Разговор с Румен Аврамов
Христо Буцев: Може би да започнем „отвън“ – с Европейския съюз, с еврозоната и фонда за подпомагане на еврото. Колко дълго може да издържи един такъв буфер? Този фонд – фактически той е един буфер, механизъм за омекотяване на удара. Не е ли така?
Румен Аврамов: Той е две неща. При такива кризи е важно пазарите да приемат, че има готовност да се реагира бързо, че има механизъм, който изглежда премислен и систематизиран. Проблемът не е толкова в евентуален недостиг на пари, колкото дали в точния момент има възможност за дозирана интервенция, която да даде правилния сигнал. Много се изговори, че кризата ограничи ролята на пазара, но всъщност тя само потвърди силата му – огромна част от парите, които бяха хвърлени от държавите, отидоха именно да се усмиряват пазарите.
Фондът за подпомагане има и чисто прагматична цел. Да не допусне фалити (на държави и на банки в тези държави), които биха ощетили германските и френските банки.
Христо Буцев: Това малко прилича на лекарските намеси, когато лекуваш следствието, а не причината…
Румен Аврамов: Не, това е линейката. Лечението идва после… В икономиката то е голямата тояга, наричана с девалвирания термин „реформи“. Всички те се свеждат до усилия за уравновесяване сметките на държавата.
Най-пресните прецеденти са гръцкият и ирландският случаи. Станалото в тези страни не е принципно ново нито като схема, нито като идея. Десетки са спасявани по този начин. Различното и непознатото в тяхната ситуация е, че те са в еврозоната, тоест, в един паричен съюз. При това подчертано нехомогенен съюз. В такова образувание репутацията на различните членки се разпределя не особено справедливо, по-слабите икономики винаги си взимат репутация от силните.
Копринка Червенкова: „Крадат“ символични ресурси, така ли?
Румен Аврамов: Някои „се ползват“, „черпят“, а други направо крадат. Гърция буквално си присвои репутация, която не й принадлежи, тъй като влезе с лъжа, тоест, с взлом в системата. Еврозоната не е класическият случай на балансирано парично пространство, каквото са Щатите. Дори не е съюзът между Северна и Южна Италия, който в национални рамки и със своя валута исторически функционираше някак си като цялостна икономика.
В днешната криза се прояви родилният недъг в конструкцията на еврозоната. Тя е дуалистична – има федерална парична политика, която се провежда от една институция, но няма съответната фискална федерална система. Което оставя независимост в определянето на данъци и на бюджетната политика. Държавите, които използват еврото, приемат да се откажат от монетарния си суверенитет, но (особено големите) не искат да отдадат фискалния. Няма общи данъци, които да поддържат пряко политиките на съюза; няма координирана бюджетна политика между страните в общността. В една демокрация икономическите лостове, с които политиците разполагат за купуване и ухажване на масите, са лихвите, данъците и субсидиите. Монетарният съюз ги лишава от първите, но би било прекалено да се очаква, че сами ще се откажат и от останалите две.
Копринка Червенкова: Естествено е да не искат да се откажат… Ако се премахне фискалният им суверенитет, това означава да изчезнат самите държави.
Румен Аврамов: Икономическата логика води към федерална организация на Европа. Но съпротивата на националните държави е огромна, дълбоко политически и исторически вкоренена. Така че отстъпките в тази посока се правят само по силата на обстоятелствата и на очевидностите. Тези компромиси не са част от желан и цялостен политически проект за една наистина федерална Европа.
Христо Буцев: Инициаторите, създателите на този монетарен съюз не може да не са виждали, че общата валута ще води постепенно до едно изравняване, икономическо, културно, тоест, ще води към федерализация. Какво се промени през тези 20 години? Глобализацията напредва…
Румен Аврамов: През 80-те пазарите не бяха това, което са в момента. Глобализацията през последните 20 години ги направи едновременно по-ефективни и по-чувствителни, по-крехки, уязвими и раними към сътресения от всякакъв род. В рамките на Европа голямата промяна е, разбира се, разширяването й. Вавилонската структура, в която тя се е превърнала, прави от нея все по-трудно управляема политическа общност. Фактът, че в началото на 90-те години се прие командирско решение и останалата част от континента да влезе в Съюза, разруши добрия стар клубен принцип и повлече последици, които се чувстват в момента. Когато членуват всички, това вече не е клуб, а масова организация.
Копринка Червенкова: А ние каква роля имаме в тази масова организация?
Румен Аврамов: Миманс. В дискусията около по-големите проекти и идеи просто отсъстваме. Как да е иначе, след като в представите на огромната част от населението и на политическата класа „Европа“ не е нищо повече от една касичка с чужди пари, около която се облизват. Обществото ни не е надрасло философията на снишаването. Това държане не е случайност. Зад него стои интелектуалният и икономически капацитет на нацията, нейната самопредстава. Защото силните общества излъчват и хора, които да формулират, защитават и преследват стратегически цели.
Иначе, Европа носи културата на протоколираните и архивирани решения, така че някаква наша позиция по важни начинания, като например стабилизационният фонд, за който стана дума, е регистрирана. Но през това, което се вижда отстрани, не прозира никаква забележима българска следа. Близко до ума е, че малките страни могат в най-добрия случай да се опитат да изтъргуват нещо за гласа си. Желателно е обаче то да надхвърля конюнктурата, да не се мени всеки два-три месеца. А нито капацитетът на „елитите“ ни, нито обстановката в Европа позволяват това. Чисто икономически, от 2007 г. допреди година трябваше да сме спазарили влизането в будоара на еврото (общия валутен механизъм ERM II). Но с плачевния си образ България не се оказа в състояние да проведе достойни и смислени преговори по този въпрос в нито един момент, откакто стана формален член на Съюза. А напълно променените през 2010 г. обстоятелства в Европа сега вече окончателно го снеха от дневния ред.
Христо Буцев: Като се говори днес за криза в еврозоната, естествено се говори за кредитни агенции. Какво мислите за тях? Дали тяхната оценка е винаги обективна?
Румен Аврамов: Кредитните агенции са двусмислени актьори, те не са автентични пазарни играчи. На тях е дадено уникалното право да подават важни за пазарите сигнали, което ги дарява с институционализирано квази-олигополно положение. Произвежданите от тях рейтинги са записани като критерии за много инвестиционни решения, те влизат директно в аналитичните модели, които стоят зад тези решения. Най-прост е примерът с централните банки, чиито правила включват изискване за определен минимален рейтинг при инвестиране на активите. Това е записано и в нашия закон за БНБ.
Но през кризата се прояви и цялата непрозрачност на агенциите. Стана публичен факт онова, което преди това рядко се изговаряше – че те не са били безпристрастен регистратор, а фермент на кризата. Налице бяха флагрантни конфликти на интереси – от една страна, агенциите разработваха за клиентите си финансови модели и инструменти, а от друга, даваха оценките, вграждани в същите тези модели и инструменти.
Реакцията на европейците не беше особено адекватна. Да се каже „не, това са американски институции и затова ние ще си направим наша“, не е решение на проблема. Тази идея, особено активно лансирана от Саркози, само потвърждава, че става дума за манипулируеми структури: когато не си доволен от някоя и създаваш своя, не прибавяш, а отнемаш доверие към нея.
Копринка Червенкова: Може би европейците все по-отчетливо осъзнават, че трябва да са по-активни, по-видими… И че за това са необходими промени…
Румен Аврамов: Последните десет години сюжетът с промените в ЕС беше свръх експониран. Така нареченото управление на кризата, обаче, показа, че много често по-важни от фанфарно лансираните реформи са играта на ръба на правилата и на позволеното, негласната им промяна, начинът на тълкуването им, използването на различни прецеденти.
Трябва да се избягва глуповатото фетишизиране на записаните правила. Да си дадем сметка, че в джунглата от регулации, каквато е Европейският съюз, много промени стават, без да бъдат обявявани, че важни са нюансите на интерпретацията. Това чудесно може да се проследи, например, в поведението на Европейската централна банка през последната година и особено след гръцката криза. Впрочем, то се вижда още по-ясно в „творческите“ решения на американския Федерален резерв. Вечни правила просто не съществуват.
Копринка Червенкова: Според вас като ситуация, като проблеми, с кой период от близката ни история можем да сравним сегашния?
Румен Аврамов: Инстинктивната съпоставка е с депресията от началото на 30-те години. Най-вече заради мащаба и произхода на събитията: голям икономически катаклизъм, който е предизвикан другаде, но е усилен от рохката местна почва. През 30-те години има срив в световните цени на земеделските продукти, България изнася някои от тях и икономиката ни страда. Към това се прибавя изтеглянето на капитали от страната, които през предходните две-три години бяха захранвали значим кредитен бум. Днес донякъде сходният проблем е, че през един доста дълъг период се радвахме на стабилен приток от чужди инвестиции, който в определен момент (от 2009 г.) секна.
Христо Буцев: Но не е ли крайно време да започнем да говорим за качество на инвестициите? Не бяха ли инвестициите през последните години главно в непродуктивни зони?
Румен Аврамов: За това не е преставало да се говори. Но не е казано, че само индустрията може да храни и да тегли икономиката. Инвестициите са си инвестиции и потокът в строителството или туризма, така или иначе, впръсква доходи и заетост. Ако той беше отишъл само в индустрията – също засегната – тя щеше ли по време на кризата да дърпа икономиката нагоре? Всъщност, в момента единствената наистина посъбудила се активност е тъкмо в промишлеността. Така или иначе, рискове носи всеки сектор. В инвестирането няма продуктивно и непродуктивно, има доходно и недоходно. Но има също различни хоризонт и стабилност на доходността – най-прекрасното в най-прекрасния от всички възможни светове е тя да бъде осигурена в дългосрочен план, при възможно най-малки колебания.
Христо Буцев: Тоест, в съвременна България не трябва да се поставя въпросът имаме ли нужда да насочваме инвестициите в една или друга област…
Румен Аврамов: Кой е този, който да ги насочва? За да привлече инвестиции, държавата не може да направи повече от това, което вече е направила – да се откаже да събира данъци. Тя направи максимума, като облага дохода и печалбите с минимума. Да се търси конкурентно предимство в Европа чрез ниски данъци е все още легитимно, макар богатите донори в ЕС да роптаят срещу това. Другите дрънкулки, за които постоянно се говори – стимули, преференции, субсидии и пр. – са без реално значение.
Христо Буцев: Вие харесвате ли плоския данък?
Румен Аврамов: Никога не съм го харесвал. Той е декларация за безсилие и безволие. Въведе се с открития аргумент, че държавата не е способна да събира данъци с по-висока ставка и затова я смъква почти до долу, за да може все нещо да вземе. Колкото и да е прост и прагматичен, за мен това не е валиден довод. Не мисля (а няма и емпирични доказателства), че плоският данък драматично е подобрил събираемостта или е променил фискалната етика на българина. И 0% да е ставката, контактът с държавата пак масово ще се заобикаля. А и пълното избягване на прогресивността в облагането дразни архаичното ми разбиране за добропорядъчност. Приказката, че предприемачът ще инвестира повече, защото в ръцете му са оставени повече пари, е популярна в икономическата наука, но рядко се е потвърждавала в (българската) стопанска история.
Копринка Червенкова: Вече20 години говорим за пътя, който, в зависимост от политическата конюнктура, или твърдим, че вече сме извървели, или че предстои да извървим. Вие виждате ли някаква икономическа логика в този път?
Румен Аврамов: В макроикономически план има съвсем логичен разказ за това какво се е случило. Той е лесен, мисля дори, че е верен. Отначало се мъчехме в една принципно нежизнеспособна система, където все още изключително обширната държавна собственост съжителстваше с един изпуснат, спонтанен и набиращ сили, полулегален частен сектор, който я подяждаше. Ситуацията беше нещо като продължение на късния социализъм, но без политически и икономически чл. 1 в конституцията. Отворени бяха почти всички кранчета и в същото време каналите не бяха запушени. Да се „регулира“ за дълго икономиката в подобни условия е невъзможно. След кабалистичните седем години се стигна до познатите последици: банкова криза, хиперинфлация и разпад на съществуващата парична система. Изходът беше в драстичната промяна и опростяване на рамката, което се случи с успешното въвеждане на паричен съвет, последван от приватизация. Най-важната беше продажбата на банките навън.
Това бяха необходимите, но не достатъчни условия. За да се даде тласък на започнатото, трябваше да има добър външен контекст и той възникна със съчетанието на две благодатни за предлагането и за търсенето обстоятелства. От една страна беше появата на правдоподобна перспектива за присъединяване към ЕС. Тя даваше ясна котва и стратегия на всички, които участват в играта. Направи България интересна, защото когато бедна и евтина (двете вървят заедно) икономика ще става членка на богат съюз, цените на активите й са обречени да растат. От друга страна, по различни причини в същия момент на световните пазари се появи необикновено голяма ликвидност, тоест, налице бяха безпрецедентно ниски лихви и достатъчно пари, които търсеха и намираха в периферията на Европа изгодно поле за инвестиране. Така временно България успя отчасти да засити хроничния си глад за капитал (тоест, недостиг на спестявания) за сметка на външни ресурси.
Остава въпросът дали тези благоприятни условия са били използвани достатъчно рационално. Най-синтетичният и универсален измерител е с колко е растяла икономиката. При нас това ставаше с до 6% годишно.
Копринка Червенкова: Това как се чете?
Румен Аврамов: Като не особено впечатляващо. Числото може и да се продава политически като някакъв успех, но, погледнато в сравнителен и в исторически план, то не е чудо. Тези 6% бяха постигнати през една-две години. Сред другите страни от нашата черга в Европа има и доста по-добри постижения. Резултатът говори зле за способността на обществото ни да капитализира появилите се пред него възможности. В перспектива подобни времена биха могли да се върнат само ако отново потекат онези обеми чужди инвестиции и/или митичните европейски фондове.
Копринка Червенкова: Нека ви попитам нещо друго: възможно ли е, според вас, подобен преход да е справедлив?
Румен Аврамов: Със сигурност той не може да бъдеусещан като справедлив от всички. Поводите са колкото искаш: новата амплитуда в разпределението на богатството; инфилтрацията (на много места и господството) на старорежимници сред „елитите“ на новия режим; неудобствата от принудите на пазара; несигурността; станалото изведнъж видимо за всички изоставане от вече досегаемия външен свят…
Но съществуват и други гледни точки. За повечето икономисти, например, въпросът е доколко преходът бе извършен и продължи да функционира според пазарни правила. Отговорът е, че това се случи в малка степен, че бяха налице съществени изкривявания, които – освен всичко друго – носеха със себе си усещане за несправедливост.
Тази гледна точка не е това, което често се етикетира като „пазарен фундаментализъм“. Обяснението на „отклоненията“ намира място и в един либерален поглед към събитията. Изправени пред класическата икономическа теория, доста от чиито постулати са очевидно прекалено абстрактни, през последните двадесетина години някои икономисти се заинтересуваха от това как и в какви посоки „идеалното“ пазарно пространство се деформира от гравитацията на групови и институционални интереси. Понеже тези деформации не могат да бъдат избегнати, се търсят решения за тяхното туширане и частично неутрализиране, които да направят пазарите по-конкурентни. Тази позиция не поставя под съмнение първичната адамсмитова мотивация на хората, но я слага в по-сложен контекст, където институциите имат значение. При това, те не се свеждат до държавата, а включват правни норми, корпорации, съсловия…
Копринка Червенкова: … така нареченото гражданско общество…
Румен Аврамов: Да, всичко това. И тук вече навлизаме в реалните движещи сили на икономиката, където историята, тоест, топузът и инерцията на миналото са незаобиколими. Там икономическите проблеми се потапят в стопанската култура, картината се усложнява и задълбочава, а простите рецепти престават да работят. Тази гледна точка е значително по-интересна за мен и нея възприех в „Комуналният капитализъм“.
Копринка Червенкова: Понеже заговорихме за прехода, каква е ролята на „експертите на прехода“? Излезе книга с това заглавие[1], доста провокативна, трябваше да има обсъждане, то не се състоя, авторката се скри…
Румен Аврамов: Избяга. Прочетох книгата с интерес – героите са общността, в която работя. Оказа се лошо издаден и авторски нередактиран, осеян с грешки, методологически и етически укорим текст по иначе важни и интересни въпроси. Много от интервюираните не се разпознаваме в приписаните ни думи (превеждани веднъж от български на френски, после обратно). Не е редно авторът, наричащ се антрополог, да презира обекта си, тъй като тогава написаното се превръща в политически памфлет. Безпринципно са „кодирани“ и „разкодирани“ имената на респондентите и то без тяхно разрешение. Лош вкус е да привличаш майка си за основен свидетел тогава, когато вменяваш произхода на „изследваните“ като вина…
Копринка Червенкова: Книгата сякаш има амбицията да предложи някакъв нов тип интерпретация на случилото се…
Румен Аврамов: Тя не предлага нищо, а е по-скоро литературно-наукообразен израз на битуващото улично мнение за част от така наречения неправителствен сектор. Наукообразен, защото чрез съмнителна антропология е направено усилие за събиране и систематизиране на някакви връзки. За част от действащите лица, тъй като е портретирана само една малка група от цялата общност.
Копринка Червенкова: Но пък в някакъв смисъл най-представителните действащи лица…
Румен Аврамов: … най-експонираните, които са представени като ударен отряд на световна конспиративна схема, управлявала всичко случило се. Но да си най-експониран не значи, че си истинската движеща сила. Досадното в този тип схеми (които в едрите си щрихи често са верни) е, че премахват очарованието на случайността и нюанса; и че лесно прекрачват здравия разум, когато се взимат прекалено на сериозно. Далеч не всичко случило се се е движело по тях или е изобщо резултат на работата на „експертите“. Ще се повторя, че преходът е само в много малка степен интелектуална история. Той е игра на властови интереси (икономиката е част от тях), силово разместване на хора, пари, активи и пасиви, където идеите са орнамент.
При това, в началото на прехода либералният език и практики (доколкото изобщо ги имаше) дойдоха не толкова от някакво масонско братство на неправителствения сектор, както е представено в книгата, колкото от държавните институции, които транслираха Вашингтонския консенсус на МВФ, Световната банка и другите международни финансови институции. Държавната машина създаде свои експертни звена, които анализираха и провеждаха тези политики. А и през всички години основният проблем не беше налагането, колкото смисленото и последователно следване на каквито и да било идеи.
Христо Буцев: Така или иначе, обаче, факт е, че гражданското общество беше финансирано, привнесено и заплатено отвън.
Румен Аврамов: Начело, например, с проф. Богдан Богданов от Шесто управление? Но по какъв друг начин могат да се движат идеите? Те задължително циркулират чрез институции, тоест, чрез финансиране.
Христо Буцев: Идеите се движат като Ленин – в затворен вагон през Германия за Петербург…
Румен Аврамов: Ефектен, но неточен паралел. В онзи вагон пътува човек, който е тръгнал да завзема властта за себе си и за малка шайка около себе си. Което конюнктурно се оказва в стратегическия интерес на една чужда държава. „Идеите“ за Ленин имат само инструменталното значение на мимолетен политически инструмент.
По-важен и по-интересен аспект е социологията на идеите, включваща, разбира се, и тяхното заплащане. Истинският проблем (който напълно отсъства от книгата) не е в пренасянето на това или онова, а в епигонството и конформизмът на българската интелектуална среда, които с редки изключения я характеризират от Освобождението до наши дни.
Впрочем, правилото (още повече в днешната интернет епоха) е идеите да се движат именно от центъра към периферията. Доказва го самата книга на Достена Лаверн, написана в ключа на френския официален антилиберализъм, на купешката антилиберална мантра, преповтаряна от средния френски политически и научен истаблишмънт. Онова, което преди да стане книга, е било дисертация, в концептуално отношение е напълно редови продукт (без капка новаторство или изненада) на издържаната от френската държава институционализирана научна среда. Дисертация с алтернативни идеи трудно би минала през нея.
Това, за което трябва да си даваме сметка и да признаваме без свян, е, че идеите идват с победителите, в това число с икономическите победители. Идеологическият и идейният трансфер винаги минават, първо, през твърди канали, през културния шок от допира на слабата със силната икономика. Всяко стопанство, което изпитва недостиг на капитал и нужда от външно финансиране, се сблъсква със световните пазари и с тяхната либерална идеология, отстъпва навън свой суверенитет. Едно време, до Първата световна война, принудата е била безлична, чрез желязната хватка на златния стандарт. След Втората тя вече е разпознаваема и задължително облечена в одеждите на МВФ. Заедно с нея влизат идеите на кредиторите като част от тяхно легитимно право да оценяват и определят коя е онази правилна политика на длъжника, която ще им позволи да съберат вземанията си.
Копринка Червенкова: Само за икономическа политика ли става дума? Тя ли е кардиналната?
Румен Аврамов: Ами, доколкото, според човека от вагона, другото са последствия…
Копринка Червенкова: Тоест, политиката е само икономика…
Румен Аврамов: Това, което искам да кажа, е, че теорията (доктрината) е власт и обратно. Мъглявината от „либерални“ неправителствени организации, която се появи навсякъде на Изток, е част именно от този контекст. Което не означава, че всяка една от тях изпълнява предначертан план и че в рамките им не може да се роди нищо по-оригинално. Нито че всичко, идващо извън тези организации, е по дефиниция „правилната“ алтернатива.
Копринка Червенкова: А книгата предлага ли подобна „правилна“ алтернатива?
Румен Аврамов: Без да е произнесена, презумпцията в нея е, че всичко доморасло, социалреформаторско или което в страдалчески недофинансирана поза противостои на „либералното“, е за предпочитане. Истината е, че тези „алтернативи“ са пълни с нелепости и изтъркани идеологеми и че много от тях са точно толкова парично зависими отвън.
Христо Буцев: Приемаме, че сте прав. Но общността, за която става дума в „Експертите на прехода“, не реагира публично по никакъв начин. Все едно, че тази книга не се е появявала.
Румен Аврамов: При цялата недодяланост на книгата, не мисля, че адекватната реакция на общността е да заеме обидена поза и да пази честта на мундира. Тази общност трябва да е способна да се оглежда отстрани, да признае, че мотивите и резултатите от работата й могат да бъдат (и често са) манипулирани, да допусне, че (дори несъзнателно и вътрешно убедено) нерядко изпълнява роли, разпределяни в меандрите на административни и външнополитически канцеларии. Да признае също, че функционира на особен „пазар на купувача“, където търсенето определя предлагането, стандартите, дневния ред, а нерядко и идеите. Че това е полупрозрачно пространство, което много наподобява света на държавните поръчки. Че на водещите събирачи на проекти (особено в организациите, кръжащи около политиката и идеологията) постоянно се налага да модулират тезите си, да мерят думите си и да внимават за политическата коректност. Че – от личен хъс или по принуда – те се отъркват до властта и политиката, култивират всеядността, отсъствието на гнусливост и бартерните умения на медиатори, които не носят отговорности.
Най-желателната еволюция на този сектор би била той да изостави универсалистките претенции и да се превърне в открит говорител на интереси. А не да се упражнява комсомолското идеологическо говорене на неофити-зилоти, което дискредитира либералната гледна точка, или да представя за наука това, което в най-добрия случай е „меко знание“.
Копринка Червенкова: Секторът, обаче, настоява на универсализма си, той се представя, така да се каже, за самата майка на гражданското общество…
Румен Аврамов: Когато лансираш рецепти и предлагаш някакви инструменти, е хубаво да заявиш за кого работиш. Да декларираш маркерите в оценката на събитията, да заявиш, че произвеждаш конкретни проекти (плосък данък, пенсионна система…) от името на бизнеса и на средната класа.
Към неправителствения сектор, както и към всяка институция, не е препоръчително да развиваш манихейско отношение. Личният ми опит показва, че няма как да работиш в него и да не понесеш негативната обществена енергия, от която е пропита книгата на Лаверн. Но също, че няма как да не оцениш гъвкавостта и условията, които секторът дава на фона на склерозиращите държавни институции. Тези възможности могат да бъдат разумно използвани и при доброжелателна колегиалност, на каквато винаги съм се радвал, да се превърнат в платформа за мислене на случващото се в обществото. В крайна сметка, навсякъде можеш да съхраниш или да загубиш себе си.
Копринка Червенкова: Изтече първото десетилетие на XXI век. И в неговия край ни управлява не кой да е, а феноменът Бойко Борисов. Дали с това управление затваряме някакъв цикъл, или то задава новата норма…
Румен Аврамов: Вкарвате ме в текущата политика, която не ме интересува. Бойко Борисов е колоритен инцидент на историята. Мисля, че през миналата година (в интервютата си в „Култура“ и другаде) д-р Николай Михайлов сложи психиатричната и културологична диагноза на феномена. Към нея няма какво да се добави, освен да се допълва с колекция от крилатите му фрази. В тях е безспорен талант, ала шутовската фасада разсейва: тя лесно прикрива сериозните неща и зловещите тенденции.
Но ето че се появиха документите от Уикилийкс и като че ли те отнемат от ореола му на уникат. Докладите от досега скрития (за тези, които не са работили с архиви) свят на дипломацията рисуват портрети на всевъзможни бутафорни персонажи, които ръководят държави по света. Оставаш с усещането, че балансирани хора не управляват почти никъде.
Копринка Червенкова: Искате да кажете, че това ще е световната тенденция?
Румен Аврамов: Изглежда такъв е механизмът на подбор на политическата класа. Тя купува и продава популизъм и в българските условия този пазар излъчи съвършен експонат.
Копринка Червенкова: Но популистката вълна е навсякъде – Саркози, Берлускони, Обама … Това ли е днешната демокрация?
Румен Аврамов: То повече прилича на деградация на демокрацията.
Декември 2010 г.