 |
 |
| Феликс Нусбаум, Аушвиц, 1944 г., нарисувана преди художникът да бъде убит в лагера. Изтощението и отчаянието на затворника в картината на Нусбаум са от вида, който Албер Камю характеризира като бунтовническо предизвикателство, упорстващо пред безсмислен и абсурден свят. |
Шу Огавара, Отворени очи, нарисувана след като художникът е служил като пропаганден артист за японската армия през Втората световна война и се е обърнал към живот в изолация след края на войната. Неговите житейски избори са по-съвместими с възгледа на Сартр за свободата, според който дори поддаването на страха е форма на утвърждаване на свободния избор да останеш уплашен. |
В края на Втората световна война сред артистите и интелектуалците започва да набира сила обсебеността от екзистенциалистката философия на човешкото състояние – тенденция, която ще продължи две десетилетия. В ретроспекция е трудно да си представим друга философия, която да разполага с такъв огромен резерв от литературно и художествено изразяване или способност да прониква едновременно в популярната и интелектуалната култура по начина, по който го прави екзистенциализмът. Никоя друга философия от онова време не притежава възможността да разкрива и анализира дълбоко заровените противоречия и ценности, довели до разпадането на религиозните и етичните системи пред лицето на фашизма. А с фокуса си върху индивидуалната свобода и отговорност екзистенциализмът се превръща в морална реакция срещу комбинираните зверства на клането в Нанкин, бомбардировките над Европа, Холокоста и лагерите на смъртта, изгарянето на Хирошима и Нагасаки, принудителния труд и геноцида в ГУЛАГ, както и опустошението на старите икономики, закони и морални авторитети, заличени от войната.
Твърде сложен и съзнателно противоречив, за да стане социална и политическа идеология, екзистенциализмът не може да бъде сведен до лозунги, знамена или политически кампании. И все пак през следващите две десетилетия той е възприет като интелектуалната алтернатива на левицата срещу провалените и корумпирани държавни идеологии, които носят заглавията на марксисткия социализъм и комунизъм. В сферата на визуалните изкуства екзистенциализмът намира политическо изражение чрез реакцията срещу индивидуалната криза на отговорност, когато човек е принуден да избира между тиранията и смъртта.
Докато пишех за екзистенциализма в изкуството за политическа хронология на изкуството на левицата, попаднах на две картини с изключителна сила, създадени от двама талантливи художници, най-известни с творби, създадени по време на войната. Фактът, че двамата идват от противоположни краища на света и са играли напълно различни роли в трагичните събития в Европа и Азия, ги прави още по-подходящи да олицетворяват екзистенциалистката способност да се намира етична яснота сред несъвместими цели и идеали.
Изненадващо и забележително бе откритието, че въпреки че единият художник е жертва на германския фашизъм, а другият – открит сътрудник на японския деспотизъм, и двамата са успели да нарисуват картини, които излъчват дълбока психологическа и духовна агония, допринасяща за рухването на техните субекти.
Феликс Нусбаум в Германия и Шу Огавара в Япония – и двамата са практикували живописен сюрреализъм преди Втората световна война. След като войната напълно променя живота им, те се обръщат към реализма, тъй като той предлага по-директни и рационални прозрения за човешкото състояние.
В картината на Нусбаум виждаме затворник в концлагера Аушвиц. Той може би се моли или е достигнал до крайно отчаяние, при което губи своята идентичност и воля за живот. Сартр е написал с думи онова, което Нусбаум предава само с жест: „Има ли смисъл да живееш, когато има хора, които те бият, докато ти строшат костите?“ Нусбаум няма избор, освен да реши от какъв вид смърт ще умре: тази на сътрудника (защото дори в лагерите на смъртта е имало сътрудници) или онази на човек с чиста съвест.
От другата страна, Шу Огавара, някога японски войник, рисува будистки монах, молещ се пред планински манастир. Тежкото изкачване към изолацията и позата на смирение подсказват, че и той е сломен от някаква тежест. Неговата отговорност като художник след войната е изборът какъв живот ще живее оттук нататък.
До този момент вероятно вече е ясно: предполагам, че и двете картини са автопортрети. Но как бихме ги интерпретирали, ако не знаехме кой ги е нарисувал?
Щяхме ли да видим в затворника и монаха отражение на вътрешното състояние на художниците? Или щяхме да открием нещо от нашия собствен опит с агонията?
Възможно ли е и двамата художници да изразяват срам и желание за невидимост? В картината на Огавара монахът е коленичил, показвайки смирение, но не само пред Бога – неговата поза изисква от нас, зрителите, да разберем, че той моли нещо от нас. Но какво? Изкупление?
За разлика от него, затворникът на Нусбаум не иска нищо. Той просто представя факта на своето съществуване.
Разликата в съдбите на двамата художници повдига етичен въпрос: трябва ли да гледаме на тези картини не само като на произведения на изкуството, но и като на доказателства за две различни престъпления?
Нусбаум е жертва на жестока репресия, докато Огавара е бил пропагандист за японската армия. Неговата работа е била да лъже своите сънародници чрез изображения – да ги уверява, че печелят войната, докато те всъщност я губят. Нусбаум е бил принуден да преживее крайно смирение. Огавара, като наборник, който е можел да бъде изпратен на фронта, ако откаже да рисува пропаганда, е обременен с тежка вина, но в замяна на това е спасил живота си.
В края на краищата двамата мъже не могат истински да бъдат сравнени, както не могат и обстоятелствата им. Не знаем кога единият е помагал на хората и кога другият е действал срещу тях. Но можем да сравним изкуството им.
Техните картини ни показват колко голямо значение има изборът, който правим в рамките на свободата, която ни се предоставя. Нусбаум никога не получава тази свобода. Огавара я получава едва след като е служил на воля, по-силна от неговата собствена.
Тук техните произведения ни казват всичко, което споделяме и с двамата мъже.
