Дискусии – България

 

 

Встъпителни думи[1]

Антисемитизмът днес на пръв поглед изглежда лесна тема, в която разпределението на ролите на добри и лоши е предопределено. Това още повече важи за България, където се е настанила уютната и галеща представа за уникално „спасение“ на еврейската общ­ност през годините на Втората световна война.

Но в историята очевидностите най-често са подвеждащи, а, противно на клишето, затворени страници не съществуват. Доказ­ва го темата за Холокоста, която е не само постоянно преосмис­ляна, но и дълбоко е белязала цялата следвоенна философия и хуманитаристика. А в нашата си домашна среда го потвърждава непрестанно тлеещият и периодично припламващ дебат за съд­бата на евреите през 1940-1944 г. Защото независимо от изгла­дения, политически коректен разказ, който излъчват институциите, страстите не са успокоени, съвестите не са изчистени, въпроси не са намерили отговорите си.

Една от причините за това нестихващо безпокойство е, че българското (но не само) публично говорене вкарва в сюжета целокупните нация и народ с всички съпътстващи изкушения за самоутвърждаващо превъзнасяне на техните добродетели. Поради това не е учудващо, че националистите или носители на държав­ния (в частност външнополитически) интерес посрещат болезнено и агресивно всяко проблематизиране на удобната опрощаваща версия. В името на „висша национална целесъобразност“ те са склонни да инструментализират факти, да толерират онзи типаж, който гръцки националист от зората на XX в. беше нарекъл „до­бродетелни злодеи“[2].

Тъкмо обратното, на следващите страници стъпвам върху разби­рането, че няма народ с изконни качества или недъзи, а в история­та и в живота има преди всичко личности. Съвсем конкретни лица и групи обмислят, планират и провеждат антисемитската политика на българските правителства в „старите“ предели, Беломорието и Македония, както също толкова конкретни индивиди й се противо­поставят, а повечето хора просто мълчат или не забелязват. Именно заради дълбоката двусмисленост на този епизод от историята ни поставям – в съзвучие с други, усъмнили се в адекватността на думата – спасяването в кавички. При това я слагам редом с паде­ние, тъй като, въпреки че по-голямата част от евреите под властта на българската държава запазват живота си, спасението трудно се съвместява с депортирането на останалите към нацистките лагери за изтребление, с тоталното отнемане на гражданските им права, с тяхното изселване и брутално икономическо ликвидиране.

Стопанската територия, на която разглеждам събитията, като правило остава по-встрани от вниманието за сметка на интереса към правото или политиката. Но икономиката, особено в нейните микроизмерения, е едно от полетата, на които най-изразително се проявяват мотивацията, движещите сили, механизмите и последици­те на антисемитската политика. В тях, на свой ред, се оглеждат най-разнообразни въпроси. Така, захващайки се с един наглед страничен и частен случай, до който бегло се бях докосвал в досегашните си занимания със стопанска история, изведнъж попаднах сред пробле­ми, където по нов начин се появяват редица от общите й загадки.

Държа да засвидетелствам сърдечната си благодарност на Алек­сандър Везенков и на Надя Данова, които дадоха проницателни бележки и препоръки по чернови на вече публикувани сегменти[3] и на цялостния текст, без, разбира се, да носят отговорност за техните недостатъци.

…..

Сетивата към злото

Описаните дотук събития са задвижени от съдбоносни държав­ни решения. Те добиват плът в по-малко или повече рутинни и банални действия на живи хора и легитимни институции, а всяко човешко действие неизбежно минава през филтъра на етична (само)преценка. Пропускливостта на този филтър е екзистенциа­лен проблем, който за ангажираните в случките, описани из пред­ходните страници, изглежда е решаван пътьом, без особени тер­зания. Във всеки случай свързаните с тях документи рядко носят следи за избор пред ясно и остро формулирани лични дилеми...

В гънките на архива на Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) обаче попаднах на свидетелства, които позволяват пряко да се усети прагът на морална допусти­мост както на едно тихо мнозинство, така и на представители на неговите „елити“. В тези свидетелства конкретни имена се сблъскват с конкретни ситуации, при които допирът със злото е незаобиколим и неприкрит, а следователно решенията са взимани трезво и информирано. Те говорят за изостреността на сетивата към злото, като с това обясняват и обобщават цялата уродлива действителност, за която ставаше дума дотук.

Една папка

Находка

Профилът на заетите в КЕВ не предполага особена чувствителност към нравствената страна на възложените им задачи. Същевременно в действителност, където често и най-строгата норма се тълкува според случая, в един или друг момент техните функции дават възможност за прояви, които отдалеч могат да заприличат на снизхождение или великодушие. Начините, по които сред въпросната отбрана група реагират на налагащите се (налагани им) изключения, набезите, на които тя е подложена, и нагласите на разноликия свят, свързан с КЕВ, въплъщават по неповторим начин интимната тъкан на насили­ето и обществените настроения по време на антисемитските преследвания.

На следващите страници търся да извлека смисъла на малък по обем, наглед слабо съдържателен, но всъщност крайно експреси­вен за ширещата се атмосфера набор от документи. Става дума за папката Лични преписи с ръкописен надпис Ходатайства върху корицата й, на която се натъкнах в архивния фонд на КЕВ^[4]. Меж­ду кориците й са запазени отпечатъци от взимане-даването на на­чалниците във ведомството с висшата и средната номенклатура в държавата по повод работата на Комисарството. Тези контакти – в полза на българи и на евреи – поразяват със своята тривиалност, неразличими са от която и да е друга схема за оползотворяване на властта: споразуменията са за бартер, протекция, имуществени облаги... И въпреки че така познатата във всяко държавно учреж­дение материя тук има за предмет съдбата, имотите и движимостите на едно обезправено малцинство, „контрагентите“ с нищо не дават да се разбере, че забелязват разликата. Претръпнали в бизнеса с влияние, както и останалите си събратя, те следват познатите им, утьпкани пътеки.

Документите в папката могат да бъдат класирани по различни начини и всеки разрез прибавя щрихи към задкулисието в Ко­мисарството. По силата на самите си цели и устройство КЕВ е обречено да се превърне в тържище на взаимни услуги, сделки и изнудване. Формално пред него всеки гражданин може да изложи оплакванията или заявките си. Подобни преписки дейст­вително са налице, ала тяхното придвижване става с обичайната мудност и безнадеждност, присъщи на една затлачена бюрокра­ция. И както в типична канцелария наред с глухите коловози съществува друга, паралелна реалност, в която въпросите се уреж­дат с половин дума, светкавично, без търкания. В нея пребивават заемащите важни постове в държавата, както и целият обслужващ персонал, който жужи около тях, притежавайки достъп до връзки, материални или финансови средства и най-вече близост до ухото на началство.

На върха на привилегированата мрежа стоят политически ов­ластените. По право един от главните герои из бумагите е ми­нистърът на вътрешните работи в кабинета на Б. Филов Петър Габровски, натоварен с множество задачи, притежаващ голямо влияние и (именно поради тази комбинация) често опериращ в сивата зона на изключенията. От другите членове на това пра­вителство са регистрирани постъпки на министъра на търговията, промишлеността и труда Никола Василев и на министъра на войната. Документирани контакти и ходатайства са търсили също седем депутати (разбира се, от мнозинството).

Следващият концентричен кръг е съставен от разночинни слу­жители. Най-действен е частният секретар на Габровски – Досев, като при неговия пост е трудно да се прецени доколко изпълнява нареждания на шефа си и доколко използва сянката на неговата власт. От същия ранг са главният секретар на Министерския съвет, началникът на канцеларията на Народното събрание и интендан­тът на Цивилната листа на царя, които по един или друг повод са се обръщали за „съдействие“ към КЕВ. Сред държавната админи­страция следа са оставили началникът на криминалната полиция, началник на служба в Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ), директорът на Главната дирекция на държавните и гарантираните от държавата дългове (ГДДД), на инспекцията по труда... Към групата би следвало да се причисли и главният секретар на организацията „Отец Паисий“. В по-различно, макар и съпоставимо положение, са намесилите се чужди легации в София. Накрая особено характерен е кръгът на пред­полагаемите „хора на духа“: отделни интелектуалци, журналисти и представители на православната църква, един от които проявява забележителна настойчивост.

Тази пъстра общност от просители невинаги (дори по-скоро рядко) гони пряко някакъв личен дневен ред. Става дума преди всичко за брокери или лобисти, като комисионните и дивиден­тите им идват по-късно или по косвен път. Но ако „входът“ е разнолик, то „изходът“ е сведен до няколко имена. Почти всич­ки ходатайства са адресирани до Белев, който на практика се разпорежда еднолично. Осигуряването на достъп до него (чрез адресирани до комисаря кратки бележки) е от най-търсените услуги. В редки случаи молбите са отправени към други (също висшестоящи) началници в Комисарството, особено към главния инспектор д-р Попов.

Между кориците на папката естествено не се съдържат всички отправени към или преминали през КЕВ ходатайства. Телефонното право и устните договорки вече са били широко разпространени. Но все пак културата и етикетът на общуване са в по-голяма степен писмовни, отколкото днес, всеки се чувства задължен да остави знак, а формата и носителите на тези свидетелства говорят много. Основен инструмент е визитката, запазени са и голям брой ръкописни бележки, дори на хвърчащи листове. Текст на лицето или на гърба на една картичка или неформално запълване на бял лист придава търсена небрежност на постъпката, омаловажава нещо, което във външните (по-рядко в собствените) очи не из­глежда съвсем редно, внася съзаклятническа близост. Създава се усещане за свойско разбирателство в тесен кръг. Не е рядкост обръщението към Белев да е на „ти“, „драгий ми“ или с друга формула на фамилиарност. Някои послания са сервилно любезни, но не липсват и заповеднически от висшестоящи. Полуофици­ални ходатайства се пишат на ведомствени бланки, изпращат се машинописни писма, съчиняват се дори текстове, приличащи на политически петиции. Неизбежни са и стигматите на властта, излети в кратки резолюции или във властническо коригиране на изготвени списъци.

Какво всъщност се иска?

Независимо от тона и стилистиката на тези послания, при ходатайствата в полза на „български“ приятели, познати или поли­тическа клиентела доминират прости мотиви. Щенията се свеждат почти изключително до недвижимости и назначения – двата архи-банални обекта на желание, особено в бедна държава и семпло устроено общество. Бруталните и недвусмислени искания за квар­тири, офиси или други активи на изселените представляват ВИП-мародерство, разгърнало се в големи мащаби след „вдигането“ на евреите от „новите земи“ и особено от София. Схемите задей­стват всички възможни инструменти за натиск, плетат кръстосани връзки и услуги с цел придобиване на силно желано имущество, което изглежда поднесено даром, на ръка разстояние. От друга страна, Комисарството е фаворизирано, проспериращо и динамично държавно учреждение, неподвластно на военновременните ограничения. То предлага (повече отколкото всяко друго ведом­ство) извънредно ценените дарове на държавен трудоустроител: „служби“, синекури, чиновническа стабилност и още маса благини, които го правят привлекателно за децата на „елитите“.

Съпричастност?

Папката съдържа на пръв поглед изненадващи застъпничества за преследвани евреи. Тези казуси изискват отделен прочит, който показва тяхната двусмисленост.

Ходатайствата в полза на „лица от еврейски произход“ визират преди всичко освобождаване от изселване в провинцията или разрешение за пребиваване в населено място, различно от първоначално посоченото от властите. Най-голямата част са именно за периода около и след софийската акция през май 1943 г., когато трябва да се действа веднага, понякога буквално до края на деня. Личните съдби на няколкото десетки хиляди „вдигнати“ евреи са толкова различни, че постоянно възникват нестандартни случаи. Налага се връщане в София или преместване по адми­нистративни, здравословни и всякакви други причини. Правят се постъпки и от българи, които имат бизнес интерес от оставането на техни партньори, от уреждане на висящи търговски проблеми, от продължаване ползването на уникални умения...

Хуманни мотиви в тези постъпки се долавят съвсем рядко, а принципно несъгласие с антисемитския характер на мерките не прозира никъде. Като правило зад регистрираните покровителства стои материален интерес (съмненията за откупуване са неизбеж­ни), връщане на услуга или просто битово удобство... Донякъде парадоксално, но съвсем обяснимо е, че по-„смели“ в тези начи­нания (както през комунистическите години) са най-високопоставените, които се чувстват свободни в отношенията си със закона и в тълкуването му по двойни стандарти. А нагласите, начинът на мислене и практиките на просителите се проявяват в съдържание­то на запазеното в папката.

Особен пласт в нея (28 листа или малко над 1/4 от общия брой) образуват многократно преправяните и коригирани ръко­писни или машинописни списъци с пренасочвани и освобожда­вани от изселване евреи. Те са осем, с различен брой имена (ня­кои припокриващи се), като са посочени адресите, основанията за „неизселване“, приложените справки. Тези документи включват общо около 600 души и онагледяват как антисемитското „право“ се прилага на практика.

Голямата част от случаите са свързани с определени норма­тивни основания, а решенията са взимани най-вече от Белев и д-р Попов. В самото постановление на Министерския съвет от 21 май 1943 г. са посочени допустимите изключения при из­селването. Това са женените за лица от нееврейски произход, граждански мобилизираните, покръстените до 28 август 1942 г.^[5] и заразноболните[6]. Към тях се прибавят евреите – чужди поданици, с изключение на тези от Германия и от окупираните от Германия страни^[7]. Прегледът показва, че преобладават именно посочените категории. Най-голямата група са покръстените (95 души), чуж­дите поданици (86 души), граждански мобилизирани (79 души), болни (51 души), чиновници в еврейски общини (41 души).

Но покрай тези „законно“ оставени по домовете си и покрай две дузини гранични казуси списъците предоставят многоброй­ни индикации за произволни отклонения от правилата. Самият чиновник от КЕВ е сложил като заглавие на свитъка документи „Списъци на евреи от София, които не се изселват поради хо­датайство на отговорни лица“. Външният им вид, с нашарени навсякъде зачерквания и добавки, говори за същото. Показателен е и големият брой забележки към имената на оставените евреи. По „нареждане на комисаря Велев“ от София не са „вдигнати“ 43 души, а по „бележка от д-р Попов“ – още 82 души Макар и в по-малко случаи, тази формулировка има и други титуляри: бележки са издавали Илия Добревски (инспектор в КЕВ – 3), Ярослав Калицин (началник на административното отделение на КЕВ – 4), Тасев – 1, самият КЕВ – (5)...

Най-изразителни са два отделни списъка, които също носят антетката „ходатайство“ и където неговите автори са изрично по­сочени. Първият от тях[8] е нехомогенен и включва десет лица без указана ведомствена принадлежност. Те се застъпват за това общо 17 евреи да бъдат изселени не в посочените им от властите, а в избрани от самите тях градове. Сред ходатаите са двама во­енни, единият от които е добре известният с изстъпленията си през 1923-1925 г. ген. Кочо Стоянов. Списъкът съществува и в разширен вариант[9], с 56 имена и с разнообразен състав на ини­циаторите. Появяват се генералът от запаса К. Панов (за 4 души), полк. Стоянов, командир на 10-и полк, полеви комендант от МВР, полицейски комендант, финансов инспектор, журналистът Борис Ножаров, прокурор и бивш военен прокурор, „бившият главен секретар“ Голюбов (за 6 души)... Тук се открояват намесите (по една) на двореца, на министъра на войната и на Александър Цан­ков. Вторият от специалните списъци[10] е гвоздеят на колекцията и инвентаризира имената на евреи, оставени в София „по лично разпореждане на министър Габровски“. Ако пренасочването е по-„меко“ ограничаване на насилието, то оставянето в София (или дори само отлагането на изселването) на подлежащ на „вдигане“ евреин е флагрантно отклонение от буквата на правителствените решения. Тази стъпка е по силите най-вече на министри и по привидно парадоксален начин самият автор на ЗЗН Габровски^[11] се намесва в полза на единадесет души, като в графата „бележки“ са изписани интересни откъслечни уточнения за основанията му. Той „облагодетелства“ граждански мобилизирани; „цялото семейство на полковник Грасиани“; майка и брат на душевно болни; „във връзка с разкриване на някаква афера“; болногледач...

Потапянето в по-телеграфния или по-обстоятелствен език на постъпките в полза на евреи разкрива наситена тъкан от зависи­мости. Досев (частният секретар на вътрешния министър) напри­мер е и експресивно лаконичен, и многословен в начинанията си. В един случай той иска (не от Белев, а от д-р Попов) евреин да остане като граждански мобилизиран, тъй като „има основания да бъде тук, но КЕВ не му дава карти за продоволствие“[12]. За друг, допуснат само временно в София, направо нарежда „да отиде с тази бележка, за да получи удостоверение за оставане на по-стоянно местожителство“[13]. С ръкописна бележка от 7 юли 1943 г. Досев настоява Люба Берко Гаф и Рашел Исак, които се намират в Горна Джумая, да бъдат преместени в Стара Загора[14]. А през август се включва в друга верига, като моли Белев да удължи с два дни вече разрешения (пак по негово ходатайство) петдневен престой на евреин в София, понеже „довечера изтича срока, а не си е уредил работата с Христо Иванов“[15].

Досев организира и серия от посредничества с участието на министър Никола Захариев и на неговия антураж. Първоначално моли Белев двама евреи от фабрика „Рила“ да бъдат оставени още известно време, което със сигурност е свързано с търгов­ски интереси. Уточнява, че е „трябвало да ти [на Белев] съобщи това адвоката Н. Златарски. Сега моли министър Захариев.“ Само седмица по-късно[16] Досев влиза в друга комбинация, в която са ангажирани лица около същия министър, оплитайки сложен възел и разказвайки съвсем чистосърдечно мотивите си. Поради съ­държанието и стилистиката си това писмо до Белев заслужава да бъде предадено in extenso. „Приложено ти изпращам, пише той, две служебни бележки, по които срока за временно местожи­телство изтича днес. Отнасят се за хора, близки на д-р Ковачев [секретаря на Н. Захариев]. Не бих никога му услужил за това, но знаеш около постройката на новата къща колко неприятности съм преодолявал и неведнъж съм използвал доктора за получаване материали. Неговата молба, мое ходатайство, е да оставиш тия по бележките (км., Р. А.) за още 10 дни. Моля те, направи това, защото не искам да бъда никому длъжен. Уверявам те, че това не ми е много приятно и че ще е предпоследната ми молба (запазвам си правото и друг път да трогвам сърцето ти за друго). Моля те върху тази бележка си сложи парафа и датата и ще ми направиш услугата. Ако не ми ги върнеш парафирани, значи че си отказал, за което няма да се сърдя и ще се поизложа само. Все пак аз ти предварително благодаря и уверявам, че ти пиша истината.“ Мрежата тук е между обслужващия персонал (двама секретари на министри), капитализиращ близките си позиции до властта. Този тип връзки водят до каскадни и кръгови зависимости, като в случая (въпреки декларираното нежелание да бъде длъжен някому) Досев не вижда проблем в това да изпадне в нова зави­симост, този път от Белев. Звучи ефектно да се изрази неприятно чувство от постъпката, но показната теа culpa е съпроводена от обигран и сладникав апел към „чувствата на Белев“ за да се ос­тави отворена вратичка за следващи ходатайства. В лабиринта на схемата самият инструмент за нейното изграждане („тия с бележ­ките“) остава без никакво значение. В крайна сметка думата е за осигуряване достъп на Досев до строителни материали (ресурсът на секретаря на министъра на промишлеността и труда) срещу покровителство на някакви си евреи (ресурсът на Досев поради близостта му с Белев), към които пък по определен начин (не­ясно точно какъв) е задължен секретарят на министър Захариев. Удобният актив, подлежащ на размяна между двамата чиновници, в случая (както и в други подобни) се оказват поставените в без­изходица евреи.

Ако тази бележка изглежда не получава парафа на комисаря, то много други със сигурност са решени положително и придвижени по каналния ред. Само от най-активния посредник Досев в пап­ката с ходатайствата са запазени още 18, като той дори препраща по време на командировка на Белев в страната (чрез личната се­кретарка на комисаря Лиляна Паница) преписки на петима души, за които иска временно оставяне или завръщане от провинцията в София[17]. По-голямата част препредават разпореждания на на­чалника му, министър Габровски. Но и в тези документи прозират мотиви, свързани с разплащане за услуги, а зад някои вероятно стои опосредстваният личен интерес на секретаря. На хвърчащ лист например Досев без никакви уточнения изписва две имена, които „да останат в София по нареждане на г-н министъра“[18]. На друга бележка стои резолюция на Белев, която уважава министер­ската воля Исак Леви да не бъде изпратен в провинцията, а да остане в София. Резолюции за оставане в столицата са поставяни и върху печатни бланки за изселване с влак (на тях са посочени дата и час)[19]. По друг случай Досев се позовава на заповед на министъра еврейско семейство „да останат за постоянно в София. Това беше и по-раншното му нареждане. Изрично нареди бележ­ката за това да ми се върне на мен, за да я предам.“[20] Подобни постъпки на вътрешния министър за временно или постоянно ос­таване и за пренасочване на конкретни лица се съдържат в поне още шест писма. Някъде това става без конкретни аргументи, със сух диктат искането да се удовлетвори „на всяка цена“. Другаде са посочени мотиви, които говорят за посредническа роля на самия министър. Така по каприз и за удобство на ген. Жеков Га­бровски издейства икономката на вилата на генерала (еврейка от Княжево) да остане в София[21]. По друг повод резолира на секре­таря си Досев „тия двамата“ (к.м., Р. А.) вместо на посочените им места да отидат във Враца, „ако там има еврейска община“, като изрично посочва, че това става по молба на министър Василев[22]. В един от случаите[23] Габровски се превръща в най-обикновен тър­говски посредник, разрешавайки (чрез намеса пред Велев) Моис Ардити да дойде за седмица от Кюстендил в София. „Това се иска от дружество „Стрела“ чрез директора на в. „Утро“ г-н Дамянов, който има да урежда някакви сметки с Ардити.“ А в спешно писмо Досев препредава на комисаря волята на вътрешния министър[24] относно друго лице: „на този да му се поднови удостоверението до обед ... изпращам ти всички документи ... ще дойде човек на име Петър Атанасов, комуто да го предадеш“ (к.м., Р. А.). На министъра дори се налага да гарантира за етническа „чистота“ и да възпира прекаленото усърдие на Комисарството. Той е наредил „да не бъде обезпокояван Стефан Унтерберг, тъй като не е евре­ин. Аично го познавал и твърди това. Агентите на КЕВ са ходили да му искат документите.“[25]

Спешността е разбираема, след като голяма част от спомена­тите постъпки се прави в самия разгар на „вдигането“ от София, когато са важни броени дни, дори часове. Но самата заинтере­сованост на министъра с положителност отразява неговите добре известни връзки с еврейския бизнес отпреди антисемитските гоне­ния. Контактите на бившия адвокат на фирми на български евреи очевидно не се заличават с неговото ангажиране с ратническото движение и с публичното му превръщане в идеолог и изпълнител на репресивните мерки срещу това малцинство. Габровски про­дължава да интервенира дори след напускането на поста през септември 1943 г. В папката е запазена негова намеса (отново пред Белев с посредничеството на Досев) в полза на Бернард Фархи[26]. Веднъж стигнал до разрешение да остане в София след намеса на министъра отпреди септември, сега (след смяната на правителството) Фархи „получи съобщение за изселване. [Той] е занимал г-н Габровски да се застъпи за неговото оставане тук. Служебната бележка изпращам по молба на г-н Габровски, ако е възможно, да се остави лицето в София заедно със семейството му.“ Не се разбира какъв е изходът на това ходатайство^[27], но то при всички случаи говори за силен личен интерес по конкретни случаи от страна на бившия министър.

Постъпките на евреите пред министъра е можело да се правят директно (в случай на лично познанство) или чрез официални писма. В папката се съдържа само едно такова, което с тона си добре показва състоянието на духа в общност. Става дума за здравословен проблем и невъзможност на съпругата да издържи дълго пътуване до назначената дестинация. Съпругът се обръща към Габровски (жена му е „жив труп“) да бъдат изпратени в род­ния Кюстендил вместо в Карнобат[28]. „Ако оставането ни в София е нежелателно, пише той, моля най-почтително .... да ни опреде­лите място за заселване в Кюстендил... Надявам се, че жена ми може би ще издържи по-краткото пътуване дотам. В Кюстендил, заобиколена от роднини, надявам се и аз, човек в напреднала възраст и също с разклатено здраве, да намеря материална и морална подкрепа. Като вярвам, че ще се вслушате в молбата на един човек, който чувства притегателната сила на родния си край и желае там да свърши земните си дни, надявам се...“ За да потвърди пълното отсъствие на предвидими принципи при взи­мането на конкретни решения, в този случай чисто хуманитарният проблем е разгледан положително.

Кръгът от ходатаи, разбира се, не се свежда до министъра и неговия секретар. Благоразположени застъпничества с различни мотиви идват и от други държавни чиновници. В самото МВР (което е шапка на КЕВ) например инициатива проявява служител от по-ниския ешелон. Може да се помисли, че любопитното пис­мо на началника на софийската криминална полиция Константин Константинов изисква необикновена гражданска смелост, но от обръщението му „Драги мой!“ в друго писмо става ясно, че е близък на комисаря. Добавено към обсъждането на текущи служебни проблеми, искането до Белев е вмъкнато свенливо, с известно неудобство, в края на посланието. „В министерството, отбелязва началникът, се изработва допълнителния списък на ев­рейските фирми износители, които ще имат право и за в бъдеще да продължават търговията си. Преди няколко месеца бях отпра­вил едно писмо ... с молба да се има предвид фирмата „Балкан скин“, която в лицето на Исак Калдерон направи грамадни услуги на Дирекцията на полицията и на БНБ. За тия заслуги е известен и г-н министъра на вътрешните работи и народното здраве. Сега „Балкан скин“ се явява като еднолична фирма „Исак Калдерон“, който е един от двамата братя, които направиха и продължават да ни правят безвъзмездно големи услуги. На тия хора отначало се дадоха големи обещания и в края на краищата държавата не направи абсолютно нищо за тях. Като Ви съобщавам горното, моля Ви, ако няма законни пречки, да бъде удовлетворена мол­бата на Исак Калдерон, с което държавата ще може отчасти да му се отплати.“[29] Не се разбира за какви „грамадни“, при това „безвъзмездни“ услуги става дума. Опитът за овъзмездяване се прави всъщност именно с това посредничество. Очевидно еврей­ски търговци са сътрудничели на полицията дори след влизането в сила на ЗЗН. На тези контакти (независимо дали са били доноси във връзка със закона или по друг повод) те са гледали като на превенция срещу бъдещи преследвания. Откъм полицейския на­чалник пък епизодът е вопъл на безсилие пред нелоялността на държавата, възприемано болезнено от по-ниските чинове в адми­нистрацията. По-късно Константинов изпраща други две искания. Когато „вдигането“ в София вече е в ход, на гърба на визитката си той отново моли („ако няма законни пречки“) Белев, Калицин и д-р Попов да пренасочат изселването на евреи от Стара Загора в Шумен, от Пазарджик във Враца и от Хасково в Русе[30]. Начал­ник на друга служба в МВРНЗ също се застъпва за пренасочване на евреин, разкривайки личния мотив за постъпката си, предста­вена без стеснение като размяна. „Дължа [я] на Ешуа, пише той, понеже аз наех апартамента му“[31] (к.м., P.A.).

Макар служителите на МВР да са всъщност от вътрешния кръг на КЕВ, те са внимателни във формулировките си. Предпазливостта е още по-характерна за повечето молители извън ведомството. Високопоставен бюрократ като интенданта на Цивилната листа Антон Разсуканов, да кажем, сондира дали, „ако е възможно“, ще се даде разрешение на приносителя на бележката му (назначен на работа в шуменска фабрика) да замине за Шумен[32]. От своя страна, директорът на държавните дългове Александър Моллов се застъпва за това дъщерята на негов бивш служител евреин (вече пенсионер) да изтегли от блокирания й авоар 12 000 лв. за раз­носки по изселването[33]. Дори депутатът и председател на парла­ментарна комисия Христо Статев е сметнал за нужно да оправдава ходатайството си за пренасочване[34]. На обратната страна на ви­зитката си той държавнически обяснява, че въпросното лице има роднини в Стара Загора и следователно там семейството му не би тежало „на гърба на държавата“. При това народният представител държи напълно да изчисти от подозрения деянието си, отбелязвай­ки, че се намесва „по молба на свой познат българин“. А служител в Интендантството от цивилната листа ходатайства да се назначи на работа Регина Москова, като омаловажава молбата си с отказа от всякакви претенции („за работничка където и да е“)[35].

Има, разбира се, и по-самоуверени намеси. Така на гърба на визитката си Борис Ножаров безпрекословно изисква от д-р Попов да изслуша неговия познат Нисим Майер и „обезателно да му услужи, като съм убеден, че това е възможно“[36]. Друг проси­тел (Пл. Чаров), на свой ред, се позовава на думата, дадена му от Белев при две посещения, за да изисква отговор дали „при сега стеклите се обстоятелства“ ще му бъде разрешено да получи онова, за което настоява[37]. „Обстоятелствата“ са току-що започна­лото изселване на евреите от София, а очакването е да му бъдат прехвърлени (респективно на фирмата му) стоката и инвентарът на магазин за детски потреби в центъра на града, на улиците „Леге“ и „Клементина“. Особеното в искането е, че то предполага известна снизходителност към бившия собственик Хананел, който притежава специфични познания. Чаров моли по изключение да бъде разрешено на Хананел „да посещава известно време ма­газина, докато ни въведе в работата, тъй като продължаването на предприятието без неговите, макар и временни, упътвания е почти немислимо“.

Към категоричните искания могат да бъдат отнесени и по­стъпките на чуждите легации, които представляват самостоятелен сюжет. В повечето случаи те се изпълняват леко, за да бъдат избегнати дипломатически усложнения. Френската легация е из­действала оставането на библиотекаря към Френския институт и на три семейства евреи с френско поданство[38]. А испанският пълномощен министър Хулио Паленсия се застъпва пред Габров­ски за майка и дъщеря, които в деня на акцията получават 15-дневно разрешение за пребиваване в София, като веднага след изтичането му то е преоформено на постоянно[39]. Впрочем активността на испанския дипломат далеч надхвърля обичайното[40]. През септември 1942 и през март 1943 г. (когато депортирането на евреите от Македония и Беломорието е в ход) той изпраща алармиращ доклад за крайните антисемитски мерки на българ­ското правителство и търси намеса на своето в полза на сефарадските евреи, чиито предци произхождат от Испания^[41]. (Въпреки усилията му те не получават испански визи.) Предлага също да се отворят испански консулски агентства в „новите земи“. Паленсия дори осиновява децата на осъдения на смърт Леон Арие, за да ги изведе от страната. Представен от германското посолство като юдеофил, пълномощният министър не само е обявен за persona non grata през лятото на 1943 г., но и наказан от своето минис­терство на външните работи за „намеса във вътрешните дела на чужда държава“.

Възможно е приведените казуси да навеждат към паралели, но нека жанровете не се смесват: нито една от споменатите „опро­щаващи“ листи и от личните постъпки не е подобие на възпятия „списък на Шиндлер“ или на други сходни благородни деяния. В интервенциите на въпросните властници (с минимални изключе­ния) отсъства каквато и да е тънка чувствителност (презрителното отношение към евреите се проявява в самия език на много от бележките), или съмнение в правотата на „линията“. Онези от тях, които са свързани с Комисарството, са доказали по много начини (включително из „освободените земи“) ревностното си усърдие в преследването на евреите, за да се допусне прикрито човеколю­бив. А служебното положение и личните биографии на останалите изключват идеологическа несъвместимост или готовност за открита конфронтация с държавния антисемитизъм.

Подтикът им за избирателна помощ е можел да идва само от две места. Единият възможен източник са парите. Въпреки че в папката (естествено) няма конкретни улики, откупуването на по-заможни евреи е публична тайна^[42]. Когато липсва друга легална възможност, редица от тях успяват по този начин да напуснат страната. Ако това е ставало срещу големи суми, вероятно ос­таването в София или пренасочването е купувано с по-малко средства.

Но със сигурност работи и втори мотив, свързан със социалната текстура на българското общество. Връзките, познанствата, размените на услуги изплитат мрежи не само вътре в етнически компактните общности, но и между тях. Както преди, така и след този исторически период ходатайството е най-тривиалната им форма, то е „народното“ разбиране за лоялност и почтеност. При относителната интегрираност на еврейското малцинство в българския стопански и публичен живот общността е вплетена в множество подобни контакти. Затова не е учудващо, че (както ви­дяхме) някои измежду висшите държавни служители са се чувст­вали подтикнати да погасят стари задължения към свои еврейски познанства и/или партньори. В крайна сметка жестът на Пешев тръгва именно като спонтанен отклик на жалбата на негови добре познати съграждани и приятели, за да прерасне в осмислено по­литическо действие срещу една политика. Но приликата със сто­реното от кюстендилския депутат (крехкостга на доброто) свърш­ва тук и оттук нататък започва контрастът (проявата на латентното зло). Защото нито един от персонажите в папката (чиновници и политици) не извървява пътя на Пешев. В най-добрия случай ня­кои от тях се поддават на мимолетен импулс на състрадание или на някакво разбиране за лична задълженост; в най-лошия дейст­ват срещу пари. Тези хора не рискуват позиция и репутация, а отричането на самата репресия им е напълно непосилно и чуждо. Основната част от споменатите решения са взимани безпринцип­но, при пълен произвол и носят хлъзгавината на всяко медиаторство. Много малък брой казуси дават основание да се допусне, че включват в отношенията някаква доза угризения, неудобство или наранено чувство за гражданска справедливост. В повечето приведени документи става дума преди всичко за цинична и сту­дена размяна на услуги, в които злото е или негласно приемано, или дори осребрявано. Така тези изолирани и селективни застъп­ничества всъщност само подчертават съгласието и съпричастието с антисемитската идеология и политика.

Мародерство

Ако при горните случаи все пак има (било то проформа) обмен, то във втория тип свидетелства от папката е отпаднала каквато и да е взаимност и вече става дума само за едностранно, пряко посегателство върху изкараната на публичната сергия еврейска собственост. Този пласт е още по-изразителен, тъй като в него маските са паднали и истинските движещи сили са напълно оголе­ни. Тук действащите лица без прикритие и напълно съзнателно са приели злото, докосвайки се до чуждо имущество или търсейки работа и назначения в едно откровено репресивно учреждение.

След първите разпоредби на антисемитските закони и особено след изселването от София еврейската квартира се превръща в особен вид актив, който не се търгува, а се разпределя или раздава според правилата на патроната и клиентелизма. Комисарството е станало агенция за не/движими имоти, социална институция, осигуряваща „нуждаещи се“. В тази си хипостаза то предвещава как след 1944 г. новата номенклатура ще присвоява домове и ще обсебва жилищна площ на „старата буржоазия“[43].

Езикът и духът на тези документи сами свидетелстват срещу авторите си. Така върху визитна картичка, адресирана до Велев, е изписано, че „Камен Каменов има нужда от квартира. Той е намерил еврейско жилище, за наемането на което е нужно само твоето съгласие. Моля те, услужи му в кръга на закона. Бъди здрав, твой Павел Павлов.“[44] Извинявайки се за безпокойството, служител от Инспекцията на труда пък се е загрижил за ведом­ствените интереси[45]. Той „напомня“ за взетите от КЕВ мерки „да бъде освободен час по-скоро апартамента от Морис Коен“[46] Друго, очевидно близко на Белев лице, уж между другото се позовава на донос за отлъчил се от гетото евреин. „Потънахме в много работа, пише Тишалов, че не можем да се видим. Буко Овадия ... живее в апартамента на българин в забранената зона. Отдавна си е събрал багажа, получил е писмо от КЕВ и въпреки това още не е напуснал, а най-важното – че си е намерил квар­тира тук, а така също и в провинцията. Моля те, нареди потреб­ното, за да се изпълни нареждането на КЕВ. Получих оплакване от българи и затова ти се обаждам и те моля.“[47] Тази гражданска отговорност не е безкористна, а само увертюра, за да мине по-лесно ходатайството. „Моля те, също и г. Вълканов, продължава просителят, за г-жа Ботушарова, зъболекарката на Сдружението на финансовите служители, за апартамента на „Гурко“ 38 – Моис Самуил Мешулам.“ Целият маньовър завършва с победоносния призив „Дай й го!“

Множество са кратките съобщения (обикновено върху визит­ки), в които се моли даден въпрос да бъде решен „както е възможно в моя полза“, или представляват посредничество в полза на приносителя („добър приятел“) за среща и услуга, която той ще поиска. Тези постъпки се правят не само за външни лица. Белев е сезиран и за протежета, работещи в самия КЕВ. В учреждението е пласиран например (показателно за престижа и привлекател­ността на ведомството) племенникът на началника на кабинета на министър-председателя: влиятелният роднина моли комисаря „да му услужи по възможност, като благодари предварително“[48]. При Белев идват и съидейници, за да черпят идеологията от извора.

Така, веднага след софийската акция, среща с него иска главни­ят секретар на Всебългарския съюз „Отец Паисий“, за да получи „някои осветления, необходими за доклада [му] пред Управител­ното тяло [на съюза] по някои народностни въпроси, възникнали във връзка с еврейския въпрос у нас“[49]. Но комисарят по-често е посещаван за намиране на работа. Така неговият бивш колега Пашанко Манчев, контрольор-счетоводител в Семинарията и по-късно в МВРНЗ (вече пенсионер по болест и експерт-счетоводи­тел), изплаква неволите си от ниската пенсия, която не достига. Иска да бъде назначен за вещо лице „или пък като ликвидатор при някои еврейски предприятия, за да припечеля по нещо“. Всъщност става дума за „повишение“ в уникалния бизнес, управ­ляван от КЕВ. „Досега, пише той с простодушна откровеност и гордост, без абсолютно никакви ходатайства съм бил назначаван, обаче на малки предприятия, от които се заплащат и много малки хонорари. Затова сега се обръщам към Вас, за да ми се даде някоя по-подходяща ликвидация, от която да мога да получа по-значително възнаграждение.“[50]

Тези документи лесно могат да бъдат подредени според пред­почитаните обекти на присвояване. Но по-интересен е критерият, който откроява актьорите и демистифицира някои добре уста­новени клишета. Въпреки наложилите се героизирани представи, активна роля в разчленяването на еврейската собственост играят именно политици, духовници и интелектуалци от истаблишмънта.

Това, че депутатите са отново в центъра на събитията, не е толкова учудващо. Народният представител Никола Василев, да кажем, се обръща към Велев от гърба на визитката си, пишейки му, че „г-н Георги Кузманов, запасен полковник, е член на упра­вителното тяло на Сдружението на търговските представители, той ще Ви занимае с нуждите на сдружението им от канторско по­мещение. Моля Ви, да им дадете съдействие да намерят такова. За услугата ще Ви бъда признателен.“[51] Тук няма никакъв патос, а просителят очевидно не е свързан с комисаря по някакъв спе­циален начин. Става дума просто за рутинен колегиален контакт между двама души от същия „висок“ социален слой, където не представлява проблем да се направят взаимни улеснения: защо пък да не се опита, след като единият е бил потърсен от нуж­даещи се, а другият разполага с ресурс? Със сходна нагласа и със същата логика, но вече не по повод на изглеждаща респектабилна професионална организация, а в полза на „плебей“, се застъпва народният представител Ангел Сивинов. На картонче с бланка той моли Белев да помогне на приносителя Иван Мундров (келнер в софийския „Юнион клуб“). Достатъчно основание е, че има решение Мундров по някакви причини да бъде изваден от заеманото жилище и че бил „намерил еврейска квартира“ в По-дуене, „където живеел още един келнер“. За форма е добавена обичайната формула услугата да се предостави, „ако има законна възможност“[52]. Трети депутат направо търси съдействие за уреж­дане на личен имуществен въпрос, като при това за авторитет препраща към действащ министър. Върху бланка на Народното събрание Ст. Радионов пише на ръка, че „апартамента на Леви“ е бил продаден на търг за дълг към държавата и той „се присъе­динил. Държавата получи своето, аз следва да получа моето, а остават още около милион свободни пари от този човек за лични нужди... Моля, разрешете да ми се приведе сумата. Г-н министър Божилов е осведомен за това.“[53]

Ако за тези повече или по-малко познати депутати подобни ходове не изненадват особено, то се сблъскваме с неординерен етичен проблем, когато сходна постъпка идва от един от народ­ните представители с неоспорима заслуга в защита на българските евреи, признат за „праведен сред нациите“ от Мемориалния му­зей на Холокоста Яд Вашем. Петър Михалев е кюстендилски депу­тат, включил се в знаменитата делегация, която на 7 март 1943 г. заминава за София, среща се с Д. Пешев и така слага начало на поредицата от събития, довели до осуетяване депортирането в нацистките лагери на евреите от „старите земи“.

А само броени месеци по-рано Михалев (също на гърба на визитка) се е обърнал към КЕВ, за да издейства квартирна услуга в полза на познати. На ръка той сухо е написал на Белев: „Моля Ви, наредете да се даде квартира за младата двойка Бондаренко, които чакат квартира, за да се венчаят.“[54] Съжителството на позициите няма как да не смути. И двете изглеждат движени от благородство, но ходатайството за жилище става за сметка на експроприирани евреи, а застъпничеството в Народното събрание се прави в полза на еврейската общност. Поименното зло спря­мо конкретни евреи (скрито зад поименно облагодетелстване на българи) и доброто към анонимната общност са дело на един и същи човек. Общоприетата днес като светла обществена постъп­ка идва след укорима частна, но по всичко изглежда у него не възниква вътрешно напрежение между тях.

По-различен, но отново повдигащ нравствен въпрос е казусът с народния представител Георги Кендеров. Той също е един от 43-мата подписали писмото на Пешев срещу депортирането на българските евреи от страната. Нещо повече, Кендеров е сред само тримата депутати от мнозинството (Пешев не е от тях)^[55], които при обсъждането на ЗЗН през 1940 г. изказват определени несъгласия с проектозакона. И изведнъж той се оказва изправен пред последиците от „вътрешното“ им изселване в края на май 1943 г. Въпросът възниква от усложненията, свързани с настанява­нето на голям контингент в избирателния му район (Пазарджик). В известен смисъл Кендеров се разплаща за постъпката си от март: нейната хуманна мотивация е останала на заден план, вли­зайки в колизия с грижи и неприятности, породили нежелателни политически резултати. Еврейският проблем е сведен от морален (какъвто е в мартенската петиция) до плоскостта на политическата целесъобразност. Отново възниква разминаване между утвърдения в историята положителен публичен образ и двусмисленост на личното поведение...

На 12 юни 1943 г. Кендеров изпраща тревожно писмо до Бе­лев, в което описва последиците от заселването на 2100 души в един 25-хиляден град[56]. Посочени са жилищните, снабдителните и санитарните трудности, съпътстващи 10-процентното нарастване на населението на Пазарджик в рамките на няколко дни. Това е „прекалено голямо число“, отбелязва Кендеров, като посочва „крайното възбуждане особено за ужасното положение в продо­волствието, квартирите и във връзка с възникващата епидемия от петнист тиф и шарка“. Тревогата, разбира се, тръгва от съвсем реалните комунални неуредици, но бързо придобива партийни и персонални измерения. Народният представител се безпокои от това, че „известни среди използват създаденото положение и турят в ход най-фантастични слухове и неблагоприятни оценки за управлението. Пусна се един позив от легионерите, в който се обвиняват народните избраници и правителството за създаденото положение.“ Още на 4 юни 1943 г. с телеграма депутатът е по­искал „да се спре изпращането на повече евреи в Пазарджик“. Поради отсъствието на какъвто и да е резултат сега той подно­вява апела си, наблягайки именно на притеснението от загуба на политически кредит на властта. „Моля ви, вземете мерки веднага, пише Кендеров, за да не се допуснат усложнения, които ще изложат управлението. Направете веднага потребното, за да се внесе облекчение в уреждането на появилите се затруднения и да пресекнат неблагоприятните преценки за управлението.“

Наред с тези политически аргументи се чувства уязвеността на депутата, чиято почтеност е поставена под въпрос. В писмото си Кендеров споменава за анонимка (очевидно също тръгнала от легионерските кръгове), която го заплашва и обвинява, че „е причината, „за да се изпратят евреите в града ни“ и то срещу „рушвети“. Станал съм причина за гладуването на съгражданите ми и в края се заключава, че това щял съм да „заплатя с живота си“.“ Включването в инициативата на Пешев го е превърнало в лесна мишена, в образ на политик, „продал се на евреите“. По всичко изглежда Кендеров се е замислил върху своето участие и не е съгласен да плати подобна цена за принципната си по­стъпка. Тонът на писмото излъчва не само известно съжаление, но и съгласие с решителни действия на общественост в други градове. С разбиране за мотивите (и със „завист“ за резултатите) е споменат слухът, че „в Ямбол властите и гражданите енергично се противопоставяли и не приели евреите“. Доблестта на бунта в Парламента е удавена, като са изплували само съмнения, огорче­ние, прозаични политически и „местнически“ съображения. Ясно разграничените през март високи принципи за добро и осъдител­но са размити от текущите обстоятелства...

Неочаквана съвместимост със злото се забелязва и у предста­вители на друга общност, която трайно е влязла като положите­лен фактор в политически коректния разказ за спасяването на българските евреи. Това са сановници на православната църква и най-вече първият измежду тях – наместник-председателят на Светия синод, Видинският митрополит Неофит. Добре известни­те документи, свързани с обсъждането на „еврейския въпрос“ в Светия синод[57], открояват различни позиции сред архиереите. По-радикалните решения са формирани най-вече под влияние на митрополитите Стефан, Кирил и Паисий, чиито изказвания на за­седанията впрочем също не са напълно лишени от предразсъдъци и битов антисемитизъм. В дискусиите Неофит остава общо взето пасивен. По силата на поста си той огласява общите позиции на Синода, подписва от негово име съответните писма до офи­циалните държавни инстанции, участва в (не всички) делегации, влизали в пряк разговор с правителството. Но на синодалните заседания практически не взима думата по принципни въпроси, а неговата главна грижа и застъпничество е за покръстените евреи.

Въпреки че ореолът на смела гражданска позиция – като напъл­но прилягащ на нейната мисия – се приписва на цялата църковна институция, в това число и на наместник-председателя й, в папката Неофит присъства в съвсем друго битие. Запазените шест докумен­та с неговия подпис го представят като един от най-настойчивите и безскрупулни ходатаи. Близостта му с Белев е обяснима с об­стоятелството, че преди да постъпи на същата длъжност в МВРНЗ Комисарят е бил юрисконсулт на Светия синод. Очевидно оттам идват добрите му връзки с духовенството и с висшия клир.

Първата молба-заповед на Неофит е в социален регистър. Той е сезиран да посредничи в полза на майка, почувствала се онеп­равдана при прилагане на новоприетия закон за многодетните се­мейства. В писмо до Белев митрополитът споменава, че Синодът е разгледал законопроекта и благосклонно отбелязва какви „голяма закрила и привилегии им се предвиждат“[58]. Не щеш ли обаче, „на многодетното семейство на г-жа Йорданова не е дадено жилище. Пиша Ви пак, защото не ме оставят на мира.“ Диспозитивът е ка­тегоричен, с императивен, но и бащински тон. „Наредете, пише Неофит, да й се даде подходяща за това многодетно семейство квартира. Вие ще я приемете и изслушате, а мене ще простите, че Ви безпокоя. С отчески привет и благословия...“

Два месеца по-късно и три седмици преди депортацията на евреите от „новите земи“ наместник-председателят пише отново до КЕВ. Този път това става по съвършено безпардонен начин, пряко в полза на негови близки. В края на писмо до Белев мит­рополитът рязко променя настроението и преминава към цинич­ния изказ на човек, обръгнал във всякакви сделки с влияние. Към комисаря той се обръща едновременно приятелски и като към обслужващ експерт по недвижими имоти. „Сега вече за нашата черга. Спомни си, че когато дохожда при мене в Св. Синод, ми обеща да дадеш квартира на моя внук Жеко Жеков, който се ожени ... и сега е назначен на служба в София. Дойде момента да си изпълниш това обещание. Услугата ще бъде лично за мене. Дано му се посочи един по-удобен апартамент. Ако би могло дори да го купи. Жеко лично ще ти предаде тая бележка. И ти би могъл да му дадеш някои съвети по квартирния въпрос. С най сърдечни привети, отческа благословия и всегдашна пре­даност....“[59] Само след два дни въпросът е решен, но Белев, изглежда, се е забавил повече от допустимото за Неофит, което е предизвикало изпращането на студено, нервно-нетьрпеливо на­помнящо послание. „Бяхте обещали, пише предстоятелят на православната църква, че ще посочите подходяща квартира за моя внук, който е счетоводител при храма-паметник „Св. Александър Невски“^[60]. Обаче от обещанието нищо не излезе. С най-сърдечни поздрави...“[61] Дори да е имал сянка от колебание, комисарят вед­нага поставя резолюцията: „Да се намери квартира“. Допълните­лен щрих е, че Видинският митрополит действа като ангросист. В същото писмо той между другото е вметнал: „Моля, изслушайте при носителката Райна Вълкова и направете възможното.“

Четири месеца по-късно, непосредствено след софийската ак­ция, Неофит за пореден път се активизира. Личният му въпрос вече е решен и той може да стане посредник на други благород­ни искания. Стилът омеква, вмъква се християнско човеколюбие, сантиментално се апелира към доброта. „Добрий ми Ал. Велев, пише митрополитът, по телефона говорихме за Мара Накова, несретница и самотна в живота. Ако може да й се даде малка работа за прехрана, ще се направи едно голямо добро. Нека твоето благородно сърце реши тази молба.“[62] В идентичен дух е и друго писмо на Неофит до „драгий ми Белев“. В него той обръща внимание, че в КЕВ „работи препоръчаната от мене девойка Дон­ка Вълкова като надничарка. Тя е почтена девойка, сирак от г. Ви­дин. Наводнението разруши малката къщурка, в която живееше майка й, и те останаха без подслон... Ходатайствам да увеличите стореното добро, като я назначите на щатна длъжност, каквато сега била открита. С всегдашната ми обич и с отчески благосло­вии...“[63] V екзекутора е търсено благородство и към него са проя­вени топли пастирски чувства тъкмо в момента, когато висшето духовенство (включително Неофит) обсъжда как да се застъпи за преследваната от същия този Белев еврейска общност...[64]

По всичко изглежда това, което е правел наместник-председателят, са вършили и други сановници. В папката се съхранява например писмо на архимандрит Ириней, който на бланка на Софийската митрополия „много моли“ (отново веднага след из­селването на софийските евреи) служителят от КЕВ Гьошев да предаде на Белев, „да направи необходимото, ако има налице, да благоволи и нареди да се даде един апартамент под наем (от 2-3 стаи) на женения му брат, архитект в Земеделската банка“[65].

Трето съсловие, което се кичи със заслуги в спасяването на българските евреи, е интелигенцията. Няма съмнение, че за ня­кои нейни представители това е легитимна претенция. Но и тук, подобно на предходните две групи, документите показват, че всякакви претенции за колективна чест (както и за колективни права или отговорности) са несъстоятелни. Издайническо в случая е машинописно писмо до Белев на всеобщо уважавания, обрасъл с всевъзможни доброжелателни фолклорни легенди проф. Алек­сандър Балабанов. Ролята му изглежда по-скоро странична, ала зад нея също стои показателна логика. „Потвърждавам писмото на г. секретаря на г. министъра на просвещението, заявява профе­сорът, и наистина и аз намирам за необходимо да се улесни с квартира г. Борис Арнаудов, понеже шестчленното му семейство много се измъчва в досегашната му квартира и моля най-учтиво да му съдействате.“[66] Свенливият тон на тези няколко реда говори повече за наивност, отколкото за пъклен умисъл^[67]. Но няма как да не се отчете, че те също свидетелстват за нечувствителност към злото, за невъзможност или нежелание то да бъде забелязано и ограничено. В разгара на изселването (датата е 9 юни 1943 г.), за което Балабанов няма как да не е осведомен, той се разнежва от страданието на Арнаудов, оставайки ням за това на хилядите „вдигнати“.

Начинът на мислене на университетския интелектуалец всъщ­ност битува сред всички слоеве на населението. Той не се раз­личава принципно например от нагласата на военноинвалид от Битоля, който в края на март 1943 г. (когато евреите от Маке­дония току-що са натоварени за Полша) е съзрял възможност да реши проблем. Вярно е, че в неговия случай става дума за личен въпрос, но умонастроението и заинтересованата, уж „невинна“ наивност, са практически идентични. Писмото на Никола Павлов до началника на отделението за пострадалите от войните при Ми­нистерството на войната в София е рядко откровен документ[68]. „Най-покорно моля за ходатайството Ви до по-висшето начал­ство, започва той, за да ми се даде една къща, по възможност от еврейските, които имат покъщнина“ (к.м., Р. А.) След като иска безсребърен достъп до неочаквано появилото се предлагане, чо­векът се чувства длъжен да изложи моралните заслуги, които в очите му го правят легитимен претендент. Той изтъква, че е „опъл­ченец от войната 1912/13 и военноинвалид от Световната война 1915/18“. Наред с този патриотичен принос идва и материалната несрета, представляваща според житейската и икономическата философия на мнозинството „обикновени хора“ сама по себе си основание за искане от държавата. Както и в ходатайството на А. Балабанов, тук конкретният повод е многолюдното семейство. „Многодетен съм с 6 деца, продължава Павлов, от които първият ми е войник..., вторият е ученик в VI клас в Битоля, а две моми­ченца отиват тук на училище. Изложен съм на големи разноски, а що е най-главното, като бежанец нямам къща, нито какъвто и да е друг имот, от който бих могъл да бъда малко подпомогнат, за да изведа децата на добър път.“ Наред с тези обичайни аргументи обаче се появява и мотивът за несправедливото пренебрегване в сравнение с неговите съратници. „Моите другари, които остана­ха в София след Световната война, днес всички са с къщи и в добро състояние, като им е създадена работа и ползват всичките права по закона за военноинвалидите, обаче аз – съдбата ми е била такава, че и след Световната война останах под Сръбско робство.“ Сега той мизерства с малката заплата на „общински служебник“ и с военноинвалидната си пенсия. Нищетата, отда­деното на „Отечеството“ и страданието да живееш в държавните предели на „врага“ изглеждат напълно достатъчно основание да се поиска наличното. Неговият произход не повдига и най-малко притеснение. „Ето защо, г-н Началник, завършва Павлов, покорно моля Вашето ходатайство, барем да ми се спомогне с това, което днес има – с една къща по възможност, както казах, с покъщнина, .... за да мога да подслоня [децата си] под своя къща“ (к.м., Р. А.).

Убедеността, че благодарение на взетото от евреите „днес има“ и с това „имане“ могат да бъдат посрещани всевъзможни лични или обществени предизвикателства, е необорима. Тя е обладала както „широките маси“, пред чиито очи се извършва грабежът, така и „елитите“, чиито дела (само документираните) са грижливо скътани в специално хранилище.

 

Папката Ходатайства е регистър на „кадифен“, „стерилен“ и „респектабилен“ стил изнудване, търсещо да се скрие и дистанци­ра от нелицеприятните изстъпления на „гмежта“. Но откъслечността на събраните в нея факти би могла да хвърли съмнение върху тяхната представителност. Един оптимистично настроен прочит на този свод от документи дори би предположил, че те са твърде малко, че е можело да се очаква значително по-широко разпрос­транение на задкулисната експроприация, че цели сегменти от обществото не присъстват на този пазар и активно или пасивно се дистанцират от него. Това щеше да е вярно, ако всичко се свеждаше до мародерството на висш кръг нетипично лоши хора около КЕВ, отразено във въпросните документи. Ала съдържанието им съвсем не изчерпва деянията, а е показателно за системна практика. Вършеното от водачите в центъра (това се доказва от други архиви) се мултиплицира, дори в по-интензивни форми, из многобройните разклонения на КЕВ по страната, в Беломорието и Македония.

Потвърждава го самата бюрократична машина на Комисар­ството, изготвяла редовно десетки справки. Една от тях обобщава занятието на наемателите на отдадените под наем към 31 март 1943 г. (т.е. още преди изселването от София) 364 „еврейски“ апартаменти, магазини или кантори^[69]. Днес тези данни се четат като „листа на позора“: и да няма придобиване на собственост, тук става дума за привилегирован достъп, от който без задръжки са се ползвали именно избраници на властта. В списъка влизат 160 чиновници, 57 офицери, 10 дипломати, 10 лекари, 4 полицаи^[70], 5 народни представители, 9 музиканти, художници и артисти, 3 свещеници, 15 учители и професори, 13 журналисти и адвокати, 75 пенсионери, съдии, индустриалци, домакини и непосочили; 3 учреждения и организации. Все хора от сой, от тогавашните „висши“ социални страти ...

Многолюдното присъствие на чиновници е предвидимо, като тяхното „подпомагане“ за сметка на експроприираното даже пре­дизвиква политиканска възбуда. Народният представител от мно­зинството Дочо Христов (бъдещ министър на вътрешните работи в кабинета на Добри Божилов) смята, че „имоти, които се вземат от евреите, трябва да бъдат използвани по друг начин“. Уредбата предполага всеки български гражданин, който няма жилище, да е в правото да се яви и да наддава за еврейските имоти, но на практика, твърди той, от това се възползват само спекулан­тите. Ето защо тези недвижимости „трябваше да бъдат дадени на изплащане само на безимотни държавни служители ..., да се направи един жест, за да се облекчи материалното положение на чиновничеството у нас“[71]. По-показателното в горните числа оба­че е видното място в разпределението на трофеите, извоювано от различни превъплъщения на „интелигенцията“, включително от смятания за особено чувствителен и изтънчен неин „художествено-творчески“ отряд.

Внушенията на папката с ходатайствата, приведената статис­тика на КЕВ и масата факти, пръснати из неговия архив, ме връщат към теза, формулирана по друг повод[72]: безнравстве­ността (корупцията; користната злоупотреба с положението на едно обезправено от държавата малцинство) виреят по-добре сред маргиналните („елитите“ и дъното) на обществото. От порядъчност, скрупули или просто от недостигащо им влияние онези пластове, които за удобство наричаме средна класа, като правило стоят настрана. В интересуващия ни случай те по-ряд­ко се включват в набега срещу евреите. Рядко и надигат глас против него. В разпалена парламентарна реч през юли 1943 г. Никола Мушанов недоумява „как може хора, които не са нито коравосърдечни, нито жестоки, да търпят ненужната и излишна свирепост, която се упражнява спрямо едни хора, които тряб­ваше да се изселят от София.... [Още повече ме интересува] деморализацията, която може да се констатира от преследването на евреите. Това е безчовечното, жестоко ограбване, и най-важното, оная стръв, онзи инстинкт към непочитане собствеността, алчността към грабеж. Из покрайнините на София бяха тръгнали и селяни с каруци да вземат келепир – еврейски имущества. ... Моето мнение е, че сериозни хора не отиват да наддават и да купуват еврейски имоти.... Като търпим похищенията върху еврейските имоти насърчаваме ... инстинкта за жестокост, който въобще се упражнява от масите, от долните тълпи, които участ­ват в грабежите.“^[73] Коментираните дотук документи показват, че „сериозните хора“ уреждат проблемите си по друг начин...

Но независимо от тези социални предразположения, морал­ният капитал е неотчуждаема лична собственост; той не може да се присвоява/отнема от цялото или от едри структури на обще­ството. Ето защо прославяното застъпничество за преследваните български евреи от шепа имена из интелигенцията или политиката извисява единствено и само тях, а не средата им, която гъмжи от (останала скрита или населяваща само архивите) низост на други представители на същите тези „елити“. Точно както успокояващи­те примери с благородно поведение на „обикновени люде“ не може и не трябва да заличават гаврата на пълчища от анонимния „народ“.

Живот със злото

Нравственият проблем, който изплува от всички споменати епизо­ди, е търпимостта към злото, начинът и степените на съжителство с него.

Сред архитектите на антисемитските гонения и сред висшите изпълнители в ръководството на КЕВ въпросът изглежда решен на едро. Те действат по идеологическо убеждение в правотата на делото или по политическа целесъобразност, като и двете пози­ции потушават чувството за вина. А онези, които се позовават на алибито на геополитическата принуда (поне в началния етап от прилагането на мерките), вмъкват в баланса политическите „из­годи“ и намират вътрешно равновесие, претегляйки в своя полза плюсовете и минусите. При някои от тях (Пешев е най-яркият пример) осмислянето на случилото се идва по-късно, когато се пристъпва към опитите за привеждане в изпълнение на „оконча­телното решение“. Но, както видяхме, даже важни действащи лица от парламентарния бунт срещу управляващите и от отпора на „гражданското общество“ не прокарват отчетлива демаркационна линия между добро и зло, размивайки некомформисткия жест с прагматично и/или делово сътрудничество с репресивния апарат по повод на преследваните евреи.

Колкото повече се слиза към изпълнителските равнища в държавната машина, толкова по-неизбежно става самоопределение­то. Въпреки наложените ограничения на мундира, нямало е как чиновници, пряко ангажирани с провеждането на „мероприятия­та“ (най-вече от КЕВ), напълно да избегнат оценка на задачите, с които са натоварени. Свидетелства говорят, че някои от тях си дават сметка, че вършат нещо осъдително. Показателно е например как главният инспектор в КЕВ д-р Попов умишлено подвежда разследван за използвачество свой подчинен. Попов не намира по-ефективен начин да предразположи заподозрения към признания от това да му съобщи, че така и така министър Габровски и правителството скоро си отиват, за всички чиновници от Комисарството ще има държавен съд и те ще бъдат обвинени, че са „обирали евреите“[74]. Изричането на тази със сигурност достатьчно широко разпространена версия показва, че работещи в КЕВ са били наясно с характера на работата си и притеснени от очаквано възмездие. За същото говори натрапчивото сплашване на евреите с „изпращане в Полша“. Както неведнъж стана дума, тази заплаха се изговаря от служители на най-различни нива, които чудесно знаят (те не го крият, а напротив – използват го като средство за рекет), че това означава целенасочена физическа ликвидация. Накрая, отбелязаното тук-там усещане за преходност на антисемитските мерки е признак за несигурност пред една откровено репресивна политика.

Лесно убежище на впрегнатите в невзрачното начинание, кои­то изпитват някакви съмнения, е законопочитанието. Прикрива­нето зад бюрократичния дълг, държавния императив и внушител­ната законова уредба е успокояващо бягство от отговорност. Но алибито има и неочаквана последица. Позоваването на правото в изграждането на антисемитската конструкция налага да бъдат съблюдавани, макар и формално, някои базисни принципи. За­щитата на частната собственост например е лицемерно заложена в учредяването на блокирани сметки, които на хартия не лиша­ват титуляра от активите му. Назначаването на ликвидатори на еврейски предприятия е аргументирано не като наказание, а с нуждата да се защитят интересите на ликвидирания собственик. Принципът за възмездност на отчуждаването е привидно спазен, като държавата дори уж (не и на практика) се съгласява да поеме дълг. Скрупульозностга на процедурите (пример са търговете за движимо имущество) създава видимост на легалност, което при многократното им прилагане напластява усещане за приемливост. Нещо повече, създадените контролни механизми отварят някаква вратичка за търсене на права в рамките на безправието. Архивите на КЕВ пазят разследвания и анкети (някои по искане на самите потърпевши) срещу облагодетелствали се служители, нарушили действащите разпоредби в (още по-голям) ущърб на преследвани­те евреи. Критичните доклади на главния инспектор д-р Попов за начина, по който е проведено „вдигането“ в „новите земи“ (някои от тях бяха цитирани по-горе), съдържат множество уличаващи факти, използвани впоследствие в процеса срещу „антисемитите“ на Народния съд[75]. Възможно е те да са натежали, когато Седми състав на трибунала оправдава Попов по обвиненията в използва­не служебното положение „за набавяне на облаги“ и го освобож­дава^[76]. Разбира се, силата е на страната на репресивния апарат и шансовете на ищците са слаби. Ситуацията обаче допринася за „нормализиране“ на едно само по себе си дълбоко несправедли­во извънредно законодателство.

Това е налице и в други страни, където е изграждана сходна система. „Едновременно комплексното и абсурдно измерение“ е отбелязано за антисемитския френски режим във Виши[77]. Властта посочва мишената, като по този начин отприщва всички тъмни енергии към набелязаната жертва. Ала в един свят на погазени права продължават плахо да се проявяват някакви реликти на пра­восъдие. „Това е, пише Л. Жоли, характеристика на всяка изключ­ваща политика, присадена към една правова държава, която пре­ди това е била управлявана от универсални норми: прицелвайки се легално в определена група от населението, тя прави от нея предпочитана плячка на всевъзможни използвачи. Но едновре­менно с това действията на някои от тях са преследвани и осъж­дани, защото традиционното призвание на правото... продължава въпреки всичко да се упражнява успоредно с новото „чудовищно право“.“[78] Макар откъслечни, непредставителни и непроменящи по никакъв начин общата картина, подобни случаи по парадоксален начин допринасят за притръпване към репресията и в България.

Архивите показват как провеждането на антисемитската поли­тика поражда цяла мозайка от отношения, в които прекрачването границата към злото и допирът с него престават да са събитие. На концентрични кръгове то се настанява сред върхушката, сред призваните да са обществена съвест, сред пряко ангажираните в репресивния апарат, за да зарази „народните маси“, поддали се на грабителския нагон и излъчили безчет използвачи. Когато цяла­та държавна власт е впрегната в осъдителна кауза, когато тя из­гражда съответни специализирани институции, разписва подробна юридическа уредба, разгръща агитационна и идеологическа кам­пания, атмосферата в обществото се променя и етичните норми

помътняват[79]. Независимо дали вътрешно приемат каузата или не, поданиците на царството са принудени да се докосват до нака­зателната политика. Държавата й е придала множество ежедневни измерения: хората общуват с „тежко“ учреждение, каквото е КЕВ, и където работят чиновници като всички останали; почти няма орган на административния (съдебния) апарат, който да не е натоварен да прилага (да правораздава по) една или друга разпо­редба на антиеврейските мерки; започват да текат задължителни (включително за етническите българи) административни срокове, вменяват се задължения; заинтересованите постоянно се сблъск­ват в пресата с обяви за напълно законни търгове и разпродажби на вещи, дялове и акции, които им вършат работа; появили са се редица възможности за достъпна и позволена „аванта“, за удобно уреждане на дребни и по-едри висящи проблеми; всички са об­лъчени от речи или изявления на легитимно избрани държавници и на публични личности, които говорят на превръщащия се все повече в приемлив език на етническата (расовата) омраза... Злото е дедраматизирано. То вече не е нещо извънредно, а просмукало се и настанило във всеки елемент на „нормалността“. За онова множество, у което разделителната линия между порядъчно и непорядъчно е и без това подвижна, новата среда раздава допъл­нителни индулгенции. Голяма част от обществото започва да жи­вее в промискуитет, където досегът с изпълнители на репресията (например служителите в КЕВ) става напълно допустим, нейните олицетворения добиват респектабилен вид, по-рано двусмислени (ако не и съвсем осъдителни) деяния се превръщат в оправдани и политически коректни. Дори да не е предвидено преследване срещу несъгласните с подобно състояние на нещата, инакомислещите редеят, а огласените им позиции звучат все по-маргинално. Показателно е, че след бурните публични протести, съпровождали приемането на ЗЗН, идват две години на почти пълно обществено мълчание, през които наложената уредба навлиза в рутината и се превръща в обикновен антисемитизъм. Новият пик на съпротива около инициативата на Д. Пешев е също спазматичен: щастли­вият животоспасителен изход за евреите в „стара България“ е съпроводен от отсъствие на реакция към депортирането на тези от „новите земи“[80] и последван от продължаване на щурма към еврейската собственост, наченат със ЗЗН, усилен с Наредбата от 29 август 1942 г. и прераснал в масово погромоподобно броже­ние при акцията по изселването от София.

Злото става нещо обичайно чрез подкупващо прости схеми на мислене, които само потвърждават огледалната крехкост на доброто. Една от тези нишки (следвана – видяхме, както от несретника от Битоля, така и от достолепния професор Балабанов или от депутата Д. Христов) е като че ли подразбираща се: някой има някаква нужда, налице са наличности (еврейските имоти), следователно с тях трябва да му се „услужи“. Все повече хора изглеждат обладани от шопската народопсихология, според която „има, значи трябва да се вземе „оти ми требе“^[81]. Тя е пропила голяма част от кореспонденцията с КЕВ по повод разните хо­датайства. В нея няма и сянка от притеснение за произхода на имота. Тонът й е дружелюбен, дори добряшки. Усещането е за пълна естественост на молбите и на последвалите „транзакции“. Появил се е проблем, разсъждават авторите, но (за щастие) е възникнало и решение. Работи и обратната схема: допълнителното предлагане на пазара само си генерира търсене.

Този начин на разсъждение не се проявява само в задкулис­ните сделки. Вече беше посочено, че той присъства при всички форми на стопанска експроприация на еврейството. Водещ е в рутинната и смазана процедура по ликвидиране и „аризиране“ на еврейските дружества и акционерни фирми. Превръща се в елемент от конкурентното поведение на предприемача или тър­говеца, тъй като новите „възможности“ задължително трябва да бъдат уловени, ако той не иска те да бъдат използвани от кон­курента, кредитора или клиента. След като се е появила пролука за разширяване на пазарния дял (дори за монополизиране) никой няма изгода да се откаже от нея. Понякога смятана за пренеб­режима допълнителна цена, заплащането на която си струва и винаги помага, е да се огласи съпричастност към идеологията, духа и „благородните национални идеи“ на ЗЗН. Същата нагласа имат и другите стопански субекти. С особена наслада я изпо­вядва държавата, намерила в антисемитските мерки лесен лост за разширяване на икономическия си периметър. А големи групи от населението се хвърлят с хъс да получат своето от вещите на „ликвидираните“ евреи, проявявайки (без емоции и патетика) делови здрав разум. Разказите за тези набези са като за факти от живота – равни и напълно анекдотични.

„Нормализирането“ на антисемитската политика си пробива път и чрез административната култура. Изправена пред значите­лен обем бюрократична работа, държавната администрация бързо тривиализира новите задачи. Впрегнатото чиновничество проявява гордост от свършеното и бодро рапортува, без да проблематизира смисъла на вършеното. Държи да покаже старателност и грижа на добър бюрократ. Компетентни и смислени технократи от всички равнища (пример са тези от ръководството на БНБ) при­бавят към обичайните си задължения специфичните антисемитски поръчения, като изпълняват нареденото от държавата без ропот, с демонстративно чувство за дълг. А успоредно с тях десетки по-дребни началници намират чудесна възможност за материалното поукрепване на собствените си служби...

 

В споменатата вече реч Н. Мушанов изрича визионерско предзнаменование. При разпродажбата на еврейското имуще­ство, заявява той, „ние присъстваме безмълвно на алчността, на грабежа спрямо частната собственост... Хората, които днес из­вършват издевателства, са способни утре да се нахвърлят и на моите, и на вашите имоти със същата стръв ... Когато не пазите имота и частната собственост днес, утре комунистите с по-голямо право няма да ги пазят, защото имат и теоретическо основание... Вие днес помагате на комунистите, които могат да кажат на един буржоа: той е по-лош, по-грозен, по-опасен и по-чифутин за комуниста, отколкото чифутинът за българина, защото буржоата държи капитала, експлоатира моя труд, а аз се боря за правда.“[82] Сега, седем десетилетия по-късно и след преминаване през тежък исторически опит, можем да си дадем сметка доколко е прав Мушанов и че моралният казус с антиеврейските закони от началото на 40-те години действително е бил репетиция в по-ограничен мащаб за бъдещето, наложено с установяването на комунисти­ческата система в страната. Както при авторитарния, така и при тоталитарния режим животът е потопен в полутонове, полу-вина и размити етични норми.

Мащабът е по-малък, защото, въпреки почти повсеместното разстилане на антисемитското законодателство, някакви свободни от изстъпленията територии все пак се намират. Дори да не на­дигне глас, човек е бил в състояние от почтеност да избегне кон­такт с протагонистите на злото. В немалко ситуации участието е било практически задължително, но използването на възникналите възможности за осребряване гоненията срещу евреите е оставало въпрос на личен избор. При по-изострена чувствителност самоотстранилите се несъгласни с тази политика са можели да намерят мир със себе си, поддавайки се (евентуално) само на тревожното чувство за виновно бездействие пред развихрящата се репресия.

С комунизма обаче кодираните в онази политика принципи стигат до предела си. Вратичките са затворени и изключени секто­ри вече няма. Ако човек не тръгне на пряка конфронтация (твър­де рядко в България), не възприеме радикална изолация (трудно осъществима практически) или не избяга от страната, социализи­раното съществуване предполага неизбежен досег с безнравстве­ното. Той възниква по всевъзможни битови, житейски, служебни, интелектуални или ритуални поводи, тъй като във всяко действие (от най-личното до най-публичното) е заложено засвидетелстване на лоялност към властта и идеологията. В контактната зона неиз­бежно попадат както привържениците на (или облагодетелствани­те от) режима, така и чужди на (преследвани от) системата хора – „бивши буржоа“, репресирани, вътрешни емигранти... Живелите в тези условия знаят от собствен опит, че подобен тип социум допуска единствено нюанси в толерирането на злото, изразявано във възходящи компромиси. Като се тръгне от спектър неконформистки изкази (възможностите за тях се увеличаваха с времето), обличани в по-малко или повече езоповски език и/или опаковани в наложени формули. Мине се през опити за „минималистично поведение“ чрез странене, в рамките на възможното, от общест­вения живот и от кресливите му идеологически прояви. Продължи се с връзки, съзнателно договаряне на по-дребни или по-значими удобства с различни чинове от персонала на режима, домогване до привилегии и сделки с него. За да се стигне до активно сътрудничество (убедено или от нагаждане) с идеологическата машина, с промиването на мозъци и с репресията...

Днес условията са различни, а човек като че ли е изправен пред по-меки дилеми. Но въпросът за моралния избор всъщност продължава да стои като сериозно изпитание. Това, разбира се, е вече друга тема..