Дискусии – България

Антисемитизъм

„… всички са травмирани – или след война, или след затвор.
След лагер. Война и затвор…“
Олга Каримова[1]

Тайната на травмата не обединява, а разединява (Алексиевич, отново). И това прави социалната травма важна за моралното и социалното здраве на обществата – защото цели групи от хора, големи групи са доведени до отчуждение и самота. В България тази незавидна роля се дава по злощастна традиция на българските турци, а по времето на тоталитаризма се появява и групата на „враговете на народа“ и техните близки. И едната, и другата група са подлагани на държавно-организиран и поради това – социално приемлив тормоз във всичките възможни форми, като едновременно с това върху изразяването на тяхното страдание е налагана забрана. Ако се чудим дали можем да си представим ситуацията, нека си припомним родители, които заплашват с отхвърляне („бой“) децата си, ако те заплачат от отхвърлящо поведение на самите родители: „Спри да ревеш или, ще те пребия!“.

Несподелеността на опита е един от основните фактори, които превръщат безпомощността в травма – в трайна нагласа към избягване, недоверие, (себе-)изолация. В българската история, разбирана не като писан текст, а като социална памет – памет за опит, която се предава през поколенията, по много канали и на много нива, съзнавано или не, премълчаните насилия не са изключение и мълчанията на извършители и потърпевши са често силни. Понякога дори разполагаме главно с мълчанието на извършителите, защото потърпевшите или не са изтърпели насилията (загинали са), или не са тук, за да разкажат, а тези от тях, които са – не могат, по причини, които Светлана Алексиевич разбира добре.

Българският антисемитизъм

Антисемитизмът в България не е от средата на 20-ти век. По време на Руско-турската война от 1877-78 г. немалко евреи са загубили и живот, и имущество, и дом. Документирано е ограбването, малтретирането и избиването на евреи в Казанлък през 1877 г. [2] От руснаци и българи.

Шестдесет и шест години по-късно Исак Лазар Ишах, на 72 години, от Битоля, е „глава на фамилия, живущ на ул. „Неофит Бозвели“ № 38“. На 10 март 1943 Исак Ишах е „вдигнат“ заедно с жена си и семейството им от „първа група“ с началник на групата Ангел Видов Горанов. В документите, които отчитат този факт, жена му Навила е упомената само с малкото си име, като фамилията ѝ е заменена с четири запетайки в групи по две. Вероятно за икономия. „Групата“ се състои от 41 семейства с 149 членове, всички „живущи на ул. „Неофит Бозвели“. След всичко това са отведени поетапно в нацистките лагери на смъртта. Една част от тях са превозвани с шлепове по река Дунав. Поне един такъв шлеп, с товара си от хора за изтребление, потъва край Лом. Исак Лазар Ишах и Навила са двама от 11 363 (единадесет хиляди, триста шестдесет и трима) души, евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, които през месец март на 1943 година са депортирани с цел да бъдат подложени на изтребление по националсоциалистическите закони в операция, извършена от създадената за целта, българска администрация в така наречените „нови земи“ – териториални придобивки за Царство България в резултат на военния съюз с Германия.

От тях оцеляват дванадесет.

Цитирам един своеобразен паметник[3] , изготвен от Надя Данова и Румен Аврамов. Става въпрос за сборник, основно с архивни документи, чрез „простото“ четене на които, без нуждата от много обяснение, става ясно как се е развила операцията по унищожението на единадесет хиляди, триста шестдесет и трима души, извършено от една организация, с която аз съм интимно свързан – българската държава и българското общество. Тази политика на висшата българска администрация (това са хора със семейства), осъществено от български местни чиновници (също хора със семейства) е част от една антиеврейска политика на държавата (хора със семейства) и обществото, която е продължение на Закона за защита на нацията (ЗЗН), на приетия през юли 1941 г. Закон за еднократния данък върху еврейското имущество и на другите антисемитски разпоредби, приети в България. От българи – хора със семейства.

В изпълнение на тези политики през 40-те години евреи се разселват сред общностите в „новите земи“, а еврейски квартали в градове като Битоля се организират като гета. В хода на политиката по „депортиране“ (тези неща са пълни с езикови еквилибристики) тези хора са буквални социално анихилирани: след като са депортирани, имуществото им е ликвидирано – разпродадено, разнесено, претопено, като постъпленията от ликвидирането на материалните им притежания отиват, пряко или косвено, в полза на българската държава – за хората, които я създават и ползват – за нашите баби и дядовци, за нас като техни наследници.

Пред лицето на подобна жестокост винаги започваме да се тревожим за вината, търсим виновния, стараем се да го изолираме от нас. Това представлява голяма част от грижата на наказателното правосъдие. Но това, всъщност, е и разговор за невинния – за възможността да очертаем място на сигурност и надежда, че злото може да се ограничи, защото има и добри (добро) и ние да се разпознаем там. Все пак сме хора.

Надя Данова и Румен Аврамов знаят добре, че търсенето на виновен (търсенето на възможност за невинност) може да стане много агресивно, доста насилническо дори (човешки парадокс). В задочен разговор с агресивните адвокати на доброто (пълно е с тях) те се стараят да успокоят съвести като уточняват, че

„България не е инициатор на идеята за изселване на евреите с цел унищожаването им, и вероятно без външния импулс тя не би задвижила подобна операция.“

Може би агресивните адвокати на доброто обаче няма да бъдат удовлетворени, защото

„Когато обаче политиката е възприета, българското правителство я привежда частично в изпълнение с разбиране и убеденост, усърдно, добросъвестно и последователно, търсейки същевременно възможности да я използва за собствения си дневен ред.“

Не знаем точно какво е България, „която не е инициатор“ на изселването с цел унищожение. Изглежда да е нещо между българския „народ“ и българската „държава“ – хибрид между колонизираният туземец и колониалната администрация? Кой е виновният и кой е отговорният?

„Във всеки случай при първите контакти с политиката на унищожение на евреите от страна на Третия райх от началото на юли 1942 г. властите в София дават принципно съгласие евреите, български поданици, живеещи в Германия и в окупираните от нея земи, да бъдат изселени „някъде на Изток“ без повече да се интересуват от съдбата им.“

Бежанци

Част от тези хора са бежанци – бягат от тормоз и смърт преди войната в Западна и Централна Европа.

България тогава, в лицето на своето правителство, още през септември 1938 г. чрез Дирекцията на полицията

„вече заема твърдо становище за ограничаване притока на чужди евреи във и през България, а през септември 1940 г. категоричната ѝ линия (утвърдена с новия закон за поданството от декември с. г.) е за освобождаване на страната от „чуждия елемент“ и за отказ да му се оказва каквото и да е съдействие при напускане.“

Данова и Аврамов смятат, че коренът на злото в този случай е в национализма. Според тях българското правителство е продало „небългарските“ евреи за територии, считани за „изконно български“ от т.нар. „народ“:

„Когато на върха на ценностната пирамида е поставено осъществяването на „националния идеал“, всички останали задачи и стъпки придобиват подчинено значение, а каквито и да са решенията, те получават изначално оправдание, окъпано в патриотарски възторг.“ (стр. 34)

Вероятно има и други причини. Търсенето на тези причини, условия, процеси, както и разбирането на българския национализъм предстоят, така, както и много други полезни неща, които хуманитаристиката предстои да извърши.

Ако не можем да си представим ефективността на унищожението, това е навярно така, защото не сме се изложили на текстовете на документите. Не сме позволили паметта да се случи. Ето един такъв документ, прочетен от Данова и Аврамов:

„БИТОЛЯ. В гр. Битоля има да се ликвидират движими имущества на около 400 еврейски дома, от които 198 са вече ликвидирани. Работят 7 комисии, които както се споразумяхме със зам. Областния директор и нашият делегат там ще се увеличат и предполагам, че в този момент са вече увеличени на 15. Комисиите работят по следният начин: получават ключовете на домовете където ще се ликвидира имуществото от нашият делегат и веднага продават на публичен търг. За задоволяване нуждите на държавните учреждения се отделят някои вещи, които се складират в специален склад, а бакъра, вълната, парцалите и пр. се складират в друг специален склад. По хубавото бельо, дрехи сервизи и пр. се поставят в сандъци, които в началото са били запечатвани, а в последствие не и се изпращат в разходния склад от където се сортират и съответно продават. В склада, в който се складират по-хубавите вещи през 7-8 дни идват представителите на учрежденията по ред и взимат срещу опис и заплащане нужните им вещи, а остатъка се веднага продава по общия ред. От разходния склад също през няколко дена се предава на Храноизноса или Б.З.К. банка бакъра, вълната и пр. неща, които са под специален режим. Изобщо работата е сравнително по-добре организирана и се очаква до 20 дена да се свърши окончателно ликвидацията. Кражби има, но те са повече в по-бедните и най-бедните еврейски жилища извършени пак от бедняци и защото тези къщи е невъзможно да се опазят или по-сигурно заключат[4] “

Питам се кои са купувачите и в колко българки домове и днес се предават вещи на тези хора, ликвидирани по този начин с участието на нашите дядовци[5] през 1943 г.?

Възникват въпросите, отговорите на които предполагат сътрудничество в разнообразни полета:

• Каква е природата на тази социална безчувственост към страданието на другите хора около нас? Има ли си тя обяснение, история, последици?
• Какво от това, че тази природа се опознае? Това ще направи ли обществото ни по-справедливо, ако справедливостта е начинът, по който отговаряме на болката?

***

През тоталитарното време злото не беше „тук“. Отговорът на злото беше изключване. Отделен, макар и основен, беше въпросът кое е зло. Та тогава злото се наказваше с изключване, а страданието не беше част от ежедневието ни. Здравето, нормалността, редът, електричеството и „прогресът“ бяха героите на новото време. Те вървяха с властта. Справедливостта не представляваше повод за дебат, в известен смисъл справедливостта не беше проблем, болката и несправедливостта бяха в миналото или оттатък стената, включително и тази на затвора. Там бяха и лошите – малки и големи. На злото (чуждото) се полагаше зло (отчуждение). Някои оттатък Стената виждаха тук „империята на злото“… Тук им ръкопляскахме, смятахме, че говорят за началниците ни, а не за нас. Жертвите са добри. Така ли е наистина? Ставаме ли по-добри от приложеното върху нас насилие? Ще питаме специалистите по наказание – затворническите деятели. Сложно стана.

Удобството на разделянето и услужливостта на властта да стори това и да ни обремени от моралните отговорности са част от проблема, навярно:

„Аз имам само гласа си
срещу цял куп измами –
измама уж романтична
в главите на чувствени парии,
измамата на Властта,
опряла покрив в небето.
Не съществува Държава.
Сам никой в света не живее.
Гладът налага своето.
Ако не ни се умира,
ний трябва да се обичаме[6] .“

Подобно на Никола Вапцаров, Уистън Одън разсъждава по историческо-етични въпроси. Доста сполучливо, според мен. Дали обаче се изучава в училище и в университетите днес в България?

Освен изкусителната Власт и мълчанието на палачите, друга важна причина за моралната стерилизация, за непризнатото страдание и за предаването на социалната травма през поколенията е трудността на пострадалите да говорят за страданието. 22-годишната студентка Ксения Золотова, пострадала в атентат в Московското метро през 2004 г., споделя пред Алексиевич:

„…Да си жертва е толкова унизително…Просто е срамно. Аз въобще не искам да говоря с никого за това, искам да бъда като всички, а се оказва – сама съм си[7] .“

Олга Каримова, с която започнахме, завършва разказа си за миналото си в тоталитарна Русия така:

„– Цяла нощ плаках…вих от болка…През цялото време си тръгвах… тръгвах… бягах в другата посока. Едва оцелях… А вчера отново се върнах там. Върнаха ме… Цялата бинтована ходех, започнах да развивам тези бинтове, оказва се, че нищо не е заздравяло. Мислех, че под тези бинтове вече има нова кожа, а няма нищо. Нищо не е зараснало. Никъде не е отишло… всичко което си беше… Страхувам се да дам това на някого. Никой няма да го задържи. С обикновени ръце това не се удържа.[8] “

Джъстин Маккарти се опитва да свали едни бинтове на паметта и за перипетиите на този опит ще се опитам да пиша в следващия малък текст, посветен на българския антиосманизъм и (не-)възможностите на интердисциплинарната хуманитаристика да работи с тази тема.

Материал на сайта „Маргиналия“

Източник

Румен Петров е по образование лекар, със специалност психиатрия. Работи в тясно сътрудничество с учители и училища от 1992 г., в началото – по повод на темата за конфликтите в клас, а по-късно – и по повод на психичното здраве в училище, доброволческото участие на децата и родителската активност в училище. Опитът му от работата с местните училища в една конкретна софийска общност е предмет на докторската му дисертация, защитена през 2010 г. През последната година участва активно в широката гражданска дискусия по повод на проектите за нов закон за училищно образование. Има публикации и доклади по темата за отношенията в българското училище, интервюта. Преподава в НБУ и ПУ „Паисий Хилендарски“ на студенти по клинична социална работа, фамилна терапия, публична администрация и антропология. Главен асистент е в департамента „Здравеопазване и социална работа“ към НБУ.