Въведение
Трескавата възбуда около „Аферата Малкович“, или както предпочитате да я наричате, изглежда се уталожи също толкова бързо, колкото и избухна. Интелектуалците осъдиха „поредния изблик на простотия“, анализаторите обясниха на всички, че това е „платена акция“, думата „копейки“ изглежда удовлетвори публичните потребности от дълбинно разясняване – и всички са спокойни и щастливи. Културата, демокрацията, изтънчеността, най-после успя да отпразнува победа над всичко, от което инак подскачаме и насън (зачетете се в Алеко, ако не ви е ясно какво имам предвид). Алилуя!
За да ви спестя нови изблици на раздразнение, ще уточня веднага, че с това леко скептично въведение не се опитвам да ви натреса някакъв всезнайковски опит за надприказване на всички или просто вариация на тема „чакай, Сийке, аз да кажа“. Самият аз също се чувствам обнадежден и ободрен от факта, че най-после и в България частите от обществеността, видими за човек като мен, успяха да се обедният под някакъв вид лозунг за отхвърляне на вечната българска комплексарщина, която ни правеше толкова смешни и нелепи в собствените ни очи (доколкото отворени) при всички предишни демонстрации на същото. За разлика от тях този път ние като че успяхме да представим ако не на света, то поне на самите себе си някакъв образ, по-различен от вечните мускали, дисаги, „булгар-булгааар“ и прочие. Напредъкът изглежда безспорен, няма защо сега да се усукваме на верев, за да противоречим на доброто чувство, ей така, от единия инат…
Оттук, може би, и толкова бързото стихване на възбудата. Всичко е ясно, какво толкова има да се говори повече?
И все пак чувството за непълнота, за липса на сериозни опити за обясняване на феномена или дори поставянето му в някакъв вид по-широка контекстуална рамка, си остава непобутнато, поне у мен. При цялото изобилие от опити за разчепкване на събитията около постановката на „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу, липсата на желание за задълбочаване, включително и на професионално ниво, е просто очевидна. Случи се нещо, но то си е единично събитие, което няма връзка с някакви по-мащабни процеси и реалности в специфично българската реалност. Както обикновено, по-мащабните събития у нас се обясняват като резултат от намесата на чужди сили (най-често Русия, по-рядко някакви демонизирани версии на „западно влияние“ или може би дори Турция, може ли да знае човек). Както обикновено, ние сме си хубавки и лицеприятни, ако и малко податливи на глупости хора, но инак всичко си ни е наред и нужда от кой знае какво задълбаване няма. Хайде сега, ще му сеем на дъното ряпа! Че как ли не?
Всичко това може би щеше да бъде не толкова разочароващо и отрезвяващо за наблюдателя отвън и отдалеко, ако не беше просто очевадната принадлежност на „Аферата Малкович“ към други, ясно различими и определими поредици от събития, и то не само във вътрешно-национален, но и в международен, при това изключително актуално-международен контекст. Човек просто се пита как е възможно никой в страната да не желае да погледне на всичко това с малко по-отворени за света и самите себе си очи. Наистина, как е възможно?
Защото тази афера наистина е очевидна част от много ясни и много видими, по-големи множества от също такива „афери“, на минимум две нива:
1. Собствено българското и тясно национално ниво – като „трета част“ от поредицата актове на „засегнато национално достойнство“, която започна с „Аферата Батак“ през 2007-ма и продължи с „Аферата Давид Черни“ през 2009-та. При всичките три случая (а, предполагам, наблюдателите от България със сигурност могат да посочат много повече примери за демонстрации на същото) изблиците на засегната гордост, национална чест или просто възмущение срещу публичното осмиване на неща, които инак си знаем всички (например силно специфичното местно разбиране за лична и обществена хигиена), придобиха мащаби, които ги направиха интересни и предизвикващи повече от мимолетни въпроси – и то не само за хората вътре в страната.
2. Значително по-важното и по-голямомащабно ниво на „остри реакции на засегната чест“, което през последните няколко десетилетия се свързва най-вече с мюсюлманските общности по света, но, разбира се, не е ограничено само и единствено до тях. „Родовата прилика“ е повече от очевидна – при всички тези случаи става въпрос за реакции, породени от чувството за „поругаване на светините“, съответно засилвано и манипулирано от различни политически играчи – като се започне с религиозното ръководство на страни като Иран и се свърши, на много по-скромно ниво, с различните патриотарски организации и организацийки в България, които изглежда никога не губят прекалено много привърженици, независимо от това колко ниско могат да паднат с демонстрациите на откровена простащина и диващина, позната до болка на всички ни.
Но ако това наистина е така и ако наистина тук може да се говори не просто за единичен акт на „нечия простотия“, то в какво трябва да се търси неговото обяснение? Кои са причините, кои са реалностите, които водят отново и отново до поредни негови изблици и демонстрации? Защо става така, че независимо от това колко ясно и колко често осъждаме тези събития като нещо, което „не сме ние“, те изригват отново и отново, с почти регулярна предсказуемост? Защо не успяваме да се освободим от комплексите, страховете и несигурностите, които ни правят да изглеждаме толкова провинциални, изостанали, просто смешни, и то вече не само в очите на полумитичната „Европа“, но и в нашите собствени? Защо наистина?
Опити за намиране на отговори
Отговорите могат да бъдат търсени (или прикривани) в множество различни посоки, но за целите на настоящото размишление аз ще се придържам към заключението, което посочих по-горе, а именно, че между „световно-мюсюлманските“ и „местно-българските“ реакции на накърнена гордост и чест, водещи до взривни ответни реакции, принципна разлика няма. Има очевидна и неоспорима разлика между мащабите на тези реакции – слава Богу, у нас те изглежда никога не биха могли да добият световните мащаби на ислямския протест (а всъщност опит за някакво изравняване на сметки, чиито корени отиват колкото дълбоко назад в историята, толкова и нашироко в съвременната география на планетата). Слава Богу, у нас те запазват вида и облика на стриктно локални, стриктно предназначени за лична консумация, стриктно ограничени до рамките на местни, най-често напълно неразбираеми за не-българи особености и идеосинкразии (кой не-българин от 21-ви век би могъл да сподели чувството на инстинктивно преклонение и дори патриотичен възторг пред картините на подредени за показ черепи и кости, които са се продавали под формата на пощенски картички в една европейска страна, някъде в началото на 20 век?) Слава Богу, потретям.
Но родовата принадлежност на всички тези явления към нещо, което оттук нататък ще наричам „свещени ценности и културни конфликти“, със сигурност може да ни помогне в търсенето. По темата за връзките между колективните чувства за загуба и мъка, породени от усещането за отпадане от някога извоювани (или претендирани като такива) позиции на власт и мощ – и ответните взривни реакции на опити за „възвръщане на изгубеното“, е писано много в контекста на изследванията на мюсюлманския тероризъм. Именно тук аз виждам определен методологически подход, който ми се струва много приложим и към собствено нашия, българския феномен на същото, ако и в далеч по-малки и по-незабележими, но поне за самия мен не по-малко интересни мащаби и форми на проявление.
За какво конкретно става дума? Ислямът, както е добре известно, е бил водещата световна религия и култура в продължение на около хиляда години, от 7-ми до около 17-ти век. По-късно, в резултат на различни причини, той губи тези позиции и запада до днешното си положение, при което, ако и изповядван от милиарди хора по света, не успява да остави кой знае какви следи в полетата на съвременната култура и особено наука. Особено важно при това е, че официалният ислям, за разлика от християнството, не е бил реформиран никога, което е довело дотам, че е напълно възможно днес, в началото на 21-ви век, различни ислямски водачи най-спокойно да се позовават на ислямски повели и закони отпреди 1500 години, които в наше време изглеждат толкова архаично, че за модерния човек е трудно да ги възприеме като нещо по-различно от диващина.
Решаващото следствие от всичко това, поне от научна гледна точка, е, че има сериозни основания да се говори за „замразяване“ или „вкаменяване“ на исляма в една форма, близка до онази на появата му, поради което той е изпаднал в модус на „агресивна хибернация“, при който е невъзможно да се навлезе в някакъв вид открита конкуренция с (многократно реформираните) ценностни системи на Запада и единственият начин на проявлението му е в актове на съпротива, която приема формата на възмущение и протест (плюс тероризъм при най-новите аберации на ислямския фундаментализъм).
Основното твърдение на моето размишление е, че точно същото се е случило и с нещото, което наричам „българска национална идеология“, тоест онази форма на специфично-български етнически национализъм, начената от шепа просветени българи някъде около средата на 19-ти век, но доведена до днешната си форма като изцяло държавен проект след отхвърлянето на османското владичество през 1878 година, под формата на стриктно милитаристки проект с крайна цел постигане на победа в неизбежната война за освобождаване на „недадените“ български земи. И това се случва, защото ходът на историческите обстоятелства у нас придобива много специфично развитие. Мирното формиране на българската национална идеология и нация – с върховно постижение извоюването на независима Българска екзархия през 1870-та г. – е прекратено рязко чрез поредицата от бунтове, известна днес под колективното название „Априлско въстание“. Основно по тази причина се стига до преждевременно откъсване на страната от Османската империя, за което хората от онова време не са готови в никакво отношение – нито идейно, нито политически, нито икономически. Резултатът от това е едно (неизбежно) разпокъсване на земите, населени с българско население, след което единствено възможната форма на национална идеология остава онази на „възвръщането на изгубеното на всяка цена“. От този момент нататък за българската национална идеология (като идея) и опитите за нейната реализация (като нескончаем проект) не остава друга възможна форма на проява освен онази на ре-акцията, на вечния протест и съпротива срещу онова, което „ни е било отнето“ – ако е необходимо, на всяка възможна или невъзможна цена.
Ето това е, което имам предвид, когато казвам, че НЯМА принципна разлика между формите на ислямски и български протест (освен в степента и мощта на проявите им). И в двата случая се касае за невъзможност за приемане на ценности, с които нито Близкият Изток, нито ние, сме имали тесен досег в хода на историята си – но заедно с това и невъзможност за реална борба, реална конкуренция, тъй като нашите ценностни системи са просто вид „замразена“ идеология. Тя е създадена по времена, които нямат нищо общо със съвременността и е запазена „жива“ единствено поради това, че никога досега не е била открито съпоставяна със Запада.
Оттук и непрестанните изблици на наранена гордост – смешни и унизителни в случая с България, и силно ужасяващи, когато се стигне до реалната война, която ислямът в неговите фундаменталистки форми води срещу „разгащения Запад“.
Разбира се, проявите им са – поне до момента – несравними по сила и взривна видимост. Докато възмущението на исляма придобива формите на следващата голяма идеологическа конфронтация, след вече приключилата битка между тоталитарните идеологии и ценностите на Запада (а те могат да приемат множество различни окраски, от крайно консервативни до крайно либерални), то българското възмущение е стриктно ограничено до форми на пасивно-агресивно отхвърляне на „западните глезотии“ и конвулсивно придържане към догмите на „българската национална гордост“ (ние сме жертви на мрачно, но славно минало; националните ни герои са недосегаеми; изобщо не е вярно, че сме невежи, изостанали и дори лишени от разбиране за елементарна хигиена – не си мием зъбите просто защото нашите са много специални).
Оттук и непрестанните изблици на наранена гордост – смешни и унизителни в случая с България, и силно ужасяващи, когато се стигне до реалната война, която ислямът в неговите фундаменталистки форми води срещу „разгащения Запад“.
Докъде ще стигне всичко това е невъзможно да се каже в момента. Поне за мен последната форма на реакция – масов отпор срещу нещо, което е ясно разбираемо като комплексирана простащина – е повод за определен оптимизъм. За разлика от случаите „Батак“ и „Черни“, този път общественото мнение избра да застане на страната на интелектуалното отхвърляне на простащината и комплексарството.
Но „идеологията“ си остава непокътната и това е нещо, което няма как да бъде променено чрез масови (ре)акции от какъвто и да било вид. Докато не се появят сериозни анализи на принципната архаичност на „българската национална идея“, идещи откъм интелектуалните български среди, положението ще си остава принципно същото и единствено възможната българска реакция към „влиянията от Запада“ ще бъде „ни се води, ни се кара“.
Какво представлява „българската национална идеология“ и кои са конкретните фази на нейното „замразяване“/„вкаменяване“?
Българската национална идеология е етнически национализъм от вида, характерен за Балканите – с изключително важното уточнение, че за разлика от онези на съседите ни той винаги е бил побеждаван на бойното поле (единственото изключение е същата тази Сливница, за която става дума в многострадалната пиеса на Бърнард Малкович – което може би обяснява и някои от реакциите в конкретния, сегашен случай). Всеобхватната последица от това е, че той е приемал и продължава да приема форми на все по-плътно затваряне, дори херметизация, срещу всякакви опити за „влияние отвън“. (Руското влияние е по принцип несъвместимо с българския национализъм, по простата причина, че интересите на Империята никога не са съвпадали с българските – те винаги са имали нужда от послушна колония, а не от някакъв вид партньор на Балканите).
Фазите на това затваряне могат да бъдат проследени сравнително ясно:
1. Начална, свързана с яростни опити за „възстановяване на изгубеното“ след пораженията от Балканските и Първата световна война (1918-1933) – която може да бъде определена като мощна вълна от държавен тероризъм. (Вижте в тази връзка превода на книгата „Българската конспирация“ на американския журналист Джоузеф Суайър, публикувана в продължения в „Либерален преглед“).
2. Моментната еуфория на „голямото възвръщане“ (годините на Втората световна война и окупацията на съседни територии в Югославия и Гърция) – която пък показва недвусмислено на какво сме способни самите ние, когато дори за миг получим ролята на „колониална сила“, с потушаването на въстанието в Драма като един от най-печалните примери от външните ни политики през последния век.
3. Аберацията на първите години на комунистическа власт (1948-1956), когато, под влиянието на Москва и все още мъждукащата вяра в „интернационализма“, специфично българският национализъм е изместен назад и има частично облекчаване на ситуацията на етническите малцинства в страната – македонците получават правото да се наричат „македонци“, а турците получават ред културни права и свободи. И двете развития са прекратени много бързо през следващия период, а именно:
4. Подновено засилване на етническия национализъм, под формата на кампания за всеобхватно „претопяване“ на мюсюлманските малцинства в страната, с няколко определени фази – първо помаци (1960-те), после роми (началото на 1970-те) и накрая турци (1980-те). Всички те са част от т. нар. „възродителен процес“, макар че в популярното разбиране това понятие е свързано единствено с опита за преименуване на българските турци.
5. Фазата от наши дни, т. е. от 1989-та досега, която се характеризира с пасивно-агресивно отхвърляне на постепенното навлизане на информация и влияние от страна на Запада. Формите му са добре известни – от протестите на патриотарски организации до спонтанни изблици на „всенародна обида“, при всеки опит да бъдат представени в нова светлина РЕАЛНИТЕ фази на формиране на тази идеология, особено от най-ранните ѝ фази (създаването на „мита за Батак“) или за въвеждане на нови разбирания за традиционно избутаните или обявени за несъществуващи групи и интереси в българското общество – жени, хора с различна сексуална ориентация, и т. н.
Борбата не е нито безмилостно жестока, нито дори особено вълнуваща, тъй като се случва със скоростта на съхнеща боя – но в хода на времето фазите ѝ стават все по-очевидни, което дава определени основания за оптимизъм.
Това е, което се опитвам да кажа и покажа.
Берлин, ноември 2024
