Предлаганият тук текст е откъс от новата книга на Румен Аврамов Икономика на ‚Възродителния процес‘, която излезе току-що в издателската поредица на софийския Център за академични изследвания. За книгата, надявам се, ще се говори повече и по-задълбочено в месеците и годините, които ни очакват. Тук само няколко от базисните факти, свързани с нея.
Икономика на ‚Възродителния процес‘ е третата и заключителна част от, според мен, едно от най-забележителните и дълбинни изследвания на делата и последиците от българския национализъм в неговите „вътрешни измерения“, тоест различните видове преследвания (а в един от случаите – и криворазбрано „спасение“) на някои от българските малцинства през миналия век. В първата част от триптиха – публикуваният и тук в „Прегледа“ текст Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт, обект на преследванията са гърци. Във втората – добре известното и също представено тук в списанието изследване „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г., става дума за „спасяването“ на българските евреи през Втората световна война. В последната си книга Аврамов взема под лупа най-скорошното и далеч най-мощно по въздействие от тези три събития – т. нар. „Възродителен процес“, тоест преименуването на българските граждани с турски етнически произход (и прогонването от страната на около 350.000 от тях) през 1980-те години. С помощта на детайлни анализи на икономически и медийни данни изследователят успява да хвърли светлина върху някои от досега почти непознатите – и старателно премълчавани – аспекти на онова, което отдавна вече би трябвало да получи подобаващото си название, тоест най-големият позор в най-новата, а може би и не само, българска история. Без ненужен патос, но с безпощадна яснота, Аврамов ни представя последиците от унищожителната комбинация от низост и криворазбран „патриотизъм“, която доведе страната до ръба на гражданска война в края на миналия век и продължава да я държи в състояние на политически, културен и социален ступор и до днес.
Впрочем, достатъчно уводни думи. Нека дадем думата на самия Румен Аврамов и неговия текст…
(Със съгласието на издателя – Центърът за академични изследвания София – поместваме с. 261-269 от книгата.)
Екзодус: човешката вълна от 1989 г.
Ударната вълна на Големия взрив от кулминацията на „Възродителния процес“ е решаваща за цялостните макро/икономически облик и траектория на страната. Преди проследяването на неговите проекции е добре събитията да бъдат оразмерени в човешки план. От една страна, като движения на людски потоци. От друга, като предизвикани от извънредни обстоятелства промени в стопанското поведение, които го отклоняват от установеното през предходните десетилетия.
Параметри на изселването
Всеки, преживял онези години, е запазил спомена за устремилата се през юни-август 1989 г. към турската граница огромна маса хора. Дълбоката следа в обществената памет остава и благодарение на самата партийна пропаганда, която настървено гонеше с образ и микрофон заминаващите клетници и директно или с преиграно перфидно съчувствие насъскваше срещу тях.
Веднага след падането на режима започнаха да се появяват конкретните числа, уточняващи контурите на случилото се. Но въпреки внушителния им порядък те не дават пълноценна представа, защото най-често остават извън историческия контекст. Твърде рядко в България се осъзнава, че изселването на турците от 1989 г. е второто най-голямо етническо прочистване в Европа по времето на Студената война. То е надхвърлено единствено от първоначално хаотичния и после договорен в Потсдам „трансфер“ (всъщност експулсиране) на етническите германци от Централна Европа през втората половина на 40-те години.[1] От липса на интерес или от незнание се пропускат и националните прецеденти с двете изселнически вълни от началото на 50-те и в течение на 70-те години. Таблица 11 дава именно тази историческа перспектива. Накрая, понеже днес в центъра на вниманието стои проблемът с бежанците, е добре да се направи сравнение и с вълната от 2015 г. Германия (страната, приела най-голям брой от тях) въведе контрол по границите си на 14 септември 2015 г., когато интензивността на притока им беше съпоставима с тази на изселващите се от България турци през юли 1989 г.[2]
Таблица 11
Данните в Таблица 11 са събрани от разпръснати архивни източници, доколкото през онези години България не предоставя официална информация по въпроса. Там, където за запълване на липсващи числа са използвани авторски изследвания[3], преценката ми е, че те са достатъчно надеждни, тъй като се засичат с информация от фондовете на БКП и МВР. Извънархивните данни са ценно допълнение за първата и втората вълна, но не и за тази от 1989 г., където приведеното от съответните автори (150 – 218 000 души) силно подценява реалността, редуцирайки почти наполовина действителния брой на заминалите.
Основният извод е очевиден и не изненадва. През нито един момент от историята на комунистическа България (а и на междувоенния период) изселванията на турската общност не са достигали размаха на случилото се през 1989 г. Измерена чрез средноседмичния брой заминавания (22 814), интензивността на процеса надхвърля всичко познато дотогава. Тя е 4,3 пъти по-висока от предишния максимум (декември 1950 г. и януари 1951 г.) и многократно над средната интензивност при другите „изселнически години“: 22,7 пъти спрямо 1950 г.; 11,6 пъти спрямо 1951 г.; 17,8 пъти в сравнение с пика от 70-те години (през 1978 г.), но 58,5 пъти (!) над средното за кампанията от 1969 – 1978 г. Тези измерители са още по-впечатляващи, когато за основа на сравнението се вземе потокът през юли 1989 г., който е връх в ускоряващото се движение. При всички различия в количествените и динамичните параметри на трите епизода изселването от 1989 г. се доближава повече до това от началото на 50-те години. Процесите от 70-те години са проточени, постепенни и равномерни, без драматични спазми.
Събитията от лятото на 1989 г. са демографски шок. За два месеца и половина страната „губи“ 3,4% от населението си. (За сравнение – през 1950 – 1951 г. за две години напускат 2,1% от жителите и). Същевременно готовността за заминаване (евентуално и за изселване) е още по-изразена, като към момента на затваряне на границата (22 август 1989 г.) молби за паспорти са подали около 520 000 души, т.е. 5,8% от българското население, или около 60% от иначе официално и статистически несъществуващата общност на българските турци.
Обстоятелството, че малко над 1/3 от заминалите се завръщат, не променя констатацията. Събитията от лятото на 1989 г. слагат началото на демографски тенденции, които през следващите години ще се задълбочават. Те са отправна точка на Голямата емиграция на Прехода. С вдигането на ограниченията за излизане от държавата към вече спонтанното движение в посока Турция се наслагва начеващото към Европа и през океана. Първите демографски анализи след падането на режима установяват, че в края на 1990 г. вече над половината (248 000 души) от временно отсъстващите (общо 466 000 души) са излезли през тази, а не през 1989 г. 220 000 души (основно турци) от заминалите през 1989 г. продължават да са навън.[4] За най-съществено отражение на екзодуса от 1989 г. се определя „отнемане[то] на важни производителни контингенти от трудоспособното население в смесените в етническо отношение райони“[5]. Посочва се също, че надигащата се емиграция на градски жители през 1990 г. започва да отнема и „висококвалифицирани специалисти с висше и средно образование“. Резултатът е „демографската загуба за страната“ от порядъка на 300 000 души през 1989 – 1990 г., която заедно с временно напусналите доближава половин милион души. Това „допълнително влошава деформираната възрастова структура на населението, която очертава задълбочаване на естествената регресия на българската нация“.
Най-видимото различие между изселването от 1989 г. и ранната емиграция след Десети ноември е в уникалната концентрация на първото. Впоследствие обхватът всъщност се усилва, но той се разстила във времето. Според някои данни емиграцията към Турция през 1991 – 1992 г. надхвърля тази от 1989 г., а през 1990 – 1997 г. възлиза на 30 – 60 000 души годишно.[6] Същевременно се променят мотивацията, дестинациите[7] и механизмите. Бързо се образуват типичните емигрантски вериги[8]: Мила Маева обръща внимание на инерцията, на отлагани по-рано, но реализирани отпътувания, на събирането на семейства и „повикванията“.[9] Силно влияе турската имиграционна или визова политика, както и по-трудното придобиване на турско гражданство.[10]
За да се поставят събитията от лятото на 1989 г. в исторически рамки, се налага – отвъд чисто количествените измерители – да бъде съпоставена средата, в която протичат трите изселвания. Организацията, логистиката или политическата конкретика оформят профила и параметрите на всяка от тях.
Както 1989 г., така и началото на 50-те години са остри конфронтационни епизоди от Студената война. Те протичат на ръба на допустимото от правилата на международното статукво към съответния момент, отличават се с резки движения, непредвидени ходове и поставяне на българските турци в екстремални ситуации. През 1950 г. шлюзовете се отварят широко на 10 август, когато София ултимативно иска от Анкара за броени месеци да приеме 1/4 милион български турци. (вж. I.1). Това е в известен смисъл аналог на анонса на Т. Живков от 29 май 1989 г. И в двата случая по-нататъшната динамика следва сходна крива: интензивността на заминаванията бързо нараства, след пик започват да отслабват и в крайна сметка рязко са спрени[11] (вж. Таблица 11). Движенето е без времеви хоризонт, като краят му идва с достигане на предела в поглъщателния капацитет на турската страна.
През август 1950 г. Турция по принцип реагира положително, но и въвежда ограничения, заявявайки, че „докато имиграцията ставаше в нормални пропорции [до лятото на 1950 г.], правителството приемаше с готовност нещастните турци от България, задължени да емигрират поради непоносимите условия на живот… Ясно е, че [турското правителство]… не би се поколебало даже да надмине тези пропорции дотолкова, доколкото биха му позволили обстоятелствата. Все пак то е убедено, че една операция, състояща се в прехвърлянето на една маса от 250 000 д. в срок от три месеца, не би могла сериозно да се има предвид“[12]. Онова, което изглежда невъзможно през 1950 г., обаче се случва през 1989 г., когато в тъкмо такъв тримесечен период Турция приема 100 000 души повече. По-късно тогавашният турски посланик в София ще аргументира решението на страната си да затвори границата за свободно движение (чрез въвеждане на визи както през 1950 г.), с прогнозата, че до края на годината при достигнатия темп са щели да се изселят всички (по турска преценка) 1 млн. български турци.[13]
Всъщност и в двата епизода властта в България отваря бутилката, създава съответната атмосфера на нетърпимост и оставя съдържанието да се излива, докато обстоятелствата позволяват. През това време ръководители от различен ранг залагат за крайния резултат. Екстраполирането на тенденцията до април 1951 г. например означава, че до декември биха заминали не повече от 150 000 души. Тъй като целта е възможно най-голям брой турци да си отидат възможно най-бързо, подобна скорост е оценена за неприемлива. За ускоряването ѝ се предлага учредяване на двустранна комисия, която „независимо от консулствата да поеме и опрости формалностите… [за да може всичко] да приключи най-късно до есента на 1952 г“[14]. Кампанията завършва през ноември 1951 г. с емигрирането тъкмо на 150 000 души А през 1989 г. повечето прогнози залагат на частично изселване, като най-близо до истината е П. Кубадински, посочил още в началото на юни точното число от 300 000 души[15].
Едновременното придвижване на толкова многолюдни групи неизбежно създава безредие. Всеки, който е проучвал първата и третата вълна, е оставал с впечатлението на М. Нюбъргър, че екзодусът от 1989 г. „напомня този от 1950 – 1951 г., [проведен] в спешност, неорганизиран и деструктивен както за турската общност, така и за българската икономика“.[16]
Когато през септември 1950 г. турските власти отказват да приемат изселници без входни визи, се получава значително несъответствие между броя на сдобилите се с български паспорти и допуснатите да влязат в Турция. Мнозина се оказват или задържани в Одрин (650 души), или във вагони на гръцка територия между Одрин и Свиленград, или струпани на граничната гара. Към момента на временното затваряне на границата (7 октомври) чакащите в Свиленград достигат 6000 души (продължават да се стичат още) плюс още стотици по гарите във вътрешността. Възниква истинска хуманитарна криза, хората „гладуват, между тях са се появили болести, има спешни случаи на раждания, съществува опасност от нарушаване на границата, а не са изключени и инциденти“. Има и смъртни случаи („доста… главно от средата на децата“).[17] Което не пречи в докладите на МВР множеството да се определя като тунеядци („не вършат каквато и да е общественополезна дейност“), като турски граждани, които българската държава е принудена „да храни“. Тъкмо кризисната ситуация от септември-октомври 1950 г. принуждава българското правителство да се съгласи повече да не издава паспорти на изселници без осигурена турска виза и по този начин да остави в ръцете на отсрещната страна филтрирането на заминаващите.
Но наред със сходството в хаоса следва да се видят и различията. Първата вълна е предшествана не от политически протести и вълнения (като майските събития от 1989 г.), а от толерирани след края на 1949 г. заминавания. При това – в отличие от 1989 г. – Турция отхвърля ултиматума и не отваря безусловно границата си. И през 1950 г., и през 1989 г. няма изселническа спогодба, ала в началото на 50-те години все пак са договаряни някакви процедури, които се спазват от двете държави. През 1989 г. движението стихийно следва едностранните разпоредби на българската страна и потокът се движи като погнато стадо, чиято скорост се определя от намеренията и регулациите на режима. Поради изискванията за визи от Турция, през 1950 г. (за разлика от четири десетилетия по-късно) са допускани контакти на заминаващите с турските представителства в България. Това дава възможност за тактически лавирания, взаимни пречки и хитрувания от двете страни. Същевременно българските власти от самото начало се опитват да внесат някаква организация, а оттук – и контрол. Чрез дирижирана инициатива например в края на 1949 г. сред турските общности се създават „ОФ комисии по изселване в Турция“, където влизат „проверени отечественофронтовци турци, представители на турската беднота (курсивът е мой, Р. А.)… на местното мюфтийство и джамия“[18]. В края на 80-те години държавата разполага с помощни инструменти, службите са въздесъщи, а с отсрещната страна няма никакъв политически или технически диалог. Оставени сами на себе си в името на стратегическата цел „този път да се приключи веднъж завинаги“, те напускат, докато Анкара не се вижда принудена да ги спре.
Сцените от началото на 50-те години и от 1989 г. неизбежно навяват асоциации с нещо трето, а именно антиеврейските гонения от 1943 г. Броят на заминалите в началото на 50-те години и през 1989 г. български турци значително надвишава депортираните от „новите земи“ 11 300 и принудените да напуснат София около 25 000 евреи. Но човешката нищета при придвижването на тези погнати маси от хора е сходна. Сходно е и насилственото екстрадиране от България на „подстрекателите“ или на избрани влиятелни турци, което напомня селективно набелязаните за прогонване извън страната еврейски елити през февруари 1943 г. По отношение на турците в служебния речник ще влезе мрачно натовареният от 40-те години термин ешелони (с изселници), а зловещата дума вдигане[19] през 1989 г. ще бъде заместена с извеждане и с нейни производни. Накрая, отразяването на събитията в бюрократично-безстрастните рапорти на властта препраща към стилистиката на докладите, изготвяни от Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ): и двете администрации търсят подреденост и планомерност; подготвят целенасочено и хладнокръвно всички звена в държавния апарат. Но някъде там, в организацията, са и разликите. На хаотичността на първата и третата вълна от комунистическите години противостои стегнатата и ефективна логистика, задействана през 1943 г. По време на войната със задачата (една откровено полицейско-военна операция) е натоварено образцово изградено репресивно учреждение, каквото е КЕВ, съветвано от най-опитния нацистки експерт по въпроса – Теодор Данекер.
Контрапункт на тези модели е изселването от 1969 – 1978 г. Неговата подреденост е в известен смисъл по-адекватна на стриктно контролирания свят от Студената война, отколкото на чуждото за онази действителност „свободно“ пресичане на Желязната завеса в началото на 50-те и края на 80-те години.