Бел. ред. Текстът, който публикуваме тук, е разгърнат вариант на изказването на Румен Аврамов по време на конференцията „Българският комунизъм – две десетилетия по-късно“, състояла се на 9 ноември 2011 г., за която в. „Култура“ писа в бр. 39 (18 ноември 2011).
Предстои той да излезе заедно с други изказвания в сборник, издаван от Центъра за академични изследвания – един от организаторите на конференцията.
Идеята за кръглата маса Българският комунизъм – две десетилетия по-късно беше провокирана от усещането сред част от историческата колегия и в по-широк обществен кръг, че отношението към комунистическото минало навлиза в нова фаза. Фаза, в която носталгията по него взима връх, страстите в оценките избледняват, а следващите поколения са обхванати от безразличие или невежество. За най-симптоматичен израз на тази промяна се посочва публичното честване на стогодишнината от рождението на Тодор Живков, разглеждано като провокативна проява на един войнстващ и в същото време все по-толерантно приеман реваншизъм.
Без да споделям тревожния патос на някои от инициаторите, смятам, че този феномен дава повод за размисъл върху по-общи проблеми, свързани както с неизбежно променящата се с отдалечаването във времето гледна точка към отминали събития, така и с отношението към комунизма, филтрирано през две десетилетия жизнен и обществен опит. Тук ще се огранича до кратко, тезисно, на места декларативно формулиране на отделни твърдения, напускайки формата на чисто академичното изложение и доказателство.[1]
I
1. Правомерно е, преди всичко, да се запитаме кога и в какви рамки историческата наука да се занимава с носталгиите на обществото?
Строго погледнато, те са проблем на когнитивната психология. Именно тази наука се интересува от това как функционират разни типове обществена памет (например, дълга или къса), кои точно събития се утаяват през ситото на годините, защо човек постепенно покрива личния си път с патината на умилението? При това, обектът е ефимерен –съществува в рамките на лично преживяното време, докато има живи свидетели…
Предопределеният периметър на социалните и хуманитарните науки е друг. Те търсят рационални обяснения за случилото се, причинността между явления, движещите сили и интереси зад тях… Но и за тези гледни точки носталгията е важна дотолкова, доколкото е в състояние явно или неявно да манипулира интерпретациите на миналото, да насочи неговото масово и индивидуално възприятие, да развива особена слепота или – обратно – свръхчувствителност към факти и тенденции. Тук вече носталгичните нотки се превръщат в легитимен обект на историографията. В идеалния случай те не би следвало да предопределят визията на историка, призван по силата на професионалната етика да борави безпристрастно със сечивата си. Ала на практика изследователят рядко е пощаден. От вечните трудности на занаята му е да си дава сметка и да огласява честно всякаква (включително носталгична) наклонност и зависимост.
2. Формулиран по друг начин, сюжетът на кръглата маса насочва към по-дълбинен въпрос: как обществото възприема важни моменти от своето минало, отдалечени във времето с около две десетилетия? Новата ни история предоставя достатъчно ясни маркери, които могат да послужат за тест в това отношение. Такива са три форматиращи събития:Освобождението, деветосептемврийският преврат и тъкмо крахът на комунизма. А техни референтни точки на ретроспекция са началото на ХХ век, средата на 60-те години от отминалото столетие и днешните дни.
Беглият поглед към маркерите навежда на усещането, че двадесет години са период, през който неизбежно настъпва преосмисляне в една или друга форма на основополагащи епизоди. Но най-често поривите на носталгия не са (само) емоционално отношение, а реакция към текущ обществен дискомфорт, метафора на налагащо се чувство за провал и упадък през изтеклите две десетилетия. Така, около 1900 г. българската интелигенция издава редица (само)унищожителни присъди, някои от които еднозначно твърдят, че „по турско беше по-добре“.[2] Естествено, при победилия социализъм, към 1965 г. никой няма правото гласно да изразява съжаление по съборения през 1944 г. режим. Но все пак: това е време за реформи, на признание, че настоящето е длъжно да бъде преустроено в прагматичен дух, ревизиращ някогашното „романтично“ революционно наследство. А що се отнася до днес, в мисленето и в речта дълбоко е проникнало клишето на инерцията и на говореното на едро („през последните 20 години“), неизменно натоварено с негативна конотация и с блоково отричане резултатите на прехода. То изтрива нюансите и съзнателно или подсъзнателно реабилитира годините преди 1989. Нищо, че представянето на комунизма като черна приказка е достатъчно широко разпространено…
3. След двадесет години по-остро се проявява наличието (отсъствието) на спояващи обществото утопии. На прага на новия век, около 1900 г., у нас, както и другаде, витае метафизиката на fin de siècle. Но декадентското в българския й вариант със сигурност отстъпва пред виталната, експанзионистична еуфория, която съпътства копнежа по неосъществената „национална идея“. На пръв поглед, атмосферата в средата на 60-те години е съвсем различна, но нека припомня, че именно тогава е достигнат апогея на реформаторската вълна в историята на комунистическия режим.[3] Тя отново е подхранвана от илюзия – внушаваното „отгоре“ или спонтанно зародилото се чувство за изменимост на системата. Условният маркер на 1965 г. в България е белязан от предизвикващите големи надежди и съмнения „икономически реформи“; предшества едва с година-две Пражката пролет; в по-широк план почти съвпада с взрива на поколенческия и социален протест на Запад през 1968. Днешните депресивни настроения, обаче, контрастират с предходните два казуса. Двадесет години след 1989 г. перспективите са неясни, отсъстват структурирани цели. Отчасти това се дължи на вътрешно изхабяване езика на прехода, на компрометиране резултатите от разнопосочните промени и на формалното присъединяване към стратегическите съюзи, превърнали се в обект на желание още през 90-те години на ХХ век. Но, до голяма степен, то е резултат и от радикалните сътресения във външната среда, която все повече заприличва на антиутопия. Продължителната криза в нея води до разводняване на ценности, до бягащи или изчезващи модели на поведение, а оттук и до загубата на твърди ориентири.
4. В демографски смисъл двадесет години са относително кратък период. Въпреки че за това време съзрява едно ново поколение, предходното не се е отдръпнало, а активният му живот е разсечен. Маркерите, които избрах, се вклиняват в житейския цикъл на хора, които, в една или друга степен, опознават крайно различни общества: две десетилетия след Освобождението голяма част от населението носи спомени от времето на Османската империя; много от живеещите в средата на 60-те на ХХ век не могат да смятат опита си нито за изцяло „социалистически“, нито за напълно „буржоазен“; редица от днешните българи са с раздвоената памет, пренесла фрагменти и от комунистическите години, и от тези на прехода.
Съществен, в горния смисъл, е въпросът кой си спомня/пише историята?Образът на миналото силно зависи от това през какъв личен път се гледа на събития, случили се преди двадесет години. От днешна позиция, в частност, би било съвсем уместно да се декларира конфликт на интереси, тоест, да се заявява каква е траекторията на пишещия преди 1989 г. Нямам предвид толкова наличието на скрити или явни обвързаности, колкото неизбежното форматиране на визията. Една е, например, нагласата, когато активната биография е започнала преди дълбок поврат: поколение, видяло как се срива цяла обществена и политическа система и как, след бодри обещания, на нейно място се гради ново несъвършенство, е до голяма степен имунизирано срещу упованието в каквито и да е „революционни“ промени. Така, повярвали и разочаровани от илюзиите на комунизма, имаха разбираеми съмнения относно обещаваните гръмки промени през 1989 г., а със сигурност днес мнозина от преболедувалите надеждите на прехода са обладани от същия вид скепсис. Друга е нагласата на социализиралите се изцяло след установяване на стабилно ново статукво. За тях разклащането му изглежда трудно мислимо. С подобно усещане живееха много от израсналите и градили житейски планове при комунизма, а за родените след 1989 г. политическите свободи, частната собственост или пазара изглеждат необратими дадености.
Върху начина, по който се възприема минало с двадесетгодишна давност, оказва влияние и мястото на старите протагонисти в новия режим. В началото на ХХ век присъствието на турци в политическия процес е сведено до участието на няколко техни представители в Народното събрание и в местните органи на управление. Някогашните властници от османския режим просто ги няма. На пръв поглед, така изглеждат нещата и двадесет години след установяването на комунистическия. Старите „елити“ са или физически унищожени, или обезправени, или принудени да мълчат. Но не един техен представител, често измежду интелигенцията, намира способ за излизане от остракизма чрез политическа конверсия, опортюнистични съглашения, мимикрия, връзки, мрежи, понякога чрез използваеми от новата власт талант или интелектуални способности… И макар откритата проява на носталгия към „буржоазна България“ да е забранена, тя прави пробиви. Съществува като градска легенда, подхранвана и разпространявана от самите „бивши елементи“. А на моменти е подклаждана и за нуждите на режима, когато (от 60-те години насетне) той съзира в нея удобен инструмент за прокарване на свои си идеологически цели, особено на меки или по-твърди варианти на национализъм. След 1989 г., в условията на „мирен и демократичен преход“, носталгията вече има свободен израз с всички съпътстващи позитивни и негативни ексцесии. От една страна, тя бързо се изля в сантиментално умиление по додеветосептемврийска България. От друга, пред протагонистите на комунистическата власт нямаше формални пречки свободно да се интегрират в новата стопанска и политическа реалност. Нещо повече, те търсеха и индулгенции: мащабни политически акции от рода на честването на Тодор Живков; натрапчиви публични прояви, режисирани като морална и идейна реабилитация на изживяващите се като страдалци персони от някогашната интелектуална аристокрация; дори гротескни подписки на същия този кръг (съставен предимно от някогашни прононсирани атеисти и сътрудници на службите за сигурност) в защита на „поруганата“ православна църква[4].
Би могло да се помисли, че решение е лустрацията. Но никъде – дори там, където са приети такива закони – тя не е била преграда пред превръщането под една или друга форма на отломки и на цели отряди от предходната управляваща класа в нова икономическа и политическа сила. Обществените процеси са по-мощни от юридическите забрани и помитат административни и законови бариери. Ако даже в най-варварски смутове, когато действително падат глави (Френската и Руската революции; това, което се случва у нас през 1944-1947 г.), се намират предостатъчно вратички, през които „бивши“ си осигуряват място в новия ред, то какво остава за една „демократична“ рамка. В нея няма как да се избегне осребряването на предишния финансов и властови ресурс, на човешкия капитал, на връзките и мрежите. Потвърждава го не само видяното по време на прехода, но и прословутата денацификация, запазила множество пропускливи пролуки, че и допуснала 40 години след края на войната нацистки офицер (Курт Валдхайм) да стане президент на Австрия…
5. Обобщавам бележките дотук с твърдението, че за двадесетилетие след повратни исторически събития възниква практически цялата гама техни възможни интерпретации. Носталгичното отношение към отишлия си режим е една от тях. Нейната поява е неизбежна поради самия механизъм, по който работи паметта; заради „отмъщение“ към текущи неудачи и провали; вследствие естественото придвижване напред в историческото време на лица и социални пластове от миналото. Носталгията е част от нормалния емоционално-познавателен плурализъм на всяко отворено общество и тя, разбира се, може да бъде (често е) инструментализирана политически. Но историята не се повтаря дословно, не копира под индиго старите форми (факти). Тя се връща по много по-ефективни начини – чрез циклични и постоянно обновяващи се повторения на сходно съдържание (същности) и през мощните подмолни течения на longue durée. За моделиране на бъдещето, миналото не се нуждае от повърхностните трепети на носталгията.
II
6. Рефлексивните гледни точки на историографията, архивистиката, медиите или публичните чествания слагат различни акценти върху ключовите дати-маркери. Така, около 1900 г. върху обстоятелствата, съпътствали Освобождението, все още се стеле мемоарно-романтична мъгла. Двадесет години след 9 септември, случилото се до/на/след този ден е едновременно засекретено и грижливо реконструирано. А днес представата за (края на) комунистическия режим и за началото на прехода е изтъкано от публикувани и устни спомени, от къде системно, къде тенденциозно обнародвани архивни документи. Независимо дали става дума за 1878 или за 1989 г., обаче, добре е обществото да си дава сметка, че архивите не са универсален шперц. Те са абсолютно необходимо условие, за да можем да се връщаме назад, но не обемат цялото минало. Важни събития остават извън тях по различни причини – прочистване, загуби, начин на водене на документите или просто поради това, че редица възлови решения се взимат без следи върху хартия, от звук или образ.
7. Две десетилетия се оказват достатъчно продуктивен период за активното митотворчество. То, разбира се, търси не да обяснява, а преди всичко да кове героика, да разчиства сметки, да прави опит за изчистване на гузни съвести, да измива спомена за пасивност към (или направо за съучастничества в) престъпления. На границата на ХХ век Големият разказ за българската история, канонът за местните събития, довели до Освобождението, е плод на литературно творчество (Иван Вазов, Захари Стоянов), като едва започва да набира сила един по-позитивистки подход, прокаран, например, от Димитър Страшимиров.[5] В тоталитарна България за две десетилетия кристализира достатъчно устойчива властова структурата, която да изработи своя „завършена“ интерпретация на миналото. Главните роли са раздадени на доминиращата фракция, официалната историография е отсякла в полза на по-достолепната „революция“ за сметка на по-камерното и стихийно „въстание“. Родили са се, също така, съпътстващи митове, които се оказват особено жилави и надживяват режима: формулираната тогава позиция по „македонския въпрос“, например, остава практически непокътната; нахвърляна е конструкцията за „спасяването на българските евреи“, макар впоследствие водещите й звена да се променят. Сегашните времена не правят изключение. Краят на комунизма е предмет на конкуриращи се интерпретации, в които Партията, „дисидентите“ и общественият напор си оспорват признанието на движеща сила.[6] Но дори на този, значително по-разкрепостен в сравнение с 1900 или с 1965 г., фон отново си пробива път тягата към изработване на вкаменяващи канонични версии. И ако за привържениците на (най-общо „лявата“) гледна точка това е донякъде обяснимо с интелектуална, професионална и организационна инерция, то по-любопитно е възраждането на тази тенденция сред част от критиците на комунизма.[7] Те също се поддават на изкушението за институционализиране на знанието[8], за вписването му в завършени и окончателни форми[9], за неговото използване в назидателни морални нравоучения или просто в (пре)възпитание на подрастващите. Всичко това е опаковано в купешката (всъщност мракобесна, доколкото предполага дефинитивна санкция) философия за „окончателно затваряне на страницата“. Така тънката граница към индоктринирането е прекрачена. А в момента, в който някакво знание застине в доктрина, то вече е враг на истината, тъй като негласно се приема раздвояването й – една за проповядване и друга (често отричаща първата), която перманентно се преоткрива с препрочитането на фактите.
III
8. На разбирането за комунизма ще убягва пълнота и дълбочинна, ако то не бъде поставено в дълга перспектива. При нея митът за края е в известен смисъл по-маловажен, отколкото основополагащият мит за началото. А става така, че без значение с какъв знак се оценява този фрагмент от българската история, учредителният му мит почива върху идеята за прекъснатост. За положително настроените комунизмът е мощен модернизационен, при това телеологично неизбежен и справедлив тласък напред, който къса с предшестващия го антипод: поглед, вменил на пролетариата месианските мисия и смисъл на хегелианската „абсолютна идея“. Негативната версия представя режима като злощастна аберация, цезура и антитеза на минало, което се мисли като сладникава, „европейска“ нормалност.
Убеден съм, обаче, че за обясняване възникването на комунизма континюитетът и приемствеността са по-важни от прекъснатостта. Този модел на обществено устройство не е дошъл от никъде, не е природна стихия, историческа случайност или инцидент. Освен това, методологически непонятно е защо наличието на инфилтрат от миналото се допуска в независима България след 1878 г. (от османските порядки и традиции) или в днешната действителност (узурпация, конспирации и овладяване на позиции от сили на стария режим), докато и от „ляво“, и от „дясно“ комунизмът продължава да бъде представян като експеримент и херметически изолирано образувание в тялото на историята ни.
Комунизмът (както впрочем и нацизмът) е феномен със собствени корени, причини и привлекателни страни за достатъчно широки социални слоеве. Неведнъж съм писал (познавам и възраженията), че българското общество от началото на 40-те години на ХХ век е бременно с комунизъм.[10] Това, разбира се, е метафора, но тя обобщава съвсем осезаеми факти и тенденции - характера на авторитарно-полицейското политическо устройство през този период, обществената атмосфера, ментални или поведенчески нагласи и особено оформилата се финансово-икономическа структура.[11] Никой не може да отрече, че израждането на комунизма става с цезарево сечение, с насилие и външна намеса. Но няма как и да се пропусне, че години преди 9 септември (да не говорим за 1940-1944 г.) България не е еталон на демокрация; че превратът наследява една вече съществуваща идеологическа машина, която е впрегната веднага и почти непокътната (в началото дори тонът не се променя съществено), за да излъчва посланията на новата пропаганда[12]; че казионните масови организации (та дори такива атрибути като „бележките за благонадеждност“) са вече измислени и процъфтяват доста преди 1944 г.; че промяната заварва пределно одържавено стопанство с поголовно контролирана от правителствената бюрокрация послушна банкова система… За големи сегменти от обществото всичко това прави шока по-приемлив, поносим и във всеки случай, не толкова изненадващ, колкото го представя политическата история. Към датата-маркер настроенията и инструментите са налице и готови за действие (много от тях вече широко използвани), а всесилната политическа власт и окупацията ги превръщат в тоталитаризъм. Ако пък приемствеността бъде проецирана напред, се появяват шокиращите и причудливи допирни точки между национализма от 30-те години и комунистическите му метаморфози, на интелигентските ексцентричности отпреди войната с езотериката на Людмила Живкова и кръга около нея, между дълбоки пластове в един културен континюитет.[13]
Не трябва да се забравя също така, че онова, което се случва в България през 1944 г., отразява общ повей в Европа. След депресията и особено след войната стопанският етатизъм е добил неоспорима интелектуална легитимност, а въпреки довоенните репресии, политическата привлекателност на СССР е достигнала своя връх. В по-общ план, комунизмът носи една от доминиращите съставки в духа на първата половина на ХХ век. По-добре от историографията, това показва художествената проза. Едновременно изтънчено и дълбоко, Джонатан Лител[14] разкрива как в отличителен белег на онова време се превръща разбирането, че експерименти, опиращи се на масови злодеяния, са допустим начин за прокарване на социални промени. Корените на тази представа той намира в зверствата на Първата световна война, а комунизмът и нацизмът посочва като нейно естествено продължение и доразвитие.
Разглеждан в по-тесен ареал, комунизмът е завършено въплъщение на стари въжделения и настроения, характерни за България и за околните общества. Неговото продължително господство е израз (освен всичко друго) на миноритарното, маргинално, повърхностно и привнесено място на либералния граждански и стопански мироглед из нашите ширини. Преносите му в региона приемат странни форми, като дори през епохата на триумфиращия либерализъм на Запад тук той присъства като оксиморон, видоизменян е до неузнаваемост в идеи от рода на „либералния национализъм“.[15]
Накрая, кълновете на комунизма могат да се намерят в интимната микросреда на ежедневното лично и социално битие. Малките компромиси, конформизми или мерзости, треперенето пред началства от всякакъв ранг в „първата“ (а и в днешната „втора“) капиталистическа България са често фрапиращо съпоставими с тези от житието през колективистичните комунистически години. „Кооперативният човек“ отпреди 1944 г.[16], например, влиза до голяма степен подготвен в новия строй. Той може и да се бунтува срещу премахването на частната собственост, но в наложените условия се адаптира с познати му отпреди рефлекси и вирее в „комунална“ среда, която му е добре позната. А що се отнася до сегашния контекст, сигурно е, че ако системата не се беше сменила, мнозина измежду тъй активните, напористи и свободомислещи днес „елити“ биха били послушници или също толкова напористи активисти на една стройна авторитарна организация.
9. Да се наблегне върху елементите на приемственост в комунизма не значи, че те се изповядват от онзи, който ги изследва.[17] Означава само, че изследователят допуска възможността сходни феномени да се появят отново, макар и облечени в различни одежди. Достатъчно е стечение на обстоятелствата (да кажем, мощна кампания за промиване на мозъците, икономически интереси, внушение за външен натиск или опасност) и социумът се оказва в ситуация, където неща, които са изглеждали неправдоподобни, изведнъж стават приемливи.[18] В крайна сметка, тоталитарните и авторитарните режими успяват да създадат климат, в който маси от хора намират оправдания и даже морални основания за действие в съответствие с исканото от тях. „Линията“ и налаганата етика стават „нормални“ и „естествени“ или поне се превръщат в компромис, който може да бъде преглътнат. Тоталитаризмите изграждат мотивации, които не са чужди на човешкото съществуване и поведение: ето защо размахването на закани и анатеми срещу тях не помага и, следователно, не е изключено някаква тяхна разновидност да възникне отново. Съвсем не мисля, че трябва да се дава положителен знак на комунизма, но съм убеден, че отрицателният следва да бъде търсен навсякъде: и в настоящето, и в по-далечното минало. Патосът за противоборство на „злото“ не бива да присъства само в отношението към един период от българската история.
IV
10. Мислейки комунизма, историкът (а и всеки разсъждаващ човек) неизбежно се пита за въображаемите алтернативни сценарии. По хегелиански вярно е, че в историята е можело да се случи само онова, което действително е станало. Но спекулациите с имагинерни варианти (counter-factuals) остават привлекателно упражнение по интелектуална есеистика.
Трите дати-маркери дават добри отправни точки за обсъждане на хипотетични траектории през последвалите ги двадесет години. Мартин Иванов вече е очертал контра модел на развитие след 1878 г. Според него, евентуалните стопански рационални решения за нашите земи биха били в рамките на Османската империя, а не в тези на реално възникналата независима България.[19] Това е от многото примери в историята, когато политическата логика взима връх над икономическата.
11. При комунизма нещата са по-ясни. „Конкуренцията“ избуява буквално от другата страна на границата ни. С достатъчно основания следвоенна Гърция би могла да се разглежда като осезаемата виртуална алтернатива на комунистическа България от същия период. Осезаема, тъй като става дума за реално съществувало в други условия сходно общество,виртуално, защото то е огледален образ отвъд Желязната завеса,алтернатива, доколкото този образ е съзнателно граден и лансиран именно като по-добрата версия на случващото се у нас.[20]
Доводите Гърция да бъде приета за материализация на нереализираната „капиталистическа“ опция на България са няколко. В междувоенната икономическа и политическа култура на двете страни са налице ключови отправни точки, които им задават еднопосочна инерция, след като попадат във враждуващите лагери. В много отношения гръцкият краен етатизъм е мекият вариант на българската брутална национализация, а гръцката авторитарно-полицейска политическа система, просъществувала години след гражданската война, е мекото алтер его на българския тоталитаризъм. Сравними са хронологиите на дългосрочните тенденции на растеж, на „златните години“ и на сривовете. Политическата икономия, микро и макроикономика в съседните държави разкриват множество огледални (в рамките на отричащи се модели) подходи към аналогични проблеми.
Когато България започна своя преход, у нас на Гърция се гледаше като на пример за подражание и като на привлекателен, средносрочно достижим образец. Но случващото се днес там оголва всички язви на този образец - смазващо държавно присъствие, олигархично-клиентелистки образувания, кръвосмесителни отношения между политика и стопанство, изкривени пазари, отсъствие на воля и сила за реформи… Гърция в момента преживява крах на следвоенния си модел така, както България преживя двоен крах (през 1989 и през 1996-1997г.) на неговата алтернативна (комунистическа) хипостаза.
12. Как, накрая, изглеждат виртуалните алтернативи от гледна точка на двадесетгодишно отдалечение от комунизма?
Макар след 1989 г. тъй нареченият цивилизационен избор да изглежда направен (плакатно и гордо доказван с постигнатото членство в ЕС и НАТО), в неговите рамки обществото ни всъщност е изправяно пред серия не по-маловажни опции. Пътят през тези години до голяма степен ни се случи по силата на външни обстоятелства (икономическа условност; геополитика), но начинът на преработка на нахлуващите отвън разнопосочни послания отразяваше вътрешната предразположеност и приемственост. Това се прояви още пред съвсем ранните дилеми, когато професионалната, ценностната и социалната ориентация на старите и на новите „елити“ внушаваха страх от наложителната шокова терапия и предопределиха пределното забавяне на реформите. Вероятно още по-съществен беше изборът между двете Европи – тази на англосаксонския и на „южняшкия“ модел. Латентните (наследени отпреди комунизма и усилени до крайност от него) предпочитания се проявиха в очевидния уклон (отново по гръцки образец) към етатисткото (а не към либералното) лице на ЕС; в очакванията към Европа като към вечен донор на лесни пари; в загърбването на Веберовия и Шумпетеров архетип на предприемача за сметка на клонираните от брюкселската машина капиталисти, уповаващи се на разпределяни от бюрократи държавни/общностни субсидии. Силата на онова, което обобщавам като „комунално начало“, излиза наяве в странни лапсуси и рецидиви. Личностен лапсус на историята е (нека ми бъде простено сравнението) сходният типаж, начин на мислене, разбиране на обществото и флиртуване с него на фигури като Тодор Живков и Бойко Борисов. Интелектуален рецидив е настойчивото връщане (също от сегашното управление) към някогашното социалистическо („материално“) усещане за прогрес, въплътен в магистрали и други предметности, тогава, когато днес смисленият напредък е трудно измерим и изплъзващ се. „Икономиката на комините“ е отново противопоставяна като по-висш клас на непълноценната „икономика на услугите“ и на финансовата сфера. Националистически рецидиви изплуват в периодично припламващи изблици на тлееща етническа нетърпимост, лесно възпламенима от всяка дребна искра.
Новото в текущата глобална кризисна ситуация е, че тези реликти получават силно рамо отвън. Западът се приближава към онова, което през последните две десетилетия е критикувал в Източна Европа и особено силно в България. Най-силните послания на пещерен антикапитализъм и за край на и без това крехкия либерален консенсус идват вече, със слово и пример, от доскорошните извори на либералния модел. В същото време, на Изток Унгария твори обагрена с национализъм и популизъм авторитарност под погледа на загубената в юридическия си лабиринт и парализирана в политическата си коректност Европа. Живеем в момент, в който досегашните репери се пренареждат, елитите се дискредитират, размиването на (икономически и социални) ценности е повсеместно, пазарът, институциите и правилата се делегитимират.[21]
Всичко това неизбежно се отразява върху начина, по който е възприеман – най-вече от непреживелите я поколения – последната от трите повратни точки в новата българска история, тоест, самият комунизъм. За да се установи наново, че не съществуват закотвени (били те в рамките на някакви си двадесет години) представи за миналото…
Източник: в. „Култура“
[1] По време на дискусията около кръглата маса позицията ми (както и тази на Александър Везенков) беше етикетирана от водещия като „ревизионизъм“ и „исторически релативизъм“ à la Ернст Нолте. Към дискусията се връщам в интервю пред списанието на Българския Хелзинкски комитет „Обектив“. Вж.: Димитрина Чернева, Могат ли историците да направят миналото разбираемо. – Обектив, ноември 2011, бр. 194.
[2] Вж.: Д-р Кръстю Кръстев, Българската интелигенция. – Мисъл, 1898, кн. 1, с. 3-13; Бончо Боев, Вътрешен преглед. – Списание на Българското икономическо дружество, 1901, кн. 10, с. 699-719; Кирил Попов, Преглед върху икономическото развитие на България. – Списание на Българското икономическо дружество, 1907, кн. 4 и 5, с. 202- 239.
[3] Изключвам реформаторските жестикулации от терминалните години на режима.
[4] Вж.: www.mediapool.bg/леви-интелектуалци-застанаха-на-амбразурата-да-бранят-от-обругаване-бпц-news188027.html, 2 януари 2012.
[5] Вж.: Албена Хранова, Историография и литература. т. I-II. С., Просвета, 2011.
[6] Само няколко примера. От „ляво“ – Димитър Иванов. От Девети до Десети. С., Захарий Стоянов, 2004. От другата страна – Димитър Луджев. Революцията в България 1989-1991. Книга 1. С., Д-р Иван Богоров, 2008; мемоарните книги на Петко Симеонов и Жельо Желев…
[7] Вж. История на Народна република България. Режимът и обществото. Под общата редакция на Ивайло Знеполски. С., Институт за изследване на близкото минало, 2009; НРБ от началото до края. Под общата редакция на Ивайло Знеполски. С., Институт за изследване на близкото минало, 2011; Христо Христов. Тодор Живков.Биография. С., Институт за изследване на близкото минало, 2011. За алтернативния канон вж.: Евгения Калинова, Искра Баева. Българските преходи, 1939-2005. С., Парадигма, 2006.
[8] Най-видимият пример е Институтът за близкото минало и неговото персонализиране от И. Знеполски.
[9] Езикът на заглавията и архитектониката на двете редакции на „Историята на НРБ“ препращат към тези на различните версии на историите на БКП или на колективните академични трудове от онова време.
[10] Вж.: Румен Аврамов. Стопанският ХХ век на България. С. Център за либерални стратегии,, 2001; Румен Аврамов. Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало. т. I-III. С., Фондация Българска наука и култура, Център за либерални стратегии, 2007. За критичен преглед на тази позиция вж.: Мартин Иванов, Чудото на зачатието или как България бе „обременена с комунизъм“. – Социологически проблеми, 2007, кн. 3-4, с. 303-337.
[11] Стопанският аспект е осмислен особено дълбоко в изследванията на Асен Христофоров. Вж.: Асен Христофоров. Избрани произведения и документи в три тома. Обща редакция и встъпителна студия Румен Аврамов. С., Българска народна банка, 2010.
[12] Вж.: Иван Еленков. „Труд и отдих“. Въведение в историята на идеологическото конструиране на всекидневие в епохата на комунизма в България. (Под печат).
[13] Тези паралели са великолепно изведени от Албена Хранова в Историография и литература, скрупульозно разгледани в по-различен ключ от Иван Еленков (Културният фронт. С., Институт за изследване на близкото минало, 2008) и критично иронизирани от Румен Даскалов (Чудният свят на древните българи. С. Гутенберг. 2011). Вж. също: В търсене на българското. Мрежи на национална интимност (XIX-XXI век). Съставител и научен редактор Стефан Дечев. С. Институт за изследване на изкуствата, 2010.
[14] Jonathan Littell. Les Bienveillantes. Paris, Gallimard, 2006. (Български превод: Джонатан Лител. Доброжелателните. С., Колибри, 2009.)
[15] Вж. Диана Мишкова. Политическият трансфер или за балканските преноси на европейската модерност. – Критика и хуманизъм, 2011, кн. 37.
[16] За чертите на този типаж вж.: Румен Аврамов. Комуналният капитализъм. т. III.
[17] По повод комунизма бих перифразирал кредото на А. Политис, че „преодоляването на национализмите минава единствено през тяхното разбиране“. Вж. Алексис Политис. Българите през погледа на гърците. Промени в гледната точка от средата на XIX век. В: Балканите. Модернизация, идентичности, идеи. Сборник в чест на проф. Надя Данова. С., Институт за балканистика с Център по тракология, 2011, с. 353.
[18] Дж. Лител обрисува този преход, в частност през литературния образ на Адолф Айхман.
[19] Вж. Мартин Иванов. Какво би станало ако… В: Балканският XIX век. Други прочити. Съставител и научен редактор Диана Мишкова. С., Център за академични изследвания и РИВА , 2006.
[20] Тази съпоставка съм коментирал в Стопанският ХХ век на България и в Комуналният капитализъм.