Мишел Уелбек – може би най-значимият френски писател от последния четвърт век – е кацнал на седалката на стола си като птица. Седим през август в затъмнения му парижки апартамент, в един впечатляващо красив ден, който се процежда през завесените прозорци, за да обсъдим новия му роман „Унищожение“, който излиза тази седмица и се връща към темите за мъжката самота и цивилизационния упадък, които създадоха репутацията му. По време на срещата ни Уелбек, който е на 68 години, се свлича все по-дълбоко в стола си, до степен, при която изглежда, че ще му е необходима помощ, за да се изправи, но след това с неочаквана ловкост отново се изправя. Опитвам се да го разпитвам за живота му, но той умело отклонява личните въпроси – отговаря на тях от десетилетия насам и по всичко изглежда, че този танц е приключил – докато не го помолвам да ми разкаже малко за началото на живота си като читател.
„Сменял съм твърде много вкусове през живота си“ – казва той със слабия си, писклив глас. „Но запазих една от любимите си [книги]“.
Уелбек се изправя и започва да търси в рафта с книги, като вади малка, добре износена книга. Това е „Les Contes d’Andersen“, френски превод на датските приказки на Ханс Кристиан Андерсен, № 28 в „Lectures et Loisirs“, поредица от книги за деца. Този конкретен екземпляр е публикуван през 1960 г., четири години след раждането на Уелбек. На корицата му е изобразена малка плачеща русалка, седнала върху розова мида. В краката ѝ лежи отворена стрида с блестяща перла, а синя рибка с розова опашка и буйни мигли гледа към нея с тревога.
Обръщам внимание на корицата, опипвам износените ѝ краища, коментирам сълзите на русалката.
„Човек би я утешил веднага“, казва нежно Уелбек, взирайки се в корицата, и добавя: „веднага“.
После сяда и си налива чаша бяло вино. Мълчи дълго – често срещан момент сред разговорите през цялата му кариера, като много от интервюиращите отбелязват, че не са били сигурни дали не е заспал, докато са го чакали да отговори. Този навик насочва вниманието ми към физическото му излъчване, което така или иначе се набива на очи. По време на публичния му живот косата му често е била разхвърляна и странна, характерната за него гребеновидна прическа е приемала различни форми – понякога дръзко дълга, винаги с изкривена кафеникава завеса. Сега тя почти е изчезнала, рядката му сива коса е отметната назад. Носът му е фантастичен, подобен на клюн, а ушите му са големи и дълги, с онези гънки, които според рекламите в интернет означават, че се задава сърдечна недостатъчност. Носи деликатни синьо-бели пантофи, а дрехите му не се променят през трите дни, в които го посещавам: торбести черни панталони, поръсени от цигарена пепел, и тъмносиня риза с пагони, която му придава смътно военен вид. Човек би предположил, че пуши верижно, и би бил прав, само че този термин не е съвсем достатъчен; той пуши толкова постоянно, че изглежда така, сякаш цигарите са малки кислородни резервоари, от които черпи, за да поддържа живота си.
Когато Уелбек ми подава томчето на Андерсен, той ми разказва нещо, което само по себе си прилича на приказка. Майка му, лекарка, и баща му, инструктор по ски, го напускат на шестгодишна възраст. Отглежда го баба му по бащина линия, в Северна Франция. По думите на Уелбек баба му е необразована, но един ден в мазето на къщата той открива два големи сандъка. Какво има в тях? Стотици книги. Държейки книгата, която ми подаде, аз си представям малките ръце на момчето, които са държали тези книги. В сандъците в мазето, казва Уелбек, имало всичко: в поредицата „Lectures et Loisirs“ били „Робинзон Крузо“ и „Тримата мускетари“, опростени за деца версии на Балзак, Дикенс и Суифт, да не говорим за други, по-странни неща, като писанията на Сталин и поредицата „Reader’s Digest“ от съкратени книги, които включвали истории на обикновени хора, извършили необикновени неща. Уелбек ги прочита и препрочита десетки пъти: Няма какво друго да прави. Те са бедни, в къщата им няма душ, а телевизията е лукс. Вместо това за развлечение ползват книги. Разбира се, те сигурно са принадлежали на баща му или на чичото или лелята – семейно богатство, което иначе му е било отказано. На тяхно място се намирало това гърне със злато.
Приказките и Мишел Уелбек може да не изглеждат като естествено съчетание. Мненията за Уелбек и творчеството му винаги са били яростно противоположни – да се каже „разделени“ би било забавно подценяване. Прилагателните и имената, с които е определян редовно, звучат приблизително така: противоречив, провокативен, нихилистичен, мизогинистичен, расистки, ислямофобски, ксенофобски, отвратителен, нечистоплътен, сантименталист, самоизтъкващ се. Наричан е също така безпрецедентен, съществен, дързък, чувствителен, вдъхновен, пакостлив, брилянтен. Отразяването продължава и в други случаи: Когато издава книга във Франция или когато не е издавал нищо от известно време; когато някоя от книгите му е адаптирана за филм или телевизия; когато е режисирал адаптация на някоя от книгите си; накрая, когато самият той има роля във филм,. Това означава, че по един или друг начин, отразяването на Уелбек е пълно.
Всеки роман, който Уелбек е написал, е свързан в някаква значима форма с културните сътресения, които преживяваме. Още от първия си роман, „По-широко поле за борбата“, в който си представя празния професионален живот на двама млади мъже – компютърен програмист и един от неговите колеги, той внася наблюдателната пунктуалност на всеотдаен културен антрополог. Въпреки че книгите му се въртят около гигантски цивилизационни промени, той е намерил начин да балансира тази широта с близкия поглед към частното страдание. Книгите му са изпълнени с увереност, че нашият вид е свършен, че въпреки дарбите ни, ние сме обречени, ако и това да е покъртително.
„Възхищавам му се“, казва ми френският романист и журналист Еманюел Карер. „Смятам, че той има уникална историческа визия и уникална способност да мисли ‚нестандартно‘. Един писател на име Андре Рувиер казва, че по негово време Андре Жид е бил ‚contemporain capital‘ – централният съвременник. Това със сигурност може да се каже и за Уелбек. Във Франция почитателите му са безбройни, може би безпрецедентни.“
„По-широко поле за борбата“ се превръща в култов роман и се продава достатъчно добре, за да може Уелбек да се откаже от дотогавашната си работа и да се занимава с писане на пълен работен ден. Вторият му роман, „Елементарни частици“, е първият му бестселър. Публикуван във Франция през 1998 г., той е посветен на двама нещастни герои, полубратя. Единият е молекулярен биолог, който в края на книгата открива начин хората да престанат да се възпроизвеждат по биологичен път и вместо това да започнат да се клонират. Другият изпада в пристрастяване към секса и отчаяние. Популярността на романа разкрива до каква степен читателите са търсили радикално-откровен израз на самотата си: Ако сексът е незадоволителен и унизителен, защо да не намерим начин да го заобиколим? Уелбек последва тази пробивна книга с „Платформа“ (2001 г.), публикувана във Франция точно преди 11 септември, в която се представят събитията около туристическа агенция, която продава секс туризъм в Тайланд и завършва с ислямистки терористичен акт. (Година след излизането на книгата ислямски терористи извършиха серия от бомбени атентати в Бали.) Главният герой в „Платформа“ има дълбоко расистки възгледи, сред които: „Всеки път, когато чуех, че палестински терорист, палестинско дете или бременна палестинска жена са били застреляни в ивицата Газа, усещах трепетно въодушевление при мисълта, че това означава един мюсюлманин по-малко.“
Уродливостта на подобни неща е ужасяваща и недвусмислена. Възгледите, които изразяват много от героите на Уелбек – за секса (празен), за жените (мадони или курви), за мюсюлманите (да бъдат държани далеч от Запада) – са шокиращи, но освен това – и то е важно – са реални. Те са възгледи, които са споделяни от реални хора в реалния свят. Уелбек е казвал, че не е провокатор – „Не, не“, казва той пред The Guardian, „провокатор е човек, който отива твърде далеч, само за да лази по нервите на хората“. Въпреки че книгите му се опират на всички най-уродливи възгледи за настоящето, те са пресметливи, а не безцеремонни; точни, а не безразсъдни; двусмислени, а не повърхностни.
Романите му нямаше да са толкова остри – или толкова трогателни – ако не беше техният тон, начинът, по който лукавото забавление на разказвача и авторовите намеси сякаш питат: „Можете ли да повярвате на тези бедни копелета?“ В бележка под линия в „Унищожение“ Уелбек коментира героите си по следния начин: „Човек винаги се описва като ‚добричък‘, но дълбоко в себе си не се лъже, дълбоко в себе си винаги разполага с онази тайна скала, която го поставя в точния център на моралния свят.“ Сериозен, но не и самоцелен, той обича да вмъква подходящи цитати от френски писатели като Паскал и Аполинер, свързвайки преживяването на читателя с отговорите на мислители, които са се занимавали със същите въпроси или са изпитвали същите чувства по други времена. По този начин романите му хитро се разминават с ниското ниво на „живота“ и високото ниво на „културната сериозност“. Освен това та са ловко балансирани, понякога комично, на един автобиографичен ръб. В наградената с „Гонкур“ „Карта и територия“ от 2010 г. Уелбек се подиграва със собствената си слава, като превръща самия себе си в герой. Той е заклан от убиец, който го нарязва на малки парчета и след това ги разпръсква из дома му – точно онова, което много хора са искали да му се случи. Именно хуморът, профанирането, което достига до патос, го е направил, според мен, толкова популярен във Франция.
Проблемът с възприемането на героите му като смели естетически конструкции се дължи не толкова на самите книги, колкото на публичните му изказвания, на степента, в която, както казва един критик, читателят е поставен в положение да играе „играта на отгатване колко общо има човекът Уелбек със своите самоунищожаващи се герои“. По време на рекламната кампания на „Платформа“ Уелбек определя монотеистичните религии – християнството, юдаизма, исляма – като глупави и добавя, че от всички глупави религии най-глупав е ислямът. Във Франция той е обвинен и съден заради подбуждане на расова омраза. По време на изслушването той защитава изявленията си, като отчасти посочва, че свещените текстове на тези религии не проповядват мир, любов или толерантност, а омраза. В крайна сметка е оправдан, като съдиите решават, че изразяването на омраза към исляма не е равносилно на това да се проявява омраза към мюсюлманите.
Заедно с всичко това Уелбек изглежда неспособен да си представи сложен вътрешен живот за своите героини или за жените изобщо. В разговора ни засегнахме темата за сексуалната работа и порното. Неговото усещане – едва ли оригинално – е, че сексуалната работа служи на полезна икономическа цел и предоставя значима услуга. Говорейки за порно, той говори за красотата на видеоклиповете, които е видял, в които двойки се занимават с любовен секс в OnlyFans, и колко прекрасно е, че са решили да го споделят със света. Аз намеквам, че повечето такива видеоклипове са порно за отмъщение. Макар да признава, че това може да е така, той не се оставя да бъде разубеден. Това е крайно парадоксално, като се има предвид собственото му сътрудничество през 2022 и 2023 г. за еротичен филм с холандския художествен колектив KIRAC. В него се изобразява секс между млади жени и мъж, който може да е, но може и да не е Уелбек (съгласието му предвижда лицето и гениталиите му да не се показват в един и същи кадър). Уелбек подава съдебен иск, за да спре пускането на филма, а в последваща книга за този период от живота си нарича мъжа режисьор „хлебарка“, а жената член на КИРАК – „свиня“.
Най-жестокият сблъсък между изкуството и живота на Уелбек се случва на 7 януари 2015 г., в деня на публикуването на шестия му роман „Подчинение“. В книгата, чието действие се развива около президентските избори във Франция в близкото бъдеще, управляващата партия във френското правителство, безсилна и безпомощна, се съюзява с умерен ислямистки политик, Мохамед Бен Абс, за да се противопостави на крайната десница. Той печели, успявайки да стабилизира размирната Франция чрез налагането на ислямистки ценности и патриархално управление. „Подчинение“ е сложна книга, която може да бъде прочетена като Суифтова сатира: [при Суифт] лекарството за бедността в Ирландия е да изядеш децата си; лекарството за социалното и политическото гниене във Франция е да приемеш исляма. Тя е едновременно въплъщение на западните страхове пред „Еврабия“ и закачка с тях. По-късно Уелбек заяви, че абсолютно се е възползвал от нарастващия страх от исляма във Франция и, сякаш за да признае хлъзгавостта на собствените си текстови провокации, че „вероятно“ самият той е ислямофоб. Въпреки това „Подчинение“ не се чете като ислямофобски роман, а по-скоро такъв, в който банкрутът на френското общество се разрешава чрез „отмяна“ на западната култура. Разказвачът-протагонист в романа, Франсоа, отново е нещастен французин на средна възраст, този път професор от Сорбоната, който специализира в романите на Хюйсманс и чиято голяма радост в живота идва от таланта на приятелката му за фелацио (накрая тя го напуска). Чрез Франсоа, който страда от факта, че е бял мъж, чийто момент на сила на Запад е отминал, съдбата на Франция е представена тъжно и леко смешно.
В деня на публикуването на „Подчинение“ двама ислямски терористи убиха 12 души в редакцията на сатиричното френско списание Charlie Hebdo, което през 2012 г. се прочу с карикатура на голия пророк Мохамед на четири крака. В деня на нападението на корицата се появи рисунка на Уелбек, който сатирично предсказваше, че през 2015 г. ще загуби зъбите си, а през 2022 г. ще празнува Рамадан. При нападението загина приятелят на Уелбек, икономистът Бернар Марис. Уелбек спря да прави реклама на книгата във Франция и според съобщенията е получил полицейска защита.
Каквото и да е общото между Уелбек и неговите герои, самите книги демонстрират нива на сложност, което публичните му изказвания не показват. Неговите герои от мъжки пол, изгубени и в упадък, често плащат за възгледите си не с някаква драматична промяна в сюжета, а с вътрешен живот, покварен от пасивната им грозота. Уелбек се проявява едновременно като писател, чиито инстинкти са старомодни – образът на романиста като човек, който върви по улицата и държи огледало (Стендал) – и радикално актуален, готов да разкрие мръсната, отчайваща вътрешност на голяма част от личния живот на първия свят.
На въпроса на Сузана Хъниуел, покойната издателка на The Paris Review, която го попитала как има смелостта да пише някои от нещата си, той отговорил: „О, лесно е. Просто се преструвам, че вече съм мъртъв.“
В деня, в който се срещаме в парижкия му апартамент, Уелбек е много жив, поне що се отнася до удоволствието от четенето. „Историите на Андерсен все още са много добри“, казва ми Уелбек, докато пепелта на цигарата му става опасно дълга. „Все още ги чета с удоволствие.“
В сборника, който е скъп за Уелбек, първата приказка се нарича „Иб и малката Кристин“. Не си спомням Иб, въпреки че като дете четях и препрочитах тритомния сборник с приказки на Андерсен, който обичах заради кориците му в синьо, златно и зелено и който в един момент изгубих от очи. Историята на Иб е проста: Бедно момче и момиче без майка са толкова неразделни, че в селото ги наричат „сгодени“. Един ден те се изгубват в една гора и срещат вещица, която им дава вълшебни ядки, с които могат да си пожелаят нещо. Желанията им се сбъдват по неочакван начин, но в зряла възраст те се изгубват един друг. В края на живота си, по време на пътуване, Иб среща момиче, което го моли да ѝ помогне. Той я последва в тъмно, мръсно жилище до леглото, където умира майка ѝ. Иб вижда, че това е Кристин. „Иб погледна момиченцето и си помисли за Кристин в младите ѝ дни. Можеше ли да не обикне това дете, което беше чуждо за него?“ След като майка ѝ умира, малката Кристин се прибира с него вкъщи: „Иб беше за нея и баща, и майка; собствените ѝ родители бяха изчезнали от паметта ѝ, както картината от съня изчезва както от детството, така и от възрастта.“
До момента, в който Уелбек ми подаде историите на Андерсен, не ми беше хрумвало колко много общо имат тези приказки с неговите романи. Подобно на всички приказки, романите му се въртят около разочарованието. В основата им е загубата, която приказките, особено Андерсеновите, регистрират – един недостатък в тъканта на света, който детето открива и с който трябва да се примири. Загубите са фундаментални: на дома, на семейството, на любовта, на живота. Човек би могъл да каже, че подобни загуби са същината на всички романи, и да остане при това, но има и друго качество, което е постоянно при Уелбек: начинът, по който онова „почти“, което е изглеждало възможно в детството, се превръща в „никога“ на зрелостта – едно „никога“, от което все пак може да се спаси нещо.
В апартамента на Уелбек витае ако не разочарование, то някакъв упадък. Той е живял там само от три месеца насам. На хладилника все още има стикери, които рекламират функциите му; на стената в трапезарията са залепени няколко старинни плаката като в общежитие; в полупразна витрина има няколко фигурки на животни на фирмата Schleich. Уелбек е собственик на две пластмасови крави, които е сложил в кутия, няколко прасенца, заедно в друга, три корги (породата кучета, която е имал) и – високо над останалите – весело гледащ надолу хипопотам (странно, същият, който синът ми получи същата седмица за рождения си ден).
Библиотечните рафтове са оскъдно запълнени с екземпляри от собствените му книги, някои от тях – лимитирани издания, които Уелбек и издателят му подаряват – затворени в дебели пластмасови кутии, грамадни прозрачни неща, които подсказват, че книгите вътре в тях са само за гледане, а не за четене. На масата от черен фурнир, около която седим, има празна кристална ваза и почти празна бутилка вино, от която Уелбек постепенно се напива. От стената стърчи тясно легло, което би подхождало на дете, а до него има малка масичка с различни лекарства. Леглото гледа към скромен телевизор, захранван от система с Долби-звук, явно едно от първите неща, на които новият наемател е обърнал внимание. Цялостното излъчване на мястото е като на току-що разведен човек, дошъл да доживее годините си в отчаяние.
Но апартаментът е само място за отсядане. От осем години насам той живее в Китайския квартал, където, както ми каза, му харесвало да бъде единственият бял човек. Избрал новото жилище заради близостта му до гара Монпарнас, където най-лесно можел да се качи на влак – след като се отбие в Париж, за да се занимава с неща като разговора с мен – и да се отправи към новия си дом в Нормандия. Преместил се в Нормандия, казва той, защото там можело да се купи голяма къща евтино. Под къща има предвид такава, построена през XVIII век, по същество замък, макар че не ми показва снимка. Съпругата му, Кианюм Лизис Ли, която е на 34 години – бивша студентка по литература, написала дисертацията си върху творчеството му – живее в замъка Уелбек и украсява мястото, казва той.
В един идеален свят щях да се срещна с него в Нормандия, но Уелбек не е отворен за такова ниво на намеса. Вместо това той пие. Посяга към кутията с Perrier, от която вече съм пил, и я налива в собствената си чаша. Речта му се забавя, изреченията му се скъсяват, прави продължителни паузи, придружени от полугъгнене, което накрая преминава в следващия разбираем слог. Това е малко като да слушаш Глен Гулд да свири на пиано – някакво странно припяване над нещата, докато те се развиват.
По някое време му казвам, че любимата ми последна реплика от който и да е съвременен роман е от „Картата и територията“. От всички негови романи той е най-малко ангажиран с политиката и секса. Въпреки че главният герой също е самотник, той е художник, чието творчество изследва нашата деволюция и в крайна сметка повторното поглъщане на природния свят, който така усърдно довеждаме до разруха. Последната реплика е малко изгубена в превода: „Le triomphe de la végétation est total.“ [„Триумфът на растителността е абсолютен“]. „Триумфът на природата е абсолютен“ би бил малко по-плосък начин за предаване на репликата на английски език.
„Това е интересно“, казва Уелбек, като дръпва силно от своите Бенсън и Хеджис. „Позволено ли ми е – продължава той – да задавам въпроси?“
Разбира се – казвам му аз.
„Le triomphe de la végétation… Все пак и вие го намирате за тъжно?“
„Абсолютно“, казвам аз.
„Ужасно.“
„Но това е реалността.“
„Да, но тя е странна, това не е очевидно“, казва той. „То е преживяване, което започна, когато бях в гимназията. Всеки ден минавахме покрай старите сгради на гимназията, а там беше и Катедралата в Мо, която е стара и може би не са имали много пари, а растителността много сериозно е атакувала камъка. Това изглеждаше като нещо изключително мощно. Странно, това беше красива катедрала, но не я намирах толкова трагична. Но тогава бях млад.“ Той прави пауза, докато пълни чашата си с вино. „Както и да е, има нещо смазващо в нея“.
Уелбек е предвидил да говорим по два часа всеки ден, а след това да отиваме на вечеря. Така и правим. Докато говори, той се отдръпва, после сънливо се олюлява и когато главата му леко се удря в стъклената врата на ресторанта, се размърдва, връща се и сяда полуизправен, полубуден. Когато най-сетне всичко свършва, той моли да се срещнем по-рано на следващия ден, сякаш иска да признае, че ако отново се видим твърде късно, може да има проблеми да остане в съзнание.
Когато пристигам на следващия следобед, въвеждам кодове в три нива на охрана (улична порта, врата на сградата, асансьор), заставам пред вратата му и звъня. Изчаквам, звъня отново, изчаквам. Нищо. Почуквам. Звъня. Нищо. Изпращам SMS. Изпращам имейл. Обаждам се. Нищо.
Това продължава около 30 минути, преди да си тръгна.
Писателят, който се държи зле и се напива, разбира се, е клише, а десетилетните изяви на Уелбек в пресата постоянно отбелязват неговите странности. И все пак да си участник в такъв един мрачен театър предизвиква чувство, различно от разочарование или отвращение. Много от книгите му ни подготвят за протагонисти, които биха могли да се държат като него, но той е по-трогателен, отколкото очаквах. Съкровени приказки, фигурки на животни: Това е човек, който се е вкопчил в следите на невинността, пази ги близо до себе си. Казва глупави неща, обидни неща, действени неща, но също така е успял да събере достатъчно от настоящето, за да формира нещо ново, нещо, което може да го надживее.
Предишния следобед, когато разговаряхме за „Картата и територията“, в която централно място заема живописта, Уелбек каза, че много харесва творчеството на Одилон Редон, френски художник символист. Знаех, че в Музея д’Орсе има доста негови картини, така че се разходих дотам, мислейки за този роман. На моменти книгата изглежда като дело на друг автор, способен да си представи човек, който макар и самотен, не е самотен: художник, който е способен да направи нещо красиво от грозотата, а не някой, чиято душа е смазана от нея.
Главният герой, художникът Джед Мартин, се издига до върховете на света на изкуството през три различни етапа в кариерата си – правдоподобни творби, които Уелбек измисля и описва живо. Първоначално той снима карти за фирмата Мишлен. Следва набор от фотореалистични, фалшиви исторически картини: „Деймиън Хърст и Джеф Кунс разделят пазара на изкуство“, „Бил Гейтс и Стив Джобс обсъждат бъдещето на информационните технологии“. В последната си фаза Мартин се насочва към създаването на абстрактни видеоклипове, които започват с изображения на природата, но които той напластява с помощта на патентован софтуер, докато се превърнат в нещо друго: портрет на художника като човек, който, оттегляйки се сам в природата, я документира, изкривява, подрежда, отчуждава. Триумфът на природата е абсолютен.
В Музея д’Орсе отидох в залите, където се намират картините на Редони. Картините, които търсех, бяха пет от 15-те огромни платна, които той е изработил за замъка на един барон. Те гъмжат от растителност, само растителност и небе, огромна дива природа, която има нещо японско в себе си, но навлиза в абстракцията; гора, в която вероятно чака вещица, изпълняваща желания.
„Покривам стените на една трапезария с цветя – цветя на мечтите и фауна на въображението.“, казва Редон.
На следващата сутрин Уелбек ми се обажда и оставя съобщение. Съжалява, че се е успал. Ще мога ли да дойда да говоря с него следобед?
Пристигам; тоя път споделяме неговата бутилка бяло вино. Казва, че новият му роман е най-дългият, защото в него има толкова много герои: Трябвало е да ги преведе през пътя, който им е предначертал. „Унищожение“ се появи във Франция преди две години с първи тираж от 300 000 екземпляра, което пропорционално би се равнявало на 1,5 милиона екземпляра в Съединените щати – много повече от това, което дори и най-успешният чисто литературен писател би видял някога, и нечувано за който и да е писател, чието име се споменава за Нобелова награда. Във Франция „Унищожение“ е получил очаквания раздвоен прием. Романът не е най-добрият му – на моменти е и най-лошият – но е най-неУелбекският му по интересен начин: това е семеен роман, преоблечен като политически трилър.
„Унищожение“ отново е проблематичен, тъй като главният му герой е неоспоримо расистки и женомразки настроен, макар и пасивно, а романът се развива в трето лице. Мислите се възприемат напълно правдоподобно като такива, принадлежащи на Пол Резон (удар в носа: името е съставено от свети Павел, от една страна, и raison, разум, от друга). Пол е възпитаник на едно от френските grandes écoles – идеята няма аналог в Съединените щати, въпреки че повечето представители на управляващата класа във Франция са учили в такова – а сега е съветник на френския финансов министър Бруно Жуже, чиято фамилия е омоним на „съдия“ на френски. (Бруно е и името на брата на сексуалния наркоман в „Елементарни частици“, а в „Унищожение“ може би е намек за Бруно Льо Мер, бившия финансов министър в правителството на президента Еманюел Макрон – една от многото подобни препратки, които може да се изгубят за англоезичния читател, макар че Марин льо Пен би трябвало да се откроява).
Действието на романа, както и на много от романите на Уелбек, се развива в бъдещето, в този случай в близкото – 2026 и 2027 г., в навечерието на следващите президентски избори във Франция, което е завръщане към въображаемия терен на „Подчинение“. Уелбек е ангажиран със състоянието на френската държава. След това лято – когато лявата коалиция се съюзи временно с дясноцентристкото правителство на Макрон, за да не допусне крайната десница – Франция, казва ми той, се е обрекла на постоянен законодателен застой и на началото на края на Републиката.
Призракът на завземането на контрола над Франция от крайната десница оживява както в „Подчинение“, така и в „Унищожение“. Но докато в „Подчинение“ си представяме една Франция, която прави фатален компромис, в „Унищожение“ нещата са на ръба, а романът е по-глобален в своята спирала на гибелта. Романът започва с обезглавяване. Бруно е гилотиниран, макар и в компютърно генериран видеоклип – виртуална версия на видеоклиповете, които ИДИЛ прави с реално обезглавяване на западни заложници. Видеото се разпространява широко в интернет. Остава загадка кои са кибертерористите – хард-леви хакери? Екофашисти? – и какви са целите им. Тя само се увеличава с появата на други видеоклипове и реални действия, включително потъването на товарен кораб, подпалването на централата на датска компания за съхраняване на сперма и общия хаос, който нарушава търговията и заплашва световния ред.
Целият този хаос е най-вече отклонение. Въпреки че „Унищожение“ преминава от гледната точка на един герой към друг, предлагайки ни прозорци към техните начини на виждане, съзнанието на Пол е основното, което се показва. Историята го проследява от работата до брака и семейството му, което се събира около болния му баща – Едуар, бивш агент на френското разузнаване, който може би знае, а може би не знае източника на атаките.
Книгата е фокусирана върху лишения от секс брак на Пол с Пруданс [Предпазливост] (още едно име, което е удар по носа), която също работи във френското правителство, и върху отношенията на Пол с двамата му братя и сестри – брат му Орелиен, реставратор на произведения на изкуството, и пламенната му католическа сестра Сесил, една от малкото правдоподобно сложни жени на Уелбек, която позволява в творчеството му да навлязат нови мотиви за нежност и грижа. Трилърният сюжет на „Унищожение“ ни свързва с Пол, принуждавайки ни да виждаме и чувстваме като него в свят, който дълго време е малък и подъл, а след това се превръща в нещо по-голямо, по-истинско. Пол осъзнава грубите факти в света – и неговата красота.
Това е най-доброто, което Уелбек прави: привлича читателя с портрет на ограниченията на един човек, за да го преведе през поредица от етапи на повествованието, които го водят към края – края на живота, края на перспективите, края на историята – и предизвикват състраданието, необходимо, за да видим в него нещо повече от крещящите му недостатъци. В последните стотина страници на „Унищожение“ Пол се разболява тежко. Нишката на трилъра се изпарява, а онази на изборите се разтваря. Собствената съдба на Пол засенчва проблемите на целия свят, както го прави болестта на всяко лично ниво.
Когато се върнах от Париж, започнах да пиша това, което четете сега. Вторият ден завърши с това, че аз и дъщеря ми разопаковахме една кутия с книги от детството ми, която бях изровил от килера, за да видя дали има такива, които биха ѝ харесали. На върха на кутията, сред всички забравени неща, лежеше именно това: моето тритомно издание на приказките на Андерсен, с корици в златисто, синьо и зелено.
Дъщеря ми отвори първия разказ – същият първи разказ в копието на Уелбек, „Иб и малката Кристин“ – прочете първия абзац и притисна книгата към гърдите си. Не ми я връщаше. Това беше реакцията, която почти всеки писател на планетата се надява да има читател.
Това не е реакцията, която имам, четейки Уелбек. В по-голямата си част това не е любов, а по-скоро признание. По някакъв странен начин неговият свят е нашият – този, в който всички вървим към забрава, всички сме въвлечени в грозната траектория, която човешката раса си е начертала, в разочарованието, от което всички страдаме, и в очарованието, което историите могат да ни донесат, когато сме млади.
и Уелбек. В по-голямата си част това не е любов, а по-скоро признание. По някакъв странен начин неговият свят е нашият – този, в който всички вървим към забрава, всички сме въвлечени в грозната траектория, която човешката раса си е начертала, в разочарованието, от което всички страдаме, и в очарованието, което историите могат да ни донесат, когато сме млади.
