И през оня февруари – на 1873-та – било много студено.
Там, дето днес деца в четнически униформи стискат в премръзналите си ръце манлихери и пазят (?) паметника на Левски, преди 144 години висяло безжизненото тяло на Дякона и циганчета го замеряли с камъни.
Кой изпрати Апостола на бесилото?!
Не остана ни един що-годе приближен до Левски съратник, който на ум или на глас да не бъде заподозрян – от историци, мемоаристи, писатели, публицисти и дори политици – за съпричастие към неговото предаване на властта. Началото слага дописка на Любен Каравелов, заклеймил поп Кръстю, а венеца – трънен! – върху неповинните глави на нашите предци възлага покойния президент Желев, обвинявайки ги във всенародно предателство. Но не поради страх – поне това не! – а от неразбиране и недостиг на достойнство.
И толкоз години вече как президентът го няма, но венецът остава. И ние си живеем трънено увенчани!
Но историята винаги пази нейде из гънките си възможност за опровержение и на най-черната мълва!
И не паметника на Дякона трябва да пазите вие, мили премръзнали българчета- четничета от ХХI век, а паметта на Апостола. Защото ние – вашите деди и прадеди – допуснахме тя да бъде завинаги осквернена, като повярвахме – и продължаваме овчедушно да вярваме! – на онази специална султанска комисия, без основание наречена съд, която разследва Апостола и, изкарвайки го убиец – го праща на бесилото.
Убиец ли е Левски!
Това твърди само един човек – Вутьо Ветьов, куриер на революционния комитет в орханийското село Видраре, според когото те двамата с Апостола по сред бял ден нападнали къщата на ловешкия търговец Денчо Халача с цел грабеж, но слугата ги сварил, развикал се за помощ и Дяконът бил принуден да го убие. Това разказва самият Вутьо пред комисията.
Той и никой друг от заловените и осъдените не потвърждава тази сказка. Дори двамата задържани членове на Ловешкия революционен комитет Марин Поплуканов и Димитър Пъшков, на въпроса: „Знаете ли нещо друго по комитетските работи?“ отговарят: „Нищо друго не знам“. Съвсем скоро след Освобождението лично Захари Стоянов посещава Ловеч и записва спомените на съвременници и очевидци, и онова, което после публикува в биографичната си книга за Левски, доста се различава от разказа на Вутьо. А когато по-късно Димитър Шишманов и Данаил Кацев-Бурски правят своите анкети сред населението на Ловеч, малцина от анкетираните си спомняли този случай, а тези, които имали някакви спомени, така очевидно си противоречели един на друг, че било трудно да се открои и формулира истината. Някои ловчалии дори твърдели, че такова убийство в града им не е ставало.
Да, но Вутьо настоява, че той е единствен вестител на истината. Комисията – двама висши военни и един юрист-френски възпитаник – хаджи Иванчо Хаджипенчович – пренебрегвайки римското правило, че един свидетел не е свидетел, предвиждат за Васил Левски наказание по три пункта: поради подготовка – макар и без практическо оглавяване – на въстание против империята (доживотна каторга в медените рудници на Аргана Мадани); за това, че издал заповед на Общи да убие владишкия наместник Паисий (тежка каторга в каменните кариери на Диарбекир); а за убийството на младия мъж Стойчо Гиргинов, слугата на чорбаджи Денчо… бесило.
Тъй дори единственият свидетел се оказал достатъчен.
Тук ще се намесят историците-познавачи на материята и ще кажат: „Да, но писмото?“ „Кое писмо?“ ще попитаме ние. „Онуй, дето Левски пише на Каравелов на 25 август и в него най-подробно разказва за нападението и убийството на момчето. То представлява самопризнание на разследвания и така свидетелите стават двама – напълно достатъчни, та Европа, скептично присвила очи, да бъде удовлетворена..!“ „Добре, но защо комисията не споменава нищо за това писмо, нали то е изпратено до Каравелов, а целият архив, пазен в Каравеловата къща, още преди залавянето на Левски попада на масата на комисията. Пълен чувал с документи. Там са писмата на Апостола до централния комитет в Букурещ, двете писма, с които Каравелов разпорежда на Левски да вдигне въстание, писмо от Филип Тотю до Дякона, в което той му съобщава, че Русия е против всякакви бунтове и въстания, фалшивото тескере на Левски на името на Димитър Пеев и всички останали документи…
Но писмо-самопризнание не е намерено.
Иначе то щеше да бъде развято и цитирано като неопровержимо доказателство за истината.!“ „Вярно, че не е намерено, но това писмо все пак го има, проверете в еди кой си архив…“ „Стоп! А онова писмо, споменавано и от Димитър Шишманов, и от Николай Генчев, написано уж от Левски на 6 януари 1973 година, времето, когато Апостолът, ранен и отпаднал е лежал в подземието на турската казарма и не е имал никаква връзка със света…, Това негово писмо на 30 януари стигнало до Каравелов в Белград и в него Апостолът пишел, че не е заловен и че си вършел работата…Странно, но нищо в това известие – ни почерка, ни подписа на подателя – не е предизвикало у Каравелов съмнение в своята автентичност…и той съобщил за него на Иван Драсов и двамата се чудели, къде е истината за залавянето на Дякона…
Трудно ли е да се предположи, че по онова време е съществувал фалшификатор, който е можел да имитира всякакви почерци и защо да не допуснем, че онова писмо със самопризнанията е възникнало след края на процеса с цел обезпечаването все пак на тъй необходимия втори свидетел, в случай на нездрав интерес от страна на мнителната Европа?
Едно е важно: макар обвинен в криминално престъпление, Васил Левски е станал жертва на политическо убийство!“
Нека цитираме част от формулировката на присъдата, предложена за утвърждаване от султана – из преписа на протокол № 15 (оригиналът му не е запазен): „…че един такъв ум, (на Левски – б.а) който от страх да не бъдат разкрити тайните, е издал заповед за убийството на дякона-наместник на ловчанския владика, без последният да е имал някаква вина, естествено е, че никак не се е подвоумил да извърши убийството и на слугата, за да не бъде хванат на местопрестъплението…“
Хипотетична вина – „…естествено е, че никак не се е подвоумил да извърши убийството на слугата…“, но затова пък реална присъда. Смърт чрез обесване.
Протокол № 15 – от разпитите на Васил Левски – не е подписан от нито един член на специалната имперска комисия, включително двамата висши военни. За разлика от него, протоколът от разследване вината на Общи и предложението за неговото обесване е подписан от всички.
Приписваното на Левски убийство на млад човек, сънародник и единоверец е имало за цел не само да доведе до физическото ликвидиране на Апостола, но – по-страшно! – завинаги да оскверни мита за него.
В някои уважаващи историята си европейски страни отдавна са били предложени на всеослушание контрапроцеси, оневиняващи националните им герои – Жана Д’Арк, Ян Хус, Галилей…
Не е ли време и ние да умием лицето на светата българска икона?!
Само тогава тръненият венец постепенно ще се разлисти, ако не в лавров, то в най-обикновен, изплетен от дрян – жилавото българско дърво, което първо цъфти през пролетта, но плодовете му най-късно узряват. И са лечебни за народната свяст.
Материал на сайта fakel.bg
