В последното десетилетие се очертаха редица разломи, противопоставящи вижданията относно силата на антисемитизма сред българското население, заслугите на една или друга фигура за оцеляването на евреите от „стара България“ и отговорността на българската държава в депортирането на тези от „новите земи“.
Статията на Румен Аврамов „Многоликият Холокост: Класификацията на Робърт Пакстън“ представя възгледите на Роберт Пакстън според студията Спецификата в преследването на евреите във Франция през 1942 г., която предстои да бъде публикувана в утрешния брой на „Маргиналия“. Творчеството на американския историк е здравословен пример за иконоборческа и демистифицираща позиция, която руши упойващи общоприети клишета, казва Румен Аврамов, автор на „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм – 1940-1944 г.“, както и на документалния сборник за депортацията на евреите във Вардарска Македония и Беломорска Тракия – 1943 г., написан в съавторство с Надя Данова.
Редакцията на Маргиналия
След 1989 г. дебатът около съдбата през Втората световна война на евреите от териториите под българско управление навлезе в наглед свободни води. Отпадането на институционализирания контрол върху словото обаче не доведе до безпристрастност и рационална отдалеченост. Привидно разкрепостената дискусия остана подвластна на други, по-фини зависимости като идеологически нагласи, митологеми, политическа целесъобразност, субективността на спомена, автоцензура… Очертаха се редица разломи, противопоставящи вижданията относно силата на антисемитизма сред българското население, заслугите на една или друга фигура за оцеляването на евреите от „стара България“ и отговорността на българската държава в депортирането на тези от „новите земи“.
Остри национални полемики всъщност съпътстват осмислянето на Холокоста навсякъде, а в тях външният поглед винаги е бил важна добавка, която предлага по-трезви съждения или лансира стимулиращи интелектуални провокации. У нас, преведените книги на Нир Барух, Михаел Бар-Зоар, Шломо Шалтиел и Габриеле Нисим например привнесоха оригинални акценти, а дискусията със сигурност би спечелила дълбочина ако на български бяха достъпни и основополагащите текстове на Нисан Орен, Фредерик Чари или Цветан Тодоров. Но в този трансфер отвън по-близките до публицистиката жанрове по правило засенчват научните изследвания. При това, съзнателно или не, се заобикалят анализите, поставящи България в сравнителен контекст. Така разговорът до голяма степен продължава да се върти в кръг, пазейки ревностно уютната представа за уникална добродетелност на българския казус. Публикуването в Маргиналия на статията от американския историк Робърт Пакстън „Спецификата в преследването на евреите във Франция през 1942″ се вписва в предприетите напоследък усилия за разширяване на този ограничен периметър.[1]
Авторът е роден през 1932 г., получава докторат от Харвардския университет, професор е в Калифорнийския в Бъркли, в Нюйоркския и най-дълго (от 1969 до пенсионирането си през 1997 г.) в Колумбийския университет. Той е измежду големите авторитети по историята на Втората световна война и най-вече тази на Франция през военните години. Най-широка известност му носи публикуваната през 1972 г. монография Франция на Виши: старата гвардия и Новият ред, 1940-1944.[2]
Възгледите на Р. Пакстън са важни за българския случай поради две обстоятелства. Преди всичко, неговото творчество е здравословен пример за иконоборческа и демистифицираща позиция, която руши упойващи общоприети клишета. Когато се появява изследването му, във френската историография и обществена памет господства представата, че през 1940-1944 г. страната е обхваната едва ли не от всеобща съпротива срещу окупатора. В по-изтънчен вариант, тази теза дори реабилитира режима на Петен, твърдейки, че правителството във Виши тихо е противостояло на германците, правейки всичко възможно да спаси страната, включително нейните евреи. Книгата на Пакстън предизвиква шок във Франция и оставя дълбока диря във френската историография (заговаря се за „Пакстонова революция“) с убедителните си доказателства, че властта на Петен не е играла двойна игра, а съвършено целенасочено е приела колаборационизма в интерес на утвърждаването на собствената си консервативна и ретроградна политическа философия. Идеите на Пакстън срещат сериозна съпротива, но и укрепват назряващи тенденции в самата Франция. Свидетелство за това е заснетият през 1969 г. и излязъл на екран през 1971 г. забележителен документален филм на Марсел Офюлс Мъката и състраданието (Le chagrin et la pitié), който дегероизира ежедневието и реалностите във Франция на Виши, засяга болезнено колективната памет и тревожи гузни съвести. Филмът за тези „неприятни истини“ не е показан по телевизията до 1981 г., защото – твърди Офюлс – де Гол е отсякъл, че „Франция няма нужда от истини; Франция има нужда от надежди“.[3] Въпреки трупащото се ново знание за участта на евреите от „старите“ и „новите“ земи, българското общество все още се придържа към подобна, психологически и политически обяснима, но морално неприемлива позиция…
Втори съществен за нас урок от творчеството на Пакстън са изводите му относно антисемитската политика на правителството във Виши, чиито особености са предмет на поместената тук статия. Сред многообразието от форми в завладяната от нацистка Германия Европа, френският и българският епизод от Холокоста са най-близки един на друг.
Без да преразказвам говорещия сам за себе си текст, маркирам няколко пункта, които помагат да бъде разбрано по-добре случилото се в България. Важен за разбиране съдбата на евреите от „старите предели“ е изводът на Пакстън, че „не е необходимо да се ползваш от голяма политическа или икономическа автономия, за да може едно решително малцинство да осуети „Окончателното решение“. България не е сама в „спасението“: статията напомня, че „европейската държава, която при нацисткото господство се противопоставя най-ефективно на „Окончателното решение“ е фашистка Италия. Вместо първо да принесе в жертва чуждите евреи, каквато е обичайната практика, тя ги защитава в окупираните от нея зони във Франция, Хърватия и Гърция.“[4] Пакстън изтъква и добре известните, но пропускани у нас факти, че (без да говорим за Испания и Португалия) „своите“ евреи опазват от депортиране също Унгария (до март 1944 г. когато тя е окупирана от Германия), та дори и антисемитска Румъния в пределите на старите си граници (така нареченият „Регат“). Оттук историкът обобщава, че „едно правителство, което утвърждава своята национална независимост е можело, поне за известно време, да се съпротиви на депортирането дори в условията на всеобщ антисемитизъм“. А следващата брънка в разсъжденията отвежда към заключението, че „една сателитна държава е можела да остане съвсем настрана от преследването [има се предвид депортирането] на евреите“[5], т.е. към допускане за алтернативи на депортациите.[6] В България, където депортирането на евреите от „новите земи“ е задължително представяно като незаобиколим германски диктат подобно изречение продължава да звучи еретично. Пакстън подчертава, че „изпреварващите [включително антисемитски] политики“ на Виши, с които Петен отива отвъд онова, което германците са (или биха) искали от него не са задължителни. Това отново навежда към паралел с България, която неведнъж действа тъкмо изпреварващо, престаравайки се и предугаждайки желанията на Германия: например когато приема Закона за защита на нацията (декември 1940 г.) преди присъединяването си към Тристранния пакт или пък когато лишава евреите от Беломорието, Македония и Пирот от опцията за българско гражданство (юни 1942 г.), подготвяйки по този начин депортирането им като фактически апатриди[7]. Но всяка алтернативност поставя въпроса за отговорността на направения избор и тук Пакстън е недвусмислен: най-тежките ситуации са „в останалите неокупирани от германските войски територии [каквато е и България с управляваните от нея земи], където именно поради това обстоятелство отговорността на местните правителства е пълна.“ Вдигането на евреите от „новите земи“ е представено с почуда като съзнателен избор на българските власти (след – според него – „настойчивото искане на нацистите“), така както Виши избира да третира евреите по-неблагосклонно отколкото другите три сателита (България, Унгария, Румъния) на Германия. Картината, която в крайна сметка се очертава е, че българският модел е идентичен на този в останалите сателити: избягване на „Окончателното решение“ в рамките на старите територии (докато е упражняван национален суверенитет върху тях) и съучастие в Холокоста „навън“.
Проблемът с отговорността обаче остава непреодолимата бариера пред българските памет, историография и политици. В тази връзка погледът към Франция е отново най-показателен. Защото след продължително и мъчително преосмисляне – в което изследванията на Р. Пакстън са съществен фермент – държавата намира сили и лапидарна формула да признае бремето на своя избор.
От 350 000 евреи живели на територията на Франция към момента на примирието с Германия от юни 1940 г. над половината не са френски граждани. До освобождението на страната през август 1944 г. 77 000 (от които около 1/3 френски граждани) са предадени на германските власти и изпратени в лагерите на смъртта. Тази история може да се чете почти така позитивно както и българската – голямото болшинство от евреите с френско гражданство (в „стара България“ всички с българско) надживяват Холокоста. Но също така голям дял от евреите без или с чуждо поданство са депортирани с решаващото съдействие на френските власти (в контролираните от България „нови земи“ – практически всички).
В течение на 52 години във Франция се твърди, че Република (режимът на Петен не е считан за неин правоприемник) не може да бъде държана отговорна за депортациите. Така както у нас до днес се приема, че България не носи отговорност за случилото се в „новите земи“, разглеждани като германска окупационна зона, въпреки че българската държава се разпорежда безусловно в тях. Ала това единомислие приключва в средата на 90-те години, когато във Франция настъпва кардинална промяна. На 16 юли 1995 г.[8] президентът Жак Ширак признава, че „престъпната лудост на окупатора бе подпомогната от французи, от Френската държава… Френски полицаи и жандармеристи… изпълняваха исканията на нацистите… Този ден Франция извършва непоправимото… предавайки подзащитните ѝ на техните палачи“. Година след година – въпреки ропота на мнозина с добре познатите у нас аргументи – ритуалното признание се повтаря. През 2012 г. Франсоа Оланд заявява, че „това престъпление е извършено във Франция от Франция“ и че то „е престъпление срещу [самата] Франция, предателство спрямо ценностите й“. А на годишнината през 2017 г. Еманюел Макрон заявява, че „именно Франция организира вдигането, после депортирането и следователно умъртвяването на почти всички 13 152 души с еврейско вероизповедание“. България все още не е узряла за подобно признание на сходно деяние. Акт, който само би я възвисил морално…
Текстът на Р. Пакстън, разбира се, не е последна инстанция. Неговите позиции, включително някои от тези в настоящата статия, са подлагани на критичен академичен прочит, а през над двадесетте години от нейното обнародване се появяват много нови факти и интерпретации. В статията има и неточности, по-специално отнасящи се до ситуацията в България. Те са посочени и коментирани в редакторски бележки под линия. От всичко това обаче гледната точка на Пакстън и много от твърденията му съвсем не губят своето значение за българския дебат.
Материал на сайта „Маргиналия“
[1] Вж.: Николай Поппетров (съст.). Социално наляво, национализмът напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки и националистически формации. С. 2009. ИК Гутенберг; Румен Аврамов. „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г. С. 2012. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“; встъпителните текстове на Румен Аврамов и Надя Данова в Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Документи от българските архиви. Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов. т. I-II. Обединени издатели. С. 2013 (достъпно на: http://www.marginalia.bg/knigi/biblioteka-marginaliya-deportiraneto-na-evreite-ot-vardarska-makedoniya-belomorska-trakiya-i-pirot-mart-1943/); „Човешката цена на „националния идеал“„, разговор с Румен Аврамов във в-к Култура, 19 април 2013; Александър Везенков. „Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина?“, в-к Култура, 18 октомври 2013; Здравка Кръстева. „Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.)“, в: Албена Танева (ред.). Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. С. 2015. Институт за модерна политика, Център за еврейски изследвания при СУ „Св. Климент Охридски“.
[2] Vichy France: Old Guard and New Order, 1940-1944. Alfred Knopf. 1972. Преведена на френски през следващата година и излязла във второ, преработено от автора издание на езика на оригинала през 2001 г.
[3] https://fr.wikipedia.org/wiki/Le_Chagrin_et_la_Piti%C3%A9
[4] До германската окупация на част от Италия през септември 1943 г. евреите в самата страна също не са депортирани.
[5] Унгария даже осъжда свои офицери, участвали в убийства на евреи извън границите на страната.
[6] Подобна интерпретация дават и други чужди историци. На базата на множество непознати дотогава материали от германските архиви, специалистът по проблемите на германската политика на Балканите през Втората световна война Xаген Флайшер приема, че като съюзник на Третия Райх правителството на Б. Филов е разполагало със значително по-широк периметър на действие в сравнение с правителствата на окупираните държави. Fleischer, H. Im Kreuzschatten der Mächte: Griechenland 1941-1944. (Okkupation-Kollaboration-Resistance). Frankfurt/Bern/New York, 1986 (= Φλάισερ, Χ.Στέμμα και σβάστικα, Η Ελλάδα της Κατοχής και της Αντίστασης, 1941-1944. Αθήνα: Παπαζήση, 2, 1995, 318. [Бел. Н. Данова.]
[7] За юридически анализ на статута на „новите земи“ и на гражданството в тях вж.: Здравка Кръстева. „Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.)“, в: Албена Танева (ред.). Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. С. 2015. Институт за модерна политика, Център за еврейски изследвания при СУ „Св. Климент Охридски“.
[8] Годишнината от вдигането и предаването на германските власти през 1942 г. на над 13 000 евреи. Те са събрани на парижкия колодрум (Vel d“Hiv) и депортирани към лагерите на смъртта.