(Габриел Хиршман, главен редактор на вестник „София ехо“, в разговор с професор Ед Гафни – създател на филма „Празни вагони: Унищожение и спасение не българските евреи през Втората световна война“)
Изглежда такова е призванието на Ед Гафни – да боцка чуждото самодоволство. Като ирландско-американски католик, занимаващ се от години насам с темите на еврейско-католическия диалог, Гафни е дълбоко критичен към антисемитските предубеждения и презрението към евреите вътре в собствената му църква. Но той в никакъв случай не е някой „про-еврейски, с право или без“ мисионер от вида, който може да се открие сред християнската десница в САЩ. Той посочва несправедливостта където и да я открие.Гафни е приятелски настроен критик на онези израелски политики, които счита неподходящи за защита на собствено израелските интереси; така например, той разглежда разрушаването на палестински домове като извършване сред други на „ужасяващите атаки срещу еврейските домове, провеждани в течение на векове, когато джентилите [хора от не-еврейски произход] са лишавали евреите от имущество или са ги изпращали в изгнание, или когато нацистите са крадели цигулките, пианата, изкуството и домовете им из цяла Европа по време на Втората световна война.“ Гафни е бил достатъчно развълнуван от тези факти, за да направи един ранен документален филм, показващ как страдащи семейства и от двете страни на израело-палестинското разделение (взаимно избиващи се) – са започнали да изпитват разбиране към страданието на отсрещната страна. Филмът, на име „Неразчупеният кръг“, представя множество еврейски критици на израелското правителство.
Представям всичко това само за да не се получи така, че читателите да възприемат Гафни като безрезервен поддръжник на всяка еврейска/ционистка кауза. Той просто е хуманист.
Под палеца на България
Гафни отказва да играе „играта на благоприятните цифри“, когато става дума за съдбата на българските евреи през Втората световна война. Когато цитирам факта, че 50,000 евреи в същинска България са оцелели по време на войната, той ме прекъсва.
„Това е аргумент без реално разграничение на фактите“, казва той. „Не мисля, че има някакво убедително оправдание за отделянето на гръцките или македонски евреи, от една страна, и неизказаното твърдение, че те са някак по-подходящи за смърт в Треблинка. Твърденията на българските власти, че не са могли да предотвратят това (унищожението извън границите на същинска България) са празни приказки. Никой няма да осъди България за което и да е от тези престъпления през 2010 година, но въпреки това те СА престъпления срещу човечеството“, казва той.
„Празни вагони“ представя, сред останалите, историята на българския равин Хаим Аса от Пловдив, който е останал жив след войната. Други членове на семейството обаче не са. Това, казва Гафни, е изключително важна част от филма.
„Имало е трима различни члена на семейството Аса, и всички те са считали себе си за евреи“, казва Гафни.
Аса е имал братовчед в Битоля, в Македония, чиито посещения от 30-те години си спомня, и още един в Кавала. И двамата са загинали в Треблинка.
„И какво казваме ние – че ще правим разлика между членовете на семейство Аса, че националните граници са начина, по който ще разпознаваме моралното оправдание или законността? Не, това е нещо незаконно и неморално всеки път“, казва Гафни.
И, като той посочва, тези хора са живеели в райони, управлявани и контролирани от българи.
„По онова време те са издавали пощенски марки с образa на цар Борис, показващи три главни града в Македония – Скопие, Охрид и Битоля. По време на окупацията българите са управлявали всичко – от пощите до полицейските участъци и учебните планове. Едно от най-глупавите обяснения, давани от българи за това защо не са успели да спасят евреите в тези други страни е, че те не са били български граждани. Е добре, а кой е решил това? Българите! По силата на Закона за защита на нацията, те са отказали гражданство на евреите“, казва Гафни.
Началото
За пръв път Гафни се е заинтересувал от еврейско-християнските взаимоотношения по времето, когато е следвал теология в Рим. Това е било времето, когато за пръв път църквата е започнала да признава дългата си история на християнски антисемитизъм.
„В известен смисъл този филм е опит на една личност да се противопостави на вековните погрешни, невероятно фалшиви твърдения, касаещи евреите“, казва той.
Първият път, когато се пробудил интересът му към България, бил свързан с четенето на книгата „Войната срещу евреите: 1933–1945“ (от Люси Давидович). В книгата тя изрежда съдбата на евреите във всяка страна по време на войната.
„По онова време това (историята на България) ми се стори изключително забележително. По-късно срещнах в юридическия факултет един човек, който ме попита коя е била страната, съюзник на нацистка Германия, в която след войната е имало повече евреи, отколкото преди това.“ (Отговорът е България). „Оказа се, че е женен за дамата, която е била бивше културно аташе в българското посолство във Вашингтон.“
От 1998 нататък Гафни започва да прави множество пътувания до България и Израел (където болшинството от българските евреи емигрират след войната), за да интервюира оцелелите. Случайно, но може би неизбежно, това слага началото и на интереса му към израело-палестинския конфликт.
Произход на расовите закони
Българското расово законодателство след 1941 г. повтаря немското. Гафни гледа на модерния антисемитизъм – достигнал най-отровния си връх през 20 век – като на приемственост от исторически процеси. Хитлер не го е изобретил. Той просто е добавил доста объркани расови теории към една продължителна умонагласа, насочена срещу евреите, която води произхода си от погрешното християнско твърдение, че евреите са разпънали Христос. Както казва Гафни, всъщност това е бил Пилат Понтийски.
„Когато Хитлер израства в Линц, наоколо има само малцина евреи. По-късно, когато отива във Виена и вижда еврейската общност, той е изпълнен с погнуса и отвращение. В „Mein Kampf“ той използва всички тия животински метафори – евреите са „под-хора“ – хората винаги използват животински метафори когато мразят някого; това винаги са плъхове или нещо подобно“, казва Гафни.
Според Гафни, омразата срещу евреите е чувство, което антисемитът оправдава чрез различни неистинни обвинения.
„‚Протоколите от Цион‘ (известна фалшификация) изреждат световните злини и обвиняват за тях евреите, но разбира се това поставя каруцата пред коня. Съществува първо омразата, а едва след това оправданията, предназначени да я обяснят, които са измислени и тотално фалшиви“, казва той.
Вътре в антисемитския ум
Отричането на Холокоста и антисемитските уебсайтове са неща, които интересуват Гафни особено силно.
Цитирам като перфектен пример Дейвид Дюк, който изглежда е обсебен от темата за евреите. Гафни е съгласен.
„Имаше време, в което той (Дюк) се беше кандидатирал за губернатор на Луизиана и хората слагаха по колите си лепенки, призоваващи към поддръжка на кандидат-губернатора – който вече е мъртъв, но беше известен с подкупността си. На тях пишеше: ‚гласувайте за мошеника, това е важно‘.“
Дали е възможно, питам се, да се води рационален разговор с някой антисемит, който би го накарал да промени мисленето си?
„Не мисля, че тук става дума за обмислени доводи“, казва Гафни. „Тези хора не се интересуват от факти. Рационалните хора са достатъчно скромни, за да променят мисленето си когато им се каже „ ‚почакай; не са ти известни достатъчно факти‘. Дюк не прави такива неща, той започва с предубеждението, а не с фактите, по същия начин, по който единствения опит, от който Хитлер се е нуждаел, за да оправдае отвращението си, е била срещата с няколко евреи във Виена, която е потвърдила същите вулгарни стереотипи, подхранвани от ‚Протоколите‘“
Гафни казва, че личните срещи помагат да се излекува омразата към други групи.
„Със сигурност не някакъв рационален разговор с Дейвид Дюк е това, което може да помогне. Надеждата за промяна идва от срещите на хора с личности, принадлежащи към групи, които те не харесват (тук цитирам онова, което казваше известният гей-активист от Сан Франсиско, Харви Милк). С други думи, някой среща леля Сали, която е лесбийка, но е фантастичен член на семейството. И вие просто не можете да не я обичате, още преди да сте разбрали за нейната сексуалност. По същия начин промените идват тогава, когато разговаряте с еврейския си съсед за кръстословицата и той знае някоя дума, която вие не знаете. Тогава може би откривате, че това са изключително свестни и щедри хора – ето това е нещото, което променя отношенията.“
Възходът на Хитлер
Гафни смята, че толкова много немци са възприели антисемитизма на Хитлер – пасивно или активно – поради времевото съвпадение на някои исторически фактори.
Той вижда обяснението за възхода на Хитлер като смесица от несправедливи военни репарации, дълготрайна френско-германска враждебност и тежка икономическа криза, появила се на фона на отчаянието на един народ, търсещ виновници. (Между другото, Гафни вижда най-голямото постижение на Европейския съюз в това, че е направил невъзможна друга война между Франция и Германия).
„Налагате масивни репарации на една страна, цената на хляба скача от една марка на десет, после на сто и така нататък, а освен това имате огромни дългове. Това е моментът, в който Хитлер излиза на сцената. Демократичните убеждения не играят никаква роля. Той твърди, че начинът да се излезе от кризата е да се надвият тези евреи – макар че те са по-малко от десет процента от населението. Един демагог винаги се нуждае от изкупителна жертва, някой, който е под ръка. За жалост не германците са онези, които са измислили идеята за расовата чистота, тя е измислена от американците. Просто прегледайте историята на американската расова теория. За нещастие, всички тези арийски глупости, с които Хитлер пълни главите на хората, стават част от историята на България, което е толкова по-абсурдно, тъй като в България няма расова чистота – това е страна с огромно етническо разнообразие.“
Означава ли това, че такава расова чистота е съществувала в Германия?
„Не вярвам в расовата чистота където и да било; това са измислици“, казва Гафни.
„Казвам на студентите си, че Барак Обама не е първият афро-американски президент. Това е бил Уорън Хардинг. Всеки чернокож човек в САЩ, който знае нещичко за историята на чернокожите, признава това. Но повечето бели не го правят. Хардинг е бил една осма афро-американец и по онова време това е било достатъчно от гледна точка на теорията за расовата чистота не само да бъдете определен като чернокож в трамвая, но и да ви хвърлят в затвора в САЩ. Така че расовото разграничение в Германия (между евреи и арийци) е било не по-странно от появата на някой бял човек в Южна Африка, който заявява, че холандският бог е обявил, че те са господарите тук.“
Всеки расизъм, казва Гафни, се противопоставя на научния анализ и рационалното мислене.
„Както казах, Обама не е първият афро-американски президент. Впрочем, ако искате да вземете на сериозно всичко, което знаем за генетиката и произхода на човека, то всички ние сме африканци. В Германия едно от първите действия на нацистите е било да принудят всички еврейски учени и хора от академичните среди да напуснат работните си места. Защо? Защото някой е решил така. Но това не дава отговор на въпроса защо; това не може да задоволи търсещата мисъл, тук просто говори диктаторът,“
Българският случай
Гафни не омаловажава българското спасение на еврейското население и го описва като нещо „изключително, зашеметяващо и невероятно чудесно.“ Но въпреки това той го определя по следния начин.
„Сама по себе си това е една красива история. Лошото в нея от журналистическа гледна точка е, че това не е цялата история. Ето защо историята на равина Аса е толкова важна част от този филм.“
Общо 11,393 души от окупираните територии са били унищожени в Треблинка – около 7,000 от Македония и 4,000 от Тракия.
„Истински разрушителния факт на депортирането на всички хора от една общност е описан във филма от историка на Холокоста Майкъл Беренбаум. ‚Когато депортирате цялото население на някое градче, онова, което постигате, е отсъствието на присъствие и присъствието на отсъствие‘.“ Гафни казва, че тези престъпления не могат да бъдат подминати. „В Битоля или Скопие или Кавала, вие виждате български жандармеристи и войници, пазещи български влакове; вие виждате евреите от Битоля и Скопие, събрани в склад за тютюн.“
Понякога картините изглеждат толкова обикновено, че човек си припомня забележката на Хана Аренд за „баналността на злото“.
„Едно от изключителните неща в тази част от българската история е, че ние очакваме от спасителите си да бъдат 100 процента светци и никога да не вършат нещо лошо. Самата невероятност на българската история я прави дълбоко човешка, защото повечето от нас са такива; ние не сме светци и вършим също толкова злини, колкото и добрини“, казва Гафни.
Борис – светец или грешник?
Може би всичко това се отнася в най-голяма степен до българския цар Борис. Какво, питам Гафни, е неговото истинско наследство?
„В криминалното законодателство никой не може да се опитва да преследва мъртвите“, казва Гафни. „Когато някой умре, историците могат да оценяват живота му, но няма смисъл той да бъде демонизиран. Например, в случая с Хитлер – защо толкова много скинхедове му се възхищават? Това е съвременен културен въпрос, с който трябва да се борим и който трябва да вземаме на сериозно. Не можем да го игнорираме, също както не можем да игнорираме различните Дейвид Дюковци на тоя свят. Но какъв смисъл има да се оплюва Хитлер? Той е оплюл самия себе си; той е оплюл цялата цивилизация на страната, която е управлявал. А що се отнася до цар Борис, то неговото описание от страна на Хитлер е достатъчно – ‚лисица‘. Той е бил умен и изключително внимателен по отношение на фактите. Хитлер е обичал неговите посещения в Берлин, защото чрез него е узнавал какво точно се случва. И понякога казвал на сътрудниците си, ‚Как е възможно да не съм знаел за това преди Борис да дойде тук?‘“
Гафни казва, че Хитлер е изисквал компенсация за това, че Румъния е била принудена да върне земи на България. Част от тази цена е било депортирането на българските евреи. Резултатът от това е била катастрофа за евреите от окупираните територии.
„Годината 1943 е най-ужасната година от гледна точка на масовите убийства“, казва той. „Само за няколко месеца между 700,000 и 850,000 евреи са унищожени в Треблинка. Някои хора казват, че заглавието, което съм избрал за филма – Празни вагони – е погрешно. ‚Вагоните са били пълни, а не празни‘, казват хората. Да, те са били пълни докато са стигнели до последната спирка, но тук има нещо, което трябва да се знае за Треблинка. Айхман е карал всички тези вагони по много прецизно разписание – 20 вагона с точно по 2,000 души във всеки – а след това те са заминавали обратно празни, защото никои от тях не са карали храна или вода, нищо подобно. Това е било място, предназначено за унищожение.“
Връщайки се към темата за Борис, Гафни действително смята, че някои от антисемитските му коментари – като например известната му реч пред Синода от 1943 – са били просто начин да защити гърба си от Берлин.
„Когато Борис се среща с Хитлер, вие придобивате усещане за това колко добре той е разбирал зловредната психика на диктатора. Например, по време на олимпиадата от 1936, той отбелязва как Хитлер е говорел непрестанно и не се е интересувал ни най-малко от онова, което другите може би имат за казване.“
Но, преценявайки свидетелствата, Гафни отхвърля идеята, че Борис е бил какъвто и да е герой. „Грешното в тази теория е не това, че Борис не е имал куража да спре депортациите, а в това, че не го е направил по-рано“, казва той.
Интеграция
Евреите са били по-интегрирани в България, отколкото в Германия и това може би е бил решаващият за тяхното спасение фактор, според Гафни. Ако поставите хората в гето, то вие създавате отношение на „ние и те“, което насърчава дискриминацията.
„За да бъдем коректни към германците, не те са измислили гетото. То започва в Рим и Венеция, откъдето идва и името му. Но когато затворите някакви хора в даден район, като им кажете, че мястото им е там и там, и няма интеграция, то се превръща в „еврейска махала“. Това е нещото, на което Хитлер е станал свидетел във Виена. Но в България, напротив, евреите са били обикновени работници и занаятчии. Може и да е имало няколко евреи в банковото дело, но няма данни, които да показват, че те са имали някакво прекомерно влияние или каквито и да е основания да се твърди, че те са управлявали финансите на страната.“
България, според Гафни, винаги се е опитвала да се измъкне от отговорност за ролята си по време на войната – до такава степен, че някои твърдят, че Давидовата звезда, която евреите са били задължени да носят на публични места, е била по-малка от онази в Германия, сякаш по някакъв начин това би могло да намали унижението.
„Ако някое еврейско хлапе е било на път за училище, това е означавало, че всякакви хулигани могат да го тормозят – както е ставало с Норберт Яшаров, изселен от София в Плевен (той участва във филма), който си припомня как почти всеки ден е бил пердашен от бранниците, за да може да влезе в училището.“
В края на разговора аз се опитвам да извлека по-голямо съчувствие за действията на България. Не говори ли спасяването на българските евреи за някакво по-голямо състрадание като част от българския национален характер?
„Състраданието е човешко качество, а не въпрос на национални стереотипи“, отговаря Гафни. Това звучи като подходящо заключение от страна на човек, чиято работа винаги го е карала да се дистанцира от идеята, че някакви наследствени или твърдо заложени качества могат да определят която и да е човешка група.