Този текст е продължение на статията Поредната афера на „българско възмущение“ в светлината на досегашния ни опит, публикувана в „Либерален преглед“ преди няколко дни.
Нещото, което остава скрито под повърхността на „разговора“ (тоест мълчанието) досега, е реалната подривна сила на горната, сравнително невзрачна статия. Онова, което се поставя под въпрос в нея, както и в много други неща, които съм писал в хода на годините, е цялата логика на „българската национална идеология“, респ. на българската историография като неин високоговорител.
А именно: в българската историография се приема по традиция, че ходът на формирането на българската националност и държава – през Възраждането и Освобождението, та чак до наши дни, е определян най-вече от един революционен напор, който ни е направил онова, което сме (има спорове по въпроса дали Русия има някакъв положителен принос или, напротив, е била още една колониална сила, но принципната предпоставка си остава непобутната: „българската революция“, т. е. комбинацията от Априлско въстание и Освободителна война, е най-великото събитие в новата ни история, всичко останало са негови следствия).
Ревизионисткият поглед, който аз се опитвам да хвърля върху цялата тази конструкция, вече от близо 15 години насам, е подчинен на разбирането, че комбинацията от априлски бунтове, известна под събирателното название „Априлско въстание“, заедно с последвалата я война, която води до откъсването ни от Империята, са зародишът и ядрото на всичките ни следващи проблеми, чак до наши дни.
И това е така по простата причина, че процесът на мирно – и силно успешно! – национално пробуждане, формиране и евентуално укрепване, започнал около 1830-те години и широко известен под названието „Българско Възраждане“, е прекъснат на толкова ранен етап от развитието си, че населението на страната така и не успява (никога!) да формира някакво зряло, уравновесено, цивилизовано национално чувство и разбиране (обикновено това се нарича „патриотизъм“, в противоположност на „национализма“) – и си остава завинаги впримчено в хватката на една по принцип компенсаторна национална парадигма, която е различно отровна и агресивна в етапите от последващото си развитие, но никога (повтарям, НИКОГА) не успява да постигне някакво цивилизовано разбиране за собственото ни място на Балканите, в Европа или дори на света.
В наши дни, разбира се, най-вирулентните и токсични форми на тази парадигма отдавна вече са изгубили силата си, благодарение на безбройния низ от поражения, които сме претърпели в опитите за реализацията ѝ – но те си остават не-подложени на принципна преоценка и разбирането, че ние сме „наследници на революционери, мъченици и герои“, колкото и изветряло да звучи в наши дни, все още е единственото нещо, което дълбоко в себе си повечето български хора не подлагат на съмнение.
А всъщност онова, от което имаме въпиеща [sic!] нужда, е именно една такава преоценка. Една ницшеанска преоценка на всички български ценности и ясно излагане на показ на принципно-агресивната им насоченост, на неизбежната компенсаторност, с която е свързан всеки опит за представянето им в някакви над-национални рамки. Ясни и принципни анализи на всички неизбежни последствия ИМЕННО от този толкова ненавременен, толкова ранен, толкова недоносен „революционен напор“. Ясно демонстриране на факта, че откъсването от Империята има единствено отрицателни последици, като например:
– Западане на икономическия подем от предишните 50 години (1830-1880), защото той е бил възможен единствено поради защитния чадър от митнически тарифи, наложен от Империята върху вноса на индустриални продукти от тогавашния Запад;
– Неизбежно изпадане в ситуация на постоянна агресия към балканските ни съседи, поради факта, че прекомерно ранното откъсване от Империята прави претенциите ни за някаква суверенна значимост на Балканите неприемливи като за Запада, така и за Русия;
– рязко влошаване на стандартите на живот на основното население на страната – селяните – което е принудено оттук нататък да носи данъчно бреме, непознато по времето на „робството“, за да могат да бъдат финансирани военните планове на различните правителства и лично на Фердинанд;
– постепенно втвърдяване на един открито колониален манталитет към Македония и македонците, който им отрича не само правото на самоопределение, но и всякакви помисли за това, че евентуално биха могли да възприемат себе си и страната си като нещо друго освен българи.
– не на последно място – всеобщо въдворяване на един милитаристки етос, при който военните планове, войната и воденето на всевъзможни агресивни кампании и действия срещу съседите ни се подразбират като нещо абсолютно естествено и неподлежащо на обсъждане, до степен при която огромната част от населението поддържа открито терористичните политики на царя и различните правителства, особено в 15-те години 1918-1933, като нещо, което се подразбира от само себе си и не изисква никаква критика – нито прагматична (каква е цената на всичко това?), нито морална (бидейки открити привърженици на държавен тероризъм, сме ли ние все още „нормални човешки същества“?)
В обобщение – „българската национална идеология“ е още от самото си зараждане par excellance пример за открито войнствен етнически национализъм от възможно най-вирулентен вид, какъвто по онова време демонстрират само (или най-вече) последващите виновници за идещите световни войни и катастрофи – Германия, Италия, Япония и техните сателити, сред които ние винаги се подреждаме не само по охота, но и по „родство по избор“.
И тук идва основната специфика на нейните превъплъщения в наше време: поради факта, че тя отдавна вече не може да бъде проповядвана и практикувана открито в първоначалните си форми, но заедно с това НИКОГА не е била подлагана на принципната преоценка, на която примерно Германия подлага собствената си форма на такъв вирулентен национализъм (при тях поднасян в комбинация с не по-малко вирулентен расизъм), „българската национална идеология“ оцелява под формата на замразена (консервирана) религия, ТОЧНО по модела на нереформирания ислям, като принципна разлика между двата феномена няма, има единствено разлики в мащабите и спецификите на техните проявления.
Слава Богу, ние не сме нито достатъчно много, нито достатъчно мощни, за да можем да си позволим онова, което си позволяват в наши дни представителите на радикалния ислям. Но това не е по липса на желание, в никакъв случай!
Това е, което се опитвам да кажа и покажа.
