Двусмисленото положение от първото полугодие на 1950 г., при което българските власти издават все повече изходни визи, а турските са много умерени в разрешаването на входни, не може да продължи дълго. Сигнал от гр. Елена за хаос и възникващи проблеми с имотите във връзка със заминаването на турци е формалният повод на 19 юли Вълко Червенков да сложи резолюция „за срочно (до 25 юли) предложение по преселването на турците“[1]. На 3 август Политбюро одобрява нота до турското правителство, с която заявява готовност да издаде визи на 250 000 български турци, и иска ултимативно те да бъдат приети в тримесечен срок. Заявено е намерението „да се поощрява с всички средства изселването в Турция на турското население и преди всичко от Родопските гранични райони“[2]. Документите от този период (но и от следващи) дори не правят разлика между изселени и изселили се, употребявайки често първия термин. Отговорността за евентуален отказ се прехвърля върху турската държава. (Точно обратното на 1946 – 1949 г., когато Турция обвинява България, че не пуска местните турци.) Отговорът на Анкара от 28 август е очаквано отрицателен предвид невъзможността (а и нежеланието) страната да приеме подобен поток в течение на три месеца. Движението обаче се е усилило, а в края на септември се стига до струпвания и хуманитарни проблеми на границата. България публично упреква турското правителство, че подтиква към изселване, а всъщност не приема желаещите, но след разменените ноти Турция затваря границата на 7 октомври. Тя е отворена отново на 2 декември, едва след като МВР спира издаването на изходни визи за заминаващите, които не са снабдили с входни турски. Призовава ги също така да не продават предварително имуществото си.
От този момент нататък започва най-масовото изселване (около 100 000 души), продължило почти година, до ноември 1951 г. Българските турци се заселват в различни райони: при свободен избор на местожителство (48%) те не получават помощ от държавата, докато при отсъствие на близки и посочено място за заселване (останалите 52%) имат право на субсидия, раздадени са им земя и (на над 80%) жилища.[3] В хода на това движение отново излиза наяве двойствеността на българската позиция. Желанието да напуснат максимален брой турци остава истинският приоритет. Но странични последици от различно естество подтикват и към известна въздържаност. Една от тревогите на МВР са изтичането на информация и разбиването на агентурния апарат, който също заминава. „Основната промяна, която се извърши, е тая, че в по-голямата си част, за разлика от миналото, турското малцинство се свързва пряко и непосредствено с турската легация в София. Това позволи на органите на турското разузнаване да използват посещаващите ги турци за своите разузнавателни цели, като чрез тях събират сведения от политически и икономически характер, осъществяват срещи със своята агентура и вербуват нова такава, която оставят в страната за по-нататъшно използване… Трябва да кажем, че турците много охотно даваха горните сведения на турските представители, само за да получат тяхното благоволение и възможност за изселване. Нашите сили за борба срещу турското разузнаване са разпокъсани.“[4]
Любопитен и показателен епизод в публичната пропаганда е използването на авторитета на известния турски писател комунист Назъм Хикмет. През септември 1951 г. (месец и половина преди окончателното затваряне на границата) той е поканен от Вълко Червенков да агитира против заминаванията. Говори на 20 митинга, пред 9 съвещания с партийния актив, прави 12 събеседвания, като присъстващите достигат общо около 130 000 души. В подробно писмо, написано на руски[5], поетът се отчита за свършеното, изказва готовност отново да изпълнява подобна мисия, но и не скрива учудването си от противоречивата партийна политика. От една страна, му е „поставена задача да изучи причините за емиграцията на турското население и мерките за прекратяване на тази емиграция“, а от друга, е останал с впечатлението, „че линията на нашата (курсивът е мой, Р.А.) партия е за емиграция или поне да не и се пречи. Даже и да не е било така, много местни ръководители са разбрали партийната линия по този начин и това е оказало голямо влияние на емиграцията“. Впечатлило го как член на партията в единия джоб носи партиен билет, а в другия – паспорт. За праволинейния интелектуалец сталинист, в открита опозиция на властта в Турция, изводът е, че „трябва да се затвори вратата, да не се пуска нито един турчин, даже тези, които имат турска виза, да замине… Тази мярка в никакъв случай няма да предизвика недоволство. Обратно, болшинството селяни, които даже имат паспорт, ще бъдат доволни, защото самите те наричат емиграцията „епидемия“. Само при такава мярка болшинството турски бедняци и средняци ще влязат в ТКЗС в най-кратък срок“[6]. Изходът на ленинския въпрос Что делать? той вижда в засилване на антитурската агитация (чрез радиото, пресата и дори чрез хумористичен политикосоциален вестник с название „Настрадин Ходжа комунист“), заглушаване на официалната турска пропаганда и проникване сред турското население през образованието.
Посещението на Н. Хикмет оставя следа, но не постига резултат. За него все още ще си спомнят четири десетилетия по-късно, когато непосредствено след „връщането на имената“, в началото на 1990 г., депутат турчин споменава, че като ученик „по митингите чух, не зная дали той [Н. Хикмет] си даваше сметка за това, когато призоваваше „Учете се тук, ще дойде време да ходите в Турция и революция да правим“.[7] Но въпреки че на времето намесата на поета е определена като „най-важното събитие сред турското население“ и се отбелязва, че хората „с голямо любопитство“ са се стичали да го слушат, службите отбелязват двусмисленото възприемане на посланията. „Онези, които нямат намерение да се изселват, със задоволство слушаха за борбата на турския народ против американските господари в маршализирана реакционна Турция. Реакционното духовенство и кулашките елементи извращаваха смисъла на това, което казва Н. Хикмет, като разпространяваха всевъзможни слухове и клевети срещу него. В Кърджалийско се разпространи слуха, че това… е негов двойник [„не бил истинския. а облечен някой друг като него, за да заблуждавал населението да не си отива в Турция“], че бил изпратен от турците и американците да провери какво е настроението на населението, и пр.“. Крайната оценка, е, че въпреки разколебаването и отказа на доста хора да заминат след проповедите на Н. Хикмет, агитацията му „не можа да окаже своето въздействие напротив, от всички изселнически настроени турци се изчаква Правителството да разреши заминаването, за да тръгнат. В Родопския край турците бързат да привършат работата по тютюна, за да заминат“.[8] Неразбиране предизвиква самата политическа и житейска позиция на знаменития турчин, дошъл да злослови срещу държавата си. На освобождаването на поета от турските затвори и излизането му от страната се гледа с подозрение, а според здравия разум на някои: „ако бил добър човек, щял да си стои в Турция… говорел лошо за Турция, понеже бил изгонен оттам“.[9]
Поводът за затварянето на границата от турска страна на 7 ноември 1951 г. и за съответното прекратяване на изселването е формален.[10] След този момент започва продължителен период (до октомври 1969 г.), през който български турци няма да напускат страната. В течение на тези години отношението на режима към турското население претърпява еволюция, без обаче да излиза от дилемата прочистване/асимилация. Предпочитанието към първото не изчезва, а и настроенията за заминаване продължават да тлеят, възпламенявайки се при всеки възможен случай. Сигнали за раздвижване постъпват постоянно, като нова вълна от заявления и струпвания пред консулските представителства се надига, наглед от нищото, през април 1956 г. Тя за пореден път е приписана на външната агитация, а този път обвинението е, че се спъват стопанският план и масовизирането на кооперациите. По механизъм, който ще се повтаря многократно при възникване на слухове и неясноти, турците видимо забавят трудовия си ритъм, но до масово напускане на работа не се стига, тъй като очакванията им са своевременно охладени с правдоподобна информация, че изселване няма да има.[11]
Изглежда, въпросният и други аналогични инциденти подтикват българските власти да разгледат варианта за довършване на прочистването от 1950 – 1951 г. Този път те се вписват в една (съзвучна с първите симптоми за десталинизация в Съветския съюз) политика на известно отваряне към Турция. Отсрещната страна също проявява готовност (17 януари 1957 г.) за обсъждане на решаването на „цялостния изселнически въпрос“ в духа на Анкарската конвенция от 1925 г. „чрез система за разпределение и контрол, определена по взаимно споразумение и която би имала за цел да избегне натрупванията и пристигането на подозрителни или нежелателни лица“.[12] По-нататък (5 юли 1957 г.) идеята е конкретизирана с предложение за преговори по приемането в Турция на годишно до 9000 изселници (контингент от 500 – 1000 души дневно през април-септември и 500 души през октомври-март), при свободно ликвидиране на недвижимостите и възможност за безпрепятствено пренасяне на движимото имущество.[13] Разрешаването на изселническия въпрос е поставено от Турция като предварително условие за развитие на търговските, икономическите и културни връзки между двете държави. В този контекст е формулирана и новата българска позиция относно перспективите и пределите на възможно „освобождаване“ от турско население.
Визията е изработена от министъра на външните работи Карло Луканов в отговор на турските оферти. Те очевидно изглеждат недостатъчни, защото в доклада си той вече говори за „радикално разрешаване на въпроса за изселване в Турция на наши граждани от турска националност“. Таванът от около 10 000 души е оценен като несериозен: „всичките предложения [на турското правителство] се свеждат до изселването на около 10 – 12 000 турци годишно, което, като се има предвид естественият прираст на населението, би означавало именно безкрайно протакане на въпроса“.[14] Нов момент е прогнозата за затихващи изселнически настроения. Властта приема дългосрочната неизбежност от присъствие на голяма турска общност в България и започва да мисли за политиките си към нея, разчитайки на идеологическата догма, че успехите в социалистическото строителство ще изглаждат различията и напреженията. „И сега е несъмнено, че не всички наши граждани-турци желаят да напуснат страната и да се преселят в Турция… С укрепването на социалистическия строй у нас, в близките години следва да се очаква, че броят на онези, които желаят да се преселят, ще бъде незначителен“.[15]
В тази перспектива изселването започва да се разглежда като проблем, който има еднократно (макар частично и проточено във времето) решение, чието снемане би поставило на чисто по-нататъшните отношения с Турция и прекратило кошмара от нейната агитация в България. Така политиката спрямо оставащите в страната турци вече би се определяла от вътрешни (включително стопански) съображения, необвързани с ограничения от международноправен и двустранен характер. Това всъщност е разбирането и в началото на 80-те години, когато, както през 1957 г., се приповтаря мантрата, че идентичността (оттук – и връзката с Турция) на българските турци може да бъде заличена, а желанието им да напуснат България – да отмре.
В доклада си К. Луканов твърди, че „при това положение с нашият отговор ние трябва да преследваме целта да турим край на този въпрос, като въпрос висящ и спорен, да го отстраним от нашите отношения с Турция“. Случаят обаче трябва да се използва до дъно, България не следва да се ограничава само до близките на изселниците от 1950 – 1951 г. и да приема лимит за бройката (макар да се допуска, че Турция може да постави таван). Така българското правителство ще е напълно „толерантно“, ще прояви готовност за „улеснение“ на заминаващите и за стриктно спазване на принципа на доброволност при заминаването. За да се случи всичко това обаче, се налагат промени (споменава се дори за анулиране) на конвенцията от 1925 г. Предвиждат се и възможни рискове. „Предлаганото сега решение на въпроса не ни гарантира от временни усложнения (както това стана преди пет години). Но то е решение радикално. Ако се стремим към кратковременен ефект, би трябвало да приемем турското предложение. Обаче и в този случай не сме осигурени от усложнение, защото едва ли ще приемем списъците на изселниците за всяка година да се съставят от турските, а не от нашите власти.“[16] Подходът трябва да е преди всичко решителен, за да постигне максимумът в едно етническо прочистване, за което се допуска, че ще е последно.
Стопански обстоятелства започват да се прокрадват при обсъждане на момента за действие. Както при войните, за най-подходящо се приема началото да е през есента. „Доколкото… те готвят някакво предложение, а също и поради обстоятелството, че у нас още не е завършена напълно посевната кампания, предлагам нашата нота да бъде връчена на турското правителство след 15 май, ако дотогава не последват някакви други турски предложения.“[17] Икономически обстоятелства се уточняват по-прецизно през юли и септември 1957 г. В черновите едновременно са приети принципно относително по-ограничени количествени параметри (две години по около 10 000 души годишно) и се иска да бъде дадена „пълна яснота, че става въпрос за масово (курсивът е мой, Р.А.) доброволно изселване на желаещите, а не за избор на желателни изселници“[18]. С оглед стопанските последици е поставена на обсъждане възможността изселването да става по райони. Предвижда се при нужда българската държава да защитава интересите на установилите се в Турция, докато те получат поданство там, т.е. са все още български граждани. Формулировката, че изселническият въпрос може да бъде окончателно решен не от раз, а на стъпки, изискващи време и добри отношения, отново подчертава разбирането, че оставащите в страната турци постепенно ще загубят желание да заминават поради благосъстоянието, с което ще ги дари социализмът. А това вече измества акцента към асимилационната линия.
Развитието на международната обстановка и на контактите с Турция обаче снемат въпроса от дневния ред. Турските ноти не получават отговор, до споразумение така и не се стига, а Анкара отслабва външния натиск. На 21 юни 1958 г. ЦК приема решение „за подобряване работата на Партията сред турското малцинство“, с което е поет курс към потискане на неговата идентичност. Образованието започва да се води на български, макар турският език и литература да остават редовни учебни дисциплини; турските гимназии се закриват и сливат с българските училища; въвеждат се ограничителни мерки спрямо автономния културен и религиозен живот. Това става в момент, когато общността е икономически по-интегрирана: нараснал е делът и сред работниците и служителите; над 70% (а в полските райони – 98%) от турците са вкарани в ТКЗС; увеличава се броят на студентите. Същевременно достъп до реална политическа власт и досег до апарата за сигурност продължават да са табу.
Противно на оптимистичните очаквания обаче затварянето на клапана с изселването съвсем не потушава нагласите за заминаване, а проблемът продължава да стои като предварително условие за развитието на отношенията между двете държави. През септември 1961 г. Турция отново дава да се разбере, че те зависят от напредъка по три пункта – доброволно емигриране; пренасяне на движими имущества и ликвидация на недвижимите с прехвърляне на реализираните суми; съблюдаване на правото на малцинство.[19] Първоначално българската реакция е непроменена, като в подобни искания са доловени стопански негативи (трансфер на валута от продадените недвижими имоти) и лост за намеса във вътрешната политика.[20] Но местни обстоятелства, непогасените изселнически тежнения (през 1962 – 1963 г. в консулствата постъпват над 380 000 молби за изселване[21]) и динамиката на международната ситуация предизвикват постепенна еволюция. Особено важно събитие е кипърската криза от 1963 – 1964 г., която води до открито противопоставяне между Гърция и Турция. Без да взема страна, България използва конфликта, за да потърси (в рамките на общия климат на известно разведряване между Изтока и Запада) сближение с всяка от двете държави, които, макар и членки на НАТО, са с отслабени позиции и съответно по-склонни за добронамерени жестове към комунистическия си съсед. Накрая, много силен е отзвукът на неуспеха с опита да бъдат преименувани помаците. Акцията предизвиква неочаквано остра и незапомнена от години реакция на неподчинение срещу режима. В Рибново се надига истински бунт, който бързо принуждава партията да отстъпи.[22] През следващите 6 – 7 години преименуването като най-шоков инструмент на асимилация е временно снето от дневен ред, за да бъде поставен акцент върху по-меки форми на приобщаване чрез инвестиции в социално и икономическо развитие.
В този контекст през октомври 1964 г. външният министър Иван Ба- шев формулира принципите на нови отношения с Турция, които неизбежно засягат изселническия въпрос, а оттук – и изобщо политиката към българските турци. Предложеният подход не се отдалечава от традиционните страхове, подозрителност и раздвоеност. Дори политик с „либералната“ репутация на Башев приема за напълно правомерно целенасоченото изселване (или съответно спирането му) на големи множества. Той припомня, че България се е въздържала „от масово изселване, с изключение на [това] през 1950 г… когато беше решено да се изселят турците от района на нашата южна граница… [но то] не се ограничи само с [този район, а] обхвана цялата страна“[23]. Башев не се отклонява и от – в крайна сметка главното – съображение, свързано с националната сигурност. Турското население се разглежда като анклав на „религиозен фанатизъм и националистически настроения“, даващ почва за „антибългарска пропаганда, разпалване на изселнически настроения и опити за вмешателство във вътрешните работи“.
Редуцирането на тази общност за него също продължава да е предпочитаният вариант. „Като изселим (курсивът е мой, Р.А.) една значителна част от турското население, което засега е най-изостаналият и назадничав слой от нашия народ, ние ще намалим базата на турското правителство за провеждане на враждебна дейност срещу нашата страна и социалистическите преобразования у нас.“[24] По този начин ще отпадне и аргументът на Турция, че България отказва да разрешава изселването, а при евентуални възражения на Анкара лесно ще бъде припомнена нотата от 1957 г., когато самата тя предлага конкретни контингенти.
И. Башев отхвърля признаването на турско малцинство под каквато и да е форма и съответно препоръчва ревизиране на Анкарския договор от 1925 г. (денонсиране на „неизгодните“ му клаузи и запазване на договора за приятелство), където се говори за „малцинствени права на мюсюлманите“, т.е. за малцинство, определено на религиозна основа, „което противоречи на всички основни принципи в съвременното международно право и международни договори за малцинствата“[25]. След 1950 г. България (за разлика от Турция) всячески избягва официалното квалифициране на турците като малцинство, макар в много партийни и държавни документи и в разговорния език терминът да се използва свободно. В доклада се твърди, че на турците са гарантирани правата, които имат всички граждани на страната и които далече надхвърлят тези на едно малцинство. Основанието за бягство от термина е в крайна сметка „решителното противопоставяне на опитите на турското правителство да играе ролята на закрилник на турското население у нас“[26]. Съображенията за национална сигурност очевидно доминират, същата аргументация ще бъде практически дословно подхваната по време на „Възродителния процес“, а и често ще се чува през годините на Прехода.
Същевременно Башев признава, че не всички турци ще си отидат и че „дори така няма да бъдат решени проблемите, които турското население създава у нас“. Трябва да се мислят специфични политики, чието репресивно и/или асимилационно съдържание прозира в твърдението, че и занапред „политическото културното [им] възпитание ще бъде сериозен проблем“[27]. Най-голямата новост в платформата на външния министър е вниманието, с което са удостоени икономическите последици от ново изселване. Но те умишлено или подсъзнателно са омаловажени и оценени оптимистично, като външната политика и сигурността отново надделяват над останалите доводи.
Докладът на Башев завършва с предложение за официални сондажи относно готовността на Турция за преговори. С тази стъпка България приема да дискутира международноправните имуществени (т.е. икономически) аспекти на изселническия въпрос. Това е компромис, но и връщане към класическото българско виждане, че най-доброто решение е да има колкото се може по-малко (ако не е възможно изобщо да няма) турци в България. Числа не се фиксират, но желанието е да бъде постигнато най- много в най-кратки срокове: предлага се отново право на заминаване да имат всички, които поискат; за начало се визира първата половина на 1966 или 1967 г.; кампанията би трябвало да се случи в немислимия интервал от 6 месеца до една година, по дневни и месечни контингенти.[28]
В много отношения по-показателно от предварителния доклад е неговото обсъждане в Политбюро. На фона на необичайно култивирания документ на И. Башев то проявява в чист вид трайните, дълбоки мотиви и схеми на мислене сред политическата върхушка. Тонът е на дълбока национална боязън, подсилена от идеологическото и политическо противопоставяне на Студената война. За първи път се прокрадва и опасението от искания за автономия.
Особено изразителна е репликата на Пеко Таков, че „турците за нас са като германците за Полша и Чехия“[29]. С нея примитивно скроеният праволинеен партиен апаратчик оправдателно-одобрително препраща към прогонването след 1945 г. на немците, живели векове по земите на двете държави. Дълго след приключването на Втората световна война този юридически и морално осъдителен акт на национално отмъщение остава уникален по мащаба си в европейския континент случай на насилствено разселване на население. Мрачната ирония е, че с него ще бъде сравним едва предизвиканият екзодус на българските турци по време на кулминацията на „Възродителния процес“ от лятото на 1989 г.
С други изразни средства, но в същия дух са изказвания на „силовиците“. Генералитетът убедено и откровено заявява че „отбраната на страната няма да загуби, а ще спечели… Колкото по-малко турци има в нашия тил, толкова по-добре. тъй като в крайна сметка при едно военно действие с Турция няма да имаме неприятност от турското малцинство“[30]. Според началника на Строителни войски: „политическа изгода ще имаме, ще спечелим при всички случаи“[31]. Министърът на вътрешните работи Дико Диков подчертава, че „увеличението на турското население е много опасно за нас. най-опасният въпрос това е лозунгът за автономия. Съветският съюз има автономни области, а у нас не“[32]. А (отново Пеко Таков) се радва от това, че „ще си отидат най-неблагонадеждните. От тази работа трябва да спечели политически нашата държава“.
Различни са очакванията за броя на изселващите се. Министърът на финансите, както и вътрешният министър предвиждат до 300 000 души (колкото ще заминат през 1989 г.), Мишо Мишев прогнозира не повече от 150 000. Но общо е разбирането, че по-голямата част от турците ще останат, а според първия след Девети септември началник на Държавна сигурност Димо Дичев Турция няма да приеме и 100 000. В това се вижда и проблемът. Прочистването е оптималното решение, но за съжаление, то няма да е тотално. Начо Папазов споделя, че „хубаво ще бъде, ако ние решим с тази операция този болен въпрос – постоянно да има тлеещи огнища у нас. Но няма да заминат. ще заминат най-много 15 – 20%“[33]. Препращайки към знаменитото изказване на Г. Димитров от 1948 г., Мишо Мишев пък заявява, че „ние ще спечелим, защото ще махнем една язва у нас“. Тук И. Башев (който присъства много дискретно в обсъждането) вмята неочаквано, че Турция „продава“ работна ръка в Западна Германия, Холандия, Белгия, за да запита с нотка циничност: „защо да не продаваме и ние? Половината да ги изселим (курсивът е мой, Р. А.) в Западна Германия“[34]. Съвсем видимо е всеобщото одобрение за връщане към линията за изселване и някои смятат за нужно изрично да подчертаят колко правилно е било постъпено през 1950 г. В дисонанс с този фон звучи единствено самокритичното признание на М. Мишев, че тогава е било „действително драма“. Прави се и предпазливо предупреждение, че изселването не бива да бъде проведено кампанийно, а трябва да протече спокойно. От тази гледна точка предложените срокове изглеждат кратки, като предпочитанията варират от 2 до 5 години при изключване на договореност без краен срок или на прекомерно дълго протакане. Напълно съзвучна с тази позиция е подкрепата на принципа за доброволността, който би гарантирал максимален брой изселници. Тъкмо в този дух стои звучащата романтично реплика на Начо Папазов, че „трябва да проведем акцията не като погром, а спокойно и да изпратим тези хора братски. Аз бих казал да плачат, че напускат България, и сърцата им да останат в България… Този, който замине за Турция, да замине с добро чувство“[35]. По отхвърлянето на термина „турско малцинство“ има консенсус и той дори не е дискутиран. В подкрепа дипломатът Ненко Чендов (пълномощен министър в Анкара в края на 50-те години) привежда аргумента, че в паспортите на редица страни, включително на Турция, има гражданство, а не националност, и предлага същото да се въведе в България[36]. В чисто политически ключ Н. Папазов „смело“ лансира тезата да се дадат някои по-важни политически позиции (заместник-министри, повече народни представители, дипломат, „ако ще и генерал“) на български турци.[37]
Контактите с Турция действително започват, но продължават значително по-дълго от очакваното. През 1966 г. позициите все още принципно се разминават. Поради икономически затруднения и висок демографски прираст турската страна е готова да приеме само близки и роднини на изселилите се в началото на 50-те години, т.е. да сведе споразумението до събиране на разделени семейства. България (както през 1957 г.) пък желае да се отиде отвъд тази група и се стреми да раздели трънливите преговори по изселническия въпрос от тези за сключване на по-широки двустранни споразумения. Продължава да виси и сянката на кипърския прецедент, като Анкара не е съгласна на неограничено изселване. И. Башев формулира позицията (която ще бъде многократно защитавана и в бъдеще, особено по време на „Възродителния процес“), че „никога няма да позволим у нас кипърската история (курсивът е мой, Р. А.)“[38]. На конкретни експертни преговори за начина, сроковете и обхвата все пак се слага начало. В протокола е записано, че те ще се водят за всички турци, които доброволно искат да заминат, но специално (в това число) са записани близките на вече изселилите се. Година по-късно различията по този основен пункт остават. Предпочитайки да разполага с лоста на изселническия въпрос и с наличието на значително малцинство в България, турското правителство не проявява ентусиазъм да приеме голяма маса преселници, но от друга страна, то е под натиска на общественото си мнение (формирано в течение на дълги години от самата официална пропаганда) да го направи. При тази двусмислена обстановка документ на ЦК за вътрешната консумация изразява силно раздразнение, че в Турция се изрича онова, което ръководството на партията (както ясно се вижда от обсъждането през 1964 г.) мисли, коментира свободно и твърди насаме. „Заинтересованите среди в Турция и вътре в страната… продължават да правят опити да представят това наше становище [за неограничено изселване] като желание на българското правителство да се освободи от турското население в България. БКП и правителството на НРБ нееднократно са заявявали, че те нямат и не могат да имат никакви планове и решения за изселването от НРБ на турското население“[39].
Споразумение е постигнато с подписването на 22 март 1968 г. изселническа спогодба между двете държави.[40] Това е единственият що-годе цивилизован епизод в отношенията им по повод турската общност в България през годините на Студената война. Той се доближава донякъде до една емигрантска конвенция и поставя рамки, които съществено се различават от тези при дивите изселвания през 1950 – 1951 и 1989 г. Българските искания формално са удовлетворени от записаното изискване за доброволно волеизявление (в срок от 6 месеца), от отсъствието на предварително зададена бройка и на краен срок за споразумението. Фактически обаче е възприета турската позиция, доколкото бъдещите изселници са сведени до строго дефиниран кръг от близки и роднини на заминалите преди 1952 г. (придобили междувременно турско гражданство) и договореният ритъм на заминавания е твърде умерен (седмичен контингент от 300 души през „изселническия сезон“ от 1 април до 30 ноември). За първи път след 1925 г. са разписани и правила относно имуществото, чието прилагане ще стане предмет на продължителни спорове. Срокът за влизане в сила на спогодбата (до 23 септември 1968 г.) не е спазен. Това става едва през август следващата година, а изпълнението и започва след още два месеца, през октомври 1969 г. То продължава (при променлив темп, с ред съгласувани промени и удължения) в течение на девет години – до 30 ноември 1978 г., през които ще заминат 115 000 души.
Приемането на компромисно споразумение не води до отказ на българските власти от изселническата линия в решаването на „турския въпрос“. То по-скоро въвежда правилата, в които тя да продължи да се реализира. Същевременно регулирането на емиграцията развързва ръцете на режима да провежда асимилационни и рестриктивни мерки към останалите в страната. Ограниченото редуциране на числеността на турското население се компенсира от по-голяма степен на свобода в политиките към него. Именно в периода на действие на спогодбата, през 70-те години, в това отношение ще бъдат предприети още по-радикални стъпки, предвещаващи „Възродителния процес“.
Непосредствено преди влизането в сила на договореностите изселническите настроения имат съвсем слаб отдушник в разширените възможности за пътуване в Турция. През 1968 г. посещенията надхвърлят 15 000 (при 3000 през 1967 г.), отказите на подалите документи са малко.[41] МВР въвежда новия термин „изселване чрез гостуване“ за онези, които са излезли легално и не са се завърнали: за Кърджалийски окръг става дума за около 5000 души през 1968 г., а от другите окръзи броят е значително по-малък.[42] В този подготвителен период службите не крият, че действителната цел остава заминаването на възможно най-голям брой хора. Отново референтна- та летва е поставена от демографията и Държавна сигурност се оплаква, че „договореният контингент… не достига естествения годишен прираст на турското население у нас“, а и че турските власти правят всичко възможно да го ограничат допълнително „до едно символично изселване“[43]. Във връзка с това директивата е „да се направят опити за едно действително изселване на значителна част… като се направят някои икономически и финансови отстъпки… (курсивът е мой, Р. А.)“. Отправя се дори ултимативно политическо искане: „ако се счете това за невъзможно, въпросът за изселването да се снеме от нашата вътрешна и външна политика, като широко се изяснят срещнатите спънки и подбудите за това решение“. По време на действието на спогодбата българската страна не престава да настоява за увеличаване на седмичния контингент, макар в пресата да излизат материали срещу изселването. А както и в предходната вълна, документите и живото слово често смесват изселили се с изселени.
Когато през есента на 1969 г. заминават първите групи, възбудата започва да напомня атмосферата от началото на 50-те години. Според текуща информация от Пазарджик: „от септември съдържанието на кореспонденцията между нашите граждани от турски произход и техните близки в Турция в общи линии засяга въпроси само във връзка с изселването, т.е. нашите граждани се интересуват изключително от това да им се изпратят декларации, за да могат да се изселят, а техните близки в Турция в повечето случаи им обещават както декларации, така и помощ за устройване. Стига се дотам, че някои наши граждани уговарят своите близки чрез писма да си послужат с подкупи и вземат декларации, че имат такива връзки, въпреки че нямат, с цел да могат да се изселят… Изселническото настроение е обхванало масово турското население, в т.ч. и много активисти, честни безпартийни, а даже и комунисти. Много от тях са в подготовка за изселване… изобщо сред това население в настоящия момент е създадена обстановка на несигурност и тревога за тяхното бъдеще“[44].
Прилагането на спогодбата е под контрола на двустранна комисия, където се утаяват всички възникващи спорни въпроси. Централен измежду тях е установяването турския произход на кандидатите за заминаване. По отношение на нетурските малцинства българският подход е напълно есенциалистки: търсят се – подобно на всички расови теории – „научни доказателства“ за „чиста кръвна връзка“[45]. При едно от вътрешните обсъждания представителят в комисията е инструктиран да поддържа, че се разрешава изселване „само на лица, които имат чист турски произход (курсивът е мой, Р. А.). Забелязано е стремеж в някои лица от други малцинствени групи да присвояват турски народностен произход с цел да придобият право на изселване… Да се даде отговор [на турския представител], че въпросът за чистотата на малцинствените групи е спорен. Очевидно нашата Комисия не може да се занимава и реши този спор. Има специалисти по етническия произход, които ще дадат по-пълен отговор“[46]. Визираните нечисти групи са циганите, татарите[47] и разбира се, помаците (наричани от турското представителство „родопски турци“), като бдителността към последната е особено висока[48]. Формулировките тук са безапелационни: „родопски турци в НРБ няма“[49]; „помаците не са турци и нямат нищо общо с турската нация… с изключение на това, че имат мюсюлманска религия. за нас този въпрос не подлежи на никакво обсъждане.“[50]; „Помаците са чистокръвно българско население“[51].
Произходът на българските турци обаче се определя номиналистично, въз основа на административната санкция, а попътно се и осмива принципът на самоопределението. Диалогът в Комисията по този въпрос придобива на моменти сюрреалистичен тон. Ето една пространна извадка.
Турският представител: „Не бихме искали да се занимаваме с расизъм и да правим расова дискриминация. В Спогодбата е казано да се установи турският произход и наличието на близки в Турция. Възможно е да се получи така, че записан в нашите листи роднина на намиращ се в Турция гражданин да твърди, че неговият близък е турчин, а у вас да не фигурира като такъв“[52]. Българската позиция: „Произходът на нашите граждани се установява по регистъра на съветите, в които ясно и обективно е записано кой от какъв произход е по рождение. Тези данни са записани в паспортите им. Националният произход е записан в регистрите от десетки години… Ако бракът е смесен, родителите трябва да заявят как ще запишат новороденото. Когато лицето стане на 16 г., то само решава въпроса за своята националност – дали да бъде българин или турчин“[53]. (Подобни твърдения биха били невъзможни
15 години по-късно.) Българската страна дава право на всеки, регистриран като турчин, да подаде молба, докато турската приема за допустими само онези молби от България, които се кръстосат с молба за събиране, отправена от емигрирали до 1952 г. и получили турско гражданство. (Вероятно се прилагат и неявни икономически критерии, отразяващи техния капацитет да се осигури на първо време издръжка на емигриралия в Турция.) Българският представител: „Съгласно чл. 1 от Спогодбата въпросът (подаване на молби за изселване) се третира от гледна точка на желаещите да се изселят от България. За подаването на молби от близки в Турция няма срокове в Спогодбата (това е турски организационен въпрос)… Изходна виза ние не издаваме, докато не е получена турска виза от турските консулства. Процедурата е следната: издава се паспорт, следва турска виза и после – българска“97. В хода на разговорите се сблъскват две противоположни разбирания за етническия произход и за самоопределението. Турското: „Ние считаме, че всеки, който заяви, че е турчин, ще трябва да се изсели. Ако у нас неговите близки са подали молба и са го записали като турчин, ние ще го считаме за такъв. В такъв смисъл намираме данните от вашите регистри за недостатъчни. Вие знаете, че за период от 50 години едни и същи лица се записват чрез различни изрази за техния произход в регистрите. Този въпрос ние считаме за нерешен от наша гледна точка“98. Българското: „В Спогодбата е казано, че ще се изселят онези граждани, които заявят, че са турци. Установяването на националния произход по всички законодателства във всички страни не става само със заявление на лицата, а по документи и съответни проучвания (курсивът е мой, Р. А.). Така е у нас. Този въпрос сигурно и в Република Турция се решава по такъв начин, защото друг начин няма. Регистрите за гражданското състояние са основен документ, по който се установява националният произход. Ние строго се придържаме към този принцип. Заявленията може да ги имаме предвид, да ги разглеждаме, но най-меродавна остава отметката в регистъра, иначе би настъпила анархия. Например ако един евреин заяви, че е турчин, това не значи, че ние ще го признаем, че е турчин. Ние ще издадем паспорти, [54] [55]
Вие ще издадете визи на онези, които считате, че са от турски произход, и на практика се решава въпроса“[56].
Този диалог между глухи противоречи на цялата идеологическа конструкция, която ще „обосновава“ „Възродителния процес“. Ако през 1970 г. съществуването на турци е сертифицирано чрез представените за непоклатимо доказателство регистри и паспорт, то няколко години по-късно в този документ вече няма да пише кой какъв е, а през 1984 г. изведнъж ще се окаже, че турци в България просто няма. Изпусната от българския представител реплика по повод случаи на преименувани у нас турци е звучно опровержение на предстоящата асимилатор- ска операция: в България „не чрез имената установяваме националността; тя се определя от регистрите по гражданското състояние“[57]. А регистрите, оказва се, горят, заличават се или се пренаписват по волята на властта…
Изселването по спогодбата от 1968 г. се осъществява постепенно, с променящ се ритъм и с пик през последната, 1978 г. (вж. II.2.1). В нито един момент то не излиза от контрола на българските и турските власти. Същевременно тъкмо през това десетилетие политиката на партията приема още по-настъпателно асимилационен курс във всички направления – идеология, наука, репресия.[58] В идеологически план кристализира и се налага постановката за хомогенизиране на „единната социалистическа българска нация“. Нейно държавноправно изражение са Конституцията от 1971 г., зачеркнала (за разлика от тази през 1947 г.) понятието „национално малцинство“; премахването през 1975 г. на народността като идентификатор в документите за самоличност; решенията на Февруарския пленум от 1974 г. и провъзгласяването от Т. Живков към края на десетилетието на „окончателно решаване на националния въпрос“ в България. В науката се канонизират есенциалистките възгледи за етногенеза, започнали да се развиват още през 60-те години. Тук водеща роля играе услужливата историческа колегия с нейния националистически дневен ред, която все по-френетично започва да „преоткрива българския корен“ на мюсюлманската общност в България… В полето на практическите политики грубо се посяга на остатъците от културната идентичност (в частност чрез образованието и спирането дори на факултативното изучаване на майчиния турски език) и се провеждат масираните кампании за преименуване на цигани и помаци, като за разлика от 1964 г. не са допуснати никакви отстъпления, изключения и съпротива. Целият силов апарат продължава да е впрегнат в следене, контрол и при нужда, сплашване на турската общност. Службите четат поголовно кореспонденцията, произвеждат огромно количество доклади „по турска линия“, набират агентура.
Всичко това показва, че в отношението към българските турци има не само регулярно циклично редуване на изселническата и асимилационната линия. Двете могат да съжителстват и най-благоприятните условия за това са именно моментите, когато, както през 70-те години, изселническият поток е добре рамкиран и канализиран. Но съчетанието не променя базисните мотиви, крайните цели и характера на етническата политика на режима. На турците в България продължава да се гледа като на чуждо тяло, чието отделяне не се изживява като болезнен политически разлом (подобно, например, на всяка поява на вътрешна политическа опозиция), а напротив, би било желателно събитие и дори оптималното решение на въпроса. При невъзможност това да се случи в пълен обем, живеещото в страната турско население остава за властта едно необходимо зло, носещо известни стопански ползи с евтината си работна сила, но и много по-големи потенциални опасности за националната сигурност, налагащи упражняването на непрестанен натиск.
Архивът на МВР съдържа огромна информация по последния пункт. Тук само ще посоча, че възловото събитие от периода, каквото е Кипърската криза от 1974 – 1975 г., дава повод да се установи доколко илюзорни са резултатите дори от наслагващи се репресивна и асимилационна политика. Донесенията показват, че нагласите сред българските турци са останали на практика непроменени, а динамиката на международната обстановка ги катализира. Информациите на МВР говорят за изключителен интерес във връзка със създаването на федеративна държава на кипърските турци през 1975 г.: „Кипърските събития са един верен критерий за истинското настроение на населението от турски произход. Анализът показва, че в болшинството си то принадлежи на Турция и подкрепя нейната политика. Винаги, когато трябва да се избира между България и Турция, без резерви ще даде предпочитание на Турция“[59]. А месец по-късно се докладва, че „голяма част от българските граждани от турски произход са приели изселването си в Турция като съдба и на него са подчинили всичко в живота си“[60]. Констатира се също, че кореспонденцията със съседната държава постоянно расте, а в писмата се изпращат голямо количество „изрезки от вестници и списания с националистическо съдържание“. Агентурният апарат, естествено, е оценен като недостатъчен и регионалните събития, заедно с идеологическата конюнктура, са добър повод да се наддава: кърджалийското подразделение на Държавна сигурност „поставя задачата предконгресната 1975 г. да бъде година на вербовка на рекорден брой агентура (курсивът е мой, Р. А.), без да се нарушава качественият показател“[61]. Написаното отразява типично професионално натягане, но на фона на тази банална даденост то всъщност регистрира нарастващо чувство за безперспективност, безсилие и тревога. През 1976 г., когато е подписан допълнителен протокол към спогодбата от 1968 г., и особено през 1978 г. (годината на най-масови заминавания) настроенията за изселване видимо се засилват отново[62]. Те са уловени от обичайния барометър на разменената кореспонденция между двете страни, която, ако в „нормални“ периоди е около 5000 писма ежедневно, в моменти на активна изселническа кампания достига 12 – 14 000. Контраразузнаването пък обобщава, че основният мотив за сътрудничество с турските служби са „силният национализъм и желанието за изселване“[63]. Канализираната емиграция практически с нищо не е смекчила – тъкмо напротив – нито дълбокото недоверие между българи и турци, нито подозрителността на властта и на службите, за които всеки български турчин си остава потенциално опасен[64].
На 30 ноември 1978 г. приключва втората изселническа вълна на турците от комунистическа България. В сравнение с първата това са като цяло по-грамотни, културни и квалифицирани хора[65] (отчасти поради целенасочена селекция от турска страна), по-светски формирани, социализирани и трупали житейски опит в условията на комунистическия режим и в една силно политизирана среда, преживели прехода на модернизацията, което ги прави по-адаптивни и способни да се ориентират в реалностите на динамично променящо се общество като турското, а на мнозина позволява и вторична миграция към Западна Европа. Поради характера на спогодбата сред заминалите има и немалко възрастни хора, които зависят от приемащите ги близки, доколкото (за разлика от началото на 50-те години) турската държава не поема ангажименти за устройването на пристигналите.
През май 1979 г. на окръжните управления на МВР е възложено да направят равносметка и да доловят новите тенденции. От рапортите пролича- ва, че сред голяма част от турското население, което продължава да се чувства втора категория хора, желанието за заминаване дори се усилва в очакване на нова спогодба; отново се повдига и идеята за културна автономия. Става ясно също така, че (както в хода на другите големи вълни) самите служби са се сблъскали с редица „неудобства“. В окръжните доклади е отбелязано деморализиране на агентурата и на партийните членове: „Изселническата психоза и активизирането на протурския национализъм до известна степен се отразиха върху част от агентите български турци, поради което се наложи да отделяме много по-голямо внимание на тяхната проверка, ангажиране и политическо възпитание“[66]. Признава се, че сред тях има „предателство, нечестност, бягство от срещи, стремеж да не се заангажират много с нас, невъзвращенство, кандидати не приемат сътрудничество“[67]. За някои турци работата за службите е приемливо опортюнистично, конформистко и носещо материални облаги решение. В момента, в който вратата се пооткрехне обаче, значението на тези примамки олеква и в основна лична мотивация се превръща емиграцията.
Общото мнение е, че приключилото изселване е изиграло „отрицателна роля в политически и икономически аспект“, че „в резултат… на допълнението към [спогодбата] в края на 1976 г. сред българските турци силно намаля доверието в нашите средства за масова информация и към провеждането на мероприятия по партийна линия и се засили увереността им в „силата“ и правотата на Турция да се намесва във вътрешните работи на НРБ“[68]. Препоръката съответно е да не се отива към нови споразумения или в краен случай те да обхванат всички желаещи „в кратък и строго определен срок (1 – 2 г.), след което да се прекрати завинаги изселването, или въобще да няма ново изселване (курсивът е мой, Р.А.)“112. Тази гледна точка безспорно е повлияла върху бъдещето капитално решение. Претегляйки резултатите, ползите и негативите (включително за собствения си комфорт и натоварване) от опитите с етническо прочистване, репресивният апарат започва да се съмнява в перспективността на следвания дотогава път.
Изплува алтернативният вариант на тотална асимилация. Навлизаме в непосредствената предистория на „Възродителния процес“…
През следващите години тази опция се конкретизира. Нейното привидно външно обезпечение идва със срещата през февруари 1982 г. между Тодор Живков и взелия властта с преврат две години по-рано турски президент Кенан Еврен. В София разговорите се интерпретират като окончателно затваряне на изселническия въпрос и превръщане на етническата политика в чисто вътрешнополитически проблем. А поуките от предходните начинания само втвърдяват вижданията на партийното ръководство и на силовите ведомства, задълбочавайки подозрителността и страха от Турция, през които се пречупва всяко решение, касаещо малцинството.
Без каквото и да е морално оправдание, този филтър е рационално обясним. Когато близо 10% от населението на държавата (до Балканските войни и много повече) е етнически свързано с основния и – по военната терминология – „вероятен противник“; когато исторически, религиозно и културно сродно население е разделено от геополитически разлом; когато в реалностите на блоков сблъсък и настръхнали една срещу друга армии на територията на Варшавския договор живее общност, възприемана като форпост или анклав на една „капиталистическа нация“ (в Западния свят пък действа политическият анклав на направляваните от Москва комунистически партии), ситуацията е обективно взривоопасна. В представите на ръководители, форматирани от междувоенната и следвоенната комунистическа индоктринация и обсебени от противопоставянето на Студената война, навсякъде се привижда врагът. Големи човешки маси се етикетират като „пета колона“ и стават разменна монета, а клишето „религиозен фанатизъм и националистически настроения“ навлиза в езика като заместител на изконното право на лично самоопределение. Прониква логиката „няма турчин, няма проблем“, следенето се разгръща в поголовна практика. Така, в крайна сметка, съображенията за държавна целесъобразност и национална сигурност помитат всички останали (вж. Отклонение II), още повече че в онзи контекст тези понятия са неразличими от задачите по съхранение на политическия режим. При това винаги е налице алибито на реално съществуващия огледален национализъм в съседната държава. И както „българската национална кауза“ от 1912, 1915 или 1941 г. се оказва „оправдание“ за морално неоправдаеми деяния (в други държави, на други – или на тези – дати се случва същото), така след 1944 г. (на различни етапи и в различни форми) „националната + идеологическата“ кауза развързват ръцете за параноични начинания. От Освобождението нататък българите са расли и образовани с антитурска реторика, играта на тази струна и възпламеняването на техните страсти никога не са представлявали проблем, а идиличните приказки от по-спокойни времена за безметежен комшулук на двете народности са мигновено забравяни.
За икономиката във всичко това остава само маргинално място.
(Публикува се със съгласието на издателя –
Център за академични изследвания, София)
[1] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 983, л. 143. Писмо от Окръжния комитет на Отечествения фронт – гр. Елена, до Националния съвет на Отечествения фронт, 13 юли 1950.
[2] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 983, л. 6. Протокол от решение на Политбюро, 3 август 1950.
[3] ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а.е. 1327. Икономическо, класово-професионално и политико-нравстве- но състояние на изселниците-турци от България в Турция, април 1977. Строго секретно.
[4] АМВР, ф. 2, оп. 1, а.е. 1875, л. 39 – 40. Предложение за подобряване организацията на агентурно-оперативната работа по турска линия, 29 ноември 1951. Строго поверително.
[5] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, а.е. 19, л. 6. Писмо на Назъм Хикмет по повод пребиваването му в България през септември 1951 г. Без дата.
[6] Пак там, л. 12.
[7] ЦДА, ф. 117, оп. 57, а.е. 450, л. 67. Протокол от заседанието на Постоянната комисия за защита на обществените интереси и правата на гражданите при 9 Народно събрание за отстраняване на някои нарушения, извършени след 1984 г. от авторитарния режим и засягащи националното единство на българския народ, 4 януари 1990.
[8] АМВР, ф. 13, оп. 1, а.е. 812, л. 18. Отчетен доклад за извършената работа по плана за м. септември и октомври 1951 г., 2 март 1951. Строго поверително.
[9] АМВР, ф. 1, оп. 1, а.е. 1916, л. 2. Доклад за общото състояние на работата и дейността на служителите при околийското управление на МВР – Момчилград за третото тримесечие на 1951 г.
[10] Турция се позовава на пропускането от българските власти на изселници – роми, снабдени с изходни визи като турци. На 30 ноември България официално спира по-нататъшните изселвания. До 20 февруари 1953 г. българо-турската граница остава затворена и железопътният трафик е преустановен. Възстановяването на движението става, след като България приема обратно част от ромите, заминали с фалшиви изходни визи.
[11] Вж.: АМВР, ф. 1, оп. 1, а.е. 3775. Справка от заместник-окръжния началник на МВР – Хасково относно настроението и разпространяването на слухове сред турското население от Хасковски окръг за изселване в Турция, 28 април 1956; Пак там. Докладна записка от окръжния началник на МВР – Пловдив относно получените сигнали за настроението на турското население в Старозагорски, Хасковски и Пловдивски окръг по изселването им, 4 май 1956.
[12] АМВР, ф. 2, оп. 1, а.е. 2054, л. 12. Справка по изселническия въпрос от заместник-началник II управление на Държавна сигурност до заместник-министъра на вътрешните работи, 9 април 1958.
[13] Пак там.
[14] ЦДА, ф.1Б1 оп. 91, а.е. 663, л. 2. Писмо на Карло Луканов до Политбюро с предложение за отговор на нотата на Турция във връзка с изселването на турци от България, 11 април 1957.
[15] Пак там.
[16] Пак там, л. 4.
[17] Пак там.
[18] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 3372. Л. 93. Докладна записка от Карло Луканов до Политбюро, 22 юли 1957; Пак там, л. 2. Протокол на заседанието на Политбюро от 6 септември 1957 г.
[19] ЦДА, ф. 1Б, оп. 91, а.е. 664, л. 13. Паметна бележка на турската легация в София, 28 септември 1961.
[20] Пак там, л. 3 – 8. Докладна записка от Антон Югов до Политбюро във връзка с проведения разговор с пълномощния министър на Турция в София, 2 октомври 1961.
[21] Lutem, Omer E. The Past and Present State of the Turkish-Bulgarian Relations. – In: Foreign Policy, A Quarterly of the Foreign Policy Institute, 1999/1-2-3-4, p. 69.
[22] Вж.: Иванова, Евгения. Отхвърлените „приобщени“, или процесът, наречен „възродителен“ (1912 – 1989). С.: Институт за източноевропейска хуманитаристика, 2002; Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С.: Институт за изследване на близкото минало и Институт Отворено общество, Ciela, 2008.
[23] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 5657, л. 32. Докладна записка от Иван Башев до Политбюро относно последиците от изселване на турци от България, 15 октомври 1964.
[24] Пак там, л. 33.
[25] Пак там, л. 37.
[26] Пак там, л. 38.
[27] Пак там, л. 34.
[28] Пак там, л. 33.
[29] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 5657, л. 6. Обсъждане на въпроса за изселване на турското население от България, 29 октомври 1964.
[30] Пак там, л. 14. Изказване на ген. Здравко Георгиев.
[31] Пак там, л. 18. Изказване на началника на Строителни войски.
[32] Пак там, л. 7.
[33] Пак там, л. 19.
[34] Пак там, л. 13.
[35] Пак там, л. 19.
[36] Пак там, л. 12.
[37] Пак там, л. 20.
[38] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 6409, л. 10. Докладна записка от Иван Башев до Политбюро за разговорите му с турския външен министър, 1 септември 1966.
[39] ЦДА, ф. 1Б, оп. 40, а.е. 98, л. 2. Писмо от ЦК до секретарите на окръжните, градските и общинските комитети на БКП, 11 септември 1967. Строго поверително.
[40] ЦДА, ф. 117, оп. 32, а.е. 183. Спогодба между Народна република България и Република Турция за изселване от НРБ в Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г. Обнародвана в Държавен вестник, бр. 82, 1969 г.
[41] На българските турци, които имат близки – служещи в армията, не се разрешава гостуване в Турция. Това са само няколкостотин младежи в бойните поделения, докато от 1/3 до половината от състава на Трудова повинност са турци.
[42] АМВР, ф.2, оп. 3, а.е. 346. Справка относно изселването на български граждани от турски произход под формата на гости в Турция, 16 май 1969. Строго секретно.
[43] АМВР, ф. 2, оп. 3, а.е. 368, л. 1. Бележки за някои мероприятия по турска линия от началника на II управление на Държавна сигурност, 8 януари 1969.
[44] АМВР, ф. 2, оп. 3, а.е. 371, л. 29 – 30. Информация относно оперативната обстановка и масовото настроение за изселване сред турското население в окръга (Пазарджик), 10 декември 1969. Строго секретно.
[45] Подобно „научно“ определяне на „чистата“ етническа принадлежност на спорна група население провеждат германците по време на Втората световна война. Съмненията какви точно са кавказките („планински“) евреи, води до задълбочено проучване на изследователски институти, което заключава, че те принадлежат на „еврейската раса“. Изводът дава основание те да бъдат депортирани и ликвидирани в лагерите. (Вж.: Лител, Джонатан. Доброжелателните. С.: Колибри, 2009.)
[46] ЦДА, ф. 1478, оп. 21, а.е. 232, л. 8. Отговори на въпроси, повдигнати в Комисията по изселване в Турция от турската страна. Без дата. Февруари 1970.
[47] Татарите впоследствие получават правото да се изселят.
[48] Възникват обаче 100 случая, при които съпругът има правото да се изсели като турчин, а съпругата като помакиня го няма.
[49] ЦДА, ф. 1478, оп. 21, а.е. 234, л. 53. Докладна записка от ген.-лейтенант Н. Ангелов до И. Башев и Ангел Солаков, след 1 юни 1971.
[50] ЦДА, ф. 1478, оп. 21, а.е. 235, л. 26. Протокол от заседанието на Смесената българо-турска комисия по изселването от 2 до 12 юни 1971 г.
[51] Пак там, л. 63.
[52] ЦДА, ф. 1478, оп. 21, а.е. 234, л. 22. Протокол за разговорите между делегациите на НРБ и Република Турция по приложението на спогодбата за изселването, Анкара, 25 март 1970.
[53] Пак там, л. 26 – 27.
[54] Пак там, л. 30.
[55] Пак там, л. 30 – 31.
[56] Пак там, л. 31.
[57] ЦДА, ф. 1478, оп. 21, а.е. 235, л. 30. Протокол от заседанието на Смесената българо- турска комисия по изселването от 2 до 12 юни 1971 г.
[58] Вж. подробно в: Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.: ЛИК. 1998. с. 141 – 152; Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С.: Институт за изследване на близкото минало и Институт Отворено общество, Ciela, 2008, с. 106 – 131.
[59] АМВР, ф. 22, оп. 1а, а.е. 873, л. 1. Информация относно коментарите сред турското население във връзка със създаването на федеративна държава на кипърските турци на остров Кипър, 10 март 1975.
[60] Пак там, л. 2.
[61] АМВР, ф. 22, оп. 1а, а.е. 873, л. 17. Доклад за подривната дейност на турското разузнаване, националистическите елементи и работата на органите на Държавна сигурност в Кърджалийски окръг след националното съвещание от 1973 г. по турска линия, 2 април 1975.
[62] Много родители не дават децата си на училище поради слуха, че ще трябва да заплатят образованието им в случай на заминаване.
[63] АМВР, ф. 2, оп. 4, а.е. 4., л. 7, 8, 10. Информация на началника на Второ главно управление на Държавна сигурност относно ролята на турските специални служби по изселни- ческия въпрос, 29 декември 1978. Строго секретно. Отбелязано е, че в течение на изпълнение на спогодбата турското посолство и консулства са били посетени от 98 970 души, а посетителите са представлявали най-важният източник на информация: около 70% от изпращаната е събирана в разговори с тях. (Пак там, л. 4.)
[64] Към 1975 г. Държавна сигурност в Кърджалийски окръг разполага с 286 агенти от турски произход и 35 помаци, като само през 1974 г. са вербувани нови 62. В края на изсел- ническата спогодба тя има 480 такива агенти „по турска линия“, а през 1984 г. те са 531 български турци и 80 помаци.
[65] Според проучване сред 80 000 изселници от 70-те години 1,2% са с висше, 4% – със средно, и 85% – с основно образование. (Ф. 1Б, оп. 63, а.е. 152, л. 10. Справка относно изселването на ислямизираните български граждани, 1878 – 1978 г. Без дата. Вероятно от лятото на 1989 г.) Учителите се приемат на работа с предимство и им се признава трудов стаж като „лица, допринесли за разпространението на турската култура“. Има обаче и оплаквания за трудности (включително корупция) при легализирането на документите за образование. (Ф. 1Б, оп. 55, а.е. 1327, л. 9. Икономическо, класово-професионално и политико-нравствено състояние на изселниците-турци от България в Турция, април 1977. Строго секретно.)
[66] АМВР, ф. 2, оп. 4, а.е. 4, л. 74. Доклад на Окръжно управление МВР – Кърджали относно тенденциите в оперативната обстановка по турска линия след приключването на изселването, състоянието на контраразузнавателната дейност и борбата против турския национализъм, 4 май 1979. Строго секретно.
[67] АМВР, ф. 2, оп. 4, а.е. 4, л. 236. Доклад на Окръжно управление МВР – Хасково относно тенденциите в оперативната обстановка по турска линия след приключването на изселването, състоянието на контраразузнавателната дейност и борбата против турския национализъм, 5 май 1979. Строго секретно.
[68] АМВР, ф. 2, оп. 4, а.е. 4, л. 265. Доклад на Окръжно управление МВР – Шумен относно тенденциите в оперативната обстановка по турска линия след приключването на изселването, състоянието на контраразузнавателната дейност и борбата против турския национализъм, 4 май 1979. Строго секретно.
