ОБЕКТИВ: Какъв сегмент от българската история е периодът 1940-1944 г.? Какви са основните белези на стопанския, политическия, социалния и духовния живот тогава?
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Има всички белези на безпартиен авторитарен режим, направлявано стопанство в български условия. След избухването на Втората световна война се проявяват външни фактори, влияещи върху икономическото и политическото развитие.
От гледна точка на съвременната парадигма, че демокрацията е основно благо, страните на този период са по-тъмни, но от гледна точка на обществени нагласи след Първата световна война това е режим, който създава някаква стабилност.
ОБЕКТИВ: А как се вписва на този фон държавният антисемитизъм?
РУМЕН АВРАМОВ: Това е тема, която не може да се разглежда без връзка с военния контекст, със съюза с Германия, с „националните идеали“, проповядвани от казионните организации и от държавната пропагандна машина. Държавният антисемитизъм от началото на 40-те години на 20 век е съществен страничен ефект, цена за преследваното химерично „обединение“ на България. Тази цена не трябва да се пренебрегва, още по-малко да се нулира. Но не бива да се забравят и местните корени на антисемитизма, които дори да не са толкова дълбоки колкото в съседни страни, без съмнение са налице.
ОБЕКТИВ: Избистриха ли се контурите на съдбата на евреите през периода 1940-1944 г.?
РУМЕН АВРАМОВ: Тя се изследва от много години, от различни гледни точки, с различни акценти. През това време бе натрупана богата фактология. Сега със сигурност знаем повече, отколкото преди 20-30-40 години. Останалото, разбира се, е въпрос на интерпретация. Както винаги в историята, едни и същи документи и факти се четат по различен начин.
ОБЕКТИВ: Г-жо Данова, какъв е ходът на дебата по еврейската тема сред българските автори след 9 септември до днес?
НАДЯ ДАНОВА: В мой доклад, изнесен на конференция, организирана от Мюнхенския университет на тема „Култура на спомнянето и политика на историята на окупацията на Гърция 1941-1944 г.“, фокусирах вниманието върху знанието и спомена за депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония, осъществена в началото на м. март 1943 г. от българските окупационни власти. Опитах се да очертая присъствието на тази тема в българската историография, мемоаристика и публично пространство и констатирах, че тя наистина присъства, но в приглушен вид, докато изцяло доминира настойчивата теза за „спасението“ на българските евреи. Преобладаващата част от представителите на академичните среди и на българската общественост
проявяват изключителна селективност
по отношение на темата „България и Холокоста“, като ролята на „спасител“ се приписва било на цялото българско общество, било на лидерите.
На практика още непосредствено след 9 септември 1944 г. в София се появява публикацията на Натан Гринберг (1945 г.), която съдържа документи от архива на Комисарството по еврейските въпроси и от която човек може да научи какво е станало с евреите от Вардарска Македония и Егейска Тракия. Може да се узнае как е замислена и организирана акцията, проведена през месец март 1943 г., както и кои са били основните участници в нея. Няколко години по-късно (1961 г.) Гринберг публикува в Тел Авив друго документално издание, в което са включени немски документи, свързани с тези събития. От това издание може да се разбере какъв е бил натискът, упражнен върху България във връзка с вземането на решенията по еврейския въпрос. Гринберг настоява, че Борис ІІІ носи вината за депортацията на евреите и оневинява българския народ. В тази публикация на Гринберг се очертават двете защитни тези, които по-нататък присъстват у голяма част от българските историци. От една страна се очертава твърдението, че България не е имала възможност да взема самостоятелни решения и че е действала под натиск. Другата теза е, че тези територии не са били анексирани и България не е могла да взема самостоятелно решения по отношение на тяхното население. Гринберг очертава тези две тези, като изказва несъгласието си с тях.
В действителност днес в българската историография съществуват два паралелни разказа – този за отговорността на българската страна за депортацията на евреите от Егейска Тракия и Вардарска Македония през март 1943 г. и другият, отхвърлящ съучастието на България в това престъпление. Най-яркият представител на първия разказ е Илчо Димитров (1983, 1986, 1998), според когото „новите земи“, „макар и международно непризнати, бяха част от българската държавна територия. В тях бе въведено българско законодателство. Установени бяха органи на българската държавна власт – в културата, просветата, стопанството, правосъдието, полицията, армията, както и на българската църква. Самата спогодба се сключи от българските власти, а не от окупационните. Изпълнението й се пое от българските власти, не от германските. Акцията по изселването се планира и проведе под ръководството на Комисарството по еврейските въпроси. Неговите представители ръководеха изпълнението с помощта на полиция и войска. Превозът се извърши с българските държавни железници. Колкото и да действаше под принуда, българската държава носи цялата отговорност за предприетото злодеяние“. Според Илчо Димитров основната вина за случилото се носи Борис ІІІ.
В по-ново време (2004 г.) подобно твърдение срещаме в книгата на Иван Хаджийски, посветена на депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Авторът подчертава, че „съдбата на еврейското население в Беломорието и Македония по това време е решавана от българската висша и местна администрация“. Той се обявява категорично срещу оневиняването на Борис ІІІ и Филов с твърдението, че те са действали под чужд натиск в изпълнение на чужда воля и решения. Настоява, че в окупираните райони са действали български закони и разпоредби.
Паралелно с тези публикации сред част от историците продължава да доминира мнението, че Вардарска Македония и Беломорска Тракия, откъдето почти всички евреи са депортирани и избити, са окупирани, но не и анексирани, т.е. тези земи не може да се смятат за част от България, че те са само формално окупирани от България, тъй като всъщност са под командването на германските политически и военни власти, че тъй като евреите от Вардарска Македония и Тракия не са български граждани, не е било възможно да се направи нищо за тяхното спасение. Проявява се тенденцията за оневиняване на българската страна с оправданието за „силния натиск отвън“ или аргумента за изискванията на „националните интереси“. Очевидно е трудно да си представим възможността за какъвто и да било диалог между тези два разказа. За съжаление, протеклите през последната година наддумвания в медиите със скопските историци и политици във връзка с филма „Трето полувреме“ едва ли допринасят за спокойното доближаване до тази болезнена тема.
ОБЕКТИВ: Тоест това, което ни казвате дотук, е, че от 1945 г. досега темата за съдбата на евреите „припламва“ и „гасне“. Коя тема доминира – за „спасението“ или за „падението“?
НАДЯ ДАНОВА: Темата за депортацията присъства в историографията и интересуващите се биха могли, ако желаят, да получат достатъчно пълна информация за конкретните факти и нямаме основание да смятаме, че това е тема–табу. Тя обаче очевидно е сред темите, върху които, по думите на Марк Феро, е хвърлено свенливото було на „мълчанието“, закриващо „семейните тайни, каквито има всяка институция и всяка нация“. Който иска, има откъде да получи информация, а който не желае, си затваря очите за случилото се.
Много хора у нас, поради непознаване на историческите извори смятат, че България не носи отговорност за случилото се в Македония и Тракия. По различни поводи г-н Николай Поппетров се докосва до тази тема (2004). Това, което той „заковава“ по този въпрос – за отговорността на българската страна, е и мое убеждение. Тогава в „новите земи“ е въведено българско законодателство.
В депортацията участват българската полиция и българската администрация
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Ако твърдим, че в историята някои неща могат да се инструментализират от политическите сили и общественото мнение, то това е типично инструментализирана тема. Ние я инструментализираме, за да покажем на световното обществено мнение какви високи нравствени достояния има българският народ.
ОБЕКТИВ: Такъв пример ни бе даден и съвсем наскоро – при посещението на българското правителство в Израел в началото на септември премиерът Бойко Борисов заяви, че сме спасили всички български евреи. Как коментирате неговото изказване?
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Типичен пример на инструментализиране на историята! Така беше и по времето на социализма, но не само с участието на ЦК на партията, а с участието на доста хора, които се „слагаха“ на режима и един от „спасителите“ беше превърнат в легенда. Това беше другарят Тодор Живков. Някои автори употребяват израза „политика на историята“.
Ние говорим, че сме ги спасили. Но от какво? България е единствената страна, в която няма фашистки режим в чистия смисъл на думата. У нас има еднопартийно управление, което не е фашистко. Управлява монархът. Тогава ние не сме ги спасили. Тези, които унищожават евреите, са антисемитският военен и фашистки режим в Румъния, антисемитският режим в Унгария, антисемитският и абсолютно ксенофобски режим на Анте Павелич, който извършва геноцид, Словакия, която е в ръцете на германците, защото почти е обградена от тяхна територия.
Ние сме единственият свободен съюзник на Германия,
с изключение на Италия. Там жертвите сред евреите по времето на Мусолини са малко. Не говоря за времето, когато идва германската окупация.
Ние казваме, че сме спасили евреите от фашистките лагери на смъртта, но нашето общество е допуснало евреите да бъдат лишени от граждански права – да не могат да излизат от жилищата си, да носят звезди, да не могат да упражняват определени професии. Казваме, че не сме ги пратили в лагерите на смъртта. През 1933 г. и в Германия още не ги пращат в такива лагери. Това става възможно постепенно, бавно, след нюрнбергските закони. В края на 30-те години и до към 1942 г. все още има еврейски книжарници в Германия. Ние подминаваме този аспект и казваме: „Ние ги спасихме, защото иначе всичките щяха да отидат на заколение“.
Не искам да правя паралел с „възродителния процес“, но тогава имаше ли бунтове срещу него? Имаше консенсус. Представителите на бившите политически сили, с които поддържах връзка, например отецпаисиевци, бяха в изключителен консенсус с режима на Тодор Живков по „възродителния процес“.
Има и чисто спекулативен елемент при преследването – дали можем да вземем нещо, дали можем да заемем стопански позиции. Доста са факторите, които биха могли да влияят върху съдбата на едно малцинство.
ОБЕКТИВ: Беше споменат изразът „политика на историята“. Г-н Аврамов, съгласен ли сте с него?
РУМЕН АВРАМОВ: Споменатите две публикации на Натан Гринберг са показателни за еволюцията в отношението към темата. Първата му книга от 1945 г. е всъщност събран помощен материал в подкрепа на VII състав на Народния съд, учреден да разследва деянията на „антисемитите“ в България (такова е приелото публичност название тогава), тоест това е книга в помощ на обвинението. Тогава са съдени чиновници от Комисарството по еврейските въпроси и кръга, гравитиращ около него, така че въпросът за ролята на българската държава в Беломорието и Македония е незаобиколим. Там изобщо не присъства мотивът за „спасението на българските евреи“. Съвсем накратко се говори какво става на 24 май 1943 г. при изселването от София и за някои от съпътстващите го протести. А в книгата от 1961 г. вече се съдържа тезата за спасителната роля на българския народ, като ударението е поставено върху заслугите на комунистическата партия и други организации. За сметка на това почти е изчезнал разказът за Беломорието и Македония. Тази промяна в акцентите отразява развитието на
идеологизираната интерпретация на събитията в самата България след 1945 г.
Следваща или по-скоро паралелна линия на инструментализиране на историята е в приписваната (с очевидни нотки на апологетика) роля на Борис ІІІ. Той е величан от българската политическа емиграция и от някои среди в общността на живеещите в Израел евреи от България.
Независимо от изтъкваните главни герои, с годините разказът за „спасението“ се превърна в основен мотив, използван (и спонтанно търсен от хората) за предизвикване на положителни емоции, за укрепване на националното самочувствие и за сублимиране на национални комплекси. Този разказ е правилно подреден и като че ли дава всекиму правото да се чувства горд от едно благородно деяние. А всъщност никой от нас не знае как би реагирал в онези обстоятелства. Сега е добре известно, че преди 70 години случилото се добро е резултат от публичната позиция на шепа изтъкнати личности и от направеното от останали анонимни хора, проявили почтеност сред море от безразличие.
Освен това, станалото у нас е представяно като уникално, което не отговаря на истината. В Румъния например антисемитизмът е силен и настъпателен. Там той няма нужда от германско подтикване, за да се развихри. Но не навсякъде е така. В Италия антисемитизмът не е част от фашистката идеология и за депортиране на евреите въобще не става дума. В Унгария местните евреи са сравнително защитени, като на германците са предадени и след това депортирани евреите с чуждо (или без) гражданство: точно както става в „новите български земи“ (Беломорието и Македония). Едва след като през март-април 1944 г. Унгария е окупирана от Германия се организира масовата депортация на унгарски евреи с участието на местната администрация.
ОБЕКТИВ: Г-жо Данова, кой е вашият контрааргумент срещу тази уютна теза?
НАДЯ ДАНОВА: Съществуват факти и документи. Съществуват имената на хората с техните рождени дати и професии, които стоят зад числото 11 383, изписано на възпоменателната плоча пред Народното събрание. За всяко от селищата във Вардарска Македония и Беломорска Тракия има дълги списъци на хора, които представители на българските власти са „вдигнали“ и изпратили към концентрационните лагери.
Никога няма да забравя историята на малкия Исак.Исак е от влаковете, товарени в Скопие. Тогава той е нямал още годинка. В списъка срещу неговото име беше записано „нула години“.
ОБЕКТИВ: Г-н Аврамов, във вашето изследване за държавния антисемитизъм в България през 1940-1944 г. твърдите, че икономиката е едно от полетата, които разкриват мотивацията, движещите сили и последиците на антисемитската политика.
РУМЕН АВРАМОВ: Икономиката е със сигурност един от мотивите. Цялата идеологическа обосновка, която стои зад Закона за защита на нацията от 1941 г. и зад последвалите антисемитски наредби от онези години не крие, че
еврейското малцинство е третирано като вредно,
като общност, която играе негативна роля за българското стопанско развитие.
Първият етап в законодателните мерки забранява на евреите да упражняват определен кръг професии и занятия, въвежда ограничения за практикуването на свободни професии. Това води до принудително прекратяване на дейността и до прехвърляне имуществото в множество фирми от евреите на българи. Същевременно, евреите са принудени в качеството си на физически лица да декларират движимостите и недвижимостите си и да предадат „излишъците“. Естествено, в хода на всички тези процедури се създават възможности за спекула, рекет, грабеж, икономическо мародерство.
Икономическият натиск се усилва многократно след средата на 1942 г., когато българското правителство влиза в преговори с Германия за депортацията на евреите от страната и е създадено Комисарството по еврейските въпроси. В края на август 1942 г. кръгът на забранените дейности се разширява чувствително. Рестрикциите върху стопанската дейност на евреите стават много по-ожесточени, акционерната и едноличната им собственост е „побългарена“ (както се казва тогава – „аризирана“). Това се осъществява чрез различни механизми като бившите им конкуренти се активизират, за да придобият принудително предлаганото за продан огромно количество активи.
В рамките на тази втора фаза е и онова, което се случва в Беломорието и Македония. Там същите тези разпоредби са приложени с пълна сила, като вече става въпрос за побългаряване личното имущество на смъртници. Впечатляващо е
настървеното нахвърляне върху тази собственост
не само от частни лица, но и от държавни институции, неправителствени и благотворителни организации (дори Червения кръст). Организират се стотици търгове за закупуване на вещите, където се стичат представители на официални ведомства и множества от „обикновени граждани“, петимни да придобият на безценица излаганите вещи и покъщнина. В „новите земи“ се организират дори затворени търгове, изключително за местните български чиновници.
А не трябва да се забравя и че един от най-големите хищници е държавата, която щедро се „облажва“ с еврейските капитали. Много от големите предприятия стават държавна собственост. Те или не намират собственик и попадат в държавни ръце, или правителството просто ги национализира (изкупувайки акциите), тъй като ги е намерило за апетитни активи и за поле, в което администрацията ще може свободно да се разпорежда.
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Още в края на 20-те години на 20 век, когато хората на Крум Митаков (Съюз на българите/Съюз на българите фашисти – националистическа организация, възникнала от организация на военнопленници и заложници през Първата световна война) отричат Ньойския договор, се поставя темата за ограбването от световния капитал на стопанствата на държави като България. Там фигурира и темата за световния еврейски капитал. Това, че евреите са грабители и са виновни, не е измислено от Хитлер през 1933 г. То съществува през 20-те години в България и не като продукт на германско влияние.
НАДЯ ДАНОВА: Тази тема се чува още в края на 19 век.
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Да, но в края на 20-те години вече звучи почти като марксическа трактовка – безотечественият едър капитал, свързан с международното еврейство и с масонството, извършва световен заговор, в който жертви са държави като България. Ньойският договор, според тези твърдения, е продукт на този либерално-масонски и световен еврейски заговор, но нещата се свързват с болшевизма – ръководният елит на болшевиките е от евреи. По-нататък това е темата, която ще доведе тези хора до антикомунизма и до симпатия към режима на Хитлер. Васил Митаков, правосъден министър през 1938-1942 г., казва: „Ние живеем в най-славната епоха – епохата на Хитлер, който донесе справедливост на Европа!“ Хитлер „дава“ на България Беломорието, Македония и Добруджа и тогава за Митаков Хитлер се превръща в икона. Същото го прави и професорът-юрист Любомир Владикин, но при него нещата са малко по-сложни. Неговият антисемитизъм е с германска фразеология.
НАДЯ ДАНОВА: В края на 19 век темата за „вредната роля на евреите“ присъства в текстовете и на хора с леви убеждения. Така Илия Йовчев говори, че „идват евреите и ще ни изкупят земята“. Твърди се, че евреите са международният капитал, който експлоатира работниците.
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: В края на 19 век старият Владикин, Никола Йонков също има в своята публицистика някакви антисемитски забежки. През 1942 г. Владикин в идеологическата биография на Хитлер казва, че евреинът е като змията и където го видиш, трябва да му стъпчеш главата, за да не те ухапе.
ОБЕКТИВ: Все пак, в хода на разговора ни нека уточним къде са началото и краят на държавния антисемитизъм?
РУМЕН АВРАМОВ: Началото е Законът за защита на нацията, чиито проект се обсъжда през есента на 1940 г., за да влезе в сила в края на януари 1941г. Антисемитизмът вече е държавен, тъй като за него се коват закони. Краят е през август и началото на септември 1944 г., когато започват да се приемат закони и разпоредби, които постепенно (по-радикално от октомври нататък) отменят антиеврейското законодателство. Символичен акт в това отношение е присъдата на VII състав на Народния съд от 2 април 1945 г. Парадоксално е, че Димитър Пешев, който е съден от друг състав, получава 15-годишна присъда, толкова колкото и Ярослав Калицин – една от ключовите фигури в Комисарството по еврейските въпроси. Като цяло, половината от обвиняемите от VII състав са осъдени условно или са оправдани, т.е. не излежават наказание.
ОБЕКТИВ: А защо, г-н Аврамов, във вашето изследване „Спасение“ или падение“ по темата за държавния антисемитизъм в България отделяте специално внимание на една папка с надпис „Ходатайства“ от архивите на някогашното Комисарство по еврейските въпроси? За лицемерието на държавната машина ли намеквате?
РУМЕН АВРАМОВ: Папката „Ходатайство“ от архива на Комисарството осветлява интимните начини, по които се прилага всяко законодателство в България, проявите на симпатия или антипатия от изпълнителите на законите, използването на разпоредбите им за лична облага.
Папката е набор от документи, запазили следи от намеси при осъществяването на антисемитските мерки. Сега тези неща се случват по телефона, във виртуалното пространство или по много други начини, като рядко остават „материални“ свидетелства. Но тогава културата на корупцията и ходатайството е различна. Мнозина са смятали, че имат права върху онова, което се разпродава, писали са без свян исканията си (най-често за квартири и назначения) към Белев и към други лица в Комисарството върху гърба или на лицето на визитната си картичка. Успехът е различен, но всичко запазено говори как разнолик кръг от „елитите“ (сред тях срещнах главата на Православна църква по онова време, депутати, чиновници, професор…) приема, че е в реда на нещата да се обърне към една въпиющо репресивна институция, за да получи лични облаги или клиентелистки услуги.
В папката има ходатайства и в полза на евреите, най-вече по повод техни искания от май-юни 1943 г. да бъдат изселени в градове, където имат близки или приятели. Тук всичко е случайност и зависи от добрата воля на чиновниците от Комисарството. Двама или трима от тях са били овластени да разрешават евентуално ново местожителство. Не бих нарекъл техните решения благодеяние или хуманна постъпка, защото в нито един от случаите не проличава несъгласие със самия принцип на гонението или с погазването на гражданските права.
ОБЕКТИВ: Нека в края на разговора ни дадем отговор на въпроса спаси ли България всичките си евреи? Вече уточнихме, че според българския премиер се е случило само спасението.
НАДЯ ДАНОВА: Според мен подходящата дума е „оцеляване“. Първият български текст, в който видях думата „спасение“ (поставена в кавички), беше в текст на Николай Поппетров в предговора към спомените на Димитър Пешев (2004) и аз съм напълно съгласна с автора. Румен Аврамов я постави в заглавието на книгата си (2012), с което предизвика бурни реакции.
Много хора просто не знаят за това, което се е случило с евреите в Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Не се знае и това как точно и от кого е осъществена депортацията. Двамата с Румен Аврамов подготвяме публикация на документи за случилото се в началото на март 1943 г. в окупираните от България територии. Това ще бъдат представителни документи, тъй като става дума за един огромен масив от материали, съхранявани в българските архиви. Документите разкриват организирането и провеждането на депортацията от българските власти. Който иска, ще може да прочете.
ОБЕКТИВ: За държавата е удобно да се скрие зад обществото. Г-жо Данова, вие пишете, че българската държава като носител на отговорността за депортацията трябва да стане мотора на дописването на темата. Очаквате ли това да се случи?
НАДЯ ДАНОВА: Предложихме на Централния държавен архив да публикува сборник с документи от Комисарството по еврейските въпроси, от Българската народна банка, от Министерството на външните работи, Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието, от Българската църква и др., тъй като тези документи се съхраняват именно в ЦДА. Беше ни отказано. Но те, все пак, ще излязат. Подготвяме два тома, което е малка, но представителна част от съхраняваната в архива документация за депортацията.
АНТОАНЕТА НЕНКОВА: Само преди дни премиерът Борисов казва: „Спасението на евреите“.
РУМЕН АВРАМОВ: Премиерът със сигурност няма особени познания в материята, а и не е известен с чувствителност към историческите нюанси. Но по-важното е, че той е поредният политик, който налага държавна политика по въпроса. Това, както в комунистическите времена, води до формулирането на единствено правилнадържавна историческа истина. В момента тя се формулира от лицето Спас Ташев, който безочливо и грубиянски манипулира миналото, налагайки възможно най-безсмислената линя: да се отричат неоспорими факти. Това неизбежно ще се обърне срещу България.
НАДЯ ДАНОВА: Бихме могли да погледнем какво се случи във Франция. До 1995 г. френската държава отказва да поеме отговорност за депортираните евреи по време на режима на Виши. Едва в края на 20 век Жак Ширак поема отговорността и заявява, че френската страна носи отговорност, тъй като депортацията е осъществена от французи. След това пак настъпва отново мълчание. Тази година, когато бе избран новият френски президент, всички очакваха да видят каква позиция ще заеме той по този въпрос. Франсоа Оланд също пое отговорността за случилото се с евреите във Франция.
РУМЕН АВРАМОВ: Примерът с Франция е двусмислен. От една страна, тук става дума за сходна с нашата ситуация – за депортацията на около 13 хиляди евреи без гражданство (каквито са тези от Беломорието и Македония), събрани на зимния колодрум в Париж. От друга страна обаче, да не забравяме, че във Франция авторите на това престъпление дори не бяха преследвани. „Френският Белев“, шефът на тяхното Комисарство по еврейските въпроси, доживява спокойно своя край в Испания (в края на 70-те години), откъдето никога не бе поискано да бъде екстрадиран. Началникът на полицията в Париж, който е бил близък с Франсоа Митеран, е реабилитиран в края на 50-те години, а опит за процес срещу него бе направен едва в края на 90-те години. (Преди процеса той е убит от психически неуравновесен човек.) Във всяко едно от тези отношения примерът на Франция не е най-добрият. И все пак, след 50 години, както спомена Надя Данова, френската държава намери сили да се извини, препотвърждавайки съвсем неотдавна, че това е „злодеяние, извършено във Франция от Франция“.
ОБЕКТИВ: А кой е най-добрият пример в поемането на отговорността?
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Сигурно Германия. Те си признаха престъплението. Дори през 90-те години признаха, че германският Вермахт е извършил престъпления на Източния фронт. Ако нашите войски са извършили някакво престъпление, никога няма да го признаят. Това обаче не пречи на германците да издават биографии на Хитлер и да изследват него и режима му. Тоест може да има няколко гледни точки за едно управление.
НАДЯ ДАНОВА: Много от участниците в депортацията отказват да признаят, че е имало обгазяване. Един казва, че е имало обгазяване на гризачите в лагерите.
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Един пример: през 1999 г. швейцарците възстановиха правата на швейцарски граничен офицер от района Сан Гален, който не изпълнява разпоредбите да не се допускат бягащи евреи от други страни да преминават в Швейцария. Той ги допуска и те влизат на територията на Швейцария. Затова е наказан, разжалван, глобен, отнета му е пенсията и правото да работи на държавна работа. Години наред се водят процеси да му се възстановят правата, но те са му възстановени посмъртно едва в 1999 г.
Затова според мен по тези въпроси трябва да има дебат, а не само да се коментира виновен ли е цар Борис ІІІ, или не. Или дали участват комунистите, или не? Знаем, че радиостанция „Христо Ботев“, субсидирана от съветските власти, води борба срещу българското правителство и Хитлер. Тя има около 20 предавания в защита на българските евреи, които започват от ноември 1941 г., когато съдбата им все още не е толкова тежка. Това са фактите на историята. Разбира се, повече от вероятно е, че цар Борис ги е спасил, защото няма кой друг да спре това нещо в йерархическата структура на авторитарната държава. В същото време той е и човекът, допуснал да се приеме Законът за защита на нацията.
НАДЯ ДАНОВА: Все пак евреите у нас са оцелели, защото общата атмосфера е благоприятствала това. Големи са заслугите на Димитър Пешев и хората, които са го подкрепили. В българското общество е имало хора, които са били против гоненията срещу евреите. Аз не бих приела израза, който употребява г-н Румен Аврамов, че „оцеляването им е резултат на елитарна игра“. Смятам, че за оцеляването на българските евреи действително е имало подходяща атмосфера.
В българското общество несъмнено е съществувал антисемитизъм,
почиващ между другото и на религиозна основа, но е съществувало и съчувствие към преследваните евреи, което заедно с останалите фактори е изиграло роля в критичния момент. Някак си сме склонни да омаловажаваме ролята на общия ход на събитията по това време и особено военните неуспехи на Третия Райх.
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Във всички случаи има игра. Самият монарх играе. Той може да инициира или да спре събитията. Именно събитията през периода март – май 1943 г. показват неговата роля. В неговите действия има колебливост, стремеж отговорността да се прехвърли на друг. Но такава е обстановката тогава в България.
Страшното на историята е, че различни фактори могат да влияят върху съдбата на едно малцинство или дори на по-голяма маса от хора.
РУМЕН АВРАМОВ: Има нещо крайно неморално в делението на „спасените наши“ и „другите“. Това, че едни оцеляват, означава ли, че „другите“ са легитимно изпратени на смърт, че са по-малоценна група? Това деление е презрително за човешката личност.
Българската държава е длъжна да се извини, макар че извиненията имат само символичен характер. Тя трябва да го направи убедено, не под натиск, а безусловно, с достойнство, в пълен обем. Длъжна е също да съдейства за разкриване на цялата историческа фактология във всичките й – красиви и мерзки – страни. Без да я оплита в конюнктурни сметки, свързани с регионално-махленски външнополитически съображения, националистически и популистки бесове.
НИКОЛАЙ ПОППЕТРОВ: Смятам, че въпросът първо трябва да се реши на професионално ниво у нас. Моята препоръка към държавата е да не си купува историци. Временните гласове са много опасни. Станалото през 1941-1943 г. също е временен глас. Станалото в периода 1985-1989 г. с „възродителния процес“ също беше временен глас. Държавата не бива да слуша такива гласове! Тя трябва да използва компетентни мнения, а не гласове, които се харесват в момента. С декрети не се пише история! Ако държавата мисли за възпроизводството си в паметта на хората в бъдеще, не би трябвало да манипулира историята.
НАДЯ ДАНОВА: През 19 век дейците на Българското просвещение възприемат много от принципите на Европейското просвещение и ги прилагат творчески при нашите условия. Възприема се максимата „Опознай себе си“, която е наследена от античността, но в идейната система на Просвещението добива смисъл предимно в етичен план. Българското просвещение трансформира тази максима в призива „Опознай народа си, за да можеш да вървиш напред“. Смятам, че ние действително трябва да опознаем възможно най-точно и подробно онова, което се е случило през март 1943 г. в Егейска Тракия и Вардарска Македония и то по никакъв начин не помрачава светлия подвиг на Димитър Пешев и подкрепилите го български граждани. Това знание ще ни помогне да опознаем себе си, да знаем какво представляваме като общество, за да можем да вървим достойно напред.
Разговора води Антоанета Ненкова.
