.
СЛ: Дали всъщност не е така, сякаш фактът, че сте се осмелили да напишете този тъжен или обезпокоителен или труден материал се превръща в един вид разрешително за хората да го приемат спокойно за известно време?
ЕК: Моето усещане за белетристиката е, че тя е нещо отдалечено от живота, че нищо в нея не е реално. Героите могат да умират или да им пораснат криле. За мен това е огромно облекчение. Аз съм от онзи вид хора, които вземат на сериозно последствията от действията си. Особено като най-малък син на двама оцелели от Холокоста евреи. Едно от първите неща, които научих за майка си беше, че собствената ѝ майка и брат ѝ са били убити пред очите ѝ. А една година по-късно е бил убит и баща ѝ. Тя е била във Варшавското гето. Така че от много ранна възраст аз вече разбирах, че ако майка ми ме помолеше да изям още една краставичка, независимо от това какво искам или не искам самият аз… Та значи, ако кажех „да“, то тази жена, която обичах повече от самия живот и която беше страдала толкова много – тогава тя щеше да бъде щастлива. Ако пък кажех „не“, тя би била нещастна. Таке че идеята беше, каквото и да чувствам или върша, то отеква обратно в живота, причинява на хората болка или щастие. Това ми даде усещането за огромна отговорност още като дете – до степен, при която понякога трябваше сам да блокирам собствените си чувства и желания. Когато започнах да пиша белетристика, изведнъж ми беше позволено да върша каквото исках сам.
СЛ: Това като откровение ли дойде, или беше нещо, което осъзнахте постепенно?
ЕК: Мисля си – отново – че не съм особено съзнателна личност. Можете да ме попитате защо плача и аз ще отговоря (сълзливо) „Ама аз не плача“… Още от първия разказ, който написах, когато бях на деветнадесет, по време на задължителната военна служба, разбрах, че това е нещо, което може да спаси живота ми. Обичах тази история. Когато я прочетох още не знаех как хората ще реагират. Тази първа история се казваше „Тръби“ – беше първия път, в който написах измислен текст. Бях войник по онова време. Гледах я и се потях. Изпитвах усещането, че това е нещо, което трябва да продължавам: да пиша. В същото време не можех да обясня защо. Отне ми дълго време, докато го разбрах.
СЛ: Доста парадоксално е, че за вас белетристиката е вид освобождение; хората не умират, когато умират във вашите истории, и все пак белетристиката е променила живота ви. Може би дори го е спасила.
ЕК: Да – идеята е, че с белетристиката си вие влизате в някаква тапицирана килия. В смисъл, че можете да се засилите и да блъскате глава срещу стената, но не можете да си причините нищо, то няма директни последствия. В същото време осъзнавате, че преживяванията, които имате, и онова, което преживяват читателите ви, не са непременно едно и също нещо.
Обичам всичко това! Наистина вярвам, че една история е вид съвместна работа между писателя и читателя. При филмите имам усещането, че авторът на филма допринася около 90 процента, а публиката – 10 процента от историята. Не като при някой разказ, където вие, като читател, трябва да си представяте гласа на героя, представяте си как той изглежда, представяте си колко бързо могат да се развият нещата… Бих казал, че средният роман е 70 процента писател и 30 процента читател. В моите разкази подялбата е 50-50. Мисля, че сме равни партньори.
Имам една история на име „Щуро лепило“. Това е разказ за двама съпрузи, които се карат. Жената купува туба Щуро лепило и в рекламата те показват човек, залепен за тавана и разправят, че лепилото можело да издържи тежестта ви. Съпругът казва, „Това е монтаж, глупости; сама знаеш, че не е истина.“ Жената казва, „Не, истина е.“ Всъщност те се карат за собствената си връзка. И така, мъжът отива на работа. Обажда се на любовницата си и казва, „Знаеш ли, нещо не е наред с жена ми. Не знам, може пък и да ме дебне. По-добре да не се виждаме днес. Прибирам се вкъщи.“ А когато се прибира вкъщи, намира апартамента празен. Опитва се да вземе чаша, но тя е залепена; опитва да отвори хладилника – вратата му също е залепена; опитва се да позвъни по телефона – същата работа. Започва да се ядосва, рита столчето до телефона, но то също е залепено. А когато извиква от болка, чува смях, поглежда нагоре и вижда жена си, напълно гола, залепена на тавана за петите. Е, като вижда това той вече се уплашва, пита я „Какво правиш? Луда ли си? Ще повикам помощ.“ Но докато казва това се усеща, че я гледа и тя изглежда някак подмладена; докато виси така с главата надолу, гърдите ѝ отново изглеждат напращели, а когато се усмихва, усмивката ѝ изглежда естествена и непринудена, сякаш самата сила на тежестта я създава. Всичко е като на стара фотография и той отново се влюбва в нея, макар и с главата надолу, разбира се. Натрупва един куп книги, качва се върху тях и казва, че ще я свали долу, но може малко да заболи. В този момент тя казва някаква шега и той я целува, а книгите се разпиляват под краката му и – ето го, виси във въздуха, задържан единствено от устните ѝ.
Причината да разказвам всичко това е, че то беше адаптирано в девет различни късометражни филма, чиито интерпретации варират от романтична комедия до филм на ужасите. Един от кинематографистите беше си представил картината на Шагал и влюбената двойка, която лети в нея; друг беше съсредоточил вниманието си върху устните, които постепенно се разкъсват – истински кървав ужас. За мен и двете интерпретации са възможни. Има нещо слисващо когато различни хора открият нещо, което да ги свързва и аз си мисля така: ако е ужасяващо, то става като „добави нещо от себе си“. Четеш тази история и донасяш собствената си интерпретация.
СЛ: Има ли значение дължината? Намирате ли, че късата проза функционира по-добре за вас?
ЕК: Винаги редактирам и съкращавам текстовете си значително. Имам много истории, в които не успявам да започна на мястото, в което историята всъщност е започнала.
Освен това, в много от историите ми има някакво усещане за спешност. Да кажем, когато се обаждате за помощ или когато къщата ви се е подпалила, вие искате хората да ви разберат колкото се може по-бързо. За мен историите създават един вид движение, те имат усещане за посока. Но те не са физическо въплъщение на каквото и да било.
Това е смешно. Имам една история, която се нарича „Пристъп на астма“ – най-кратката, която някога съм писал. И разказвам на хората как съм я написал. Аз съм астматик и веднъж се оказах в бърза помощ по време на празника Ханука. Та значи, не мога да дишам и тогава към мен се приближава този чаровен доктор, на вид също като Хю Грант, и ме пита какво ми има. А аз му разправям, докато се боря за въздух (диша драматично), „Значи докторе – хууу – направих този свещник – хууу – от пластмаса…“, тоест се опитвам да му разкажа какво е станало. Той обаче слага ръка на рамото ми и казва, „Синко, няма нужда да ми разказваш всичко. Кажи ми само важното“ А аз му викам (още по-тежко дишане) „Не мога да дишам.“ А той ми казва, „Видя ли колко е лесно?“ А след това, когато вече ми бяха сложили кислородната маска и той се грижеше за други пациенти, изведнъж гледам, че съм започнал да пиша тази история, в която всъщност става дума за това, че в спешни ситуации, когато нямаш на разположение прекалено много думи, между избора дали ще кажеш някому „Обичам те“ или „Наистина те обичам“ вече има голяма разлика, защото това е една допълнителна дума, която би могла да бъде „линейка“ или „помощ“. Ако си я казал, то е защото наистина си я имал пред вид. Така че тази връзка между спешност и осъзнаване е много важна за мен.
Веднъж се срещнах с тази много добра писателка. Тя ми разказа как понякога ѝ хрумва някоя метафора или описание и тя си ги записва на картончета и ги държи в кутия. А после, когато започне да пише някоя история и героят ѝ тръгне на разходка, тя си мисли, аха, добре, сега ще избера картина на разходка от моята кутия с бележки. А аз ѝ казах, „Но защо? Ами той вече се разхожда.“ Не мисля, че един текст трябва да бъде красив. Ние се опитваме да кажем нещо, да помогнем с нещо. Все едно да забучиш перо в гърба на някой тип. Всъщност знаеш, че или ще му пораснат крила по еволюционни причини, или че той няма пера. Това е и отношението ми към писането – макар че има писатели, които обичам и при които сам виждам, че не пишат по този начин.
СЛ: Кажете ми какво мислите за парите (или финансите) във вашите истории, а също за капитализма. Дали се намираме във фаза, в която капитализмът е движещата сила на разказите? Или това винаги е било така?
ЕК: Действително, в последния ми сборник (Изведнъж на вратата се чука) икономиката е постоянна тема. Мисля, че често пиша за неща, които смятам за решаваща част от живота, но не мога да ги разбера напълно; те ми изглеждат странни. Например фондовата борса винаги ми е изглеждала много странна. Да кажем, вие притежавате компания, която се помещава в голяма сграда и имате петдесет камиона. Тогава хората казват, че сградата струва петстотин милиона, но на следващия ден тя струва сто милиона. И после изведнъж струва един милиард. Но през цялото време това е една и съща сграда, със същите стари камиони. Какво толкова има да се спекулира тук? Тоест аз си мисля, че всичко това е свързано с нещата, които ни отдалечават от базисните ни усещания. Винаги съм много любопитен за тези неща и се опитвам да ги разбера.
СЛ: Тоест, опитвате се да разчопляте странността на тези неща.
ЕК: Да – и когато започнах да пиша някои от историите в този сборник, зачетох всички финансови вестници. Започнах да задавам на банковия си агент всевъзможни въпроси, но той ми казва, ти даже нямаш инвестиционно портфолио, така че защо да ти отговаряме? И така започнах да инвестирам само за да мога да разговарям с тях, да започна да разбирам психологията им и вида отношения, които те имат с инвеститорите си. Беше голямо удоволствие. Написах тия истории, а след това си помислих, хайде да продам каквото съм купил, а те ми казват, „току-що спечели четири хиляди долара“. И това беше много странно!
СЛ: Вие не сте дълбоко вкоренен в този свят, само го разглеждате отстрани.
ЕК: Е, ако не мога да ходя като всички, то поне със сигурност мога да говоря. Когато се срещам с инвестиционни банкери, мога да разговарям с тях в продължение на часове. Чувствам се точно като шпионин в смисъл, че онова, което интересува тях, не ме интересува изобщо, но разбирам, че, водейки тия разговори, понякога мога да науча нещо за човешките копнежи, както и за преходността и абсурдността на съществуването.
Синът ми обича да го гледам докато играе компютърни игри. Жена ми винаги пита, „Защо го правиш? Толкова е скучно.“ Но за мен има нещо особено във физическата страна на общуването. В ума си аз премахвам маловажните подробности и така всичко се отнася само до човешкото. Може да сме водили разговор, а след това аз да не си спомням почти нищо от онова, което сте казали, но ще си спомням начина, по който докосвате устните си когато слушате или начина, по който ми изглеждате развълнувана от темата за разказвачеството. Всичко се върти около физическата страна.
Когато бях малък – това е истинска история – винаги исках възрастните да ме вземат със себе си на футболни мачове. Самата игра не ме интересуваше; просто ми харесваха хората. Имах далечен роднина, който работеше в един футболен клуб. Клубът имаше мач с някакъв друг клуб, в който губещата страна отпадаше от групата. Аз не се интересувах от това, просто исках да гледам хората, да чувствам вибрациите и да бъда част от тях. И какво се случва? Отборът на моя роднина губи мача в последната минута. А той ме беше взел със себе си на първата редица – бях на шест или седем години. Самата игра ме интересуваше толкова малко, че когато другият отбор спечели, аз изтичах на терена и започнах да прегръщам играчите. Моят роднина не ми говореше в продължение на десет години след това, защото за него аз бях предател. За мен обаче, аз ходех на мачовете просто заради радостта на играчите. Когато и да отидех на мач, аз се интересувах само от хората, които бяха щастливи. Опитвах се – и успявах, всъщност – да бъда част от това. За мен това беше нещо напълно надвишаващо цялата тази произволна история с отборите. Но когато се опитах да обясня това на моя роднина, той почти се опита да ме убие. Това беше едно от най-агресивните преживявания в живота ми.
СЛ: Ще ми се да ви попитам как се справяте с писането, дори как оцелявате, сред този толкова интензивен конфликт в собствената си страна?
ЕК: Трябва да ви кажа, че откак започна последния конфликт не съм написал нищо друго освен няколко кратки статии за различни списания, една за New Yorker и друга за LA Times. И двете се появиха първо в ежедневници на иврит. И двете бяха много ангажирани с езика. Писах за това как според мен използването на думата „мир“ унищожава реалната възможност за постигане на мир. Напротив, ние трябва да престанем да използваме думата „мир“ и да употребяваме вместо нея „компромис“. Когато използвате някоя дума, това е като един вид пакт, сделка; вие подписвате договор. Ако например ви кажа „Хайде да правим любов“ или пък кажа „Хайде да се шибаме“, то във всеки от двата случая имаме напълно различни сделки. Така че за мен в Израел думата „мир“ има някакъв вид масонски аспект: вие само се молите за мир. Но ако използвате „компромис“ няма как да игнорирате факта, че от другата страна има някой; не можете да игнорирате това, че трябва да се откажете от нещо, за да постигнете компромиса. Мирът може да бъде подарък. Това е дума, която не предпоставя каквато и да е отговорност. Тя не е обвързана нито с вас, нито с другата страна.
СЛ: Бихте могли да развиете мисълта си дотам, че да кажете, че по самото си естество „мирът“ е нещо не-договорно, не-условно, докато „компромисът“ винаги означава да се говори за договор.
ЕК: А освен това „компромисът“ не е нещо утопично. В Израел много хора казват, че никога няма да имаме мир. Защо? Защото те винаги ще ни мразят. Но вие можете да имате компромис с някой, който ви мрази. Това е ОК! Не е нужно те да ви харесват. Просто трябва да се съгласите, че ще престанете да се убивате взаимно. Тогава вече сте постигнали нещо.
Освен това писах за общото усещане, че се движим в кръг, но всъщност това не е кръг, а насочена надолу спирала. Когато отново стигнем до същата точка, ние си казваме, „А, вече сме били тук“. Но всъщност не сме там, където вече сме били; ние сме на по-лошо място. Опитвам се да изградя някакво усещане за това. Това нещо, което изглежда като повторение, всъщност не е повторение, то е спускане надолу. Когато направите грешка и извършите нещо ужасно, това е трагедия. Но когато продължавате да вършите една и съща грешка и продължават да се случват ужасни неща, то тогава настояването за невинност изчезва.
Трябва да кажа, че обичам писането на белетристика, но ненавиждам писането на такива статии. Това е точно обратното на всичко, което ме привлича към писането Онова, което обичам в писането е, че то няма последици в реалния свят. При публицистиката вие въвеждате този враг, това усещане за отговорност. Някои от по-лудешките отговори по адрес на моите статии бяха: „Надяваме се децата ти да умрат от рак“ или „Хора от твоя вид трябва да бъдат хвърляни от самолет в Газа, но без парашут“, или „Събрахме всичките ти книги и ги хвърлихме на боклука, защото ни е отвратително да гледаме името ти на обложките“. Така че тук става дума за един напълно различен диалог. Когато пиша белетристика, все едно, че се нося из въздуха. Когато пиша публицистика, все едно мия чинии. Ненавиждам това и единствената причина, поради която го правя е, че просто имам усещането за липса на друг избор.
Жена ми обикновено ми се подиграва. Всяка сутрин се събуждах и казвах, че имам тази или тази идея за филм, за музика, за телевизионна серия, нали разбирате, без значение. Всяка сутрин казвам, значи, това е тази история за актьора, който е филмова звезда, и той отива на операция за стерилизиране и докторът открадва топките му и ги продава на някакви типове от руската мафия… Всяка сутрин! Но откак започна това, вече нямам никакви хрумвания.
