От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

На Saul Yeruham Mijan

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

На 10 март тази година в София бе поставена и тържествено открита паметна плоча във връзка със 70-годишнината от „спасяването на българските евреи“, но и в „памет на жертвите на Холокоста“, доколкото България отбелязва този ден не на 27 януари, както е в повечето страни, зачитащи това събитие.[1] С почуда установих, че този мемориален знак е застанал на мястото и отпратил на склад по-стария, тържествено поставен – по спомени на човек от „Шалом“ – във връзка с 50 годишнината, а според други публикации – през 1999 г.[2] В материален план е налице буквален ъпгрейд: „камъчето“ (по думите на администратор в Столична община) се е превърнало в лъскав черен куб, този път надписът е издигнат на пиедестал дотолкова, че да не го препикават обичайните за българската градска среда скитащи кучета и по всяка вероятност монументално-мемориалната инсталация е по-подходяща за поставяне на венци и цветя. Но не само това. Самият текст също е коригиран, при това не само граматически. За изминалото време забележителната дата е станала друга; явно нечии спомени са се опреснили или тълкувателите са реконструирали по-прецизно пиковия момент в един дълъг и заплетен процес. Същевременно някогашната „общественост“ е станала „демократична“, онези „депутати“ са придобили плътност и са се превърнали в „група“. Дотук – съгласно Категории на Аристотел – имаме промяна не само във времето, но и по отношение на дейците; прекатегоризирането на миналото не свършва обаче дотук. Славният протест вече не се вписва в „обрата“ на военните действия, а само в „хода“ на Втората световна; явно за тези години и битката при Сталинград е избледняла съвсем. (Нищо чудно, че и коригиращата програма на компютъра ми подсказва да разделя фразата на „Сталин“ и „град“.) Оказва се също, че българските евреи са спасени не от „смърт“, а от „гибел“, което превръща паметника в сфинкс, а посланието му в нерешима загадка: Имайки предвид смъртта, дали са били спасени „само“ от гибел или пък „и“ от гибел? Или акцентът върху „гибел“ е елемент от гордостта на народните будители, които не желаят да говорят за изтреблението с чуждици като „холокост“ или „шоа“?[3] Затова пък далеч по-ясна става съдбата в новия надпис на неспасените евреи. Те вече не са „изпратени“, а „откарани“, което е безспорно пак в синхрон с категориите на Аристотел, свързани този път със залога на описваното действие и с генералната концепция за „недадените“, позната ни впрочем още от Балканджи Йово. Може би най-забележителното за един случаен и паметлив наблюдател е, че за петнайсет-двайсет години и жертвите са намалели… също с 20; вече са 11343. Паралелно на това броене е и другото – на транзитни визи, с които тогавашни български дипломати са помогнали на чужди граждани с еврейски произход да се спасят. От ДА „Архиви“ споменаха за 10 хиляди, Президентът ги уточни в Париж на 15 хиляди, а кметството в Пловдив ги закръгли на 20 хиляди. Промяната в резултата само показва, че мачът ще се решава извън редовното време и по всяка вероятност с дузпи. Накрая, сменено е и началното място на депортацията; това не се е случило в „Егейска Тракия и Вардарска Македония“, а в „Северна Гърция и Югославия, администрирани по това време от българските власти“. В кой свят живеем? Защо когато „архивите говорят“ и ДА „Архиви“ издава през 2011 г. сборник Българското управление във Вардарска Македония (1941-44), две години по-късно каменната идеология твърди друго? Следва ли от това, че цар Борис III не е „Обединител“, а – по стара византийска традиция – „Най-висш администратор“? Кога българските туристически фирми ще престанат да возят към Солун и Цариброд и ще открият новите светове на Тесалоники и Димитровград?

2013 05 Plocha

Сменената плоча ми дава повод да обобщя мисли, които ме мъчат отдавна.

1. За гостите и съседите.

България спаси безспорно… своите роми. При това не само в старите, но и в новите земи. Навсякъде, където нацистите управляваха или бяха завоювали територии, те прочистваха населението не само от евреи, но и от роми. Разбира се, не със същата интензивност, нито със същата крайна цел. Но към изтребителната политика се включиха и сателитните режими, дори този във Франция. Румънците прочистиха новопридобитите от СССР земи, но не и старите; Унгария постъпи по същия начин, но нещо повече – запази възможността нейни роми да продължат да служат в армията й, или да заемат освободени от депортираните евреи работни позиции. Сред тази група изпъква безспорно усташката политика, която надмина дори германските очаквания.[4] На този фон България – една сателитна държава – не погуби, нито интернира свои съграждани с ромски произход.[5] Защо?

Преди всичко, в българската история липсват данни за някаква дискриминативна традиция или за актуалност през 40-те години на ХХ в. на позиция против ромите, на „анти-цигански“ нагласи, но също: никой не поиска това от нея. Трудно ми е да си помисля какво би се случило, ако Хитлер беше поставил и такова условие. Но и как би могъл, след като е лесно да види, че няма друга страна в Европа, където ромското население да присъства в такава висока степен както в Стара България – 4-5 % и в Нова (най-вече в Македония) – около 3 %. Това би значело например всяка група с големина на училищна паралелка да открие своята жертва и да я достави за експедиция в Третия райх!

Дали обаче проблемът е само в размера? Никак не ми е трудно да си представя, че едно друго, хипотетично желание на Хитлер би разпалило депортационни балкански страсти. Само година след 40-годишнината от спасението на българските евреи на българските турци бяха сменени имената и това се нарече „възродителен процес“, а пет години по-късно се случи чудовищното им изселване и прокуждане, и обществеността го прие единодушно като „голямата екскурзия“. Много по-рано, само петилетка след спасението от 1943 г. 85 % от българските евреи избират наново старата си родина, отказват се не само от сигурността, която имат при спасителите си, но и от „земния рай“. Останалите 15 % се прощават с независимостта на социалните и културните си институти, а на спасителите е предоставено не само да стопанисват, но и да се разпореждат с изоставената от едните и от другите собственост.


Small Ad GF 1

Тези факти са добре известни. Те обаче дават правото на тезата: Отпращането у дома действа разтоварващо и оневиняващо. Именно тази нагласа затъпи моралните чувства спрямо покъртителните картини на напускащите ни презглава сънародници през 90-те години на ХХ в. Тя мотивира и днес държави като Франция да връщат по домовете им „гостуващите“ роми от България и Румъния. Естествено, че има разлика в статуса на малцинства и той се вижда дори в типична имигрантска държава като САЩ. Тамошните индианци, макар и немного на брой, се ползват с неимоверни привилегии в сравнение с многобройните африкански или азиатски заселници, първите от които на всичко отгоре нито са дошли доброволно, нито може да бъдат обратно засети в някакви национални лехи или градини, от които са били изкоренени. На този фон само бежанците се ползват с (почти) безусловни права на убежище. При останалите всеобщото право за свобода на придвижване съответства на насрещни задължения, които са определени чрез редица условия. Ето защо гостите не биват отпращани „на майната им“, а у дома, в родината или… „в татковината им“. Затова пък всеки път когато някой Саркози – примерно Никола, натири обратно нежелани гости, друг Саркози – примерно Рудолф (председателят на Културното обединение на ромите в Австрия) ще реагира остро, че това е форма на дискриминация, още повече, че в случаите през XXI в. става дума за граждани на ЕС.

Макар и морално съмнителна, първата теза изглежда търпима, тя обаче среща пределите на своята немислима универсалност. Евреите „преди Израел“ и ромите изобщо не могат да бъдат отпратени обратно у дома. Затова пък тази невъзможност може да бъде надцакана от друга нагласа, свързана с друга теза. Тази нагласа е мотивирана от страх от съседска заплаха. Всяко разгръщане на сборник с архивни свидетелства разкрива изумлението на националсоциалистическите политици и администратори до каква степен българското съзнание не е дораснало, не схваща заплахата от еврейството, при това, че не става дума задължително за ционистки заговор, или грабеж, а чисто и просто за опасност от зараза, изискваща спешни хигиенизационни мерки. Този латентен страх от традиционния съсед-враг бе събуден и в края на социализма – нищо че Турция е съседът, с който България е водила най-малко горещи войни през ХХ в. След края му и със срива на социалните институции заплахата се пренесе върху вътрешния враг, който е сякаш „чуждо тяло“, смучещо наготово от здравата тъкан, от което не можеш да се отървеш и ти остава тихата радост, когато се разнесе и споходи и други.[6]

Добре, но ако си достатъчно добър играч и си гарантираш неутралитет, не престава ли с това и съседът да изглежда враг? В края на 30-те години на ХХ в. България сякаш постига това. Но се появява друг мотив, не по-слаб от заплахата – този на изкушението.

2. На пост край керкапорта – лека и добре платена работа.

За съжаление, неутралитетът също има цена. Но в повечето случаи представлява и неудържима позиция. Същото, както добре се знае, се случва и с България; на 1 март 1941 г. тя се присъединява към Оста и германските войски пристигат. Целта, също както е известно, е удар срещу Гърция, за да се попречи на откриването на друг фронт преди нападението на СССР. За изненада на Хитлер, Югославия се отказва от приятелството и се оказва допълнителна пречка в плана „Марита“. На България се налага да направи избор и тя решава да пропусне германските дивизии не само на юг, но и на северозапад. Ето как Югославия е сразена от много страни, с участието не само на немски, но и на австрийски, италиански, унгарски, румънски и хърватски войски. С изключение на Румъния, всички участници си „отчупват“ по парче. Такова се пада и на България. Само защото е отворила една порта. Подобна на онази „керкапорта“, през която според Стефан Цвайг еничарите нахлули фатално в Константинопол[7]. Онази вратичка през 1453 г. била останала незатворена, другата, през 1941 г., българските власти отворили сами. До сега не мога да открия сходно действие през Втората световна война. Държави и народи се бият или не се бият, някой обаче си мисли, че след като е изпълнил само портиерска роля, има правото да живее със спокойна съвест  и да казва: „че какво толкова съм направил?“ След което да приеме и сребърниците… Разбира се, скоро компромисът се оказва наклонена плоскост. Лека-полека кротка  България се оказва във война на три океана: не само с Гърция и Югославия, но с Чехия, със САЩ и Великобритания, с Южноафриканския съюз, Никарагуа, Гватемала, Нова Зеландия, както и в дипломатически развод с Иран и Мексико.

Знам, че евентуалната съпротива срещу Германия би имала ужасна и кървава цена. Все едно, дали щеше да забави с още малко удара на изток и да приближи сблъсъка на Хитлеровата армия с цар Зима.[8] Има и още нещо. „Балканският поход“ на Хитлер е последният блитцкриг, с него приключва ревизионистката и идва редът на тоталната война. А именно в тоталната война лъсва истинското лице на националсоциализма – пълното унищожаване на болшевизма и евреите. Заради неочакваното разрастване на партизанското движение на Балканите обаче разкриването на тази същност става и по-рано. Безмилостното избиване на заложници от Вермахта, не само от SS, започва в Югославия и в Гърция! В Сърбия – 100 за всеки убит и 50 за всеки ранен немски войник. Само за няколко седмици са разстреляни 31000 души. Паралелно на това войната с партизаните става претекст за прочистването на евреите. Съобщението до Берлин от средата на 1942 г. „Serbien ist judenfrei“ сбъдва най-съкровения сън на Хитлер[9]. Изобщо не бих искал българското население да бъде лакмусът за проявлението на нацистката същност. Но слепи ли са били тогавашните български управници, армейски и полицейски началници, чиновници и интелектуалци, за да не видят какво става не къде да е, а непосредствено зад границата? Че по аналогия животът на евреите в обединена България струва смъртта на 600 свръхчовека, респективно 1200 тевтонски рани. Или не са били слепи, но пък са били заслепени?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Така или иначе, ако се опитаме да се поставим на мястото на съседите си, каква е стойността на твърдението, че ставало дума само за портиерство, както се казва: „лека и добре платена работа“? Няма ли поне да възкликнем: Това не значи почтена! Но за какво е честта, когато се падат толкова облаги? България сбъдва мечтите си, в Новия ред се оказва играч, който е ударил джакпота без дори да рискува. Затова на помощ идват оправданията чрез заслугите. Може да не сме заслужили сега „обединението“ чрез оръжие, но достатъчно други отколешни заслуги имаме, както по правото на силата, така и по силата на правото. 

Тази логика на малкото действие, почти бездействие, от което произтичат големи облаги, е сякаш част и от най-новата ни история. През юни 1999 г. българското правителство (заедно с унгарското) не отвори коридор на руската авиация в подкрепа на десанта, проникнал на летището в Прищина от Босна и Херцеговина. Не че попречи особено, защото маршрутите над Румъния, през Гърция и Македония се оказаха отворени. Но жестът, определено, бе възнаграден. За съжаление, мотивите трудно могат да излязат наяве; все пак с течение на времето позицията от лятото на 99-та изглежда оправдана, доколкото не доведе до накаляване на напрежението. Но толкова ли положителен е знакът на затворената българска граница пред албанските бежанци, търсещи спасение от Косово, чийто образ по CNN български политолог сравняваше с „екзодус“? Може ли минимализмът на участието да бъде норма? Без значение дали възпира опити за политически реваншизъм или е форма на несъпричастност в беда? Колкото доставката на походни кухни и сглобяеми колиби и да беше в полза на косоварите, тя нито ги приюти като бежанци, нито разтовари македонците от прякото бреме. 

Навярно погледът ми към споменатите събития не е „правилен“ от една вътрешна перспектива, но съм убеден, че отстрани националното ни поведение към съседите действително изглежда портиерско. Независимо от ползата, която ние самите имаме от него. Затова не бива да ни учудва в какви художествени образи ни представят.

3. Българският трабант[10] и неговият манталитет

Струва ми се, от 1993 г. по отношение на новопридобитите от България през 1941 г области сред публикациите започна да броди изразът „администрирани от българските власти“. Заедно с тази фраза влезе в оборот и друга, за запазването на „германска юрисдикция“ на същото място. Те съжителстват и в приетата от българския парламент Декларация от 8 март 2013 г.: „Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция. Като осъждаме този престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване, изразяваме съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре.“ Вече 20 години не мога да намеря какъвто и да е документ на немски език, в който да се говори за такова нещо. Напротив, натъквам се на елементарни уточнения, че от Бисмарково време насам „юрисдикция“ на немски не значи нищо повече от „съдебна власт“.[11] С администрирането нещата са по-удачни, доколкото е налице съответствието на немски „unter Bulgarischer Verwaltung“. Проблемът тук пък е, че всички препратки сочат към един-единствен източник – надпис върху карта, публикувана в седмичен вестник. Става дума за вестник Das Reich от 18.10.1941 г. Всеки може и днес да си закупи някоя от „застоелите“ бройки, достатъчно е да посети страницата в интернет[12] и да приведе съответната сума от 39,95 евро. Откога обаче седмичниците са се превърнали в решаващи исторически факт? Не е ли по-добре да видим, какво са подписвали официалните представители на България и Германия.

Да вземем Споразумението „Клодиус-Попов“ (Claudius-Popov) от 24 април 1941 г.  В Преписа от 27.04. изрично става дума за „окупирана от България“ територия. На всичко отгоре, всяко бъдещо уточняване на граници – „окончателното уреждане“ – засяга единствено Гърция, но не и Македония, понеже българските партньори искат и Солун. В самото Споразумение на немски присъства изразът „von Bulgarien besetzten Teil“, но не и някакво администриране (Verwaltung). Вярно, Германия си осигурява неприкосновени области за разпореждане и то в три направления. Първото се отнася до суровините, особено скопския хром, но и всяка бъдеща концесия следва да се съобразява с немските интереси (чл.1). Второто гарантира на Германия правото да получава конфискуваното имущество (Beschlagnahmungen) и това на враговете, а на България се пада високата чест и задължението да доставя същото за своя сметка, както впрочем да поема разходите за престоя на немски войски на окупираната от нея територия, а и покриването на съответния дял от някогашните югославски задължения към Германия (чл. 2-4,6). Трето, България се задължава да не възпрепятства работата на сезонни работници (Wanderarbeiter) в Германия (чл. 2).[13]

Толкова ли е трудно да се разбере за каква „юрисдикция“ иде реч? Много скоро евреите се превръщат в суровина за „фабриките за трупове“ (Хана Арент), а сезонните работници е израз, с който и във Франция вече са третирани ромите и лишените от поминък евреи. Всеки поназнайващ английски е можел да си даде отговор за какво става дума при Wanderarbeiter, ако му мине през ума, че романът на Южен Сю Скитникът евреин (Le Juif errant), на немски може да е Der Ewige Jude, но на английски е The Wandering Jew. Явно обаче, че българските власти са били наясно. На 14 май 1941 г. войските влизат в Македония, на 10 юни 1942 г. (т.е. година по-късно) гражданите с „български произход“ стават автоматично български поданици, останалите – ако искат, но пък ще трябва да се откажат от парите си и да напуснат територията, а евреите – и да искат, нито ще получат новото поданство, нито могат да напускат, а губят и имуществото си. Цял „киндерсюрприз“: три в едно. Ето как, администрирайки тихо и кротко, България създава така нужните на Райха Wanderarbeiter-и и човешки суровинен материал – res nulius. С други думи, спазва си точките по Споразумението „Клодиус-Попов“.

Преди да гледаме какво се е случва в Трето полувреме, нека видим хода на мача в редовното време. На 28 януари 1943 г. Скопският областен полицейски началник Асен Богданов докладва до ДС при Дирекция на полицията, отдел „Б“ относно прояви на ВМРО-активисти. Разказвайки за случилото се през изминалата 1942 г., стига до месец март и следва репортажът му за „мача от държавното първенство между … „Левски“ София и „Македония“, Скопие“. Присъстват 6000 души. Жена ми смята, че това отдавна не се случва по стадионите ни или само при турне на „Планета Пайнер“. Но тогава, преди 70 години, онова мнозинство става свидетел, как двадесет минути след началото на играта реферът отменя гол на „Македония“ , публиката пламва и… реферът признава гола. През второто полувреме „Левски“ вкарва гол, който пък колегиално не е признат от играчите на „Македония“ и… мачът е прекратен. „Озверена, публиката отправяше най-низки хули по адрес на софиянци, чуваха се викове „майка бугарашка“, „Долу България… Горе Македония“… „проявите стигнаха дотам, че бяха обидени и български офицери“… „мнението на по-сериозните граждани бе, че направеното в продължение на 11 месеца за приобщаването на местното население, като че ли се разруши с един замах на тоя мач“.[14] Затова пък с един замах на законодателния меч, три месеца по-късно нещата си идват на мястото. Да се знае кой е поданик, кой не е. Така де. Иначе няма да имаме истинско вътрешно първенство. А всеки знае колко важен е футболът за една държава. Въпросът с гражданството, пардон, с поданството, решава не само футболни проблеми, но и административни. Администраторите започват да си вършат работата по ясни правила и да ходят необезпокоявани на мач. Вече няма да се повтарят грозни сцени като тази от март: „През време на играта някои от присъстващите дрънкаха звънци над главите над чиновници и други лица, дошли от старите предели, като ги подиграваха и обиждаха по най-различен начин, въпреки въздържаното поведение на последните“.[15] Нали си представяте какво следва, когато същински поданик дрънка над главата на своя чиновник и дали същият този чиновник ще се въздържа.

Така изглежда администрирането във вътрешно-държавен план. Но нека го видим във външно-държавен, на полето на дипломацията. Там се води същинска битка. Уж Германия само е дала на България да стопанисва земите й, докато тя води походи в повечето посоки на света, но пък българските власти се опитват да отвоюват по мирен път от Италия някоя и друга паланка, да преначертаят така наречената „Виенска линия“. Дали пък не и в полза на Райха? Това ще покаже бъдещето. А настоящето изглежда така в Дневника на Филов  и в Дневника на граф Чано, зетя на Мусолини.[16] На 9 април 1941 г., две седмици преди Клодиус и Попов да подпишат Споразумението, Филов научава от Царя (си), че терминът „окупация“ е нежелан и за предпочитане е да се говори за „опазване на реда и спокойствието“ (Филов: 303). Това пояснение е в австрийски стил, където „аншлус“ не би трябвало да значи нито окупация, нито анексия, а нещо по-така. 10 дни по-късно Царят (според Филов) се нерви преди срещата си с Фюрера, защото Солун може да се окаже само блян, но когато се връща, явно изглежда успокоен (Филов: 313-314). Следващите нощи главните герои, гледайки картата на Балканите, са обхванати от Гауски страсти, граничещи с триангулачна болест. Болката от загубата на Дебър и Тетово се смесва с радостната надежда за Охрид. „Работата се слага така: за Солун Фюрерът още не бил взел решение; също и за гръцка Македония. Сръбска Македония до Шар и Качаник с Враня и Пирот ще бъдат наши; в Тракия на изток от линията Свиленград-Дедеагач ще се направят вероятно концесии с турците“.[17] След подписването на Спогодбата и лични срещи на Царя с Клодиус, Филов научава на 27 април, че „Охрид остава с Ресен у нас, обаче Преспа, Струга, Дебър, Гостивар, Тетово и Кичево остават в Албания“ (Филов: 318). Срещу италианското „катеначо“ е нужна друга тактика! Дано само някой рефер не свири в тяхна полза, както ще се окаже през 1994 г. Онези, които не вярват на тактиката на Филов, слизат от трибуната на Парламента – такава е съдбата на Никола Логофетов, председател на XXV Народно събрание до 18 май 1941 г.[18] Новата тактика праща Цар Борис при Хитлер и Рибентроп, които одобряват Н.В. сам да посети Рим. През юни Царят първо среща Краля, т.е. тъст си (Виктор Емануил III, баща на Джована ди Савоя, известна и като царица Йоанна), от когото научава, че има някакъв гаф с граф Чано и вместо да търси зетя, по-добре да се срещне направо с Дучето. На 12 юни това се случва. Мусолини и цар Борис уговарят среща на министрите Филов и Попов в Италия и Филов отбелязва радостен този успех в дневника си. В своя дневник пък Чано записва на 30.06: „Ако хърватите и българите се опитват да хитруват, границите да се определят с декрет, без да се взема тяхното мнение“ (Чано: 263). За съжаление, през юли Филов научава, че не само ще трябва да носят подаръци и повечко ордени (Филов: 352), но и че италианците са нагънали „българо-албанската граница“ в своя полза, затова ги уведомява, че Попов се бил разболял. След дълго чакане на 19.07. Чано записва: „Наближаващата безплодна визита на българските министри в Рим започва с лоши предзнаменования“ (Чано: 268). Все пак срещата се състои и в пряк сблъсък съдбата на манастира „Св. Наум“ се оказва дипломатическа спорна топка. Чано отбелязва за гостите: „молят се известни отстъпки…, които са им необходими за засилване на личното им положение в собствената им страна. Аз пък се държах твърдо поради формални причини, не че бях убеден“.[19]

В резултат на всичко това все пак се намира компромис. Създава се съвместна комисия, която започва работа в края на октомври и се среща за втори път през ноември 1942 г. Третата и последна среща е между 11 и 31 март 1943 г. На 29 март най-сетне границата е прокарана, Виенската линия е коригирана и Охридското езеро е поделено. Биляна вече знаеше къде да пере в свои води. Предстоящият Илинденски юбилей би затворил една историческа рана. Точно през това наситено с дипломация време българските власти „администрираха“ „извозването“, а по-новому – докато „администрираха“  се случи „откарването“ – на еврейското население от съответните територии.

„За съжаление“ както пишеше, пише и сега на паметната плоча – и се казва в Декларацията на Народното събрание от 8 март 2013 г. Сякаш става дума за причиняване на смущение (Belästigung, disturbance), а не на вреда (Schädigung, harm). Докато не се осъзнае това, дотогава жертвите ще се надяват някой ден все пак българските власти да поемат вина или да изразят срам. Както, впрочем, се надяват и тези от Сабра и Шатила, че подобна мисъл (все още) не дава мира и на генерал майор Ариел Шарон. Иначе принципът на територията ще продължи да властва над принципа на човечността и всяко обяснение чрез възстановяване на българщината ще изглежда жалко.  За съжаление.

4. Застъпничеството

Историята казва, че от българско-италианското прекрояване не излиза нищо. Трябвало е да влезе в сила през юни, но през юли 1943 г. Мусолини пада и самата Италия става враг на Германия. Германските власти чак през септември прочистват от евреи и бившата италианска зона на Гърция! Това не ни ли казва нещо? Че за разлика от България, Италия не е откликнала през март на „натиска“ от Берлин. (За него след малко.)

Въпреки че се знае, това упорито се отбягва в повечето публикации на български. А не е трудно да се види. В един от често цитираните документи от 18 март 1943 г. – „Секретен доклад на германския консул в Скопие Вите до германската легация в София…“ (не в Белград!!!)[20] – се изтъква „уволнението“ на 15 еврейски семейства съгласно „заповед на софийското правителство“. Същевременно става дума и за „освобождаване“ на 10 семейства поради „италиански произход“ и за 2 „от немски произход“. Единствено при българската инициатива е налице квалифициране, става дума за лекари и аптекари! С какво те са заслужили?  Или са по-ценни? Предстои да видим. Но още тук, в края на доклада се вижда колко пакостливи са служителите на италианското консулство – „опитвали да разговарят с евреите“ или пък италианският комендант на гарата, или епископ д-р Смилян Чекада. Добре, че „всички опити на италианците, включително на тримата италиански войници, да установят връзка с евреите в лагера са били предотвратени от българската полиция“ (122).

Ако не се лъжа, при Александър Матковски[21] става дума за 74 испански и за 19 албански освободени евреи. Бенямин Ардити[22] пък разказва не само за 900 души, укрити от отделни семейства, но и  за „целеви“ бракове между испански граждани и македонски евреи, за да бъдат спасени като испански граждани. На този фон българските спасители залагат на професионалния профил, не на човека като такъв.

Това водещо начало изпъква не само тогава. Още по-рано, в началото на българското присъствие (или административно управление) на новите земи, на 26 ноември 1941 г. външните министри на България и Германия се срещат в Берлин между 20:40 и 21:15 часа.[23] Към края на разговора министър Попов повдига темата, че други държави третирали евреите си наравно с всички свои граждани, а българите – не, и това създавало проблеми. Фон Рибентроп отвръща, че „въпросът не е безинтересен“ и че в светлото бъдеще, когато войната приключи и евреите напуснат Европа, българите няма да имат проблеми с двойните стандарти. Това дава повод на Попов да мине към последната тема: не може ли в рамките на голямото немско строителство да се предвиди поне един мост и над Дунав, защото „липсата се чувства от доста време“. Този път фон Рибентроп не е така индиферентен и отвръща: „желанието е интересно“. Дунавските мостове I и II предстои да се строят в контекста на други интеграционни проекти. Но темата за единното третиране на евреите с различно гражданство се оказва актуална, даже гореща. Малка България прави съществен принос в изграждането на онази Нова Европа. Седмица след посещението на Попов „Отделът „Германия“ приветства идеята на българския външен министър“. (Тошкова: 259) Добре че сме уловили проблема с особеното, иначе немците можеха да го пропуснат, вземайки решения от камбанарията на всеобщото. Благодарение на нашата инициатива и на тях става ясно, че „само [от] Унгария, Италия и Испания… трябва да се очаква съпротива. Това е резултат от влиянието на евреите в тези страни, както и на католическите възгледи по този въпрос“ (Тошкова: 260). Отношението към американските евреи извън САЩ също изисква специално внимание заради опасността от ответни мерки срещу германци в САЩ. Накрая Отделът „Германия“ признава, че не може сам да реши проблема. На помощ идва „юрисконсулта Александър Белев“, командирован на 29.12. за 20 дни в Берлин. Само ден по-късно отдел „Германия“, позовавайки се изрично на поставения от българския външен министър въпрос, добавя към проблемните страни Румъния, Швеция и Швейцария. На връх Нова година решението е намерено – „колективен договор…, [който] първоначално… да се ограничи с тесния кръг на онези държави, за които може да се предполага, че са готови за сключването на такава спогодба. Такива държави са Словакия, Румъния, България и вероятно – Хърватия“ (Тошкова: 263). Европа на две скорости или балкански принос – въпрос на предпочитание. Двайсет дни по-късно се провежда конференцията на улица „Ванзее“ и „окончателното решение“ става работна програма. Можем ли с чиста съвест да твърдим, че Белев е бил в Берлин просто като слушател?

Въпреки оптимизма на Германия, през следващите месеци провеждането на антиеврейската политика в България се сблъсква с огромни затруднения. И то при липсата на католицизъм или на еврейско влияние. Но все пак е отчетена като успешна. В докладна записка до фон Рибентроп от 11.09.1942  г. е записано: „Еврейската политика в България е постигнала забележителен напредък… дадено е определение на понятието евреин, въвежда се еврейска значка, както и ограничаване на имената… ще бъде създадено специално ведомство… от блокирания капитал на евреите ще се създаде фонд за настаняване на евреите в специални лагери и места [които да] послужат като подготовка за изселването или преселването“ (Тошкова: 310). На финала на записката се обобщава: „Тези планове за изселване накараха Имперската служба за сигурност да постави въпроса, предвид изказания по-рано интерес на българското правителство, Райхът… да се включи… да предложи своите услуги при провеждането на акцията по изселването… пълномощният министър Бекерле да повдигне в подходяща деликатна форма пред българския външен министър въпроса за изселването“ (пак там). В добре познатия стил фон Рибентроп отвръща на 15.09. с бележка „все още е рано да се обърнем към българския външен министър“ (Тошкова: 311). От наличните документи не става ли ясно кой е (или се прави) на инициатор и кой на помощник?

Чак месец по-късно Германия прави на България предложението за изселване, след като е установила, че може да го обедини с извозването и от Румъния, и съобщава колко пари ще струва тази услуга на България – по 250 райхсмарки на човек. Отговорите на българските власти са два. Ал. Белев отбелязва, че „доброволното изселване няма да даде резултат… явно е, че… трябва да стане принудително“ (Тошкова: 314). След което уточнява бройката, етапите и че до началото „работоспособното еврейско население би трябвало да се задържи в работни групи непрекъснато и през зимата. Обекти за работа могат да се намерят“ (Тошкова: 315). Знаем, че ако трябва и снежинки може да се ловят. Б. Филов е по-директен: „България разчита да използва евреите като работна ръка в строителството на шосета“, което се оказва пречка за постигане на „пълно единство по въпроса“ (Тошкова: 317). Можем да си представим, че българските отговори са водили немците за носа. Че властите тайно са се надявали горчивата чаша да ги отмине. Но поне е ясно, че работна ръка е била нужна и робите за това са били налице. Само че, кое пречи да реконструираме и логика, в която и без да ти пука какво ще стане с българските евреи, губиш работна сила и на всичко отгоре си плащаш за това? Както при Паскал вярата е печеливша позиция, така и при тандема Белев-Филов е важно позицията да не е губеща. Още малко труд по пътищата ще покрие разходите по извозването! Така е, когато няма кохезионни фондове. Официалната вербална нота на българското правителство напълно потвърждава това. То е „особено зарадвано, че усилията му да се уреди всестранно еврейския въпрос в България са привлекли вниманието на Германия… [затова] ще се възползва от предложението на германското правителство да свърже изселването на евреите от България с това от Румъния, без да спъне с това строителната политика на страната“[24] (Тошкова: 317). На финала пък се изтъква, че 250 райхсмарки на лице са много пари. Въпреки че са непреклонни за цената, германските власти проявяват разбиране към българските си колеги, тъй като заради недостиг на електричество някои предприятия се наложило да спрат, в това число и работилницата за производство на еврейски значки (Тошкова: 323). При толкова специфични проблеми България наистина се оказва в затруднено положение, Германия й помага, изпращайки през декември 1942 г. в София SS-хауптщурмфюрер Теодор Данекер, натрупал достатъчно опит във Франция и който предстои тепърва да доразвива през 1944 г. при опърничавите сподвижници, в Италия и Унгария.

От януари 1943 г. започват изявите на гастролиращия в България Данекер. Във връзка с тях на някои места пише, че „под негов натиск“ Белев изработил конкретен план за решаването на еврейския въпрос в поверените му територии. Така е озаглавен и публикуваният документ „Доклад от… Белев… до Габровки… за искането… на Данекер“ от 4.02.43. (Тошкова: 331).  В самия текст на доклада не откривам думата „искане“. Навсякъде „Райхът е готов да даде съдействие“, „Райхът е готов да приеме“. За същото събитие Бекерле докладва на 8.02.43 в Берлин с думите: „Преди въвеждането на SS-хауптщурмфюрера Данекер… разговарях с министъра на вътрешните работи… който ми потвърди своето твърдо намерение да изсели всички евреи, но… предвид нуждата на работна ръка… това изселване да бъде ограничено първоначално само за освободените райони“ (Тошкова: 336). Докато наистина не се открие начален документ от Данекер, кое пречи това да се смята за инициатива на Белев и Ко.? Същата самоактивност засяга и определянето на бройката от 20 000 в писмото от 4.02. Не знаем дали Германия е поискала или поне не знаем колко и от кои земи е поискала, но виждаме, че Белев е мотивиран още с първите транспорти да реши проблем с политически проблемните евреи от „старите предели“. Директно пише на Габровски: „може да се използва случая за отстраняването на нежелателните евреи от тези предели, затова броят трябва да се посочи по-висок, например 20 000“ (Тошкова: 334). В съответните места при Бекерле става дума за същото. Накрая, защо в процеса срещу Айхман в Йерусалим се повдига въпроса, че споразумение, подобно на това „Белев-Бекерле“, не било известно или правено другаде?[25]

Колкото и зловещо да изглежда, тъкмо престараването на Белев прекатурва плана. Опитът за изселване на евреи от Дупница и Кюстендил събужда реакция на възмущение и солидарност, от която се ражда българското чудо. Именно чудо, като се има предвид усърдието и последователността на антиеврейската политиката на ключови представители на тогавашната официална българска власт.

Тази власт – в лицето на пряко отговорните и на мнозинството най-висши нейни функционери – не толкова се застъпи, колкото отстъпи.

5. За капката катран

Едва ли е възможно да имаме единно становище коя логика е водила тази политика. Ще дадем само тези, за да спасим останалите vs. ще започнем от най-далечните докато in the long run никога не стигнем до най-близките. За неяснотата в позицията допринася и реверсивното изпробване на тази логика във „възродителния процес“, при който преименуването започна от по-близкото (помаците) в посока на по-далечното (турците) и стигна „само“ до името, но не до собствеността, живота, т.е. не стигна до край, а и не би трябвало да е засягало дори религията?!, в оскъдната форма на тогавашната й допустимост. Така или иначе безспорните факти за спасените евреи отреждат на България най-достойно място сред достойните. Защо обаче се настоява за пожалването на всички български евреи?

Защото постоянно изплуват факти как българските власти са се застъпвали за евреи с български паспорти, т.е. такива от старите територии, заловени в Тракия от български полицаи. Още от Бар Зоар научаваме за Марко Аарон Перец и Хари Нисимов.[26] Други възкресяват и случилото се с Рафаел Моше Камхи – изтъкнат войвода на ВМРО, на когото „Македонският научен институт, Илинденската организация и лично на цар Борис III, по специален куриер му е изпратен български паспорт и той е освободен и спасен“, при все че е в ръцете на германците[27].

За съжаление, не е само така. Не всеки е войвода и не всеки е заловен от българска полиция. На 15.06.1943 г., когато най-тежката опасност е отминала за евреите в старите български земи, когато италианците упорстват за евреите около Атина[28], а германците са прочистили тези около Солун, Еберхард фон Таден, Judenreferent на Рибентроп, пише на Айхман: „В отговор на възможността, предложена на Българското правителство да вземе обратно Saul Yeruham Mijan, евреин пребиваващ в Салоники, Българското външно министерство посочи, че те нямали никакъв интерес към съдбата на евреите български граждани, находящи се на територията на Райха… не възразяват на евакуирането му от Салоники.“[29] Мога само да гадая колко мастило и време са били необходими на фон Таден, за да схване, как българското Външно се грижи за сънародниците си зад граница (изобщо).

Всеки път, когато чуя фразата за всички спасени български граждани евреи, знам, че това е пренебрежително най-малкото към Saul Yeruham Mijan.



[2] Данова, Н., „България и холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи, в: www.bghelsinki.org/bg/ovektiv/nadia-danova/2012-12/blgariya-i-holocostt-sstoyanie-na-prouchvane-na-problema-izadachi/. От там заимствам стария текст. Същият може да се открие в сборника: Колева, Д. Грозев, К., (съст.) История, митология, политика, И-во на СУ, София 2010, с. 505, или на английски в: Ofer, D., „Tormented Memories: The Individual and the Collective“, Israel Studies, vol. 9 (3) 2004, 137-156, 148.

[3] Навярно в името на някаква кабалистика в Декларацията на НС (ДВ 2013, бр. 27) спасените са „повече от 48 000“, на паметника – и в двете версии – „49 000“. Факт е, че между двете количества няма противоречие, но все пак по 999 начина.

[5] Сцената с разстрела на ромски крадци от български войници  навярно е най-грубото преиначаване на историята във филма „Трето полувреме“.

[6] Колко страшен може да се окаже „съседът“ показва Ф. Кафка в едноименния си разказ от 1917 г., публикуван през 1931 г.

[7] Цвайг, Ст., „Падането на Византия“ от Звездни мигове на човечеството (прев. от нем. Маргарита Дилова), в: Избрани творби т. 4, Народна култура, София 1989, 239-262.

[8] Така смята Ханс-Улрих Велер по отношение на отложеното начало на плана „Барбароса“. Вж. Wehler, Hans-Ulrich, Deutsche Gesellschaftsgeschichte, Bd. 4: Vom Beginn des ersten Weltkrieges bis zur Gründung der beiden deutschen Staaten 1914–1949, C.H. Beck Verlag, München 2003.

[9] Относно времето вж. Conze, E., Frei, N., Hayes, P., Zimmermann, M.,  Das Amt und die Vergangenheit. Deutsche Diplomaten im Dritten Reich und in der BRD. Karl Blessing Verlag, München 2010, 242. Това дава отговор защо на конференцията Ванзее Сърбия не присъства като прочистена.

[10] „Trabant“ = сподвижник, спътник, бодигард, пале (тичащо край майка си).

[11]http://de.wikipedia.org/wiki/Jurisdiktion, тази страница препраща към 4 статии.

[12]http://www.historische-zeitungen-bestellen.de/historische-zeitungen-zeitschriften-vom-18.10.1942. Интересът към карти, занимаващи се с десетте части на бивша Югославия, може да се задоволи и от тук: http://de.wikipedia.org/wiki/Serbien_im_Zweiten_Weltkrieg; след натискането на първата карта и откриването на новия прозорец: http://commons.wikimedia.org/wiki/File:Serbia1941_1944.png . Доколкото мога да преценя, в очите на Германия статусът на Сърбия е с по-голяма независимост и тя не е поделена с други окупатори. Някаква разлика с Гърция се вижда и от разполагането на двете държави в различни раздели (a и b) на Таблицата за унищожаване на евреите от Конференцията „Ванзее“. Не изключвам и съответните марионетни правителства също да се радват на различно юридическо признаване в Берлин.

[13] Не мога да разбера кой немски израз съответства на „отстъпените на България области“ според цитата от Споразумението в статията на Спас Ташев „Българската администрация във Вардарска Македония през 1941-1944 г. и съдбата на еврейското население“, в: Грозев, К., Маринова-Христиди, Р., Евреите в Източна Европа в годините на Втората световна война и Студената война (1939-1989), УИ Св. Кл. Охридски, София 2013, 115.

[14] Вж. Българското управление във Вардарска Македония (1941-44), 267. Добавил съм кавички на Македония, но не изключвам и зад липсата им да се крият големи теории.

[15] Пак там.

[16] Филов Б., Дневник, (2-ро изд.) И-во ОФ, София 1989, Граф Чано, Г., Политически дневник 1939–1943г. (прев. от англ. Здр. Станков), София, Български художник 1992.

[17] Текстът е коригиран решително от мен, тъй като не мога да допусна, че проф. Филов би изписал „фюрер“ с малка буква, запис от 23.04., с. 315.

[18] Екзекутиран на 01.02.45 в следствие на присъда от Народния съд, но не затова, че нетактично е засегнал италианците, както смята Филов, с. 326-27.

[19] Италианците изчисляват, че са дали 60 000 убити и затова имат заслуги в определянето на границата, на което българите посочват 150 000 жертви от предни войни (Филов: 367-368). В трасирането й се вземат предвид не само мащаби, връзката „население-имот“, но и броенето на „безкръстни български гробове“. Във войната на „карта и територия“ (Мишел Уелбек) ген. Васил Бойдев предприема хитроумен ход, оповестявайки с. Пещани за родно място на Паисий, и направо обезоръжава петимата италиански генерали и един граф, познаващи световната историята явно предимно от Дж. Вико. Вж. Гоцев, Д. „Из документалните записки на о.з. подполковник В.А. Яначков за териториалното разграничение между България и Италия във Вардарска Македония 1942-1943 г.“, в: Македонски преглед, 2004, 3, 113-129.

[20] Тошкова, В., и др. (съст.) България – своеобразният съюзник на Третия райх, Военен комплекс „Св. Г. Победоносец“, София 1992, 120-123.

[21] Matkovski, Al., „The Destruction of the Macedonian Jewry“, in: Yad Vashem Studies, 3 (1959) 203-258;  Трагедиjaтана евреите од Македони, Скопjе, 1962. В Яд Вашем се пази и негов машинописен текст без година в обем от 75 стр. Ако не се лъжа сигнатурата е 98-3653F.

[22] Ардити, Б., Ролята на цар Борис ІІІ при изселването на евреите от България, Тел Авив, 1952. Става дума за Матилда Конорти и Ноах Мико и за посредничеството на испанското представителство в София.

[23] Тошкова, В., и др. (съст.) Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия райх, Синева, София 2007, 258-259.

[24] Позволявам си грубо да преинача текста в публикацията, където пише не „строителна политика“, а „стройна политика“, просто защото така ми харесва повече. Не че се съмнявам в стройната политика на България. Освен това по-надолу става дума за „евтина работна ръка“ и за „пътища“. 

[25] Цитат в: Бар-Зоар, М. Извън хватката на Хитлер (прев. От англ. Албена Танеева), УИ Св. Кл. Охридски & ИЦ Шалом, София 1999, 79. Става дума за становище на прокурора от процеса срещу Айхман: Gideon, H., Justice in Jerusalem , Harper & Row, London 1966, 124.

[26] Бар Зоар, цит. съч., 102.

[27] Ташев, С. „Кой унищожи македонските и беломорските евреи? За изработване и отстояване на обоснована българска позиция“ – http://liternet.bg/publish28/spas-tashev/makedonski-i-belomorski-evrei.htm.

[28] Впрочем, самата Атина е немска окупационна зона, но Епир, Тесалия, Централна Гърция и Пелопонес са италиански.

[29] Dublon-Knebel, Irith, German Foreign Office Documents on the Holocaust in Greece (1937-1944), Tel Aviv University, Tel Aviv 2007, 397. Паспортните данни са публикувани на с. 319.

Стилиян Йотов е завършил философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където преподава от 1990 година. През 2002 г. и 2003 г. е гост-професор във Франкфурт на Одер, а от 2006 г. – професор по съвременна философия и философия на правото. Автор е на „Справедливост и респект“, „Етика и мултикултурализъм“, „Равенство и егалитаризъм“, „Хабермас и претенциите на автономията“ и съставител на „Оправданата война днес“, „Конституционализъм“ и „Турция и ЕС – пределното изпитание“.

Pin It

Прочетете още...