Какво може да научи Западът от останалия свят[1]
В някои ключови западни столици се усеща дълбока тревога за бъдещето. Увереността, че Западът ще остане доминираща сила през XXI в., както е бил през последните четири или пет века, отстъпва място на тревогата, че фактори като възхода на фундаменталния ислям, растежа на Източна Азия и разпадането на Русия и Източна Европа могат да представляват реална заплаха за Запада. Развива се манталитет на обсада. В тази тревожна атмосфера есето на Самюел П. Хънтингтън Сблъсъкът на цивилизациите? естествено намира отзвук. Ето защо за много западни граждани ще бъде голяма изненада да научат, че останалият свят се страхува от Запада дори още повече, отколкото Западът се страхува от него, особено от заплахата, която представлява един ранен Запад.
Хънтингтън е прав: властта се преразпределя между цивилизациите. Но когато тектоничните плочи на световната история се движат по драматичен начин, както е сега, възприемането на тези промени зависи от мястото, на което се намира човек. Основната цел на това есе е да привлече вниманието на западната аудитория към начина, по който останалият свят вижда Запада.
Отстъплението на Запада не се посреща с всеобщо одобрение. Все още няма заместител на западното лидерство, особено на американското. Внезапното оттегляне на американската подкрепа от съюзниците в Близкия изток или Тихия океан, макар и малко вероятно, може да предизвика мащабни промени, които никой не би харесал. Отстъплението на Запада може да бъде също толкова вредно, колкото и неговото господство.
Според всички исторически стандарти неотдавнашната епоха на западно господство, особено под американско ръководство, е забележително благоприятна. Човек се страхува да си помисли как би изглеждал светът, ако нацистка Германия или сталинистка Русия бяха триумфирали в така наречените „западни граждански войни“ през ХХ век. Парадоксално е, но доброкачественият характер на западното господство може да е източник на много проблеми. Днес повечето западни политици, които са деца на тази епоха, не могат да си представят, че собствените им думи и дела могат да доведат до зло, а не до добро. Западните медии задълбочават тази истинска слепота. Повечето западни журналисти пътуват в чужбина със западни предположения. Те не могат да разберат как Западът може да бъде възприеман по друг начин освен като добронамерен. CNN не е решението. Едни и същи визуални образи, предавани едновременно в холовете по целия свят, могат да предизвикат противоположни възприятия. Западните салони аплодират, когато крилати ракети удрят Багдад. Повечето хора, живеещи навън, виждат, че Западът ще извърши бързо възмездие за небелите иракчани или сомалийци, но не и за белите сърби, което е опасен сигнал при всички положения.
Азиатските орди
Хънтингтън обсъжда предизвикателството, което представляват ислямската и конфуцианската цивилизация. След взривяването на Световния търговски център [става дума за първия атентат от 1993 г.] американците започнаха да възприемат европейската параноя по отношение на исляма, виждайки го като сила на мрака, надвиснала над добродетелната християнска цивилизация. Иронично е, че Западът все повече се страхува от исляма, докато самите мюсюлмани ежедневно са изправени пред собствената си слабост. „Ислямът има кървави граници“ – казва Хънтингтън. Но във всички конфликти между мюсюлмани и прозападни сили мюсюлманите губят, и то тежко, независимо дали става дума за азери, палестинци, иракчани, иранци или босненски мюсюлмани. При толкова много вътрешни разногласия ислямският свят не е на път да се обедини в една сила.
Странно е, че при цялата тази параноя Западът сякаш почти умишлено следва курс, целящ да влоши положението на ислямския свят. Западът протестира срещу обрата на демокрацията в Мианмар, Перу или Нигерия, но не и в Алжир. Тези двойни стандарти са болезнени. Босна нанесе неизчислими щети. Драматичната пасивност на могъщите европейски нации, докато на прага им се извършва геноцид, разкъса тънката завеса на морален авторитет, която Западът беше натрупал около себе си като наследство от неотдавнашната си благотворна епоха. Малцина могат да повярват, че Западът щеше да остане също толкова пасивен, ако мюсюлмански артилерийски снаряди се изсипваха върху християнското население в Сараево или Сребреница.
Поведението на Запада спрямо Китай е също толкова озадачаващо. През 70-те години Западът се влюби в Китай, управляван от режим, извършил груби жестокости по време на Големия скок и Културната революция. Но когато катастрофалното управление на Мао Дзедун беше последвано от далеч по-благоприятната ера на Дън Сяопин, Западът наказа Китай за това, което по неговите исторически стандарти беше незначителна репресия: инцидента на Тянанмън.
За съжаление, „Тянанмън“ се превърна в съвременна западна легенда, създадена от преките телевизионни предавания на репресиите. Пекин сгреши сериозно при прекомерната употреба на огнестрелни оръжия, но не и в решението си да се разправи с тях. Неуспехът в потушаването на студентския бунт можеше да доведе до политическа дезинтеграция и хаос – вечен китайски кошмар. Западните политици признават това в разговори насаме. Те са наясно и с нечестността на някои западни журналисти: те вечерят със студенти дисиденти и дори ги подтикват, преди да съобщят за предполагаемата им „гладна стачка“. Нито едно от големите западни списания не е разкрило тази нечестност и не е проявило политическа смелост да каже, че Китай на практика не е имал избор в Тянанмън. Вместо това бяха наложени санкции, които заплашват модернизацията на Китай. Азиатците виждат, че западното обществено мнение, утвърдено в условията на западната демокрация, може да доведе до ирационални последици. Те наблюдават с трепет западните политики спрямо Китай, които се променят насам-натам, застрашавайки иначе плавния напредък на Източна Азия.
Малцина на Запад осъзнават, че той е отговорен за задълбочаването на сътресенията сред повече от два милиарда души, живеещи в ислямската и китайската цивилизация. Вместо това, извиквайки образите на двете азиатски орди, от които западните умове се страхуват най-много – двете сили, нахлули в Европа, мюсюлманите и монголите – Хънтингтън поставя конфуцианско-ислямската връзка срещу Запада. Американските продажби на оръжие за Саудитска Арабия не предполагат естествена християнско-ислямска връзка. Нито пък китайските продажби на оръжие за Иран. И двете са опортюнистични ходове, които не се основават на естествена съпричастност или цивилизационни съюзи. Истинската трагедия на предположението за конфуцианско-ислямска връзка е, че то замъглява коренно различния характер на предизвикателството, което тези сили поставят. Ислямският свят ще има големи трудности да се модернизира. Дотогава неговите сътресения ще се разпространяват на Запад. Източна Азия, включително Китай, е на път да постигне равенство със Запада. Простата истина е, че Източна и Югоизточна Азия се чувстват по-комфортно със Запада.
Този неуспех да се разработи жизнеспособна стратегия за справяне с исляма или Китай разкрива един фатален недостатък на Запада: неспособността да се справи с промените в относителната тежест на цивилизациите, които Хънтингтън добре документира. Две ключови изречения в есето на Хънтингтън, поставени едно до друго, илюстрират естеството на проблема: първо, „В политиката на цивилизациите народите и правителствата на незападната цивилизация вече не остават обекти на историята като мишени на западната колонизация, а се присъединяват към Запада като движещи и формиращи историята“, и второ, „На практика Западът използва международните институции, военната сила и икономическите ресурси, за да управлява света по начин, който да поддържа западното господство, да защитава западните интереси и да насърчава западните политически и икономически ценности“. Тази комбинация е рецепта за катастрофа.
Простата аритметика показва глупостта на Запада. Западът наброява 800 милиона души, а останалите са почти 4,7 милиарда. На националната арена никое западно общество не би приело ситуация, при която 15 процента от населението му създават закони за останалите 85 процента. Но точно това се опитва да направи Западът в световен мащаб.
Трагичното е, че Западът обръща гръб на Третия свят точно когато той може да му помогне да излезе от икономическото си затъване. През 1992 г. производството в долари на развиващите се страни се е увеличило повече от това на Северна Америка, Европейската общност и Япония, взети заедно. Две трети от увеличението на износа на САЩ е отишло в развиващия се свят. Вместо да насърчи тази глобална динамика чрез завършване на Уругвайския кръг, Западът прави обратното. Опитва се да създава бариери, а не да ги премахва. Френският министър-председател Едуар Баладур се опита да оправдае този ход, като заяви откровено във Вашингтон, че „въпросът сега е как да се организираме, за да се защитим от страни, чиито различни ценности им позволяват да ни подбиват“.
Собствената гибел на запада
Хънтингтън пропуска да зададе един очевиден въпрос: Ако другите цивилизации са съществували в продължение на векове, защо те представляват предизвикателство едва сега? Искреният опит да се отговори на този въпрос разкрива един фатален недостатък, който напоследък се е появил в западното съзнание: неспособността да се разбере, че Западът може да е развил структурни слабости в основните си ценностни системи и институции. Този недостатък обяснява донякъде неотдавнашния порив да се възприеме предположението, че историята е приключила с триумфа на западния идеал: индивидуалната свобода и демокрацията винаги ще гарантират, че западната цивилизация ще остане начело.
Само надменността може да обясни защо толкова много западни общества се опитват да се противопоставят на икономическите закони на гравитацията. Бюджетната дисциплина изчезва. Скъпите социални програми и проектите, насочени към печелене на политическа подкрепа, се разрастват, без да се обръща внимание на разходите. Ниските нива на спестявания и инвестиции на Запада водят до намаляване на конкурентоспособността му спрямо Източна Азия. Трудовата етика ерозира, докато политиците заблуждават работниците, че могат да запазят високите си заплати, въпреки че стават неконкурентоспособни в международен план. Липсва лидерство. Всеки политик, който изрича трудни истини, веднага бива отстранен. Американците свободно признават, че много от икономическите им проблеми се дължат на вътрешната парализа на американската демокрация. Докато останалата част от света е озадачена от тези фискални безумия, американските политици и журналисти обикалят света и проповядват добродетелите на демокрацията. Това е любопитна гледка.
Същият култ се наблюдава и към идеята за индивидуалната свобода. От тази идея са произлезли много добри неща. Робството е приключило. Последвало е всеобщо избирателно право. Но свободата не само решава проблеми, тя може и да ги предизвиква. Съединените щати предприеха мащабен социален експеримент, като са разрушавали институция след институция, които някога са обуздавали индивидуализма. Резултатите са катастрофални. От 1960 г. насам населението на САЩ се е увеличило с 41%, докато насилствените престъпления са нараснали с 560%, ражданията от самотни майки – с 419%, разводите – с 300%, а процентът на децата, живеещи в домове с един родител, – с 300%. Това е огромно социално разложение. Много общества треперят при мисълта, че подобно нещо може да се случи и при тях. Но вместо да пътуват по света със смирение, американците самоуверено проповядват добродетелите на неограничената индивидуална свобода, игнорирайки видимите ѝ социални последици.
Западът все още е хранилище на най-големите богатства и постижения на човешката цивилизация. Много западни ценности обясняват впечатляващия напредък на човечеството: вярата в научното изследване, търсенето на рационални решения и готовността да се оспорват догмите. Но убеждението, че само една цивилизация практикува тези ценности, може да доведе до уникална слепота: неспособността да се осъзнае, че някои от ценностите, които идват в този пакет, могат да бъдат вредни. Западните ценности не образуват цялостна мрежа. Някои от тях са добри. Някои са лоши. Но човек трябва да стои извън Запада, за да види това ясно и да разбере как Западът сам предизвиква своя относителен упадък. Хънтингтън също е сляп за това.
[1] Статията е от 1993 г. (Бел. пр.)
