В памет на Александър Зиновиев (1922–2006)

Неспособността ни да се учим от собственото си минало е поразителна. Бих могъл да разбера всякакви приказки за „зелен фашизъм“ и пр., ако биха идвали от хлапета. Но когато ги чувам от зрели хора, които са преживели комунизма, които на собствен гръб са изпитали какво точно се случва, когато науката бъде превърната в слугиня на някаква идеология и безброй много глупави, та преглупави политики, неволно се присвивам.

Бедната, бедна България! Вечно последна, вечно недоучена, вечно ошашавена от всевъзможни суеверия, баяния, средновековни страхове, дребни зависти, провинциални боричкания – всичко друго, но не и някакъв отворен, бистър, информиран поглед към света и онова, което той междувременно е постигнал. Че зад ваксините стоят научни пробиви, напълно немислими допреди десетина години, че те са свързани с технологии, които в мъничката и невежа България не съществуват (а следователно не може и да ги има!), че хората по света избират да вярват не в конспиративни теории за могъщи злодеи, които се опитват да ни инжектират с „чипове“, а в доказани неща като научно мислене и разумно направляван прогрес – всичко това има в днешна България също толкова малко значение, колкото го имаше и в тогавашната, когато беше нужно само да ни кажат, че нещо си е „вражеско“, за да настръхнем начаса и се превърнем от група хора в ято жилещи оси.

Бедната, бедна България! Когато разговарям с едновремешните си колеги, останали в България, те свиват рамене и ми казват „ами ние гледаме същата телевизия, четем същите новини, слушаме същите музики като вас“! Наистина ли? А въздухът, който дишате? А напоената с взаимно недоверие и ярост на всички срещу всички атмосфера? А медиите, които не се свенят от нищо в търсенето на всевъзможна публика, които през ден обявяват поредния край на света, защото в България друго и без това няма – все край, край, край, откак ни има на тоя свят! Какво да кажем за всичко това?

От 15 години насам се опитвам да внасям в мъртвия български медиен пейзаж някакъв полъх на модерност, рационалност, здравомислие и лишена от ненужни страхове информация. Само за да ставам свидетел, отново и отново, на пълното безразличие срещу всичко, което не замахва с медийна тухла срещу носа на потребителя. И не, че това ме засяга особено много – ако животът ми не се промени радикално, вероятно ще продължавам да го правя dum spiro, но когато човек гледа дълго време в пропаст, то и пропастта започва да гледа обратно в него. Това май е съдбата на всички ни, като българи – пълна неспособност да видим каквото и да било бъдеще за земята и хората си, тихичко презрение и отчаяние от всичко българско, мъчително ежедневно пробуждане с мисълта, „уффф, пореден ден в блатото“.

И от това не спасява нищо, независимо дали човек живее вътре или вън от България. Ние всички я носим вътре в себе си като някой от ония извънземни пришълци от филмите, които бавно, но несъпротивимо ни изяждат отвътре.

Това е днешната България – вярна на себе си откак я има, нискочела, с наведени рога, намръщена, изпълнена със страхове и подозрения, които не ѝ позволяват нито за миг да повярва в нещо друго, освен че човек за човека е вълк!

Когато хората навън четат „Реквием за никого“, най-честата реакция е една-единствена думичка: „Ужас!“ В България реакции няма (с което съм отдавна свикнал). Какво толкова да реагираме, такива сме си и толкова. Там, където няма нищо друго освен „оцеляваме както си знаем от столетия насам“, не може да съществува и вяра в нищо друго.

Наздраве, Българийо! Да пием, викам, за собствената си смърт! Какво ли друго ни остава, когато тя е единственото нещо, в което все още можем да вярваме безрезервно?

Берлин, октомври 2021

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.