По повод книгата на Надеж Рагару
„И българските евреи бяха спасени… История на знанието за Холокоста в България“[1]
С годините съдбата на евреите в териториите под българско управление през Втората световна война се нареди сред най-чувствителните сюжети от миналото ни. Без видимо да носи събитийния потенциал на едромащабните конституиращи елементи в Големия национален исторически разказ, сюжетът съсредоточи мощна енергия, страсти и дебати. Те преливат отвъд гилдията на професионалните историци, навлизат в широкия спектър на хуманитаристиката, въвличат политическите персонажи, възбуждат хората, обитаващи интернет-мрежите.
В подобна полифонична среда, външният поглед към събитията може да играе важна роля. Ако е непредубеден и компетентен, той прониква в недокоснати пластове, изтръгва звук от застинали струни, предлага прозорливи и неочаквани за местните спорещи обобщения, преценява по-добре напредъка или регреса в знанието за материята. Когато след 1989 г. партийно-държавната единствена версия за историята бе изместена от плурализъм на интерпретациите, мястото/ролята на България в Холокоста бяха мигновено осветлени и отвън. Някогашни запретени изследвания се вляха свободно в публичния и в научния оборот[2], а и самото осмисляне на проблема в чужбина получи нов импулс. Макар и писани на различни езици, те биваха всъщност адресирани към българската аудитория и директно или в превод бързо достигаха до нея, оплождайки тукашния дебат[3]. Тези и други гласове пренесоха в България идейните конфликти сред българската еврейска общност в Израел, веяния сред политическата емиграция отпреди 1989 г. и разбиранията на либералната интелигенция. А с постепенното приобщаване на страната към Западния свят, все по-осезаемо влияние започнаха да оказват глобалните тенденции в „политиките на паметта“. Бързо стана трудно да се говори за еднопосочни влияния в среда, където идеите се движат във всички направления.
Повод за настоящите размисли е излязлата през есента на 2020 г. книга на френската историчка и политоложка Надеж Рагару, професорка в университета Sciences Po (Париж) (Ragaru, 2020). С многобройните си публикации през последните две десетилетия, тя е един от най-дълбоките познавачи зад граница на комунистическата и посткомунистическата българска действителност (вж. Ragaru, 2010; Ragaru, 2011; Ragaru, 2019c). В полето на нейните интереси влиза, по-специално, историята на еврейското и турското етнически малцинства в страната, разглеждани в широк балкански контекст. Резултатите ѝ в тази област образуват обширна библиография (вж. посочените заглавия в литературата към рецензията).
Рядко пиша отзиви, но това изследване не мога да заобиколя. Като участник в домашните разпри около „еврейската проблематика“, в него веднага разпознах необикновено изчистена гледна точка и трезва оценка на изреченото. При това срещата не е случайна. Става дума за единомислие, произтичащо от изначално общи нагласи и от продължителен, вдъхновяващ интелектуален обмен с авторката.
Заниманията ми с темата и наблюденията върху нейното обсъждане у нас отрано ме доведоха до заключение, което не се е променило (Avramov, 2012; Danova & Avramov, 2013; Avramov, 2013a). А то е, че разказът за „Спасението на българските евреи“ идва да удовлетвори латентна потребност на едно неуверено в себе си общество. Той утвърждава (само)представа за изконна толерантност на нацията в противовес на разпространения ѝ образ на грубост и изостаналост. Култивира (само)уважение на/към малкия и слабия, който като правило е смазван, но в случая е успял да надвие свръхмощни сили: рефрен, универсализиран в преданието за Давид и Голиат и въздиган в българската историческа хронология през събития като Съединението от 1885 г. и Независимостта от 1908 г. Разбирането ми е, че за да постигне мисията си, мотивът е канонизиран и подложен на процедурите на митотворчеството, превърнат е в нравоучителна притча. Повествованието за „Спасението“[4] получава санкцията на държавата, бива банализирано и тиражирано, постепенно навлиза в учебниците и годишния официален празничен календар, а около протагонистите (в променящ се състав) се изгражда нов пантеон. Същевременно събитията се схематизират и изсушават. Процесът не изключва (дори напротив, предполага) стъпването върху реални факти. Спасение действително има, както и смели действия на конкретни лица. Но всичко, което помрачава, нюансира или прави по-труден за осмисляне многозначния епизод, бива спонтанно и съзнателно отхвърляно, потулвано, избутвано на втори план, омаловажавано, замъглявано; позоваването на него е възприемано като вредно и предателско. В българския казус дихотомията е очевидна в противоположното третиране на „Спасението“ и на ролята на държавата при депортирането на евреите от Македония, Беломорието и Пирот. Намирам за много важно да си даваме сметка, че всяко деформиране на миналото има цена. Наред с другите последици, то неизбежно подхранва и се вплита в национализма, който по определение вирее върху хиперболизиране предполагаемите положителни черти на „родното“ и рефлекторно прехвърляне вините „другиму“. Тази идеология до крайност опростява социално-историческите явления, мисли манихейски сложната реалност. Отнесена към „Спасението“, дежурното му „патриотично“ екзалтиране без свян съжителства с перфидно прикрит антисемитизъм.
В книгата си Н. Рагару разглежда проникновено, скрупульозно[5] и оригинално важни аспекти от това инженерство над историята. Авторката се включва в руслото на един обсъждан у нас сюжет[6] от позицията на пряка участничка в дебата (Ragaru, 2010b, 2013), но и в качеството си на изследователка, допринесла значително за неговото интернационализиране. Нейна е заслугата за проведената през 2013 г. в Mémorial de la Shoa в Париж първа (засега единствена извън страната) международна конференция, посветена на евреите под българско управление през 1941-1944 г. (Ragaru, 2014a), както и авторството на множество изследвания, публикувани на различни езици (вж. Ragaru, 2014b; 2016; 2019a; 2019b; 2019c).
Заявената цел на книгата е да покаже/разбере защо/как в България и навън (на Балканите, в Европа, по света), се налага разказа за „Спасението“, отмествайки (съ)участието и отговорността на българската държава за депортациите; да „възстанови условията за производството и разпространението“ на тази версия, където една и съща история е разказвана отново и отново, макар и със сменяща се хореография, за да извади от скоби „(личните) престъпления и да национализира (колективните) добродетели“ (с. 13-14). Отговорът е кодиран в страдателния залог, използван в заглавието. То предава думи на български евреин, който през 1945 г. прогласява, че „ние“ бяхме спасени; думи, ритуално приповтаряни впоследствие от преживелите и от тяхното потомство. А истината е, че доминиращият наратив принадлежи на етническото мнозинство и гали неговата суета. Защото малцинството се оказва оковано във вечен морален дълг и благодарност към „спасителите си“, разбирани не толкова като конкретни личности, колкото като народност; самият акт пък е представен за уникален антипод на масовото унищожение на евреите.
Но Н. Рагару отива и по-нататък. В „Спасението“ тя вижда тема, през която се говори за много други чувствителни сюжети; леща, през която се пречупва разбирането на депортациите. По точното обобщение в книгата, местната фабула на Холокоста е преди всичко повод за договаряне на национална идентичност, на политически лоялности и на проекти за бъдещето (с. 25). При това не само у нас и не само български. Книгата обхваща по-широки взаимодействия, ангажиращи (често конфликтно) различни национални общности, както и техни сегменти (българи; български, македонски, югославски евреи…). В този лабиринт Н. Рагару настойчиво търси приноса на евреите в изграждането на разказа за собствената им съдба; идентифицира, отвъд държавата, ролята на институции и на личности от плът и кръв в сложната игра на интерпретации.
Трибунал
Разказът за „Спасението“ най-напред е изговорен пред учреден специален трибунал. Останала задълго в сянката на големите процеси (най-вече I състав), работата на VII състав на Народния съд (заседавал през март и произнесъл присъдите си срещу „антисемитите“ на 2 април 1945 г.) започва да привлича вниманието по-късно (вж. Todorov & Poppetrov, 2013; Danova & Avramov, 2013;[7] Sage, 2013; Ragaru, 2015; Ragaru, 2019b). Днес у нас е разпространено разбирането, че това е първата съдебна инстанция в света, инкриминирала сами по себе си – и то още преди края на войната – антисемитизма и произтичащите от него деяния (Sage, 2013). Въз основа на архивите от делото, Н. Рагару показва, че обвинението и съдебният състав си дават сметка за своята първопроходска задача. Същевременно тя разнищва нагласите на трибунала, сблъскал се с разкритията в документите на КЕВ и в показанията; с осъзнатия мащаб на Холокоста[8] като противовес на оцеляването на българските евреи; със спуснатите от новата власт политически директиви.
Но основен принос на книгата в тази връзка е в друга посока. През 2013 г. бях отбелязал, че „обвинителният акт коментира две от интерпретациите за оцеляването на българските евреи, които десетилетия след това ще се редуват според политическата конюнктура“ (Avramov, 2013a, т. 1: 32). Имах предвид променящия се баланс между безусловно приетите през 1945 г. заслуги на „народа“ и също така безусловно отхвърляния тогава принос на отделни личности, най-вече монарха. Наблюдението така и не получи продължение. В анализа си на политическия и идеологическия контекст на процеса Н. Рагару първа отива отвъд констатацията, за да покаже подробно, систематично и убедително как VII състав изработва оригинала на запазилите се до днес ядро и матрица на разказа за „Спасението“.
Както и да са преформатирани през годините, най-болезнените въпроси неизменно отвеждат към два от зададените още в обвинителната реч на прокурора Борис Баров: кой, в крайна сметка, е спасил евреите в старите предели на царството? дали депортациите са извършени под германска заповед или българските власти са имали някаква свобода на действие и съответно възможност да спасят евреите от „новите земи“ (с. 54)? Отговорите, които той дава, също продължават да владеят умовете. Целта им е периметъра на силите на злото да бъде свит до крайност и прогонен извън „народа“ и страната; същият този „народ“ да бъде посочен като носител на доброто и „Спасението“; антисемитизмът да бъде представен като изцяло „внесена“ идеология; единствената отговорност да се припише на германските нацисти, подпомогнати от малка, непредставителна васална група, осигурила нужната организация[9]. Н. Рагару отбелязва, че дори когато по тактически съображения обхватът на въвлечените в обвинението български държавни учреждения е разширен, в крайна сметка отново се стига до непокварения от антисемитизъм „народ“[10]. Линията на екзорсизъм е най-последователна по отношение на депортациите. Книгата припомня думите на председателя на състава Петко Петрински, че „новоприсъединените земи“ не били признати от Германия, но пък нейната власт се простирала и върху „старите предели“, така че страната е била на практика изцяло окупирана. Депортирането следователно е германско дело и то е приключило светкавично, преди българският народ да разбере какво се случва (с. 57-58). В по-късна редакция изселванията са извършени от земи, където абсолютен господар е Германия и ешелоните минават само транзит през България (с. 200).
Книгата посочва неписаните цели на трибунала (най-вече I и II състав, но до голяма степен и VII), търсил присъда и дискредитиране на целия предходен режим, тласък за политическите промени (с. 33), както и да подготви почвата за едно по-благоприятно отношение към България на бъдещите мирни преговори (с. 80). Предложени са биографични профили на ангажираните юристи. Групата на подсъдимите е структурирана според техните функции и основания за обвиненията (с. 49-50). Особено ценни са доловените противоречия в съдебната механика и в отзвука на процеса, които размиват публичния му ефект. Съдът оправдава близо половината подсъдими, податливи на по-благосклонно тълкуване са и двата члена, по които се предявяват обвинения, твърде тесен е кръгът държавни институции, влезли в полезрението на прокуратурата, снизхождение е проявено към подсъдимите военни, вследствие на задкулисни намеси необяснимо леки присъди получават някои ключови фигури от Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ)… Много различно е отношението към процеса на ционистите и комунистите – двете основни идейни течения сред еврейската общност (с. 65-77). Първите са значително по-резервирани и държат да бъде признат изключителния характер на страданията, преживени от евреите в страната. За вторите основното е лоялността към новия политически ред, резюмирана в твърдението на Жак Натан, че българският народ в много отношения е страдал повече от еврейското малцинство (с. 76). Властта налага именно това разбиране, макар че роптаене има и в комунистическите еврейски кръгове, където някои са недоволни от леките присъди; говори се за „провален процес“; в укриване от милицията на част от архивите е обвинен Натан Гринберг, събрал и обнародвал основния набор разобличаващи КЕВ документи (Grinberg, 1945).
Изводът от този ход на събитията е, че с превръщането на VII състав в инструмент за консолидиране на новия режим, процесът е загубил първоначалния си замисъл и патос, насочени срещу антисемитизма. Н. Рагару извежда два парадокса. От една страна, е издирен огромен доказателствен материал, който не намира израз в адекватни присъди. От друга страна, съществено е, че VII състав, „чието учредяване изглежда замислено, за да признае уникалността на преживяното от евреите, се проваля в юридическия израз на изключителността на тези страдания. Нещо повече – [съдът] допринася за тяхното евфемизиране (с. 33)… В края на процеса евреите напускат сцената като едни от многото жертви, жертви като всички останали (с. 58)… Създаден, за да съди престъпленията срещу евреите и за да покаже тяхната уникалност, VII състав в крайна сметка се лишава от средствата да изпълни тази задача, подчинявайки я на производството на разказа за антифашистката солидарност“ (с. 77). В своята прекомерно „юдео-центрична“ форма версията за „Спасението“ е ненужна и неподходяща за новата власт.
Образи
През следващите години посланията на режима започват да преминават и през по-иновативно аранжиране на историята. Две от главите на книгата блестящо анализират използването за целта на (кино)образите.
Първата е посветена на игралния филм „Звезди“/Sterne (1959 г.), копродукция между България и ГДР, реализирана от източногерманския режисьор Конрад Волф и сценариста Анжел Вагенщайн. Филмът получава висока награда на фестивала в Кан и е поставян сред върховите творби от онзи ефимерен период на крехко идеологическо размразяване. Към лентата Н. Рагару подхожда чрез детайлна работа върху архивите и с прецизно познание на културния (в частност кинематографичния) пейзаж в България и в ГДР. Проучени са договорите за сътрудничество, сценарийните варианти, режисьорските дневници по време на снимките, „творческите“ обсъждания (по същество професионален филтър и идеологическа цензура), предшествали и съпровождали производството на филма. Сам по себе си изключително интересен, този материал е осмислен от гледна точка на приноса му за формиране повествованието за съдбата на евреите в българските („стари“ и „нови“) земи през войната. Разгледан е също като пример за напрежения и/или конвергенция между страни от Източния блок по повод разминаващи се национални интереси в прочита на историята на Втората световна война. Фактът, че сюжетът е построен около депортациите[11] е достатъчно екзотичен[12], за да предизвика недоумение у българските апаратчици в културата, които не разбират защо е трябвало да се показват гръцки евреи, при положение, че има толкова примери на героични постъпки на „наши“ евреи-антифашисти (с. 134). Но най-остра е критиката от ръководители на българската кинематография, участващи в двустранната комисия за работа върху филма. Те упрекват екипа, че влиза в разрез с официалните стереотипи по проблема. Сипят обвинения, че отношенията между германци и българи са представени прекалено приятелски; че немските войници са благи, а не демонизирани; че на пазара в малко градче пращи от изобилие; че далече от войната цари спокойствие; съпротивата е представена слабо, а съпричастието на българите към евреите (показани като инертна маса) е отразено съвсем бледо… (с. 122-132). Изобщо, тенденциите към дегероизация, към известна интимност и към разбиране на фашизма като едновременно антиеврейска и политическа (а не само политическа) ненавист са възприети зле. Всичко това фронтално противостои на изкованата вече официална българска версия, според която съпротивата в България е масова и комунистическа, евреите-комунисти са лидери в общността и я активизират за отпор, българският народ в огромната си част е солидарен с подложените на гонения евреи и всячески им помага. Този шаблон впрочем се разминава в редица точки с установените в ГДР и възприети от германския екип възгледи за фашизма и войната, което поражда отбелязаните в книгата търкания между партньорите.
Най-показателни са филигранно разгледаните намеси в два конкретни епизода, докосващи сърцевината на партийната позиция по депортациите (с. 108-121, 126-127). В сцените ролята на българските власти в акцията е старателно замъглена. Още в литературния сценарий е заложена фикцията за участие на германски военни в транспортирането на депортираните. Тя е подсилена от заявените в режисьорския сценарий 30 германски войници (при междинно прекачване на евреите), заменени в крайна сметка от трудно различима конна полиция. Във финала на филма от предвидената българска и германска охрана при качване на депортираните в потеглящите към окончателната дестинация ешелони е останала само германската. Накратко, направено е всичко възможно депортацията да се възприема като акция, осъществена и ръководена от германците. За А. Вагенщайн тази подмяна е всъщност рецидив. Още в своите писмени показания пред следствието по VII състав (но не и пред съда), той посочва в качеството си на очевидец, присъствие и на германци, придружавали влаковете, каквито в действителност не е имало (Danova & Avramov, 2013, т. 2: 666)[13].
Работата с (кино)образи за пренареждане на миналото е предмет и на друга глава в книгата, занимаваща се с тяхната употреба при изграждане и доразвитие на официалната позиция. Става дума за около седем минутен суров документален материал за депортацията на евреите от „новите земи“ през март 1943 г., съхранен в Българската национална филмотека, придобил в наши дни световна известност[14]. Кадрите са едновременно „абстрактни“ и силно експресивни, което ги прави въздействащо обобщаващ визуален документ[15]. Като всяко запазено филмирано свидетелство за Холокоста, те са с голяма историческа ценност и същевременно пораждат въпроси от най-различно естество.
Н. Рагару подхожда със следователски хъс при уточняването на техния произход[16], поръчителство, авторство, локализация и митарства из различни филмови архиви. Обстоятелствата са прелюбопитни, но акцента, върху който наблягам е потвърдената възможност от образа гъвкаво да бъде извличан произволен смисъл. В случая, визията обслужва две напълно противоположни послания: кадрите с депортираните от българската държава към лагерите на смъртта евреи от „новите земи“ са впрегнати в разказа за спасяването от българи на не-депортираните евреи (с. 151).
Престояла повече от десетилетие в кинохранилищата, лентата влиза в политическа употреба през 1966 г., когато властта в София решава да сътрудничи на заведения в Западна Германия процес срещу някогашния нацистки пълномощен министър в България А-Х. Бекерле. Напълно правдоподобна е хипотезата на авторката, че това е реакция срещу все по-разпространяващата се сред политическата емиграция версия, която приписва на царя заслугата за „Спасението“ (с. 182). От значение е и търсеният пропаганден ефект срещу Западна Германия, представяна в социалистическите страни като гнездо на реваншисти. Бекерле е обвиняем именно заради организиране на „Окончателното решение“ в тази част на Балканите и документите, предоставяни от България[17] – в това число въпросните кадри – изглеждат важни. Неизследвания досега сюжет за това предпазливо сътрудничество е също изпълнен със съспенс (с. 181-190). Ударението пада върху процесуалната функция на киноматериала. Обещан през февруари 1967 г., приложен като доказателство по делото през юли и показан на процеса през март 1968 г., той минава през процедури по автентификация чрез показания на български кинематографисти като свидетели. Най-впечатляващ обаче е грубият опит за целенасочено усилване и изместване на разобличаващата мощ на кадрите. Заснети без озвучаване, българската страна ги изпраща с добавен звук и образ. Така както ги пази националната филмотека, те съдържат инкриминиращ встъпителен коментар за вината на германците и на царя. Подкрепени са и от прилепен епизод от държавната кинохроника, показващ присъствието на светско събитие на германски и български официални лица, включително Бекерле и Борис III (с. 187-190). Намерението е по този начин отговорността за депортирането да бъде зрително адресирана. Методът е прекалено недодялан, в съответствие с простите принципи на социалистическия реализъм и защитата на Бекерле опонира, определяйки добавките като манипулация и пропаганда. Пред съда лентата е прожектирана без звук, а към делото е приложен албум със стоп-кадри. По редица други причини, самият процес се проваля[18].
Опитът за политико-мемориално рециклиране на документалните кадри не успява на Запад, но той е последван от начинания в България, където теренът е под контрол. Книгата разглежда няколко от тях, които водят до окончателно кристализиране на версията за събитията през войната.
През 1968 г. на ход отново е А. Вагенщайн с идея за сценарий на „Аферата Бекерле“ – замислена копродукция с ГДР на „документално-фикционален“ филм, основан върху архивите на германския дипломат (с. 192-194). Проектът не се реализира, но във връзка с него си позволявам кратко отклонение, за да обърна внимание, че задвижената схема е напълно идентична на случващото се точно по същото време с писателя Георги Марков. За съдействие (т.е. разрешение) Вагенщайн се обръща към Костадин Кюлюмов, високопоставен чин в службите на политическата полиция, следящи интелигенцията (VI управление на Държавна сигурност). Кюлюмов държи ключа за достъп до ценни архиви, филтрира ги към избрани творци, направлява и поставя граници в художествената им обработка (понякога изнудвайки литературно признание за собственото си его). Така се отглежда една контролирана каста, която се наслаждава на привилегията и суетата да битува в сивата зона между позволено и непозволено, но в крайна сметка обслужва властта. Тази среда е превъзходно описана от Инна Пелева през паралелните литературни и житейски биографии на Цветан Стоянов и Георги Марков (Peleva, 2017). Марков се откъсва от кабалната зависимост и именно спирането на пиесата му „Комунисти“ (писана по материали от забранените архиви) е един от поводите да напусне България. Вагенщайн обаче (както и Цв. Стоянов) продължава фамилиарно да вирее в тази задкулисна общност.
Връщам се към книгата на Н. Рагару, която маркира и следващите жалони в изграждането на официалния разказ с помощта на визуалното (с. 196-222). Офанзивата е както вътре в страната, така и навън. Документалните кадри от депортацията придобиват публичност, превръщайки се в неизменен декор на „Спасението“. Те са вплетени с добавен звуков материал в документалния филм на Хаим Оливер „Транспортите на смъртта не тръгнаха“ (1977). Десетилетие по-късно присъстват и в игралния филм (отново по негов сценарий) „Ешелоните на смъртта“ (1986), широко промотиран от българската държава в чужбина. Кадрите стават иконографски стандарт във фотоизложенията за събитията. Най-ефектната подобна проява е изложбата „Спасението на българските евреи“, организирана през 1983 г. в Западен Берлин от културния дом на града. За пореден път вдъхновител и свързваща брънка е А. Вагенщайн. Той се е утвърдил като фигура, която четвърт век върши деликатната и амбивалентна интелектуална работа по „помощно“ впрягане на депортациите за по-ударно използване на „Спасението“ в пропагандната машина на властта.
Тази поредица инициативи Н. Рагару поставя в контекста на „културната дипломация“ на „Спасението на българските евреи“ и свързва с идеологическата програма на Людмила Живкова. Но хронологически и идейно, връзката е само частична. Окончателното изграждане на версията е по-дългосрочно усилие, като самата книга показва как то е започнато още от VII състав и приключва в края на 80‑те години. Във филма на Х. Оливер от 1977 г. постулатите са лапидарно изречени от глас зад кадър: депортациите са дело на германците, царят и правителството; случилото се с евреите в България е непознато чудо, което се дължи на народа, но в крайна сметка на БКП; нито един евреин не е умрял, защото е евреин, а само с оръжие в ръка срещу фашизма (с. 199). Десетина години по-късно фокусът на вината върху нацистите като централен протагонист и върху кръга на българските им „слуги“ около царя се запазва. Същевременно списъкът на престъпленията срещу евреите в „старото царство“ се е свил до Закона за защита на нацията и изселванията от София през май 1943 г.; описанието на депортациите се е размило; ролята на Тодор Живков е хиперболизирана (като един от последните дарове в култа към залязващия самодържец); мотивът за „националната толерантност“ на българите е излязъл на по-преден план (с. 217-218). Това е станало, „както в изкуството на гравюрата, чрез едва забележими измествания, добавени тонове, променени планове“ (с. 217). В хода на този процес образът на депортираните от българската държава евреи е служел не за документиране отговорността и, а за напомняне какво е можело да се случи, но не се е случило, със „спасените“ (с. 209). Публичният прочит на кадрите от 1943 г. неусетно се е приплъзнал от темата за вината (на нацисти и български управници) към тази за невинността на един народ (с. 220). Това е повод книгата да припомни най-оглушителното опровержение на претенцията за изконна толерантност: докато възпява „Спасението“ същата тази власт провежда тоталната си асимилационна кампания срещу друго (турското) малцинство в страната. Нещо повече, в истинска гавра, от организацията на еврейската общност в България е изискано да изрази на всеослушание подкрепата си за асимилационната политика (с. 234).
Преход
Проследяването на предприетата от комунистическия режим реконструкция на миналото е последвано от грижливо периодизиране на сходни тенденции през годините на прехода. Защото Н. Рагару не отрича често прикриваното от други правило, че „всяко ново настояще изработва своето минало“ (с. 231); че „писането на историята е задвижвано от проблемите на настоящето (с. 334)[19]. Това напълно важи за съдбата на евреите под българско управление през войната, превърнала се във важно средоточие в историографията ни, през което се пречупват, преформатират и преосмислят всевъзможни въпроси, тематики и дебати. Сюжетът заема много по-широко място от непосредствената му конкретика и водеща нишка в цялата книга е твърдението, че „да се говори за Холокоста [в България] винаги е означавало да се говори за друго“ (с. 348).
След 1989 г. другото приема много измерения. Такива са например наличието/отсъствието на фашизъм в България, мястото и ролята на страната във войната, реабилитацията на репресираните елити… В дебатите постепенно се включват заглушавани през социалистическия период мнения и, особено важно, една все по-разнолика (болезнено излизаща от дълго приписваната и роля на пригласящ хор) еврейска общност. Н. Рагару обръща внимание, че това многогласие съвпада със започналото през 80-те години интензивно поколенческо препрочитане на отношението към Холокоста в света и на ролята му за формиране на израелската идентичност (с. 250). Все по-голямо значение придобива, в частност, устната история, населена вече и с лични разкази, които се отклоняват от предходните трафарети (Koleva, 2017).
В този кипеж се запазва силна приемственост, като основен конституиращ фонов елемент остава „народът“, вече надарен с обновени квалификации. На мястото на прогресивния „антифашистки народ-спасител“, след 1989 г. идва положителният колективен носител на добро в лицето на „народа-нация“ (с. 336). Промяна настъпва също в йерархията и състава на „спасителите“. Тя е радикално преподредена, като водещото място на БКП е отредено на ветрило от личности, институции и/или социални слоеве. Царят е заместил функционално Т Живков, на преден план излизат православната църква (Taneva & Gezenko, 2002) (вече частично ухажвана за целта от комунистическия режим), „гражданското общество“ или най-активните в събитията от март 1943 г. парламентаристи и общественици. Н. Рагару е права да види в тези размествания обяснима огледална реакция на отменения комунистически канон. Става дума за носталгия по докомунистическото минало (с. 250), представяно като завършена „европейскост“ на България. Промяната отразява пробиващите си път нови ценности, които въздигат индивидуалното и елитарното над колективното, религията и църквата над светското, класическият парламентаризъм и партийност над революционната стихия.
Отново за момент се отклонявам от книгата, за да заявя личното си убеждение, че проблемът тук е в мярата. Както и по други въпроси, сляпото идеализиране на съборения през 1944 г. стар ред водеше до изкривявания в разбирането на случилото се с евреите в царството и извън него[20]. Клишето за толерантността например прикрива латентните традиции на битов антисемитизъм, които, и да не са били така вирулентни както другаде в Европа, са напълно осезаеми (вж. например: Mircheva, 2020). То подминава мощния напор на идеологически антисемитизъм от началото на 30-те години с неговите идейни, организационни и политически прояви (Poppetrov, 2009). Омаловажава наложения от края на 1940 г. държавен антисемитизъм. Превратно тълкува и надценява характера на съпротивителните сили, довели до „Спасението“. Защото те олицетворяват не толкова „крехкостта на доброто“ (Todorov, 1999), колкото силата на злото, градено систематично от държавна машина и от сегменти на обществото, на които активно се противопоставя групичка почтени хора. Конкретната микроситуация, довела до отлагане депортирането на 8000 евреи от „стара България“, е резултат от съвършено навременна, точно насочена и решителна намеса на малобройна кохорта от елита, успяла да стресне една вече разколебаваща се и изплашена власт. Нравствено най-неукорими фигури сред нея са Никола Мушанов, Петко Стайнов, Димитър Пешев, митрополит Стефан и още шепа хора[21]. Част от присъединилите се към акцията са движени не от ценностни подбуди, а от конюнктурни политически интереси. Такъв е случаят с редица от 43-мата, подписали писмото на Пешев, които впоследствие на практика се отказват от подписите си, давайки поисканата от тях подкрепа на антиеврейската политика на Б. Филов и отстранявайки Пешев от поста му в Народното събрание на 26 март 1943 г. Далеч не всички сановници в Светия синод застават твърдо и от принципни позиции в защита на евреите. А самият предстоятел на Синода, Видинският митрополит Неофит, няма скрупули да търси от А. Белев лични ходатайства за свои близки (Avramov, 2012). Нека припомня също, че през юли 1940 г. в печатния орган на Синода Църковен вестник са публикувани казионни панегирици за Фюрера, които задават реторичния въпрос „Кой може да отрече, че г. Адолф Хитлер… е избран от Бога и поставен за вожд на великия германски народ, с предназначение – да изпълни Божията воля, като премахне тиранията в света и даде възможност на всички народи свободно да дишат?… [Той] тържествено изповяда пред цял свят своята дълбока вяра в Бога и подчерта, че е отреден и покровителстван от Провидението да изпълни едно велико дело – преустройството на Европа чрез връщане на онеправданите свободата и честта…“ (Viarata na germanskia Vodach-kantsler, 1940).
Сантименталната носталгия върви най-вече с изтласкване, игнориране или оправдание на депортирането на евреите от „новите земи“, станало със съгласието на царя-,, спасител“[22]. Кулминационна точка в тази линия е изказването на депутата от СДС Дянко Марков през юли 2000 г., в което той определя евреите в Тракия, Македония и Пирот за „вражеско население“, чието изселване съответно е напълно допустимо от законите за водене на войната. Преди и след това, Марков упорито реабилитира идеологията на „българските легиони“, съдържаща откровено антисемитски и тоталитарни елементи (Poppetrov, 2009). Н. Рагару много подробно се спира на избухналия по този повод скандал в Народното събрание[23]. Като друг маркиращ момент в препрочитането на темата тя основателно посочва появата на биографията на Димитър Пешев от Габриеле Нисим (Nissim, 1999). Тази книга (заедно с излязлата в същата 1999 г. публикация на Цветан Тодоров (Todorov, 1999) допринасят Пешев да получи заслужено признание извън България. Н. Рагару вижда в него необичайно подходящата фигура, способна постепенно да примири „лявата“ и „дясната“ трактовка на сюжета в името на толерантността. Възможността обаче е опорочена (или поне частично проиграна) доколкото лансирането на издадената от Народното събрание книга на Нисим е използвано за възхвала на царя и на представената за неопетнена демократичност на (пред)военния политически ред у нас (с. 275).
Ако конкуренцията за заслуги в „Спасението“ през 90-те години е сравнително добре известна и коментирана, то еволюцията в подхода към проблема през последното десетилетие остава по-трудно доловима. Тя включва нови ситуации и актьори, а Н. Рагару дава първо и отчетливо тяхно обобщение (с. 334-337).
Промяна идва най-напред от една по-различна социология на познанието. Макар и направено от външен наблюдател, описанието на научното поле, посветено на Холокоста и България, е напълно коректно и проницателно (с. 284-295). Точно са оценени размиването на границите между традиционното институционализирано знание и произведеното от експерти и активисти; положителната роля на неправителствените организации и на изследователи извън професионалните гилдии; отварянето към външния свят със съпътстващите благотворни идейни влияния, но и с тромавото и етатизирано усвояване на европейските фондове за наука; „архивната революция“, позволила свободен достъп до документите, публикуването на големи масиви от тях и осезаемо начало на дигитализация (със съществена помощ на мемориалните центрове в Яд Вашем и във Вашингтон). Несъгласие имам единствено с твърдението, че покрай общото пауперизиране на академичната наука в България, историците са загубили статута си на ударно звено, на което са се радвали при Тодор Живков (с. 287). Мисля, че тенденцията е тъкмо обратната и че поне през последното десетилетие, тази среда (в БАН и в Софийския университет) видимо засили своята политическа и обществена тежест. Независимо от известно раздвижване и смяна на поколенията, тя продължава като цяло да се идентифицира с преобладаващо консервативни исторически позиции и да обслужва държавата в изработването на казионни официални позиции по темата.
Отражение даде и присъединяването на България към Европейския съюз, където националният дебат намери нова арена. Съюзът притежава определена култура на паметта, в която новите членове от Изтока пренасят собствения си опит, белязан от комунистическото им минало. Така Холокоста и престъпленията на комунизма се преплитат, пораждайки спирала на „наддаване“ на страданието. В някой държави, като Румъния, първият сюжет е особено чувствителен и заемането на ясна позиция по него бе наложено като предварително условие за присъединяването (Wiesel, 2004). Книгата отделя място на европейските превъплъщения на българските вътрешнополитически престрелки по повод Холокоста. В тях се подвизават най-вече евродепутатите, но мисля, че значението на припламващите искри е донякъде преувеличено. Не само поради маргиналния им отзвук в страната, но и доколкото качеството на аргументите и на познанията по темата са също толкова отчайващо ниски, колкото на политическите участници в България.
За сметка на това, вниманието към нюансирането в становищата на българската еврейска общност е оправдано. Н. Рагару посочва промени в акцентите като например по-определено позоваване на депортациите (без изоставяне разказа за „Спасението“), или по-тясно обвързване на миналото с днешни каузи като борбата с антисемитизма и тероризма. От значение за тези измествания са посочени засилените връзки с американски и световни еврейски организации и с Израел, чиито оценки за ролята на царя или относно кръга на „спасителите“ също не са застинали.
Накрая, преплитането на българския и (северно)македонския националистически дневен ред е вероятно с най-силно влияние и с най-дългосрочни последици върху дебата у нас. Смятам, че разказът за съдбата на евреите в Македония през войната е с по-голяма тежест за конструиране на националната идентичност, отколкото този за „Спасението“ в България: мартирологията споява по-здраво от съпричастието. Обяснимо е съответно, че страданието и жертвите на евреите в Македония е възлов елемент от националния и исторически канон и съответно в утвърждаването на по-младата нация. Тяхната драма, по думите на Н. Рагару, „постепенно придобива статута на метафора за македонските национално страдания“ (с. 283). Важността на темата, в която негативната роля се пада на българската държава, е материализирана в Мемориалния център за Холокоста на евреите от Македония, разположен в сърцето на Скопие. Основните му послания са за предполагаемите колективна невинност на македонците в антисемитските гонения, солидарност между македонци и евреи и единодушна подкрепа на местните евреи за македонската кауза в началото на ХХ век (с. 320).
Сблъсъкът между българската и македонската официални позиции по въпроса е фронтален. Той се прибавя към дългия поменик от конфронтации на историческа тема, а все още дори не е докоснат от безсмислената „историческа комисия“, където от двете страни стоят носителите на съответните историческите скрижали. Досегашната дейност на този мъртвороден комитет обаче е достатъчно показателна за това какво да се очаква когато бъде отворена и тази страница от „съвместната“ ни история. Книгата е писана и публикувана преди крайното изостряне на отношенията между двете държави и няма как да коментира консумирания в края на 2020 г. провал на договора от 2017 г. Но Н. Рагару дефинира зърното на конфликта, а именно, че от около десет години рамката на дебата се е изместила от „Спасението“ и заслугите за него, към съдбата на неспасените (с. 284); че днес вече е „невъзможно да се обсъжда недепортирането, премълчавайки депортациите… [защото] двете събития не са заменяеми, а обединени от осезаема връзка, чието изясняване е в сърцевината на проблема“ (с. 335). При подобна рамка българската външна политика към съседна Македония да се даде на откуп на националистите е катастрофално. Те изначално отричат фактите и възможността за взаимно приемлив компромис по въпроса.
Равносметка
Компетентният и прецизен „външен“ поглед на Н. Рагару върху „дългата историография“ за съдбата на евреите под българско управление през войната завършва с умерено оптимистична констатация. Нарасналата видимост на разногласията по въпроса през последното десетилетия, смята авторката, не е довела до преодоляване на споровете, но пък е институционализирала различията. „Без да е постигнато унифициране на наратива за миналото, се наблюдава избистряне на един приоритетен прочит, който бавно прониква в глобалните и югоизточно-европейските академични, културни и политически пространства, оставяйки все пак в периферията си да се развиват и други гледни точки. Частичната непропускливост на социалните среди, където се движат разнородните интерпретации на историята благоприятства съжителството на противоречащите си гледни точки… [Това] дава надежда за преформулиране и, в бъдеще, за изясняване на най-чувствителните въпроси“ (с. 337-338). Бих се радвал да мога да приема без уговорки тази деликатна и доброжелателна оценка. Но позицията ми на пряк участник в споменатите дебати ме прави по-скептичен.
Не отричам, че днес пейзажът е по-цветен, отколкото някога, че появата на разнопосочни мнения е факт и че те са чуваеми. Да допринеса за подобна промяна бе основният мотив за ангажирането ми с неразработената тема за икономиката на държавния антисемитизъм в България. Същевременно с Надя Данова стигнахме до разбирането, че систематизираното представяне в един масивен корпус на познати (но разпръснато представяни) и съзнателно или неволно игнорирани документи е смислена програма за дългосрочно усилие. Подходът намери израз в обемистия ни двутомник с български архиви относно депортациите от „новите земи“, публикуван през 2013 г. Идеята беше на масата да се сложи планина от факти, които според нас говорят предено изразително сами за себе си и да предложим обобщенията от нашия първи техен прочит. А оттам нататък те да се превърнат в незаобиколими, като бъдат усвоявани, допълвани или оспорвани от други.
Възприятието на изнесеното се оказа противоречиво.
От една страна, се получаваха знаци, че то отваря очите. Читатели или изобщо не бяха подозирали за събитията или подлагаха представата си за тях на съмнение и ревизия. Навлизането в научен оборот на тези документи е донякъде обнадеждаващо, доколкото те видимо започнаха да проникват в историографията по проблема у нас и навън, насърчавайки и/или подкрепяйки дълбочината и оригиналността на търсенията. Бляскави примери за това дава самата книга на Н. Рагару. Имаше и вълнуващи лични реакции на хора, намерили имена на свои близки в поместените в двутомника списъци на депортираните.
Ала въпреки усещането, че пробиви са направени, остава чувството, че проблематизирането на каноничната версия за сюжета най-често среща стена. Всяко поставяне под съмнение (в цялост или на отделни елементи) предизвиква мощна съпротива и реакция на отхвърляне. Тя изглежда по-силна спрямо промени в гледната точка към депортациите, отколкото към събитията в „стара България“. По станалото в „новите земи“ е налице почти единодушно нежелание за преосмисляне на клишетата. Призивите за поемане на отговорност остават малцинствени и неразбрани. Фактите и здравият разум като че ли не работят, посрещани са от все същите стереотипни възражения. Естествено за това допринасят дружните усилия на консервативната академична общност, на държавно-политическата машина и на образователната система за насаждане на „национално-патриотични“ ценности. Ето защо, без ни най-малко да се отказвам от мненията си и от тяхната по-нататъшна защита, се затруднявам да споделя дори крехкото очакване на Н. Рагару, че най-чувствителните въпроси ще бъдат преосмислени. Поне в обозримо бъдеще…
Завършвайки, държа да обобщя, че книгата на Н. Рагару е първокласно изследване, което се нарежда до най-доброто в историографията на проблема. Същевременно, тя е белетристично постижение. В нея има внимание и отношение към стила: фина авторефлексия върху написаното; стремеж към хомогенност; въвеждане на умишлено повтарящи се, циклични мотиви; опит да се долови и предаде стилистиката на документите на антисемитските институции. Налице е диалог между текст и визия, преплитане на „четеното и видяното“ (с. 353), желание книгата да „прелиства времето и да изказва видяното“ (с. 351). Тя е написана с уважение към документите, „оставени да дишат“. Но и към читателите, на които не се натрапва авторовата интерпретация и от които се очаква да отсъдят относно представените им доказателства. Защото, твърдят красивите финални изречения, „така им се отстъпва място в тази история на разказани и премълчани истории. С надеждата един ден, може би, някой от тях да пожелае на свой ред да я разкаже“ (с. 355).
Послепис: отговорност
Книгата на Н. Рагару е посветена на разкази за фактите, а не на самите факти. Движейки се из наситения текст обаче историкът неизбежно се изкушава да провери логиката и достоверността на суровината, от която са построени разглежданите наративи. С този мотив си позволявам да допълня рецензията с послепис върху една от водещите нишки в изследването.
Освен с конструирането и употребата на разказа за „Спасението“, целият текст се занимава с отговорите на въпроса чия е отговорността за депортирането на евреите от „новите земи“? Проблем с необикновена екзистенциална, нравствена и юридическа дълбочина, който не престава да витае във въздуха. Послеписните ми разсъждения са за някои от опорните точки на предлаганите версии и/или в аргументи на авторката.
В заключението си Н. Рагару разделя проблема на три взаимно свързани тлеещи историографски спора: какъв е юридическият статут на „новите земи“? как да се определи характера на съюза между България и Райха и съответно степента на автономия /отговорност на българските решения? какви политики на гражданство са прилагали българските власти в тези територии (с. 341— 348)? Преди осем години, четейки и структурирайки за публикуване архивите на депортацията, в центъра на дебатите стояха по същество същите питания (Avramov, 2013a: 32). А както показва книгата, те периодично се преформулират още от времето на VII състав. Толкова упорита повторяемост е симптоматична за отказ или за неспособност на обществото да осмисли случилото се.
Днес голямото болшинство от българите, запитани по сюжета биха отговорили, че никой не е знаел съдбата на депортираните евреи, че властта върху „новите земи“ е била упражнявана от Германия, а следователно България не е била в състояние да ги спаси и не носи отговорност[24]. Нищо по-различно не казва и българската държава с декларацията на Народното събрание по повод 70-годишнината от „спасяването на българските евреи“, която признава депортациите от „Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция“… осъжда „този престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване“, изразява „съжаление, че не било във възможностите на местната българска администрация да го спре“ (Deklaratsia na Narodnoto sabranie…, 2013), Декларацията е приета единодушно както от „левите“, така и от „десните“, които иначе безкомпромисно отричат легитимността на Народния съд. В сходен тон (но с лицемерно „съжаление“, че не е можело да се направи нищо защото тези евреи не са били български граждани), рефренът повтаря държавният глава (Румен Радев) в Израел. А в безпрецедентен жест, на 12 март 2018 г., премиерът (Бойко Борисов) присъства безмълвно на възпоменание в Скопие за депортацията и след това проговаря само, за да отрече българската отговорност и припомни „Спасението“.
От гледна точка на достоверността на фактите, тази официална позиция се крепи на серия неистини. В глобален смисъл, престъпният акт е замислен от нацистите, но на тази конкретна територия той е осъществен с решаващото участие на българската полиция, администрация и (в най-малка степен) армия. Конкретният план и логистиката по отвеждането към лагерите на смъртта не са плод на „хитлеристкото командване“, а на българските институции, действали в координация с нацистките. На тях е липсвала не възможност (дори поне да опитат), а преди всичко желание да спрат депортациите. Акцията е суверенно договорена с Германия като между добри съюзници, а решението да се започне с евреите от „новите земи“ е взето от правителството в самото начало и не е поставяно под съмнение в нито един момент. Ако те не са били български граждани, то е защото самата държава е приела серия антисемитски закони, които съзнателно ги лишават от тази възможност[25], т.е. фактите отново препращат към решения, взети в София. Властта въобще не отговаря на настоятелните искания на евреите от Македония да им бъде дадено българско поданство. Точната формулировка на стореното е, че България депортира от територии, обявила за свои, евреи, на които е отказала българско поданство. Този спасителен статут им е забранен (т.е. смъртната им присъда е подписана) по силата на български антисемитски закони, включително влезли в сила преди присъединяването на страната към Оста.
В случая, както и по всеки друг подходящ повод, ми се струва важно да се напомня решаващото обстоятелство, че „новите земи“ са изцяло и безразделно управлявани от българските власти като собствена територия. Наредбата за поданството в нея те приемат за привеждането му в съответствие с новия териториален суверенитет. През 2015 г. Здравка Кръстева неоспоримо доказва в термините на правната теория, че българското присъствие там е класическа „изпреварваща анексия“ (Krasteva, 2015). Но още по време на войната правителството, опозицията[26] и чуждите сили са гледали на тези територии като на де факто присъединени. В паметната си парламентарна интерпелация от 22 март 1943 г. Петко Стайнов изтъква, че „следва да се приеме, че земите в Тракия и Македония са анексирани към българската държава и нееднократно Народното събрание с ред свои закони ги третираше като такива“ (Danova & Avramov, 2013, т. 1: 807). А примирието от 28 октомври 1944 г. налага на държавата ни да заличи въведените след април 1941 г. „законови и административни разпоредби, свързани с анексирането и инкорпорирането в България на гръцки и югославски територии“ (Krasteva, 2015: 172)[27].
Ако това са тежки аргументи от правния мир, много свидетелства от симптоматиката на масовото съзнание и от ежедневната бюрократична практика потвърждават същото. В хода на работата си по темата съм попадал на многобройни такива примери, като тук маркирам само няколко. В своя дневник, Никола Стоянов например говори за „българската част“ на Македония в противовес на окупираната от Германия и временно администрираната от Италия, които „несправедливо“ са останали навън и трябва да влязат в границите на България (Stoyanov, 2020: 623-624). В „новите земи“ е въведено цялото българско законодателство, включително антисемитското. Въведена е и българската административна уредба, като новите области и дори църковните епархии се включват наравно (или се сливат) с българските. Статистическият годишник на царството за 1942 г. третира тези територии и населението им като част от страната, с което еврейското и население нараства от около 48000 на около 61000 д. В документооборота се въвежда българската държавна символика, инвестират се огромни бюджетни средства, а България се съгласява (спогодбата Клодиус-Попов) да поеме обслужването на съответната част от югославския държавен дълг. Българската бюрокрация (особено тази на КЕВ) отразява депортирането като „изселване извън пределите на страната/царството“, т.е. евреите са изселени от България, като не се прави разлика между „новите“ и „старите“ земи, приемани за неделимо цяло. Градове от „новоосвободените“ са инкорпорирани в царството и съответно еврейските общини в някои от тях се превръщат в едни от най-многочислените в България. Очевидно е, че споразумението Белев-Данекер е спогодба между две съюзни държави, по която отговорност за съответните територии поема българската страна чрез различни институции. Тя, впрочем, се разпорежда в своя полза и с цялото имущество на депортираните. Приравняването в езика (и съответно в мисленето) се проявява в административни наредби, публикувани в Държавен вестник, където се пише за „окупацията на освободените през 1941 г. земи“. Да не говорим за оглушителната пропагандна реторика славеща царя-,, Обединител“. Всичко това прави очевидно, че депортирането на евреите от Македония, Беломорието и Пирот е част от българската история, то представлява българското участие в Холокоста.
Отговорността е поета напълно съзнателно, но тя е споделена. Именно в подобен контекст стои поставения в книгата въпрос за степента на автономия на България като съюзник на Райха, т.е. за това дали са били налични алтернативи. Н. Рагару посочва няколко съдържателни писти. Тя обръща внимание на наблюдението на Кристофър Броунинг, че съюзниците на Германия, какъвто е и България, имат донякъде по-голяма независимост [отколкото кислинговите правителства на сателитите или на окупираните страни], което прави по-трудно налагането на нацистките политики, включително по „еврейския въпрос“ (по Ragaru, 2020: 175). Важно е и позоваването на Раул Хилберг, според когото българските евреи са „залог в ръцете на една опортюнистична държава. Те са нещо като стока в излишък, която е можела да бъде търгувана срещу определени политически цели. Райхът не успява да ги унищожи по простата причина, че то не носи достатъчно ползи на предпазливите български управници… Като че ли българите са били определили предварително мащаба на собственото си участие. [В България] операцията [по „Окончателното решение“] спира рязко, като задържана от една невидима завеса“ (по Ragaru, 2020: 339). В отношенията между двете държави се търсят взаимно приемливи решения, претеглят се „цените“ на едно или друго от тях. Депортираните евреи биха могли да се мислят например като цена за постигане на националната химера за „обединението“ (Avramov, 2013b), като компенсация за неизпращането на войски на Източния фронт, или като възможност за запазване на евреите в „стара България“… (с. 342). Нищо не дава да се смята, че последният вариант е бил артикулиран като стратегическа цел, заслужаваща сложна дипломатическа комбинация.
Същественото е, че нито една от хипотетичните сделки не разглежда опцията България да се откаже от депортирането. Тя обаче не е била принципно изключена, защото правителството не е било подложено на германски диктат по въпроса, а е водело пълноценни преговори. В този смисъл широко приеманата обща схема, че депортацията е „поискана от Райха и договорена с българското правителство“ (с. 12) се нуждае от известно доуточнение.
Подробната хронограма на събитията е следната (Danova & Avramov, 2013, т. 1: 380-390). Първоначално, през юли 1942 г., от Берлин идва запитване по твърде частен проблем, засягащ само евреите-български поданици в Германия и анексираните от нея държави. По този пункт българската страна не изказва никакви възражения те да бъдат депортирани, т.е. разрешава изпращането на смърт на свои граждани[28]. По-нататък, със затягането на антисемитските политики и учредяването на КЕВ в края на август 1942 г., правителството публично обявява (с обнародваната в Държавен вестник наредба от 29 август 1942 г.), че крайната цел е „изселването на еврейското население“[29]. Това се случва преди на 24 септември Рибентроп да разпореди на германската дипломация да се активизира за депортиране на евреите от България, Унгария и Дания. И когато (15 октомври) легацията в София е инструктирана да започне разискване с българското правителство „за транзитирането на Изток на подлежащите на изселване съгласно новите български разпоредби евреи“, то гордо напомня на Берлин (10 ноември), че с наредбата си „по еврейския въпрос“ вече по собствена инициатива „само е имало идеята да направи възможно изселването на евреите от България“. Както през 1940 г., с приемането на Закона за защита на нацията преди присъединяването към Оста, така и в случая тактиката е изпреварващо да се изпълнят добре известните желания на партньора. Българските власти са тези, които първи изразяват волята си и правят усилие да „уредят всестранно еврейския въпрос“ в страната: те „са особено зарадвани… че са привлекли вниманието и на германското правителство“ (12 ноември), което им позволява да преодолеят трудностите в изпълнението на задачата. Германия отправя формално предложение, декларирайки, че е готова да приеме евреите. От гледна точка на София, Райхът ѝ предоставя услуга и експертна помощ[30], като единственото неудобство е в исканата твърде висока цена от 250 марки на депортиран. Когато в този контекст започват техническите разговори, правителството може да си позволи да преговаря и по етапите. То заявява, че е склонно да „задържи временно“ част от евреите, така че „да не спъва правилния вървеж на стопанския живот… и да може по-рационално да използва труда на евреите като евтина работна ръка“. По това време (30 октомври) А. Белев вече е разписал плана за поетапно депортиране, при който неотменимата първа квота включва евреите от „новите земи“ (Danova & Avramov, 2013, т. 1: 478).
Разсъжденията дали е можело да се избегне депортирането така както това става с евреите от „стара България“ са неизбежно спекулативни упражнения по counter-factual history. Но ако аналогията не е доказателство, тя все пак очертава периметър на допустимото, постигнато на други места. Едно такова сравнение подкопава българския претенция за уникалност на „Спасението“ (вж. също Vezenkov, 2013). Защото и други съюзници на Германия не са депортирали своите евреи. Не го прави Унгария (преди да бъде окупирана от Германия през март 1944 г.). Не го прави Румъния в старите си предели (т.нар. Регат), макар да депортира и унищожава масово евреи в останалите райони на страната и на съветска територия. Не го прави Италия (до момента, в който северната и централната и част не са окупирани от Германия през септември 1943 г.). Случаят с Италия е още по-релевантен за нас, доколкото тя отказва да депортира и евреите от окупираните от нея територии в Гърция и Албания. Парадоксално е, че не го прави и самата България с няколкото десетки евреи от Скопие, притежаващи испански паспорти и получили протекцията на испанската легация в София. Оказва се, че е можело: евреи-чужденци са били пощадени, но шанс не е бил даден на тези с гръцко и югославско поданство. Важно е да се има предвид, че като цяло, подобни „своеволия“ по „еврейския въпрос“ не са водели до разрив в стратегическите съюзи на Райха. Нека не забравяме, че Борис III всъщност си позволява значителен дисонанс с отказа да изпрати войски на Източния фронт. Може да е смятал, че това непослушание изчерпва кредита му за разногласие с Хитлер, поради което поемането на допълнителен риск със запазване живота на около 12 000 „чужди“ евреи дори не си струва да се обсъжда.
Накрая, нека отбележа, че освен пистата „не е можело“, в VII състав е заложен и мотива „не се е знаело“. Тя обаче остава на втори план и идва не от страната на обвинението, а от подсъдимите. Мнозина от тях прибягват до защитната теза, че са били в пълно неведение относно съдбата на депортираните евреи в точката на крайната им дестинация. Съдът нито обсъжда, нито приема това обстоятелство за оневиняващо. Но впоследствие, та до наши дни, то не престава да се повтаря под една или друга форма. Другаде (Avramov, 2013 а) съм изреждал множеството свидетелства, че откъм средата на 1942 г. привеждането в изпълнение на „Окончателното решение“ става все по-широко известно (дори да не е назовавано и конкретните техники на унищожение да не са напълно познати). Сведения идват от полската съпротива и от други източници, а реакцията на съюзниците и декларацията им от края на годината за неизбежно възмездие е публична. Тези новини са били по-достъпни за властта, но те са се разпръсквали сред населението и сред еврейската общност. Към март 1943 г. е напълно установено, че често отправяната заплаха за „изпращане в Полша“ еднозначно се асоциира със смъртна присъда (вж. Mitakov, 2001). Книгата на Н. Рагару добавя още един довод, препращайки към разследванията на западногерманската прокуратура във връзка с досието на Айхман. Следствието се интересува от публикувана през 1952 г. книга на живеещия в Израел български евреин Бенямин Ардити, внушаваща, че през март 1943 г. никой (а най-малкото германски дипломати и служебни лица) не е можел да твърди, че не знае какво очаква депортираните (с. 179)[31].
Всички споменати обстоятелства, касаещи отговорността за депортацията са предявявани пост-фактум. Ала най-висока стойност имат предупрежденията, отправени по време на самите събития. Изрича ги например, в прав текст, швейцарският пълномощен министър пред Богдан Филов (Filov, 1986). Съдържат се в знаменитото писмо на Д. Пешев, предупреждаващо, че България би била обвинена в „масово убийство“. Фиксирани са, устно и писмено, от Никола Мушанов и Петко Стайнов в кристално ясните им интервенции в парламента, които посочват пълното беззаконие на депортациите. Когато узнава за спогодбата Белев-Данекер, Мушанов записва в дневника си два съсичащи реторични въпроса: „да се предават за смърт човешки същества от страна на България? кой си ти, бе Филов, който унищожаваш всички човешки добродетели на българина и ставаш палач?“ (Mushanov, 2017: 274) Без съмнение управляващите са знаели какво правят и какви са последствията от действията им.
Днес българската държава продължава последователно да се дистанцира от историческата си отговорност. Прави го дори когато подписва международни споразумения, които я припознават. Показателно е, че години наред България бе наблюдател и се стремеше да стане пълноправен член на International Holocaust Remembrance Alliance (IHRA) – влиятелна общност на държави, приели високи стандарти в борбата с антисемитизма. Когато през 2018 г. това най-накрая се случи, то бе обявено за голям дипломатически успех. Сред поетите ангажименти влиза и признаване на „работната дефиниция за отричане и изопачаване на Холокоста“, която между другото определя като изопачаване „всеки съзнателен опит за неговото оправдаване или за омаловажаването на последиците му или на основните му елементи, включително колаборацията с нацистка Германия“. Това, прието на хартия, разбиране обаче по никакъв начин не се съвместява с официалната позиция, която българските правителства продължават да защитават по въпроса и която граничи с откровен ревизионизъм.
(Съ)участието на България в Холокоста не може да бъде изтрито с изкривяване или премълчаване на исторически факти, нито с юридическа казуистика. То преследва държавата ни, а неговото отричане петни репутацията и. Единствената нравствено и политически приемлива стъпка е искреното и публично поемане на отговорност и извинение за стореното от нея в миналото. Този жест не би стоварил колективна вина върху поколенията. Напротив, той би бил знак за зрялост и цивилизованост, който отдава заслуженото уважение към жертвите и извисява в цялото му достойнство необикновения епизод, влязъл в националната колективна памет като „Спасението на българските евреи“.
Литература
Avramov, R. (2007). Komunalniyat kapitalizam. Iz balgarskoto stopansko minalo.T 1-3. Sofia: Fondatsia „Balgarska nauka I kultura“ Tsentar za liberalni strategii [Аврамов, Р 2007. Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало. т.1-3. София: Фондация „Българска наука и култура“, Център за либерални стратегии].
Avramov, R. (2012). „Spasenie „Ipadenie. Mikroikonomika na darzhavnia antisemitizam v Bulgaria. Sofia: UI,, Sv. Kliment Ohridski“ [Аврамов, Р 2012. „Спасение „и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България. София: УИ „Св. Климент Охридски“].
Avramov, R. (2013a). Cheteyki arhivite na deportatsiata. In: Danova, N. & Avramov, R. (Eds.). Deportiraneto na evreite ot Vardarska Makedonia, Belomorska Trakia I Pirot. Mart 1943. Dokumenti ot balgarskite arhivi. t. 1-2. Sofia: Obedineni izdateli [Аврамов, Р 2013-А. Четейки архивите на депортацията. В: Данова, Н. & Р Аврамов (съст.). Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943. Документи от българските архиви. т 1-2. София: Обединени издатели].
Avramov, R. (2013b). Za choveshkata tsena „natsionalnia ideal“. v-k Kultura, 19 april, br 2986 [Аврамов, Р 2013b. За човешката цена на „националния идеал“. в-к Култура, 19 април, бр. 2986\.
Arendt, H. (2004). Ayhman v Yerusalim. Reportazh za banalnostta na zloto. Sofia: Ciela [Аренд, Х. 2004 [1963]. Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото. София: Ciela].
Bar-Zohar, M. (1999). Izvan hvatkata na Hitler Geroichnoto spasyavane na balgarskite evrei. Sofia: UI,, Sv. Kliment Ohridski“ [Бар-Зоар, М. 1999 [1998]. Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на българските евреи. София: УИ „Св. Климент Охридски“].
Baruh, N. (1991). Otkupat. Tsar Boris I sadbata na balgarskite evrei. Sofia: UI,, Sv. Kliment Ohridski“ [Барух, Н. 1991. Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи. София: УИ „Св. Климент Охридски“].
Chary, F. 1972. The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940-1944. Pittsburgh: Pittsburgh University Press.
Danova, N. & R. Avramov (sast.). Deportiraneto na evreite ot VardarskaMakedonia, Belomorska Trakia IPirot. Mart 1943. Dokumenti ot balgarskite arhivi. t.1-2. Sofia: Obedineni izdateli [Данова, Н. & Р Аврамов (съст.). 2013. Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943. Документи от българските архиви. т 1-2. София: Обединени издатели].
Danova, N. (2013). Dalgata syanka na minaloto. Deportatsiata na evreite ot Zapadna Trakia, Vardarska Makedonia I Pirot: sastoyanie na prouchvaneto na problema. In: Danova, N. & R. Avramov (sast.). Deportiraneto na evreite ot VardarskaMakedonia, Belomorska TrakiaIPirot. Mart 1943. Dokumenti ot balgarskite arhivi. t.1-2. Sofia: Obedineni izdateli [Данова, Н. 2013. Дългата сянка на миналото. Депортацията на евреите от Западна Тракия, Вардарска Македония и Пирот: състояние на проучването на проблема. В: Данова, Н. & Р Аврамов (съст.). Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943. Документи от българските архиви. т 1-2. София: Обединени издатели].
Deklaratsia na Narodnoto sabranie po povod 70 godisninata na spasyavaneto na balgarskite evrei I pochitane na pametta na zhertvite na Holocausta 2013 (8 mart) [Декларация на Народното събрание по повод 70 годишнината от спасяването на българските евреи и почитане на паметта на жертвите на Холокоста. 2013 (8 март). https://www.parliament.bg/bg/news/ID/2582 (посетено на 4.03.2021)].
Deyanova, L. (2009). Ocherania na malchanieto. Istoricheska sotsiologia na kolektivnatapamet. Sofia: Kritika I Humanizam [Деянова, Л. 2009. Очертания на мълчанието. Историческа социология на колективната памет. София: Критика и Хуманизъм]
Filov, B. (1986). Dnevnik. Sofia: Izdatelstvo na OF [Филов, Б. 1986. Дневник. София: Издателство на ОФ].
Grinberg, N. (1945). Dokumenti. Sofia: Tsentralna konsistoria na evreite v Bulgaria [Гринберг, Н. 1945 [2017]. Документи. София: Централна консистория на евреите в България].
Grinberg, N. (1961). Hitleristkiyat natisk za unishtozhavaneto na evreite v Bulgaria. Tel-Aviv: Amal [Гринберг, Н. 1961. Хитлеристкият натиск за унищожаването на евреите в България. Тел-Авив: Амал].
Hadzhiyski, I. (2004). Sadbata na evreyskoto naselenie ot Belomorska Trakia, Vardarska Makedonia I Yugozapadna Bulgariaprez 1941-1944. Dupnitsa: IIA DevoraBi [Хаджийски, И. 2004. Съдбата на еврейското население от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Югозападна България през 1941-1944 г. Дупница: ИИА ДевораБи].
IHRA. 2013. Working Definition ofHolocaust Denial andDistortion. https://www.holocaustremembrance.com/resources/working-definitions-charters/working-definition-holocaust-denial-and-distortion (accessed 4.03.2021).
Koen, E. (2013). Razmisli po povod knigata na Rumen Avramov „Spasenie“ I padenie. Mikroikonomika na darzhavnia antisemitzam v Bulgaria, 1940-1944. Sociological problems, 1-2, 314-323 [in Bulgarian] [Коен, Е. 2013. Размисли за и по повод книгата на Румен Аврамов „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България, 1940-1944 г. Социологически проблеми, 1-2, 314-323].
Koleva, D. (sast). (2017). Bulgaria – Israel. Razkazi za dve strani I dve epohi. Sofia: Ciela [Колева, Д. (съст.). 2017. България – Израел. Разкази за две страни и две епохи. София: Сиела].
Krasteva, Z. (2015). Pravni aspekti na darzhavnata antievreyska politika v Tsarstvo Bulgaria. In: Taneva, A. (ed.). Antievreyskoto zakonodatelstvo v Evropa I Bulgaria. Institut za moderna politika, Tsentar za evreyski izsledvania pri SU,, Sv. Kliment Ohridski“ [Кръстева, З. 2015. Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България. В: Танева, А. (ред.). Антиеврейското законодателство в Европа и България. Институт за модерна политика, Център за еврейски изследвания при СУ „Св. Климент Охридски“].
Mitakov, V. (2001). Dnevnik napravosadnia ministar vpravitelstvata na Georgi Kyoseivanov IBogdan Filov Moyat zhivot. Sofia: Trud [Митаков, В. 2001. Дневник на правосъдния министър в правителствата на Георги Къосеиванов и Богдан Филов. Моят живот. София: Труд].
Mircheva, K. (2020). Kam istoriata na antisemitizma v Plovdiv v kasnia 19 vek. Literaturna Misal, 2020, 1, 70-89 [Мирчева, К. 2020. Към историята на антисемитизма в Пловдив в късния 19 век. Литературна мисъл, 2020, 1, 70-89].
Molho, M. 1948 [1988]. In Memoriam. Hommage aux victimes juives des nazis en Grèce. Thessalonique: Communauté Israélite de Thessalonique.
Mushanov, N. (2017). Dnevnik. Spomeni. Avtobiografia. N. Kiselkova & S. Hazan (sast.). Sofia: Iztok-Zapad [Мушанов, Н. 2017. Дневник. Спомени. Автобиография. Н. Киселкова & С. Хазан (съст.). София: Изток-Запад].
Nissim, G. (1999). Chovekat, koyto sprya Hitler Istoriata na Dimitar Peshev, spasil evreite na edna natsia. Sofia: Narodnoto sabranie na Republika Bulgaria [Нисим, Г. 1999 [1998]. Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация. София: Народно събрание на Република България].
Oren, N. 1968. The Bulgarian Exception: A Reassessment of the Salvation of the Jewish Community. Yad Vashem Studies, 8, 3-106.
Peleva, I. (2017). Georgi Markov Snimki s poznati. Sofia: Kralitsa Mab [Пелева, И. 2017. Георги Марков. Снимки с познати. София: Кралица Маб].
Poppetrov, N. (sast.). (2009). Sotsialno nalyavo, natsionalizmat – napred. Sofia: Gutenberg [Поппетров, Н. (съст.) 2009. Социално наляво, национализмът – напред. София: Гутенберг].
Ragaru, N. (2010a). Prepletenite vremena na nastoyashteto. Bulgaria 20 godini sled 89-ta. Sofia: Kritika I Humanizam [Рагару, Н. 2010а. Преплетените времена на настоящето. България 20 години след 89-та. София: Критика и Хуманизъм].
Ragaru, N. (2010b). Nyama spravedliva pamet za minaloto. v-k Kultura, 5 noemvri (br. 2611) [Рагару,
Н. 2010b. Няма справедлива памет за миналото. в-к Култура, 5 ноември (бр. 2611)].
Ragaru, N. (2013). Otkazat ot diskusia za antievreyskite politiki shte ocherni nay-hubavite stranitsi na balgarskata istoria. Obektiv, 30 april 2013 [Рагару, Н. 2013. Отказът от дискусия за антиеврейските политики ще очерни най-хубавите страници на българската история. Обектив, 30 април 2013].
Ragaru, N. (ed.). (2014a). La Shoah en Europe du Sud-Est. Les Juifs en Bulgarie et dans les territoires sous administration bulgare (1941-1944), Paris: Editions du Mémorial de la Shoah, 2014.
Ragaru, N. (2014b). Commémorer et diviser en Europe: le 70ème anniversaire du sauvetage et des déportations juives depuis les terres sous administration bulgare », Revue d’études comparatives Est-Ouest, 65, 3-4, 237-274.
Ragaru, N. (2015). Juger les crimes antisémites avant Nuremberg: l'expérience du Tribunal populaire en Bulgarie (novembre 1944-avril 1945), Histoire@Politique>, 26.
Ragaru, N. (2016). Nationalizing the Holocaust. „Foreign“ Jews and the Making of Indifference in Macedonia under Bulgarian Occupation. In: Bajohr, F. & A. Löw (eds.), The Holocaust and European Societies. Social Processes and Social Dynamics. London: Palgrave & McMillan.
Ragaru, N. (2019а). The Madding Clocks of Persecution: Anti-Jewish Policies in Bitola under Bulgarian Occupation (1941-1944). In: Bougarel, X., H. Grandits and M. Vulesica (eds.), Local Dimensions of the Second World War in Southeastern Europe. London: Routledge, 2019.
Ragaru, N. (2019b). The Prosecution of Anti-Jewish Crimes in Bulgaria: Fashioning a Master Narrative of the Second World War (1944-1945), East European Politics and Societies, 33. 4, 941-975.
Ragaru, N. (2019c). Assignés à identités. Violence d’Etat et expériences minoritaires dans les Balkans post-Ottomans. Istanbul: Les éditions ISIS.
Ragaru, N. (2020). „Et les Juifs bulgares furent sauvés… „Une histoire des savoirs sur la Shoah en Bulgarie. Paris: SciencesPo. Les Presses.
Ragaru, N. & A. Capelle-Pogäcean. (2011). Vie quotidienne et pouvoir sous le communisme. Consommer à l’Est, Paris: Karthala & CERI.
Sage, S. (2013). Parviyat v sveta Holocaust protses v sobstvenia I v nashia kontekst. In: Grozev, K & R. Malinova-Hristidi. Evreite v Iztochna Evropa I Savetskia sayuz v godinite na Vtorata svetovna voyna I Studenata voyna (1939-1989). Sofia: Izdatelstvo na SU,, Sv. Kliment Ohridski [Сейдж, С. 2013. Първият в света Холокост процес в собствения и в нашия контекст. В: Грозев, К & Р Малинова-Христиди. Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война и Студената война (1939-1989). София: Издателство на СУ „Св. Климент Охридски“].
Stoyanov, N. (2020). Zhivot I deynost: memoari. Dnevnik. Sofia: Nov balgarski universitet [Стоянов, Н. 2020. Живот и дейност: мемоари. Дневник. София: Нов български университет].
Taneva, A. & V Gezenko. (2002). Glasove v zashtita na grazhdanskoto obshtestvo. Protokoli na Svetia Sinod na Balgarskata pravoslavna tsarkva po evreyskia vapros. Tsentar za evreyski izsledvania pri SU,, Sv. Kliment Ohridski“ [Танева, А. &, В. Гезенко. 2002. Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия Синод на Българската православна църква по еврейския въпрос. Център за еврейски изследвания при СУ „Св. Климент Охридски“].
Todorov, V. & N. Poppetrov (sast.). (2013). VIIsastav naNarodnia sad. Edno zabraveno dokumentalno nasledstvo za antisemitizma v Bulgariaprez 1941-1944. Sofia: Iztok-Zapad [Тодоров, В. & Н. Поппетров (съст.). 2013. VII състав на Народния съд. Едно забравено документално наследство за антисемитизма в България през 1941-1944 г. София: Изток-Запад].
Todorov, Tz. 1999. La fragilité du bien. Le sauvetage des Juifs bulgares. Paris: Albin Michel.
United States Holocaust Memorial Museum (USHMM). Deportation of Jews from Bulgarian-occupied Thrace. https://encyclopedia.ushmm.org/content/en/film/deportation-of-jews-from-bulgarian-occupied-macedonia (accessed 4.03.2021).
Vezenkov, A. (2013). Spasyavaneto na balgaskite evrei. Unikalno li e naistina. v-k Kultura, 18 oktomvri, br 3005 [Везенков, А. 2013. Спасяването на българските евреи. Уникално ли е наистина.
в-к Култура, 18 октомври, бр. 3005].
Vyarata na germanskia Vodach-kantsler (1940). Tsarkoven vestnik, 26yuli, br.31 [Вярата на германския Водач-канцлер. 1940. Църковен вестник, 26 юли, бр. 31].
Wiesel, E. (ed.). (2004). Final Report of the International Commission on the Holocaust in Romania Presented to Romanian President Ion Iliescu. Bucharest: International Commission on the Holocaust in Romania Chaired by Elie Wiesel.
Yotov, St. (2013).,, Spasenieto na balgarskite evrei – 70 godini voyna na interpretatsiite. Sociological problems, 2-3, 193-206 [in Bulgarian] [Йотов, Ст. 2013. „Спасението на българските евреи“ – 70 години война на интерпретациите. Социологически проблеми, 2-3, 193-206].
[1] Ragaru, Nadège. „Et les Juifs bulgares furent sauvés… „. Une histoire des savoirs sur la Shoah en Bulgarie. Paris: Presses de Sciences Po (Ragaru, 2020). По-нататък препратките към страници от книгата са поставени в квадратни скоби в текста.
[2] Посочвам само три измежду многото заглавия: (Arendt, 1963), (Oren, 1968), (Chary, 1972).
[3] Примери са важните текстове на (Baruh, 1990), (Bar-Zohar, 1999), (Nissim, 1999), (Todorov, 1999).
[4] „Спасението“ е съзнателно поставено в кавички като название на версията, представляваща изследователския обект на автора. Кавичките, в които сложих този термин през 2012 г. (Avramov, 2012), имаха освен функцията на етикет и задачата да отразят двусмислената действителност. В нея едни българи поставят, чрез силата на държавата, евреите в условия, при които на помощ им се притичват други българи: „спасението“ не може да бъде приписано на цялата нация, както това се предполага.
[5] Книгата стъпва върху десетгодишни проучвания в държавни и частни български, македонски, германски, сръбски, американски, израелски архиви; интервюта; материали в пресата; публикувани мемоари и, естествено, върху българската и световната историография.
[6] Вж. например (Deyanova, 2010), (Danova, 2013), (Koen, 2013); (Yotov, 2013); (Todorov & Poppetrov, 2013); статии на Юлиана Методиева, Михаил Иванов и др. в сп. Обектив и в онлайн изданието Маргиналия; становища в медиите на Стефан Дечев; журналистически предавания на Георги Коритаров; есета на Леа Коен. След 1989 г“ фрагменти от документалното наследство за депортациите са целенасочено представени за първи път от Иван Хаджийски (Hadzhiyski, 2004).
[7] Първият източник включва единствено позициите на обвинението и на съда. Във втория са поместени и коментирани материали на обвинението, присъдите на съда, показания на свидетели и обвиняеми.
[8] В работата ни по (Danova & Avramov, 2013) с изненада си дадохме сметка, че още в хода на процеса един от свидетелите споменава коректния брой (6 млн.) на изтребените от нацистите евреи.
[9] С тази цел обвинението твърди, че в антисемитските си политики България е по-сервилна към Германия отколкото други нейни съюзници като Унгария и Румъния (с. 55). Това негласно подронва тезата за българската уникалност.
[10] В най-крайният подобен пример прокурорът Манчо Рахамимов, заявява, че българските власти са планирали на собствена глава депортирането на 8-те хиляди евреи от „старите предели“. Ако германците са го били поискали, разсъждава той, е нямало кой да ги спре, а те даже не са направили дипломатически въпрос по повод проваленото изселване (с. 61).
[11] Най-схематично – около любовна тръпка между депортирана еврейка и германски войник, срещнали се случайно в българско градче при отвеждането на евреите от „новите земи“ до отправните точки към лагерите на смъртта. Чувството кара германеца да осмисли в какво е въвлечен и дори да направи с помощта на българската съпротива (неуспешен) опит да помогне на момичето да избяга.
[12] Н. Рагару коментира въпроса дали създателите на „Звезди“ са познавали класическия документален филм на Ален Рене от 1956 г. „Нощ и мъгла“ („Nuit et brouillard“). Тя опровергава изказвана хипотеза, че отделни кадри в „Звезди“ са заимствани от филма на Рене и доказва, че са инспирирани от български кинометериал за депортациите (вж. по-долу). При по-подробно вглеждане в историята на двете ленти си дадох сметка за неочаквани допирни точки между тях. Френската е една от първите след войната, засягаща депортациите към лагерите на смъртта в анексирана Полша, макар че те са показани не като елемент от механизма на Холокоста, а като места за етнически недефинирано унищожение. По-съществено е, че филмът има напълно сходни на „Звезди“ проблеми с цензурата. Тя изрично настоява да бъдат заличени или камуфлирани кадри, загатващи за сътрудничеството на френската полиция с нацистите при депортациите. А по настояване на Западна Германия филмът е изтеглен от конкурсната програма на фестивала в Кан.
[13] След 1989 г. А. Вагенщайн променя позицията си, наблягайки на изцяло българското участие във вдигането и изселването на евреите от „новите земи“ (вж. Ragaru, 2020: 106).
[14] Те са достъпни, изцяло или частично, на различни сайтове в мрежата. Част от тях може да се види например в този на Американския мемориален музей за Холокоста във Вашингтон (вж. USHMM).
[15] Н. Рагару подробно описва филмирания материал. Предмет на коментар са усмихнатите лица в някои от кадрите (с. 17; 168-170). Тя не се съмнява, че в част от тези случаи е имало дирижирани мизансцен и позиране. За други привежда хипотезата на кинооператор, според когото след стреса от вдигането вероятно е настъпило известно съживяване от умишлено подвеждащото съобщение на охраната, че евреите се местят в пределите на „стара България“. Унилост ги обзема отново, когато в транзитните лагери те окончателно разбират, че ще бъдат изселени за Източните територии (т.е. в анексирана Полша).
[16] Заснети са от екип на държавната фондация „Българско дело“. Тя произвежда, между другото, официалните кинопрегледи по време на войната. По данни на Н. Рагару, Александър Белев е един от свидетелите при учредяване на фондацията (с. 162).
[17] Изпратени са заверени копия, а не оригинали. Показания в полза на българската позиция дават и свидетели, по-специално Натан Гринберг, който вече живее в Израел. Оставайки комунист, той се е доближил до официалния български наратив, поставящ на заден план българското участие в депортациите и приписващ отговорността изцяло на германците (Grinberg, 1961). Според Н. Рагару тази еволюция не е плод на натиск, а се дължи на запознаване с германски архиви в Яд Вашем и на силния отзвук от протичащия в онзи момент в Израел процес срещу Адолф Айхман.
[18] След внезапната кончина на знаменития прокурор Фриц Бауер и поради здравословни проблеми на обвиняемия, делото е прекъснато през август 1968, без да бъде възобновено по-нататък. Бекерле умира, неосъден, през 1976 г.
[19] Също споделям виждането, че „никое… препрочитане на историята не е невинно… историкът рядко успява да избегне интелектуалните схеми на настоящето… не се и мъча да подхранвам илюзията за обективност…“ (Avramov, 2007, т.1: 19).
[20] За аналогични деформации в отношението към българското стопанско минало вж. (Аврамов, 2007). Редът отпреди 1944 г. трудно може да бъде референция и за демократичен парламентаризъм, при положение, че от 1934 г. Търновската конституция не действа, парламентът (когато най-после е свикан през 1938 г.) е безпартиен, а политическият режим като цяло представлява лично авторитарно управление на царя.
[21] В собствената ми скала най-високо стои Н. Мушанов, чиято биография на либерално-демократичен политик е най-праволинейна, без сериозни отстъпления, каквито могат да се открият в различни епизоди от живота на другите споменати общественици.
[22] Често се допуска, че „Спасението“ не е можело да стане без неговото съгласие, като се пропуска, че същото важи за депортацията и за приведения в действие (провалил се) план за изселване на 8 000 евреи от „стара България“.
[23] В основата е премахването на паметните плочи с името на цар Борис III от „българската гора“ в Йерусалим. Станало по инициатива на израелски обществени фигури, този акт е подкрепен от български леви политици, между които и заместник-председателят на парламента Благовест Сендов. Във връзка с това СДС иска неговата оставка.
[24] Без да се смущават, до същия извод стигнат и онези най-запалени „патриоти“, които приемат, че през войната България не е окупирала Македония, а само се е настанила у дома си.
[25] Могат да изберат българско поданство жителите от друга народност (но не и евреите) и тези, доказали „български корени“.
[26] В Декларацията на Народното събрание от 8 март 2013 г. се твърди, че въпреки всичко, „опити за спасяване са правени от български граждани, от общественици и духовни лица. Народният представител Петко Стайнов внася предложение за промяна в Наредбата за българското гражданство, с която се опитва да спаси обречените на депортиране евреи, като им се даде автоматично българско гражданство“. Всъщност П. Стайнов не прави подобно предложение, а протестира срещу това, че те са едновременно лишени от възможността да получат българско гражданство и експулсирани към трета държава, без да им се даде възможност да се изселят в Гърция или Югославия. Така са превърнати в апатриди, или – по думите на Н. Мушанов в парламента – в res nulius, „безстопанствени хора“. Доводът на Стайнов е, че това противоречи на международно признатите права на населението в една анексирана (в случая от България) територия. С други думи, позицията му отрича твърдението на Декларацията, че тези територии са „под германска юрисдикция“.
[27] Обяснимо е, че засегнатите държави не приемат термина. В гръцката историография съответната територия се определя като „българска окупационна зона“, а цялата страна като окупирана (не като анексирана). Действащите там (и в Югославия) местни власти нямат никаква легитимност, доколкото са поставени от окупатора и изпълняват безпрекословно неговата воля.
[28] Важно сведение в книгата на Н. Рагару е, че така властите в София си затварят очите пред изпращането в лагери и последващото унищожение на 140 български евреи, „вдигнати“ във Франция (с. 346). КЕВ е напълно пасивно и при аналогични случаи в други държави на Западна Европа.
[29] Н. Рагару отбелязва секретността в подготовката на депортациите през януари-февруари 1943 г. (с. 340). Както показва публичността на наредбата, това е вярно само за практическите приготовления на акцията. Опозиционният политик Н. Мушанов например научава за спогодбата Белев-Данекер едва на 20 март (Mushanov, 2017: 274). В същото време в акцията са впрегнати голям брой държавни служители и пълна тайна не е била възможна. Независимо от това – както отбелязва Н. Рагару – повечето от тези институции остават извън полезрението на VII състав на Народния съд.
[30] С изпращането през януари 1943 г. на Теодор Данекер в София и с активното ангажиране на германската легация в осъществяването на акцията.
[31] Изводът се свързва със слухове за умишлено потопяване на корабите, транспортирали депортираните от Лом до Виена. Твърдението е огласено след войната от Мануел Молхо (In Memoriam, 1948: 121) и приемано от мнозина в Гърция за даденост. Проучванията ни с Надя Данова не потвърдиха подобно събитие. Запазени са докладите на български лекари, придружавали два от корабите до Виена, а сред подробната документация за тази фаза от депортацията не фигурира никаква пряко или косвена индикация за такъв случай. По сведения, съобщени ми от Н. Рагару, през 1965 г. германските следователи отхвърлят написаното от М. Молхо като недостоверно.
Първоначална публикация: сп. „Социологически проблеми“, 2021/1