Дискусии – Политика

(Доклад на конференцията „Балканската културна матрица и европейският проект“ – 6 ноември 2006)[1]

Добър пример е антисемитизмът. Активният внос от Германия се налага особено в 30-те години, защото тогава традиционните му форми са недостатъчни като несистематични. От друга страна, днес с него се създава действителна приемственост между декларирано несъвместими разбирания за българската вътрешна и външна политика преди и след Втората световна война.

Това е извод от сравнение на антисемитската логика в дебатите по Закона за защита на нацията (1940 г.) и в серия публикации във вестник „Нова зора“ от десетгодишен период (1996-2005 г.).

2. След теоретичните прояви на антисемитизъм в 30-те години, с които се занимава в известните си статии акад. Д. Михалчев, идва ред на дебатите по Закона за защита на нацията в 25-то Обикновено народно събрание. Пленарните изказвания през декември 1940 г. на Петър Габровски, Дочо Христов, Крум Митанов, Дени Костов и още цяла плеяда антисемити[2] са изпълнени с шаблони от речи пред Райхстага, през германското законодателство до казионната – германска и българска – преса. В тях има стремеж и към български илюстрации. Изказванията са по схемата:

– до Първата световна война в Европа господстват просвещенските идеали на хуманизма, демокрацията, либерализма и свободата на личността; превърнати във фетиши, те обезсилват народите, носят им материално разорение и морално разложение вместо щастлив живот; днес обаче човечността и хуманизмът са предразсъдъци;

– международните еврейски банкери са финансови и стопански хищници, те са интернационални спекуланти; престъпният еврейски капитал е национално и държавно безразличен, стреми се към световно господство и експлоатира държавите; евреите имат грамадни капиталови ядра, чрез които налагат международната космополитска демокрация;

– евреите са навсякъде, те нямат национално съзнание; обединени от роднински връзки, религия и расизъм, сами по себе си са вредна, явна и тайна международна организация за спекула, гешефти и световно господство (като богоизбран народ); държавните граници и националното съзнание им пречат, затова трябва да се обезличават и смазват; либерализмът е еврейско верую и особено опасен е богатият евреин;

– челен отряд на еврейщината е масонството; професорите в Софийския университет са 90 на сто масони (само 10 на сто, според проф. Александър Цанков); чрез масонството евреите парират настроенията срещу себе си; тук особена роля има ложата „Б’ней Б’рит“;

– световната борба срещу евреите е нещо естествено и затова старо; във Второто българско царство държавата и Църквата ги преследват; евреинът лорд Биконсфилд-Дизраели унищожава резултатите от Освободителната война, международните еврейски банкери са автори на Ньойския договор; еврейските капитали са опасни за българското стопанство; трябва да се борим с евреите предимно заради нанасяните от тях стопански вреди;

– всички космополитични идеологии са вредни; необходимо е да се отстранят и изолират елементите, които разлагат националния живот, а масоните и защитниците на евреите да ходят за зидари в Йерусалим;

– изходът е в нов световен ред. В България еврейските капитали да се върнат на работниците, селяните, занаятчиите, индустриалците и интелигенцията, от които са ограбени. Нужни са силна държава и обединен от национален идеал народ.

3. Да видим сега серия от статии във вестник „Нова зора“ от втората половина на 90-те години. От една страна, като реакция на изострящия се тогава тук-там в пресата и Интернет антисемитизъм, и добилата популярност книга „Световната конспирация“ на Никола Николов, е публикувана редакционната статия „Ксенофобията има много лица“[3], в която се казва, че обяснението на българските проблеми със световни еврейски заговори е свидетелство за ирационална ненавист, простотия и умствена леност (почти по Ницше contra Вагнер). В същия дух са и редакционните уверения, че вестникът не произвежда антисемитизъм, а само „нелюбов към световната олигархия“[4].

От друга страна, в серия статии[5] е развит антисемитски модел, много по-близък до дебатите по ЗЗН, отколкото до този на биофилософстващите опоненти на акад. Д. Михалчев.Съществените му координати изглеждат така:

– трансграничен, безроден, космополитичен финансов капитал, контролиран от Америка, унищожава България; нашествието му се глобализира, той извършва либерално-консумативна революция, налага дигитален общ език и превръща националните езици в туземни; унищожава националните цивилизационни модели, смазва националните и християнските ценности; държавите стават територии, българите – туземци, а държавата им – колониална администрация;

– въпросният капитал е еврейско-американски; нещо повече, самият глобализъм е поредно въплъщение, ново лице на Царя юдейски, на еврейския дух, устремен към световно господство, обещано от Бога и е проблематично дали еврейското „племе“ наистина го желае или е обзето от демонска налудност; еврейският капитал е безразличен към държави и нации, важното е парите да нарастват;

– механизмите за проникване в България имат еврейска природа, това са планът „Сорос – Бжежински – Сакс (Джефри)“, отделно и Джордж Сорос с неговата фондация; Международният валутен фонд холокостира българите и Макгърк (представител на фонда в България в края на 90-те) е всъщност Розенфелд, а Мартин Заимов, шеф на Българска народна банка тогава, е Голдсмит. Дьорд Шорош е примерен сънародник, затова е подредил в българското правителство дузина родственици, той ни управлява чрез българските си съплеменници (това са тънкости на нелюбовта към световната олигархия – Д. Ж.). Така сме на второ място в света по евреи в правителството след Израел, защото България се подготвя за израелско господство;

– щурмови отряд на еврейско-американския капитал са масоните; в България е възстановена ложата „Кармел“ – филиал на еврейската „Б’ней Б’рит“ и така страната е подчинена на Световната конспирация (това съществено антисемитско понятие е отделна тема);

– налице са организации и хора, които потискат антисемитските настроения, например Българският хелзинкски комитет, а журналистът Самуел Франсез (кореспондент на Испанската информационна агенция) е „дежурен наблюдател по антисемитизъм“.

В „Нова зора“ може да се види и нещо като „спортен“ (може би ловджийски) антисемитизъм, който не пропуска и най-малки поводи. Например, като стигнем до лицето Х, ще кажем, че то се гордее с еврейския си произход. Като стигнем до лицето У, ще го пращаме в Израел при майка му и пр. Колкото до „червените евреи“ (един от мотивите, с които вестникът участва в дискусиите за природата на една българска партия), ще ги подмина като банална история.

Какъв е изходът според „Нова зора“? За да си върнем сигурността и приличния живот, които имахме до промените, както и националното достойнство, трябва да се откажем от просвещенските идеали – не само изхабени, но и една престъпна доктрина днес. Нужни са нова външна политика, ангажирана с национално-отговорния капитал държава и обединен от национален идеал народ и пр.

Сравнението между двата модела е лесно. Приликите стигат до отъждествяване в констатациите (ако осмислим космополитизма като духовен протоглобализъм, а глобализма – като практически посткосмополитизъм), а разликите са в рецептурите като степен – в 1940 г. се предлагат конкретни законодателни действия. Ентусиазмът обаче е общ, защото „анти“-мисленето е изкусително и увлича.

4. В края на 90-те и първите години на 21 в. „Нова зора“ среща сериозна конкуренция. В други вестници („Монитор“) тръгва серия от антисемитски статии – преводни и от български автори. В 2001 г. шумно стартира издателство „Жар птица“. Създава се и екзотичният сайт tangra.org, в който може да се прочете например, че еврейският план за унищожение на България се реализира и чрез продуктите на „Данон“, в които има обезплодяващи мъжете вещества.

В търсенето на специфика в „Нова зора“ антисемитизмът сваля градуса количествено. Затова пък се появяват материали, които поставят преследването на евреите по ЗЗН в кавички и го заместват с идилични картини на радостни изселени от София семейства и усмихната охрана от трудовите лагери[6]. Запазва се и „спортният“ вариант[7], включително по международни въпроси.

Заедно с това се появяват материали с апология на националсоциализма[8] и православния фундаментализъм[9], в които антисемитизмът е съществена координата. Заслужава да се спомене и преводната статия на Чери Бърмън с обзор на няколко интересни работи върху фашизма[10], в която обобщението е, че това е болест на развитието в периферни държави, където политическото развитие изостава от стопанските и социалните промени.

5. И така, става дума за модел, основан върху критиката на просвещенските ценности. Произведен в Третия райх, той аргументира в полза на антисемитското законодателство на Германия и нейните сателити. В българския случай моделът обслужва един авторитарен, с тенденции – след 1939 г. – на фашизация, режим. Но режим на общество в полупатриархален разпад, в което не са високоефективни и просвещенските ценности, и тяхната критика. Допълнителен фактор за идеологическия неуспех е толерантността на традиционната култура, определена, образно казано, от живота на кръстопът. Върху интелигенцията, без съмнение, силно влияе акад. Д. Михалчев.

В случая с „Нова зора“ същият модел, в който етническата и парарасова проблематика деформира политическото, е обвързан с една антиглобалистка, с авторитарни белези идеология, изместена наляво. Това е съществена причина в нея да се чуват част от важните въпроси на българската нация, но да не се откриват търсените отговори.

Източник

Динчо Желязков (род. 1952 г.) е завършил философия в СУ; доктор по философия (специализация по философия на религията). До 1994 г. – научен сътрудник в Институт за философски изследвания, БАН; от 1994 г. – учител по философия в Природоматематическа гимназия „проф. Емануил Иванов”, Кюстендил. Общински съветник в мандат’1991-1995 г., председател на Общинския съвет- Кюстендил в мандат’1995-1999 г.