И така, през 2008 г. предприех опит да открия някаква диря от ръкописите на Бозвели сред документацията на Временното руско управление в Централния държавен архив[3]. От ръкописи на Бозвели не открих и следа, обаче случайността ме срещна с архивите на еврейските общини в присъединените към България през 1941г. Вардарска Македония и Беломорска Тракия, в някои от които улиците в еврейските махали са носили името „Неофит Бозвели“. Видях списъците на депортираните от Драма, Кавала, Ксанти, Гюмюрджина и пр. евреи, сред които и деца по на няколко месеца, изпратени през март 1943 г. в небитието с активното съдействие на тогавашните български административни и военни власти. Зад цифрата 11 363, изписана на поставената през 1999 г. от правителството и народните представители в близост до сградата на българския парламент паметна плоча[4] пред мен се появиха имената на всеки един от тези хора с техните рождени дати, месторождение и професии. Дълго време тези материали не ми даваха мира и бях много радостна, когато с Румен Аврамов, който познаваше част от тях от работата си по стопанска история на България[5], стигнахме до съгласието, че те трябва да видят бял свят.
Знание и памет за март 1943 г.
Последваха три години на запознаване с литературата на български и чужди автори по тази проблематика, която аз, като историчка, работила основно за периода ХVІІІ-ХІХ век, чувствах далечна. Така се сблъсках с проблемите на „културата на спомнянето“, свързани с една мрачна страница от българската история[6]. Навлизайки в литературата по въпроса си дадох сметка, че темата за депортацията на евреите от Егейска Тракия и Вардарска Македония, извършена в началото на март 1943 г. от българските власти, присъства в българската историография след Втората световна война, но в приглушен вид, докато изцяло доминира настойчивата теза за „спасението“ на българските евреи.
В следващите редове ще се опитам да очертая мястото на сюжета за депортацията в българската историография, като, въпреки риска от повторения, се придържам към хронологическия, а не към проблемния принцип, тъй като така по-ясно проличава колко трудно тази тема си пробива път в книжнината и колко лъкатушен е пътят на усилието да бъде изнесена и преглътната цялата истина. Преобладаващата част от представителите на академичните среди в България, както впрочем и на българската общественост, проявяват своеобразна селективност по отношение на темата „България и Холокоста“, като ролята на „спасител“ се приписва било на цялото българско общество, било на лидерите. При това тезата за „спасението“ е тясно свързана с утвърждаването на образ на България като „страна без антисемитизъм“[7].
Първата публикация от 1945 г., която хвърля обилна светлина върху съдбата на евреите в Беломорска Тракия и Вардарска Македония – документалният сборник на Натан Гринберг – за дълго време ще остане единствената[8]. Сборникът излиза от печат в София през 1945, като предговорът на автора е датиран януари 1945 г., т. е. той е подготвен преди заседанията на Седми състав на Народния съд. В предговора към изданието се казва, че „Настоящата книга представлява обвинителен документ от изключителна важност“. Гринберг е назначен на 30 септември 1944 г. в Комисарството по еврейските въпроси със задачата да разследва трудовите лагери в Самовит и Плевен[9]. Той взема участие в Парижката мирна конференция от 1946 г. като съветник на българската делегация. Сборникът се състои от 200 страници и включва документи от фонда на Комисарството по еврейските въпроси, разкриващи планирането и провеждането на акцията по депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония, извършените над тях насилия и злоупотребите с тяхното имущество. В книгата са поместени и спомени на свидетели от Гюмюрджина (дн. Комотини) и Скопие на случилото се. В заключението си към изданието Гринберг подчертава, че българският народ не е настроен антсемитски, но обвинява българските правителства в открит държавен антисемитизъм. Накрая твърди, че „Българският народ спря престъпната ръка, която с готвеше да изпраща българските евреи на смърт в Полша. С това българският народ заяви в най-тежкия за евреите момент, че в тази страна е мястото, дето те имат право да останат и да се развиват рамо до рамо с българския народ. Ние евреите трябва да помним историческото наше спасяване от гибел и да впрегнем всичките си усилия за благоденствието на демократична и мощна България“. Предговорът към изданието е на Ис. Франсез, временен комисар за еврейските въпроси, който подчертава, че българският народ „няма нищо общо с фашизма и с героичната си борба и скъпи жертви спаси българското еврейство от гибел, а сега чрез Народния съд ще даде заслуженото сурово наказание на антисемитите престъпници“.
След заминаването на около 40 000, т.е. 90 % от българските евреи за Израел след 1948 г., от останалата в страната малка общност се изисква пълна лоялност. Годишникът на Обществената културно-просветна организация на евреите в Народна Република България се превръща в трибуна, от която трябва да бъде популяризиран мита за решаващата заслуга на БКП в спасяването на българските евреи[10]. А когато се докосва въпросът за депортацията от „новите земи“, се лансира тезата, че българите там са били в неведение, че са нямали достатъчно време, за да успеят да покажат „присъщата“ си състрадателна съпричастност, проявена в „старите земи“[11].
Темата за депортацията присъства дискретно в издадения през 1978 г. документален сборник „Борбата на българския народ за защита и спасяването на евреите в България през Втората световна война“[12], в който са поместени някои от най-важните документи, свързани с нея. За разлика от други издания, в които става дума единствено за „спасението“, тук читателят може да прочете редица материали, позволяващи да се надникне и в покритата с мълчание болезнена история на изпратените в нацистките лагери. Поместени са материали от Централния държавен архив, както и документи от архива Яд Вашем – Йерусалим, копия от които се съхраняват днес в Научния архив на БАН[13].
В историческите изследвания депортацията от присъединените към България територии и последвалото транспортиране към германските лагери на смъртта остава в сянка. Доколкото присъства в излязлата от печат на френски език през 1965 г. статия на историка Вл. Топалов „Българското обществено мнение срещу преследванията на евреите“, този епизод е третиран напълно приглушено. Според автора Борис ІІІ е главният виновник за съдбата на македонските и егейските евреи[14].
Твърдението, че царят носи основната вина за гибелта на депортираните от „новите земи“ се споделя и от Илчо Димитров, който през 1983 г. подчертава, че монархът се е съгласил да предаде на хитлеристите евреите от Беломорието, като си създава алиби, че те не са били български поданици и той не носи отговорност за съдбата им[15]. И. Димитров се връща към тази тема и през 1988 г. в своя статия, посветена на България и Холокоста. Той е категоричен, че „новите земи“, „макар и международно непризнати, бяха част от българската държавна територия. В тях бе въведено българско законодателство. Установени бяха органи на българската държавна власт – в културата, просветата, стопанството, правосъдието, полицията, армията, както и на българската църква. Самата спогодба се сключи от българските власти, а не от окупационните. Изпълнението й се пое от българските власти, не от германските. Акцията по изселването се планира и проведе под ръководството на Комисарството по еврейските въпроси. Неговите представители ръководеха изпълнението с помощта на полиция и войска. Превозът се извърши с българските държавни железници. Колкото и да действаше под принуда, българската държава носи цялата отговорност за предприетото злодеяние“. След като Димитров описва подробно акцията по вдигане на евреите от Беломорието, той твърди, че „царят бе одобрил спогодбата за депортирането. С негово знание и съгласие тя започна да се изпълнява... За случилото се използваше аргументът, че тамошните евреи са били поданици на Гърция и Югославия, поради което българската държава не носи отговорност за тях“.[16]
Темата за депортацията е засегната съвсем бегло в книгата на Димитър Токушев, посветена на Народния съд.[17] Авторът се задоволява да изброи подсъдимите в Седми състав, като посочва, че най-голяма отговорност носи Ал. Белев, който е подписа споразумението с Данекер, както и Я. Калицин, ръководел изселването на евреите от Беломорието.
След промените от 1989 г. отпадат ограниченията на комунистическата цензура и изпъкват няколко конкуриращи се тези по проблема.
Добива ясни очертания промонархическата тенденция. Така в излязлата от печат през 1991 г. книга на Христо Бояджиев на проблема за депортацията от „новите земи“ е посветена една глава, в която се твърди, че с решението си да пожертва евреите от „новите земи“ Борис ІІІ на практика е избрал „по-малката злина“[18]. Авторът, който, по собствените му думи, през време на Втората световна война е бил в българската легация в Букурещ, използва наистина богата литература, но тя е цитирана изключително селективно с цел да бъде снета от българските власти отговорността за депортацията. Акцентира се на ролята на А. Белев и на германския натиск. Привеждат се главно мненията, подкрепящи тезата за „спасението“ на българските евреи, като се настоява, че противоеврейските прояви в България са чужди на българите и наложени от нацистка Германия, както и че българското общество е било в пълно неведение за готвената депортация. В тази тенденция се вписва и издадената през същата година книга на Стефан Груев[19]. Основната заслуга са „спасяването на българските евреи се приписва на монарха и отново се поставя акцент върху силния германски натиск и особено на ролята на А. Белев. Депортацията на „небългарските евреи“ от Македония и Тракия се споменава напълно периферно. С. Груев поддържа тезата, че през март 1943 г. „никой още не знаеше за тайните нацистки планове за „крайното решение“[20], която и до днес се използва в защита на тогавашните български власти, организирали и провели депортацията, въпреки че изворите от епохата красноречиво свидетелстват за несъмнена информираност за предприетото от нацистите етническо прочистване и за смъртната опасност над евреите в Европа.
Бяха публикувани множество непознати, трудно достъпни или забравени документи. Имам предвид издадения от Витка Тошкова и Николай Котев през 1992 г. документален сборник[21] с материали от чужди архиви, сред които и документи, свързани с депортацията от новите земи. Внушението е, че българското правителство е действало под силен немски натиск и че все пак не се е подчинявало напълно, като се е стараело същевременно да защитава интересите на страната. От същата година датира и осъщественото от Витка Тошкова издание на части от дневника на Адолф-Хайнц Бекерле – германския пълномощен министър в София[22]. В публикацията се споменава за депортацията на евреите от „новите земи“, но на преден план излизат отново данните за действията на българите в защита на евреите от „старите предели“.
В Годишника на организацията на българските евреи „Шалом“ за 1993-1994 г. излиза на английски език статията на военния историк Димитър Йончев, посветена на политиката на цар Борис ІІІ към евреите от „новите земи“[23]. На практика това е първото по-обширно изложение, посветено на темата, и то се опира на материали от Министерство на вътрешните работи, Дирекция на полицията и Комисарството по еврейските въпроси. Авторът настоява, че евреите от „новите земи“ са жертва на политиката на Борис ІІІ и Филов, като е пропуснат историческия шанс те да бъдат спасени от българския народ, който винаги е защитавал своите евреи.
Темата за депортирането на беломорските евреи присъства и в излезлия от печат през 1995 г. документален сборник на Давид Коен „Оцеляването“[24]. Самото заглавие на сборника е симптоматично за еволюцията в използваната терминология: вече не се настоява за „спасение“ на общността, а се говори за нейното „оцеляване“.
През 1997 г. Витка Тошкова публикува книгата „Фрагменти от историята на евреите в България“[25], в която политиката на страната в това отношение е квалифицирана като „неподчинение“ спрямо Третия райх. Твърди се също така, че в България не е имало антисемитизъм, а той е бил „внесен отвън“ между двете световни войни. Лаконичният разказ за случилото се с евреите в „новите земи“ е съпроводен от изложение за силния натиск от германска страна и съпротивата на българите срещу депортацията от „старите земи“.
През 1998 г. излиза на английски език статията на българския историк Дженгиз Хаков, посветена на съдбата на българските евреи през Втората световна война[26], в която се изнася информация за депортацията на евреите от „новите земи“. Основната вина за случилото се той хвърля върху Борис ІІІ, като подчертава, че българското правителство му е напълно послушно. Подчертава още, че тези евреи са пожертвани в замяна на спасяването на 48 000 евреите от старите предели. Отново се поддържа тезата, че „българите са спасили своите евреи“.
На ролята на антисемитското законодателство като основа за депортацията фокусира вниманието излязлата от печат през 2000 г. на български и английски книга на Владимир Пауновски и Йосиф Илел [27], в която са поместени много снимки с пояснителни текстове, свързани с депортацията на евреите от Тракия и Македония. Пауновски подчертава, че беломорските и македонските евреи „са изпратени в лагерите на смъртта по искане и под натиска на нацистите“ и че „те тихомълком били предадени на нацистите за изтребление през 1943 с надеждата, че това ще помогне за уреждането на териториалния въпрос в полза на България“.
Темата за депортацията се появява бегло и в излезлия през 2002 г. документален сборник с материали, които имат за цел да покажат застъпничеството на православната църква пред държавата в полза на евреите[28]. От публикуваните документи става ясно, че представителите на висшия православен клир са били наясно със случващото се в Македония и Тракия и че съдбата на евреите от „новите земи“ изиграва роля за активизирането на клира в защита на българските евреи.
През 2002 г. Международният център по проблемите на малцинствата издава обемистата aнотирана библиография на Жак Ескенази и Алфред Криспин „Евреите по българските земи“, обхващаща 1917 заглавия и 536 стр. В нея сюжетът за депортацията е изведен в предметния показалец самостоятелно като „изселване“, но той присъства много бледо само със седем от описаните издания[29].
С оглед на нашата тема от особено значение е издаденият от Еми Барух през 2003 г. на английски език сборник[30]. В него Е. Барух настоява, че „дори и днес много български политици, както и голяма част от обществеността, не са готови непредубедено да приемат факта, че България е съучастник в убийството на евреите от Македония и Тракия“[31]. Особено внимание заслужава поместеният в този том текст на Лиляна Деянова, посветен на присъствието на темата за депортацията в българските учебници. Въведен е и проблемът за негационизма (отричането на Холокоста, бел. ред.), като Деянова отбелязва с тревога факта, че появата в България на емблематичното име на френския негационист Робер Форисон минава безпроблемно. Тя обръща внимание и на факта, че в България след 1989 г. 13% от анкетираните от нея студенти настояват да не се говори за „спасяване“ на евреите, тъй като тези от „новите земи“ са депортирани. Подчертава, че в учебниците е поставен акцент на спасяването на евреите от България, докато темата за Холокоста е периферна[32]. В изданието са поместени спомените на сценариста и писател Анжел Вагенщайн, който по време на войната е станал свидетел на придвижването на влаковете с депортираните евреи. Той основателно настоява, че в операцията по „вдигането“ на евреите не участват германски части, а единствено български войници и полиция[33].
През 2004 г. излиза книгата на Иван Хаджийски, посветена на депортацията на евреите от „новите земи“[34]. В изданието са проследени подробности от „акцията“ и са поместени редица факсимилета на оригинални документи. Авторът подчертава, че „съдбата на еврейското население в Беломорието и Македония по това време е решавана от българската висша и местна администрация“. Обявява се категорично срещу оневиняването на Борис ІІІ и Филов чрез твърдението, че те са действали под чужд натиск в изпълнение на чужда воля и решения. Настоява, че в присъединените райони са действали български закони и разпоредби.
През същата година Николай Поппетров издава спомените на Димитър Пешев[35], като придружава текста на българския политик с встъпителна студия, заслужаваща особено внимание. Н. Поппетров поставя термина „спасение“ в кавички, с което се дистанцира от традиционно влагания в него смисъл. Той изрично подчертава, че депортацията е неизбежен резултат от политиката на българските управляващи среди, както и от действията на парламента и правителството, започнали с приемането на Закона за защита на нацията и последвалите го репресивни закони. Особено внимание се обръща на приетите от правителството поредица от постановления, организирали депортирането[36].
Проблемът за депортацията е засегнат в издадения през 2007 г. сборник с изследвания и документи „Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия Райх“[37], съдържащ изследвания и документи. В него са публикувани материали от чужди архиви, като освен споменатото споразумение Данекер-Белев са поместени доклади на представители на Комисарството по еврейските въпроси и различни немски дипломати, които съдържат ценна информация за организацията и провеждането на депортацията. На практика става дума за материали, голяма част от които са вече известни от цитирани по-горе издания[38]. Поставен е силен акцент върху антисемитизма в Европа и антиеврейската политика в Германия, оказала влияние в България. В изданието се търси балансът на темата за депортацията на евреите от „новите земи“ с данните за акциите в полза на евреите в „старите земи“, както и с тези за натиска върху българското правителство от немска страна.
През същата година в Полша излиза от печат статията на Юлина Дадова, която проследява част от дебата относно съдбата на евреите в България и открито говори за отговорността на българската страна за случилото се в „новите земи“[39].
Темата за „спасението“ продължава да доминира над тази за депортацията и в публикуваната през 2008 г. книга на Дора Калчева, посветена специално на проблема за Холокоста[40]. Въпреки че в нея акцентът се поставя главно на репресиите срещу евреите в останалите страни-съюзници на Германия, тук присъства разказ за подготовката и осъществяването на депортацията на македонските и тракийските евреи с участието на българската администрация и полиция.
Правните аспекти на интересуващия ни проблем са получили частично осветление в издадения през 2010 г. сборник от нормативни актове[41]. Встъпителната студия към изданието е на юриста Димитър Токушев, който насочва вниманието си изцяло върху мотива за съпротивата от страна на българската общественост срещу това наложено според него отвън законодателство, като се настоява, че антисемитизмът няма социална база в България. Говорейки за депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Македония, авторът подчертава: „фактически ‚новите земи‘ бяха присъединени към Царство България и представляват едно цяло. В тях се установяват органите на българската административна, военна, полицейска и съдебна власт. Съдилищата правораздават в името на Борис ІІІ“ . Там „се въвежда изцяло българско законодателство, включително и всички антиеврейски закони и подзаконови актове.“
В края на 2010 г. Ваня Гезенко публикува в сп. „La Estreya“ статия за Комисарството по еврейските въпроси, в която отново ударението е върху спасяването на българските евреи, като се твърди: „в условията на Втората световна война (и то като съюзник на Третия райх) малка България спасява своите евреи, въпреки че чрез сложните външнополитически маневри се оказва съучастник в депортирането на евреите от „новоосвободените земи“, тъй като те никога не влизат в нейните граници. През целия период на действие на КЕВ хиляди българи, водени не само от чувството на толерантност, но и от дълг и по съвест оказват помощ на съгражданите си евреи“[42]. Този пример илюстрира много красноречиво актуалната позиция на част от колегията към проблема за депортацията на евреите от Вардарска Македония и Егейска Тракия. Заслужава да се подчертае, че към същия брой на „La Estreya“ е публикувано приложение, съдържащо няколко от основните документи, свързани с депортацията на тракийските и македонските евреи.
Много характерна е и тезата, изложена в издадената през 2009 г. „История на българите“. Тук тогавашният директор на Института по история при БАН Георги Марков дословно твърди: „евреите от новите предели са пожертвани за спасението на 47250 евреи от старите предели на Царството.“[43].
Сред публикациите, които засягат тази проблематика, ще спомена и статията на Николай Поппетров[44], в която се оспорва тезата за „спасението“ на българските евреи и се настоява за отговорността на българската страна за депортацията на евреите от „новите земи“. Н. Поппетров обръща внимание и на неглижираната от българската историография тема за еврейските трудови лагери[45].
Депортацията на македонските и тракийските евреи е съвсем бегло засегната в текста на Румяна Маринова-Христиди, отпечатан на гръцки език през 2011 г. под заглавие „Отношението към евреите в България през Втората световна война: европейско изключение“[46]. Въпреки че текстът третира главно застъпничеството на българите в полза на евреите, тук присъства и разказ за подготовката и осъществяването на депортацията от „новите земи“ със съдействието на българската администрация и полиция.
Депортацията е засегната и в монографичното изследване на Румен Аврамов,[47] посветено най-вече на икономическите репресии над еврейската общност в България. Авторът отхвърля употребата на термина „спасение“ като настоява, че „въпреки че по-голямата част от евреите под властта на българската държава да запазват живота си, представата за «спасение» трудно се съвместява с депортирането на тези от Беломорието и Македония към нацистките лагери за изтребление, с тоталното отнемане на граждански права, изселването и бруталното икономическо ликвидиране на близо 50-те хиляди от «старите предели» на България“.
Депортацията на тракийските и македонските евреи се споменава лаконично и в излезлия през 2012 г. девети том от многотомното академично издание на история на България[48]. На нея са посветени излезлите от печат през същата година публикации на Спас Ташев, в които се настоява, че депортацията е дело на Германия и послушния й Белев, а „спасението“ – на Борис ІІІ[49]. На практика авторът не използва никаква нова документация, а изцяло се опира на вече известни факти, твърдейки неоснователно, че проблемът не е изследван от българската историография.
Накрая ще спомена разглеждането на сюжета за депортацията на македонските и тракийските евреи в издания, дело на чужди автори, излезли на българския език или в България. През 1952 г. Бениамин Ардити издава в Тел Авив книга на български език, носеща посвещението „В памет на избитите евреи от Беломорието, Македония и Пирот“[50]. Използвани са материалите, публикувани от Н. Гринберг през 1945 г., както и материали от Народния съд. Ардити настоява за ролята на Борис ІІІ на „спасител“ и обвинява за случилото се в „новите земи“ „садиста Белев“ и Германия. Депортацията е засегната в издадената в Израел на български език през 1961 г. от Натан Гринберг книга, но в нея акцентът е поставен изцяло върху германската политика по отношение на евреите в България[51]. През 1991 г. се появява книгата на Нир Барух „Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи“[52], в която той защитава тезата, че българските евреи са спасени от лагерите на смъртта благодарение на натиска на масите, а вината за депортацията на евреите от Беломорието и Вардарска Македония е изцяло на Борис ІІІ. Заслужава да се отбележи, че предговорът към изданието е написан от Желю Желев. В главата под надслов „Кошмар в Тракия“ до българската читателска публика достига през 1999 г. и разказът за депортацията на тракийските и македонски евреи на израелския историк Михаел Бар-Зоар, който се базира на документацията, публикувана от Натан Гринберг. В наситения с емоции текст на Бар-Зоар акцентът е поставен върху ролята на българската общественост и най-вече Димитър Пешев. Темата за депортацията на евреите от Беломорието и Македония е разгледана в издадената през 1999 г. книга на италианския журналист Габриеле Нисим, посветена на Димитър Пешев[53]. Нисим настоява, че депортацията е извършена със съгласието на Филов и българския монарх, които са имали, според него, възможността, ако са желаели, да спрат влаковете на смъртта през двете седмици, в които те са били на българска територия. На депортацията на тракийските и македонските евреи е посветена една глава от публикуваната през 2007 г. от Издателството на БАН монография на руските изследователи Лариса Дубова и Георгий Чернявский, които използват богат документален материал от българските архивохранилища[54]. През 2008 г. излиза от печат на български език книгата на израелския историк Шломо Шеалтиел[55], съдържаща отделен параграф, посветен на депортацията на тракийските и македонските евреи. Изложението на събитията е обективно и то се базира на богата изворова база от документи от български архиви, от архива на Яд Вашем и мемоарна литература.
Без да се спирам подробно на голямата тема за ролята на училищната институция, тук ще се огранича да спомена само, че в училищните учебници след 1944 г. единствено през 1946 г. се споменава за депортираните 11 410 души, а през следващите години се говори само за „спасените“ евреи[56]. Темата за депортацията присъства бледо в учебника по история от 1993 г., в който се казва: „През месец март около 11 400 евреи от Тракия, Македния и Пиротско са депортирани в Полша. Освен всичко друго това още веднъж доказва колко крехък е българският суверенитет и колко нездраво скрепени за българската държава са „новите територии“[57].
Краткото ми изложение показва, че у нас съществуват два паралелни разказа за случилото се в началото на март 1943 г. – единият, който настоява за отговорността на българския монарх и управляващите среди и другият, който отхвърля съучастието на българските власти в това престъпление. Цитираните заглавия дават основание да се твърди, че интересуващите се биха могли, ако желаят, да получат достатъчно пълна информация за конкретните факти и нямаме основание да смятаме, че това е тема-табу. Тя обаче очевидно е сред темите, върху които, по думите на Марк Феро, е хвърлено свенливото було на „мълчанието“, закриващо „семейните тайни, каквито има всяка институция и всяка нация“[58]. Същевременно сред част от историците продължава да доминира мнението, че Вардарска Македония и Беломорска Тракия, откъдето почти всички евреи са депортирани и избити, са само присъединени и тези земи не може да се смятат за част от България; според други автори те са само формално присъединени, тъй като всъщност са под командването на германските политически и военни власти; понеже евреите от Вардарска Македония и Тракия не са български граждани (за разлика от евреите в същинските територии на България), не е било възможно да се направи нищо за тяхното спасение. Проявява се тенденцията за оневиняване на българската страна с оправданието за „силния натиск отвън“, а също се изтъква аргументът за изискванията на „националните интереси“. Паралелно с техните публикации съществуват и другите цитирани тук, в които се настоява за отговорността на българските власти. Очевидно е трудно да си представим възможността за какъвто и да било диалог между тях. За съжаление протеклите през изтеклата година наддумвания в медиите със скопските историци и политици във връзка с филма „Трето полувреме“ едва ли допринасят за спокойното доближаване до тази болезнена тема.
Един издателски проект и възникналите въпроси
В момента с Румен Аврамов подготвяме за издание корпус от документи, съхранявани в българските държавни архиви и хвърлящи светлина върху депортацията от „новите земи“. На първо място, това е архивът на Комисарството по еврейските въпроси. Става дума за изключително богат по количество и информация фонд, който отразява не само дейността на тази институция, но и на цялата държава, както и на различни личности и институции по места. Документирани са нормативната и логистичната подготовка, провеждането на акцията по депортацията, както и последвалото я разграбване на еврейското имущество. Освен практиките, от изворите ясно изплуват и преобладаващите идеологии, характери, манталитети. За съжаление, гигантският обем на документацията от този фонд не позволява цялостното й публикуване и сме принудени да подберем само представителни документи. Освен тях ще бъдат публикувани и материали от архивите на Министерски съвет, Министерство на вътрешните работи, Българска народна банка, Министерство на финансите, Министерство на външните работи, Дирекция на полицията, Министерство на правосъдието, администрацията в „новите земи“ и др. Ще се опитаме да отдадем почит на депортираните евреи, като публикуваме пълни списъци на еврейските общини в „новите земи“ с техните рождени дати и професии.
В процеса на работата възникнаха някои въпроси, свързани с установяването на достоверността на издирените и подготвени за публикация извори. Очерта се сериозният проблем до каква степен могат да бъдат използвани материалите от Народния съд. Така например, при работа с архива на Седми състав на Народния съд историкът попада на показанията на А. Вагенщайн, според които депортацията на тракийските и македонските евреи е извършена от нацистките войници, което е в противоречие с твърденията му в цитирания по-горе негов текст и изявления му по Българската телевизия през месец май 2012 г. Нещо повече – това не отговаря на категорично установените факти, че „вдигането“ е извършено от българските власти.
Друг особено показателен е и следния случай: при кръстосването на данните от архивите с тези от дневниците на Народното събрание се оказа, че четири страници със записите от заседанието на 26 март 1943 г., деня, в който в Народното събрание се поставя на обсъждане въпросът за депортацията, липсват[59]. Направената проверка показа, че от екземплярите от книгохранилищата в София – в Национална библиотека „Св.св. Кирил и Методий“, в двете читални на Народното събрание и в Библиотеката на БАН, липсват същите страници. Тези страници липсват и от екземплярите на дневниците в Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив, в Окръжната и в Университетската библиотека във Велико Търново, както и във Варненската библиотеката. Направената проверка в Университетска библиотека в София, в Столичната библиотека, в библиотеката на държавните архиви, в библиотеките в Русе и Сливен показа, че там просто липсва въпросния том. Четирите страници липсват и от микрофилма на дневниците в Конгресната библиотека във Вашингтон[60]. В издателското каре към запазените екземпляри се съобщава, че книга ІІ от стенографските дневници „бе отпечатана по новия правопис през 1948 г. поради разрушаването на Държавната печатница от въздушните нападения през 1944 г.“
Естествено първият въпрос, който възниква, е: „Какво са съдържали тези страници?“
Дневниците от заседанията на Народното събрание от началните дни на месец март 1943 г. не носят какъвто и да било намек, че започналата на 4-ти март депортация на тракийските евреи е обсъждана от депутатите. Едва на 54-тото заседанието на НС от 19 март 1943 г. народният представител от бившата Демократическата партия Никола Мушанов държи слово, в което подчертава, че „от десетина дни насам ние живеем в един обществен смут“. Той алармира членовете на парламента, че „стотици хора, деца, пеленачета, бременни жени, стари хора в 3 часа през нощта се изваждат от къщите им и се изпращат в помещения, предназначени за тютюневи складове, без отопление и без да им се дава храна“[61]. Отговорът на министъра на правосъдието Константин Партов е, че тези хора не са български поданици. Следва 55-тото заседание от 23 март 1943 г., на което, според дневника, до министър-председателя и министър на външните работи и изповеданията Богдан Филов е постъпила интерпелация на народния представител Петко Стайнов[62]. В своето запитване той описва картинно случилото се с евреите, които в този момент се товарят на шлепове в Лом, и настоява, че „лишаването от свобода, както и предаването насила на живи хора – жени, мъже, старци и деца на чужда държава не е дребен административен въпрос и той не може да се решава без одобрението на народното събрание“ и поставя остро въпроса за поданството на тези евреи[63]. Интерпелацията на П. Стайнов не се споменава на заседанията на 23, 24 и 25 март, когато се обсъждат различни текущи въпроси.
На 58-то заседание от петък, 26 март 1943 г., точка първа от дневния ред е „Изказване на недоверие на подпредседателя на Народното събрание“ – нарушилия мълчанието около съдбата на евреите Димитър Пешев. Предложението за бламирането се прави от депутата д-р Атанас Попов. Предстои и одобрение на постановления на Министерския съвет за бързо уреждане на неотложни въпроси в „новите земи“. Запазените седем начални страници от стенографските дневници позволяват да бъде реконструирано отчасти заседанието, като по тях ясно личи голямото напрежение, което цари в този ден. Димитър Пешев прави опит на няколко пъти да вземе думата, но председателят на ХХV Обикновено народно събрание Христо Калфов не го допуска. Петко Стайнов и Никола Мушанов напразно се опитват да попречат на процедурата по бламирането и депутатите гласуват недоверие на Димитър Пешев[64]. Когато се поставя на обсъждане въпроса за одобрение на наредбите на правителството относно „новите земи“ Петко Стайнов произнася слово в защита на правото на всички жители на българските територии да придобият българско гражданство и настоява, че срещу евреите от „новите земи“ е извършено „едно насилие, едно безчовечно деяние и е извършено едно нарушение на законите“. Същевременно той рисува покъртителната картина на натъпканите във вагони евреи, които чакат на Ломското пристанище да бъдат отведени с шлепове. Обявява се и в защита на Димитър Пешев[65]. П. Стайнов е брутално прекъсван на много пъти от Христо Калфов, Божил Пращилов, Крум Митаков, Андро Лулчев, Георги Стоянов и Петър Габровски. Следва речта на Никола Мушанов, критикуваща остро процедурата по бламирането на Д. Пешев[66]. Александър Цанков и Иван Петров протестират срещу незаконността на процедурата и напразно искат думата. Думата иска и Ангел Държански. Изказва се Тодор Кожухаров, който дава пояснения защо е подписал писмото на Димитър Пешев. Въпреки многократните прекъсвания от страна на Христо Калфов, Крум Митаков и Димитър Андреев, Кожухаров произнася силно слово в защита на човещината, на правовата държава, като припомня, че в българската конституция е казано: „Всеки роб, стъпил на българска земя, е свободен“ и нарича Богдан Филов „смел диктатор“[67]. Последната част от словото на Кожухаров липсва. Според даденото в началото на записа съдържание на дневника на стр. 1167 би трябвало да следва речта на Дочо Христов, на стр. 1168 – на Славейко Василев, на 1169 – на Димитър Андреев и Петър Савов, а на с. 1170 – на Христо Статев. На с. 1171 е запазен текст – по всяка вероятност краят на словото на Статев, в което се защитава политиката на правителството по отношение на евреите и се опонира на Тодор Кожухаров и Петко Стайнов.
Заседанието от 26 март присъства смътно в спомените на Димитър Пешев. В тях то е отнесено към 30 март, за него се казва, че Атанас Попов е внесъл предложението за бламирането и че било решено гласуването да мине набързо, без всякакви разисквания. „Ясни бяха съображенията за това – нежеланието да се изнесат публично неприятни за правителството работи, за проектираните нови мерки срещу евреите“[68]. Пешев подчертава: „Аз никога не видях самия дневник и не зная как в него е отразено това, което стана“[69]. В цитираната публикация на Габриеле Нисим са използвани дневниците на Народното събрание, но липсата на страници от деня на бламирането на Пешев не е отбелязана[70]. Впрочем тази липса не е отбелязана от авторите, занимавали се са тази проблематика.
В дневника на Богдан Филов заседанието от 26 март е отразено лаконично: „В днешното заседание на камарата като точка първа на дневния ред беше поставено предложението на д-р Ат. Попов за бламиране на Д. Пешев. Предложението беше прието без разискване, при голям шум и протести от страна на опозицията и някои приятели на Пешева. Обаче малко по-късно, при разглеждане на едно решение за новите земи, ораторите се спряха върху бламирането на Пешева и причините, които са го предизвикали във връзка с еврейския въпрос. Пешев направи много лошо, като не се съгласи да си подаде оставката, тъй като всички сега ще останат с впечатление, че той е бил бламиран, понеже е защитавал евреите. Тод. Кожухаров в своята реч засегна и мене...“[71]
За заседанието на НС от 26 март 1943 г. разполагаме и със сведенията от дневника на Васил Митаков, които са въз основа на разказаното му от участвали в него депутати. Според разказа на брат му депутата Крум Митаков, на Пешев изобщо не е дадена думата, но са се изказали други депутати, от които Кожухаров говори „най-лошо и енергично“[72]. Няколко дни по-късно, на 30 март 1943 г., Васил Митаков препредава и разказа на Захари Жеков за случилото се на 26 март. Той говори за силните речи на П. Стайнов, Н. Мушанов и Т. Кожухаров и продължава: „След него взел думата Дочо Христов, след това Петър Савов, речите на които били твърде слаби и даже направили лошо впечатление. Крум също се обадил, обаче, според Жеков, станал смешен. Взел след това думата Славейко Василев, който този път говорил много добре, бил находчив и издържан.
„Вие – казал, – които днес плачете за евреите, къде бяхте, когато от Северна Добруджа се изгонваха хиляди и хиляди българи с малки деца, със стари хора? Тогава мълчахте. Къде бяхте, когато в Тракия се избиваха български стражари и войници? Къде бяхте, когато в Сърбия се убиваха български войници? Тогава не се обадихте.“
Впечатлението от неговата реч било силно. Министрите, които до тоя момент стояли като подсъдими, малко се съживили и почнали да се усмихват.“[73]
За съжаление в спомените на Никола Мушанов и Дочо Христов липсва информация за заседанието от 26 март[74].
В броя на в. „Зора“ от следващия ден заседанието е отразено съвсем лаконично, като се съобщава, че по предложение на Атанас Попов депутатите са гласували бламирането на Д. Пешев. Дава се информация, че са се „развили обстойни разисквания“ при обсъждането на законопроекта за „новите земи“, в които са участвали споменатите по-горе народни представители, като сред имената на изказалите се е цитирано и името на Ангел Держански[75]. Вестник „Утро“ от 27 март информира, че Народното събрание приело с ръкоплясканията на мнозинството предложението на д-р Ат. Попов за изказване недоверие на подпредседателя на Народното събрание Д. Пешев. Предложението е прието без разисквания. Казва се още, че при обсъждането на законопроекта за новите земи са станали разисквания и са се изказали проф. П. Стайнов, Н. Мушанов, Д. Христов, А. Держански, Сл. Василев, Д. Андреев, П. Савов и Хр. Статев[76]. Заседанието е отразено съвсем накратко и от издавания от Т. Кожухаров в. „Слово“, който на следващия ден информира, че на 26 март А. Попов е направил предложение за изказване на недоверие към Д. Пешев и че, подложено на гласуване, предложението е прието. Говори се също, че „станаха разисквания“ във връзка с уреждането на проблемите, свързани с „новите земи“ и че думата са взели изброените по-горе депутати, включително и А. Держански[77]. Вестник „Целокупна България“ помества информацията, че на 26 март Народното събрание е започнало заседанието си в 16.45 часа под председателството на председателя Христо Калфов и е било поставено на гласуване предложението на д-р Атанас Попов за изказване недоверие на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев. Предложението е било гласувано „с подчертано болшинство и без разисквания“. Одобрени са и решенията на Министерския съвет, взети във връзка със „Закона за разрешаване на бързи и неотложни въпроси в освободените земи“[78]. Най-лаконичен е в. „Мир“, в който на 27 март се съобщава, че Народното събрание е гласувало с болшинство предложението на А. Попов за изказване на недоверие към Д. Пешев[79].
Няколко биха могли да бъдат обясненията за тези липсващи страници.
Излезлите от печат след 1989 г. изследвания на българските историци позволяват да се повдигне „булото“ от процесите, протекли у нас след деветосептемврийския преврат от 1944 г. Томът с липсващите страници излиза от печат през 1948 г., т. е. когато в България завършва преходът към тоталитарното общество от сталински тип[80].
Дневникът е набран с въведения през 1945 г. нов правопис и е възможно да е бил подвързан с всичките набрани страници. Може също така липсващите страници да са били отстранени още преди подвързването поради обстоятелството, че съдържат изказвания на лица, обявени за „врагове на народа“ и осъдени на смърт от Народния съд през 1945 г. Напълно възможно е те да са били отстранени вече от готовото книжно тяло, като механизмът по отстраняването на тези страници може би съответства на описаното от Веселка Чичовска в нейната великолепна студия за функционирането на комунистическата цензура[81]. Изнесените конкретни факти около дейността по унищожаване на книжнина с „вредно съдържание“, проведена след създаването на Комитета за наука, изкуство и култура с председател члена на Политбюро и секретар на ЦК на БРП(к) Вълко Червенков и особено около ролята на отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК на БРП (к) помагат да се долови атмосферата на сурова цензура и репресии в тоталитарната държава. Прочистването на библиотеките, издателствата и книжарниците от книжнина с „фашистко“ и националистическо съдържание добива особено драстичен вид със създаването през 1952 г. на институцията Главлит (Главно управление по въпросите на литературата и издателствата), която се ползва с правата на министерство. Оформена е структура със 7 отдела, един от които е „Контрол над библиотеки, музеи и изложби“, с огромен екип от „политредактори“, овластени с функциите на цензори. Всемогъщата началничка на Главлит Елена Гаврилова възприема внушенията на командирования у нас Владимир Владимирович Катишев, заместник-началник на съветския Главлит, относно методите на борба срещу фашизма, национализма, шовинизма и расизма. Политредакторите получават инструкциите „вредните пасажи да се подлепят или пък просто страниците да се откъснат“[82]. През 1953 г. Главлит изпраща в библиотеките свои постоянни цензори, чиято задача е да контролират съдържанието на библиотечните фондове. Равносметката от дейността по прочистване от „вредни книги“ дава основание на В. Чичовска да твърди, че проведената през 1953-1954 г. чистка на библиотеките е най-мащабната, проведена след 9.ІХ.1944 г. , като най-засегнати от тези чистки са библиотеките в София, Пловдив, Русе и Варна. Напълно възможно е изречените от Славейко Василев думи, които са накарали „министрите, които до тоя момент стояли като подсъдими, малко се съживили и почнали да се усмихват“, да са станали причина за откъсването на страниците. Без да знаем какво точно е говорил Дочо Христов, то бихме могли да предположим, че и той е говорил в същия дух, като се има предвид, че той е вносителят на Закона на защита на нацията и който, както сам се гордее, още преди Хитлер е говорил за вредната роля на евреите[83].
Друга посока за разсъждения се открива от възможността на липсващите страници да присъства ясно произнесеното признание за отговорността на българската страна за стореното по отношение на евреите в „новите земи“, което би помрачило възприетия вече официален образ от държавата ни на „страна, спасила своите евреи“ и „страна без антисемитизъм“.
Да споменем и още едно хипотетично обяснение – че на откъснатите страници някои от вече утвърдените антисемити е направил изказване, разбиващо този образ, което не е било в интерес на новите власти, изпратили в небитието по-голямата част от участвалите в това заседание. Тази посока се обезсилва до известна степен от факта, че словото на Тодор Кожухаров е запазено почти изцяло, а самият той става жертва на червения терор, като е осъден на смърт от Народния съд.
Съдбата на останалите „действащи лица“ от заседанието на 26 март е следната: председателят на ХХV Обикновено народно събрание полковник Христо Калфов е осъден от Народния съд на смърт и екзекутиран, о.з полк. Славейко Василев е също осъден на смърт, но той се самоубива около 9-ти септември, Дочо Христов е осъден на смърт и екзекутиран, Крум Митаков е осъден на смърт, министърът на вътрешните работи Петър Габровски е осъден на смърт и екзекутиран. Вносителят на бламирането на Д. Пешев Атанас Попов е осъден на 15 г. затвор, точно толкова, колкото получава и самият Димитър Пешев. Никола Мушанов е осъден на една година затвор. Христо Статев емигрира в Австрия[84].
Не е изключено, разбира се, и обяснението да е от чисто техническо естество – при подвързването на тома страниците, които са били вече набрани, просто са отпаднали поради небрежност.
Която и от тези хипотези да намери потвърждение за в бъдеще, този случай ни кара да се замислим за изпитанията, през които е преминало нашето общество, и за тяхната проекция, за „дългата им сянка“ върху перспективите пред него. Ще си позволя да припомня, че наследеният от Античността призив „Опознай себе си!“ добива през епохата на Просвещението силата на девиз, насочващ вниманието към човека в етичен план. В трудовете на представителите на Българския ХІХ век той носи смисъла на призива „Опознай своя народ, за да можеш да вървиш напред!“[85]. Силно се надявам, че моите сънародници, прочитайки тези зловещи страници от българската история, може би ще станат малко по-резервирани към националния ни автостереотип за „изконната толерантност на българите“, както и по-критични към твърдението за „съдбовната важност“ на териториалните придобивки, коствали загубването на човещината. Случилото се през март 1943 г. в Егейска Тракия и Вардарска Македония трябва да се опознае възможно най-точно и подробно и то по никакъв начин не може да помрачи несъмнено светлия подвиг на Димитър Пешев и подкрепилите го български граждани, а само би помогнало да опознаем по-добре своето общество. И още нещо: коментарите в интернетфорумите по тази тематика ми дават основание да припомня думите, с които Умберто Еко завършва своята книга „Пражкото гробище“ – че неговият герой Симон Симонини, представляващ сборен образ на носителите на негативните национални стереотипи към „другия“, „е все още сред нас“[86].
Дължа благодарност на колегите Любомир Огнянов и Румен Аврамов за коментарите им по този текст.
(Текстът се публикува със съгласието на авторката).
[1] А р н а у д о в, М. Непознатият Бозвели., С., 1942; С м о х о в с к а-П е т р о в а, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос.(Нови данни из архива на А. Чарториски). С., 1964; Н е о ф и т Б о з в е л и. Съчинения. Подбор и ред. С. Таринска. С., 1968.
[2] I v a n o v a, Z. Samokov-Moscou (Les pérégrations d’un manuscript). – Études balkaniques, 2008, 2, 129-147.
[3] ЦДА, ф. 379 К, 405К, 523К, 565К.
[4] Текстът на паметната плоча е следният: „На 14 март 1943 г. протест на българската общественост, подкрепен от членове на Парламента, принуждава българското правителство да отложи депортирането на 8500 български евреи към фашистките лагери на смъртта. Този протест, както и обратът във военните действия, спасяват от смърт 49 000 български евреи. За съжаление, 11363 евреи от Егейска Тракия и Вардарска Македония са изпратени в нацистките концентрационни лагери. Оцеляват само 12. Българският народ прекланя глава в памет на тези невинни жертви”.
[5] А в р а м о в, Р. Стопанският ХХ век на България. София, Център за либерални стратегии, 2001; А в р а м о в, Р. Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало. Т. І-ІІІ. С,: Фондация „Българска наука и култура”, Център за либерални стратегии, 2007.
[6] Ето хронологията на събитията:
В края на 1940 г. XXV–то Обикновено народно събрание приема Закон за защита на нацията, който влиза в сила през януари 1941 г. след утвърждаването му от Борис ІІІ и обнародването му в „Държавен вестник” на 21 януари 1941 г. На ‘лицата от еврейски произход’ са наложени ограничения на гражданските права.
На 1 март 1941 г. министър-председателят Богдан Филов подписва във Виена договора за присъединяването на България към Тристранния пакт.
През април 1941 г., непосредствено след разгрома на Гърция и Югославия от войските на Третия райх, България присъединява Вардарска Македония и Егейска Тракия.
На 20 януари 1942 г. на съвещавие на представители на министерства и други властови структури на нацистка Германия, състояло се в Берлин във вила на Ванзее, се взема решение за „окончателното решаване на еврейския въпрос”.
На 5 юни 1942 г. Министерският съвет приема постановление, обнародвано в Държавен вестник на 10 юни, с което се регулира поданството в „новите земи”. По силата на тази наредба евреите нямат право да получат българско поданство.
В разрез с принципа за разделението на властите, през юли 1942 г. Министерският съвет получава законодателни пълномощия и е гласуван закон, който възлага на правителството да вземе всички мерки за уреждането на еврейския въпрос.
На 29 август 1942 г. в „Държавен вестник” се публикува наредба на Министерския съвет от 26 август за създаване на Комисарство по еврейските въпроси, в което се съсредоточават всички дейности по уреждането на материята. За комисар по еврейските въпроси е назначен Александър Белев.
На 22 февруари 1943 г. Александър Белев подписва със СС хауптщурмфюрера Теодор Данекер спогодба за изселване „най-първо на 20 000 евреи” от „старите” и „новите земи”.
На 2 март Министерският съвет приема няколко необнародвани постановления, подготвящи депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония и от „старите земи”.
В началото на март 1943 г. българските администрация и военни депортират от ”новите земи” 11 383 евреи, които са умъртвени в Треблинка.
През същата 1943 г. цар Борис III, Комисарството по еврейските въпроси и правителството не изпълняват искането на германските власти да депортират 48-те хиляди евреи от „старите земи” Една от причините за този отказ е протестната резолюция, подписана от български парламентаристи начело с Димитър Пешев.
След преврата от 9 септември 1944 г. Правителството на Отечествения фронт завършва започналото през август с. г. отменяне на антиеврейското законодателство. В създадения през 1944 г. „Народния съд” е конституиран Седми състав, натоварен с делата срещу „антисемитите”, като подсъдими трябва да отговарят между другото и за депортирането на 11 383 евреи от „новите земи”. Александър Белев, комисарят по еврейските въпроси до ноември 1943 г., е осъден на смърт, макар че е ликвидиран още преди процеса.
[7] Този образ е лансиран в книгата на O s c h l i e s, W. Bulgarien – Land ohne Antisemitismus. Erlangen: Nar Tamir Verlag, 1976; За многобройните публикации по тази тема вж. Евреите по българските земи. Анотирана библиография. Съставители Жак Ескенази и Алфред Криспин. С.: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия. 2002, 447-469; Вж и Troebst, S. Rettung, Überleben oder Vernichtung? Geschichtspolitische Kontroversen über Bulgarien und den Holocaust. – Südosteuropa, 59. Jahrgang 2011-Heft 1, с. 97-127. (Трьобст, Щ. Спасение, депортация или Холокост? Полемиките преди и след 1989 относно съдбата на българските евреи по време на Втората световна война. – В: История, митология, политика. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., достъпна:www.org/record/18827/files/SUDGTL-BOOK-2011-094.pdf и в електронното издание „Либерален преглед” www.librev.com)
Г р и н б е р г, Н. Документи. С.: Централна консистория на евреите в България, 1945. Изданието е достъпно : http://past.bghelsinki.org/wp-content/uploads/2012/09/n.greenberg.pdf. Както сам обяснява Гринберг няколко години по-късно, изданието е предназначено да послужи като обвинителен документ пред Народния съд. По въпроса вж. Г р и н б е р г, Н. Хитлеристкият натиск за унищожаване на евреите от България. Тел Авив, Амал, 1961, 5.
[9] ЦДА, ф. 190К,(Комисарство по еврейските въпроси), оп. 1, а. е. 8611. Книга със заповедите, л. 282, №. 911.
[10] Ето някои заглавия, които илюстрират тази атмосфера: И з р а е л, С. Историческите корени на дружбата между българи и евреи.- Годишник на Обществена културно-просветна организация на евреите в НР България, 1, 1966, 13-46; М а й е р, И. Спасението на българсите евреи от унищожение 1939-1944. – Годишник..., 1967, 2, 21-40; същият. Придобивките на българските евреи при народната власт. – Годишник, 4, 1969, 57-77; К о е н, Д. Провалът на нацистките планове за унищожаването на българските евреи. – Исторически преглед, 1969, № 2-3, 61-68. В издадената през 1967 г. книга на Хаим Оливер, озаглавена „Ние евреите или как евреите в България бяха изтръгнати от лагерите на смъртта. Хроника от близкото минало”, се твърди, че заслугата за оцеляването им се пада на районния комитет на БКП начело с Тодор Живков.
[11] К о е н, Д. Защита и спасяването на българските евреи в показанията пред VІІ върховен състав на Народния съд.- Годишник на Обществената културно-просветна организация на евреите в Народна Република България, ХХІ (1986 г.), 197-230.
[12] Борбата на българския народ за защита и спасяване на евреите в Българя през Втората световна война (Документи и материали). Съставители Давид Коен, Тодор Добриянов, Райна Манафова, Стоян Танев. София, Издателство на БАН, 1978.
[13] НА БАН, ф. 111.
[14] T o p a l o v, Vl. L’opinion publique bulgare contre les persecutions des juifs (octobre 1940-le 9 septembre 1944). – Études historiques, II, 1965, 477-492.
[15] Д и м и т р о в, И. България на Балканите в Европа. С.: Народна просвета, 1983, 134.
[16] Д и м и т р о в, И. България срещу Холокоста. – В: Д и м и т р о в. И. Между Мюнхен и Потсдам. Българската политика през Втората световна война. Исторически очерци. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. С., 1998. 76-84.(текстът е писан през 1988 г.)
[17] Т о к у ш е в, Д. Народният съд 1944-1945.(Правно-историческо изследване). С., 1989, с. 7.
[18] Б о я д ж и е в, Х. Спасяването на българските евреи през Втората световна война. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1991, 43-58.
[19] Г р у е в, С. Корона от тръни. Царуването на Борис ІІІ 1918-1943. С.: Български писател, 1991; Следващо издание С.: Български писател, 2009.
[20] Пак там, 390.
[21] България – своенравният съюзник на Третия райх. Съставители Витка Тошкова, Николай Котев и др. С.: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец”, 1992.
[22] Б е к е р л е, А.-Х. Из дневника на Бекерле – пълномощен министър на Третия райх в България. Съставител Витка Тошкова. С.: Издателство „Христо Ботев, 1992.
[23] Y o n c h e v , D. The Jews from the New Lands in the Policy of Tzar Boris III (October 1940-March 1943)// Annual of the Organization of the Jews in Bulgaria „Shalom”, Volume XXVII, Sofia, 1993/1994, 19-30.
[24] Оцеляването. Сборник документи 1940 – 1944. Съставител Давид Коен. С.: Издателски център „Шалом”. 1995.
[25] Т о ш к о в а, В. Фрагменти от историята на евреите в България, С., Дружество за дружба „България-Израел”, 1997.
[26] H a k o v, D. The Fate of the Bulgarian Jews during World War II. – Études balkaniques, 1998, Nos 3-4, 122-130.
[27] П а у н о в с к и, В., Й. И л и е л. Евреите в България между унищожението и спасението. С., 2000.
[28] Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия Синод на Българската православна църква по еврейския въпрос (1940-1944). Съставители Албена Танева и Ваня Гезенко. С.: ГАЛ-ИКО, Център за Еврейски Изследвания при СУ „Св. Климент Охридски”. 2002
[29] Евреите по българските земи, с. 520.
[30] History and Memory. Bulgaria: Facing the Holocaust. Edited by Emmy Barouh.Sofia: Open Society Foundation.2003.
[31] B a r o u h, E. The Convinient Clichés of Remembrance. – In& History and Memory. 33-44.
[32] D e y a n o v a, L. Postcommunist Negationism. – In: History and Memory,128-142; По тези въпроси вж. също и Д е я н о в а, Л. Към конструирането на евреина като враг (медийни стратегии на изобразяване на евреина като друг и „образи на врага” през 2003 – та година в България).-Антисемитизъм в България днес. Съст. Алфред Криспин. С.: Колибри, 2004; Д е я н о в а, Очертания на мълчанието. С.: Изд. КХ, 2009, 152-169.
[33] W a g e n s t e i n, A. Collective Memory: The Bulgarian Case. – In: History and Memory. 71-81.
[34] Х а д ж и й с к и, И. Съдбата на еврейското население в Беломорска Τракия, Вардарска Македония и Югозападна България през 1941-1944. Дупница, 2004.
[35]П е ш е в, Д. Спомени. Съставителство, коментар, бележки Николай Поппетров. С.: Издателство „Гутенберг”. 2004.
[36] Пак там, с. 15 от предговора на Николай Поппетров.
[37] Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия райх. Изследвания и документи. Съставители В. Тошкова, М. Колева, Д. Коен, И. Гезенко, А. Танева, Б. Дичев, И. Хаджийски. С.: Синева 2007.
[38] Вж. по-горе бел.8 и 12.
[39] D a d o w a, J. Ocalenie bułgarskich Żydów. Pomiędzy mitem a rzeczywistością. В: Goszczynska, J., G. Szwat-Gylybowa (Ed.). Przemilczenia w relacjach międzykulturowych, Warszawa, Instytut Slawistyki PAN, Instytut Slawistyki Zachodniej i Południowej Uniwersytetu Warszawskiego, 2008, s. 213-228; Статията излиза на български език през 2012 г. ( Дадова-М и х а й л о в а, Ю. Спасяването на българските евреи – между митовете и реалността.- Историческо бъдеще, 2011, 1-2, 162-177.)
[40] К а л ч е в а, Д. Холокостът в Третия Райх и неговите съюзници. С.: Дими 99. 2008. 117.
[41] Антиеврейското законодателство и неговото преодоляване (1942-1945). Съставител Петко Добчев, С.:Фенея, 2010.
[42] Г е з е н к о, В. Създаване и дейност на Комисарството по еврейските въпроси. Институцията, която трябваше да осъществи Българския Холокост. – La Estreya, списание за еврейска история, изкуство, култура, 2010, бр. 4, 17.
[43] История на Българите, т. 3: От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989). С.: Труд, 2009, 268.
[44] П о п п е т р о в, Н. Българското общество и евреите (1879-1944): обща постановка. (В: Помощни исторически дисциплини т. VII. Евразийски хоризонти: минало и настояще. Сборник в чест на проф. д.и.н. Валери Стоянов. С.: Институт за исторически изследвания – БАН, 2011, 280-301,
[45] П о п п е т р о в, Н. (Рецензия на книгата)”Zwischen grossen Erwartungen und bösem Erwachen. Juden, Politik und Antisemitismus in Ost und Südosteuropa 1918-1945”. D. Dahlmann, A. Hillbrenner. 2007.- Историческо бъдеще, 2010, 1-2, 289-292.
[46] Μ α ρ ί ν ο β α-Χ ρ ι σ τ ί δ η. Η Μεταχείριση των Εβραίων στη Βουλγαρία κατά τη διάρκεια του Β΄ Παγκοσμίου Πολέμου Ευρωπαική εξαίρεση;- Στο:Το Ολοκαύτωμα στα Βαλκάνια. Εκδ. Γ. Αντωνίου και άλλοι. Αθήνα: Επίκενδρο, 2011, 33-56.
[47] А в р а м о в, Р. „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2012.
[48] История на България, т. 9, С.: Академично издателство „Марин Дринов”, 2012, с. 435.
[49] Т а ш е в, С. Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове. С.: Македонски научен институт, 2012; същият. Депортацията на евреите от Македония и Беломорска Тракия и съвременните измерения на проблема. – Македонски преглед, 2012, т. ХХХV, № 1, 7-39.
[50] А р д и т и , Б. Ролята на цар Борис ІІІ при изселването на евреите от България. Тел Авив, 1952.
[51] Г р и н б е р г, Н. Хитлеристкият натиск за унищожаване на евреите от България. Тел Авив: Амал, 1961.
[52] Б а р у х, Н. Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи. С.: Университетско издателство,1991.
[53] Н и с и м, Г. Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация.С.: Народно събрание на Република България, 1999.
[54] Д у б о в а, Л., Г. Ч е р н я в с к и й, Опыт беды и выживания, С.: Издателство „Марин Дринов”, 2007
[55] Ш е а л т и е л, Ш. От родина към отечество. Емиграция и нелегална имиграция от и през България в периода 1939-1949. С.:Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2008.
[56] D e y a n o v a, L. Postcomunist Negationism. – In: History and Memory. Bulgaria: Facing the Holocaust. Edited by Emmy Barouh.Sofia: Open Society Foundation. 2003. 137-138.
[57] История на България за гимназиалната степен на обучение на общообразователните и професионалните училища. Авторски колектив. Автор на частта е С. Грънчаров. С.: Булвест 2000, 453.
[58] Вж. по проблема за „мълчанията” в историята и за вдигането на „мълчанието” във Франция по темата за отговорността на френската страна за престъпленията срещу евреите през Втората световна война в историята: F e r r o, M. L’histoire sous surveillance. Pаris: Calmann-Lévi, 1985, 60; W i e v o r k a, A. Déportation et génocide. Entre la mémoire et l’oubli. 1992; F e r r o, M. Les tabous de l’histoire. Paris: NiL Éditions, 2002, 40suiv.
[59] Стенографски дневници на ХХV Обикновено Народното събрание. ІV редовна сесия, открита на 28.Х.1942, закрита на 28.ІІІ.1943. Книга ІІ, заседания 20-60. Издание на Великото Народно събрание. 58 заседание, петък, 26 март 1943. Липсват страниците от 1167 до 1170.
[60] Благодаря на Венета Ганева, Владимир Владов, Динчо Кръстев, Иван Русев и Никола Казански, които ми оказаха съдействие за установяването на тези липси.
[61] Стенографски дневници на ХХV Обикновено Народното събрание. ІV редовна сесия, 54 заседание, 19 март 1943, 1071. Голяма част от речта на Мушанов е публикувана в сборника „Обречени..”, 361-363
[62] Пак там, с. 1077.
[63] Текстът на запитването е запазен в архивния фонд на Народното събрание ЦДА, ф. 173, оп. 6, а. е. 2596, л. 17 и е публикуван в „Нови документи...”, 116-118 и „Борбата...”, 173-174.
[64] Стенографски дневници на ХХV Обикновено Народното събрание. І V редовна сесия, открита на 28.Х.1942, закрита на 28.ІІІ.1943. Книга ІІ, заседания 20-60. Издание на Великото Народна събрание. 58 заседание, петък, 26 март 1943. 1157-1158.
[65] Пак там, 1163-1165. Публикувано в : П а у н о в с к и, И. Възмездието. Политически роман, С.: Издателство Български писател, 1988, 402-404; Обречени и ..., 367-370.
[66] Стенографски дневници на ХХV Обикновено Народното събрание. 1165.
[67] Пак там, 1165-1166.
[68] П е ш е в, Д. Цит. съч., 250-251.
[69] Пак там, 253.
[70] Н и с и м, Г. Цит. съч, 233-235
[71]Ф и л о в, Б. Дневник, Ред. Илчо Димитров. С.: Издателство на Отечествения фронт, 1986, 529.
[72] М и т а к о в, В. Дневник на правосъдния министър в правителствта на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов. С.: Труд, 2001, 680.
[73] Пак там, 681-682.
[74] М у ш а н о в, Н. Спомени. Дневник. С.: Издателство „Христо Ботен”. 1992; Х р и с т о в, Д. Пред истински демократичен съд бих се оправдал. Мемоари на министъра на вътрешните работа. С.: ИНГРАФ, 1991.
[75] Зора, бр. 7124 от 27 март 1943.
[76] Утро, бр. 10088 от 27 март 1943.
[77] Слово, бр. 6206 от 27 март 1943.
[78] Целокупна България, бр. 544, 27 март 1944. Благодаря на колегата Сузана Хазан за предоставената ми информация от вестниците „Утро” и „Целокупна България”.
[80] О г н я н о в, Л. Държавно-политическата система на България 1944-1948. С.: Стандарт, 2007,231.
[81] Ч и ч о в с к а, В. Главлит (1952-1956). Изграждане на единна цензурна система в България. – Исторически преглед, 1991, кн. 10, 38-69.
[82] Пак там, с. 59.
[83] Х р и с т о в, Д. Цит. съч., 34.
[84] О г н я н о в, Л. Цит. съч., 28.
[85]Д а н о в а, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през ХІХ век. С.: Издателство на Българската академия на науките, 1994, 188-189.
[86] Е к о, У. Пражкото гробище. Прев. С. Тафров. С.: Бард, 2012, 484.
