Защо българите – един народ, който само четиридесет години по-рано беше спасил еврейското си малцинство (с всички уговорки, свързани с най-новите исторически факти, които ни се налага да преглътнем във връзка с този момент от историята ни) – защо българите, един сравнително мирен и без особена ксенофобска диря в историята си народ, най-неочаквано, в края на двадесети век, се поддадоха на една елементарна анти-малцинствена кампания и в резултат на това опетниха себе си с първото в историята на следвоенна Европа масово етническо прочистване, и разрушиха почти непоправимо етническия мир в страната си? Това, според мен, е въпросът, който не може да остане без реален, достоверен и подплатен със солидни изследвания и обществени дебати отговор, ако страната и нацията ни биха желали да намерят път към семейството на европейските народи, да надмогнат „тежкото историческо наследство“ (омръзнало до скомина клише – оттук и кавичките) и да позволят на идещите поколения да започнат постепенното изграждане на едно национално, но и европейско самосъзнание, което да им даде възможност да почувстват, изживеят и представят себе си като истински европейци. С други думи – въпросът на въпросите; въпросът, на който българите трябва да отговорят, ако биха искали да разберат историята си не просто като поредица от независещи от самите тях злощастни обстоятелства, но и история на самите себе си, на собствените си семейства и повече или по-малко широки обществени кръгове; въпросът, от който в немалка степен зависи бъдещето на всички ни.
След освобождението от Османско владичество двата големи етноса в България бяха прекарали повече от сто години в нелесно, но лишено от истински сериозни конфликти съвместно съществуване. Въпреки неколкократните големи изселвания, свързани с липсата на възможности за реално икономическо преуспяване в България, турците изглежда бяха приели ролята си на „българските други“, без да дават на българското мнозинство някакви особени поводи за недоволство или враждебност. Уеднаквяващото покривало на реалния социализъм беше поизтъпило жилото на чисто етническия конфликт, турското малцинство беше получило възможности за излъчване на собствен, разбира се партийно-верен, елит, както и поело без особена съпротива преобладаващата си роля на евтина работна ръка в по-непрестижните отрасли на народното стопанство. Нещата изглеждаха почти идилично, някъде до началото на седемдесетте години на миналия век, когато българският национализъм, до този момент изглежда скрит под дебели пластове нафталин в семейните ракли на повечето от нас, изведнъж беше изнесен навън и започна отново да избуява. Защо? Защо, наистина?
В днешна България въпросът за жертвеността – тоест всеобщо изживяваното и в немалка степен експлоатирано от различни политически играчи усещане за самите себе си и страната си като жертви на историята – е заел центъра, или един от центровете, на обществения дебат (доколкото той изобщо съществува), и това изглежда е основният идентификационен механизъм, с който разполагат повечето от нас. Ние сме жертви. Изговорено или премълчано, това изглежда е пред-усещането, върху което повечето съвременни българи изграждат своя собствен образ – до степен, при която опитът, реален или предполагаем, да им се отнеме по някакъв начин възможността да изживяват себе си по този начин, е свързан с изключително силни, масови вълнения (случаят „Батак“, 2005). Заедно с това ролята на извършителите – онези неизвестни „други“, които открай време определят представата за доминиращите в българската история играчи – бива стилизирана до степен, при която те престават да имат каквато и да е връзка с реалните нас, превръщат се в изверги от анимационен филм, извънземни, някакви странни, ужасяващи – но и несъществуващи в днешната реалност – духове. С една дистанцираност, която много често игнорира напълно собствените ни семейни истории, ние ги обозначаваме преди всичко като „комунистите“, „червените изверги“, „комунистическия режим“, „фанатични комунистически идеолози“. С подобни терминологии не може да се получи почти никаква яснота по въпроса „кой всъщност е отговорен?“ Именно затова, струва ми се, е вече крайно време да се отърсим от оневинителните и опростителски клишета, да „запретнем ръкави“ и да потърсим отговорите там, където вероятно е мястото им – от една страна, в собствената си история, при това както личната, така и семейната, а от друга – в колективната, и може би не непременно най-новата ни, история.
Не помагат, според мен, различните „теории“, свързани с плоското приравняване на фашизма и комунизма, диктатурите изобщо или пък логиката на включването и изключването на другите, доколкото тя е лишена от конкретни, исторически подплатени изследвания и анализи. Подобни бледи, наукоподобни понятийности само обвиват Голямото етническо прочистване в мъгла и ни помагат да го държим на разстояние от самите себе си, от собственото си чувство за справедливост, отговорност и вина, ограничавайки големия въпрос до някакъв вид марксистки разбирания за историческа закономерност, или превръщайки го в някакъв необясним пристъп на пред-цивилизацонно варварство, действие на шепа хора или, в една по-широка интерпретация – отговорност на едно-единствено поколение от извършители, което вече е отмряло, разбира се. Колкото и „логично“ да звучат подобни мисловни игри, те в никакъв случай не могат да послужат като реална основа за обяснение на позорния феномен, нито пък могат да ни представят модели на бъдещо колективно поведение, които да изкючат възможността за неговото повторение, в какъвто и да е мащаб (джамията Баня Баши, 2011).
Целта на новия вид поглед към миналото, към който бих искал да призова тук, е да се премахнат удобните зрителни ъгли, представящи Голямото етническо прочистване (известно и до днес под смехотворното прозвище „Възродителен процес“) като един вид чуждо тяло, като тумор, породен от „раковото заболяване“ на българската история, комунизма. Историята на българския национализъм, започваща най-късно във времето на българското Възраждане, трябва да бъде осветена и разгледана безпристрастно и с цел да обясни, а не да замъти и направи да изглежда безвредно и безопасно, настоящето. Защото, без да бъда исторически специалист от какъвто и да е вид, аз все пак мисля, че българският национализъм винаги, още от самото си пораждане, е бил силно ксенофобски, силно анти-турски, силно зареден с взривоопасна доза „обяснителност“ (като търсене на обяснения и отговорности за националната ситуация извън самите нас, в лицето на някакви постулирани „други“, които, да, се сменят в хода на историята, но потребността от тяхното съществуване, като средство за избягване на отговорност, е също толкова силна и днес, колкото и преди сто и петдесет години).
Страхът и завистта, когато бъдат превърнати в модус на колективно съвместно съществуване, разрушават социалната тъкан до непоправимост. Те премахват доверието, правят хората агресивни, водят до непрекъснато господство на взаимното подозрение, карат хората да търсят фалшиви компенсации за липсващото им, реално чувство за собствено достойнство, превръщат ги в професионални унизители и потисници на всички, които се намират под тях в реалните или въображаеми социални йерархии. При това тези толкова разрушителни колективни емоции притежават способността да се самоувековечават, да се превръщат в един вид обществен perpetuum mobile, тъй като единственият шанс да се поддържа някакво подобие на равновесие на силите в едно такова общество, се състои в непрекъснатата борба на всички срещу всички, в непрестанното съревнование за достигане позицията на най-силно мразещия, най-успешно завиждащия, най-ужасяващия за враговете или просто недоброжелателите си. Апологетите на тази умонагласа, когато принадлежат към интелигенцията, се превръщат в нейни идеолози. Дори и най-умните сред тях – онези, които са научили от историята достатъчно, за да знаят, че утре може и да им се поиска сметка – обозначават всичко това като хитро, но не и непременно погрешно, не и неморално поведение, защото в обществото, изградено върху предпоставката за непрекъсната и подмолна борба на всички срещу всички, най-големият успех се състои в това, да подкопаеш съществуването на другия, а не да осигуряваш и укрепваш своето собствено.
Но кои са историческите източници на тези толкова разрушителни – и толкова доминиращи в съвременна България – модуси на социално себеизживяване и съвместно съществуване? Защо българският национализъм винаги е бил до такава степен определян от неща като потискано и прикривано изживяване на собствената слабост и дребнавост, чувство за малоценност и болезнено, достигащо до себеразрушителност, честолюбие? Защо присъщите на българския национализъм неувереност и прекомерна компенсаторност доведоха между 1912 и 1918 до известните на всички ни крайности на национална хвалипръцовщина, последиците от която сме принудени да изживяваме и до днес? И дали единствено сляпото честолюбие на княз Фердинанд, или пък демоничната злоба на комунистическите лидери, са обясненията за това, че ние по правило не успяваме да преценим правилно раздадените ни исторически карти и обикновено завършваме с поредна национална катастрофа, която след това трябва да припишем Някому?
Мания за равенство и страх от свободата
Хората, мотивирани от страх и завист, с удоволствие говорят за собственото ощетяване. Те се страхуват от свободата и са склонни към преувеличени, свързани предимно с масовостта, представи за равенството. Те, които с удоволствие правят от другите обект на собственото презрение, по правило виждат себе си като слаби и предпочитат сигурността и закрилата, която им дава принадлежността към някаква група– по възможност най-голямата – от хора, чувстващи нещата по същия начин. Свободата, равенството и братството, този толкова заразителен лозунг на Френската революция, винаги са били модифицирани тук, в България, по един доста специфичен начин. Идеята за свободата например у нас винаги е била силно подчинена на масовите представи за равенство. Докато в големите западни демокрации (най-вече в англосаксонските, и отчасти във Франция – но НЕ и в Германия, вечният модел за поведение на България), тя е била традиционно възприемана като свобода на шансовете, свобода на изходните условия, то у нас по традиция тя се възприема най-вече като гаранция за неподчинение, не-изпадане под властта на някакви врагове, близки или далечни. При това тази толкова очевидна несъвместимост на нейните два основни компонента – „гаранцията“ и „неподчинението“ – тук не смущава никого, отново по традиция. Българското разбиране за свободата винаги е било някакъв вид понятиен оксиморон, нещо невъзможно, защото то предпоставя не защитата на индивидуалната свобода, не възможно най-силната мотивация за лично преуспяване и благоденствие в рамките на закона, а преди всичко колективната защита от неблагополучие, разбирано най-вече като материално неблагополучие. Ето защо в представите на средните „българин и българка“ свободата никога не е била мислима без наличието на… от всичко възможно на този свят, една покровителстваща, корпоративна държава, чиято основна задача е да преразпределя така, че да не се стига до голямо неравенство. При това държавата тук никога не е била възприемана като нещо хубаво или приятно, тя просто е необходимо – но само КАК необходимо, зло. Това е и едно от принципните обяснения за силното и бързо разпространение на идеите на комунизма и социализма у нас, както и вечната игра на шах (по скоро мат) с българските малцинства. Всичко, което в България може да бъде представено като заплаха за „свободата“ и „равенството“ (но равенство като в животинската ферма на Оруел – първо за българското мнозинство, а едва след това за всички останали) – бива демонизирано и превръщано в обект на колективна омраза, изказвана гласно или не. Това вероятно е и една от причините, поради които България никога не е притежавала някаква реална, независима от „държавата“ или „гласа народен“, интелигенция. На това криворазбрано равенство е подчинена открай време идеята за свободата в България, още от най-ранните наченки на национал-революционното ни движение. Именно поради него българските комунисти нямаха ни най-малък проблем да продадат на „широките народни маси“ идеята за заплахата от страна на растящите малцинства – та нали „тяхното“ добруване е по традиция несъвместимо с някаква възможна представа за нашето собствено.
Това, струва ми се, са някои от насоките, някои от ориентирите, които биха ни позволили да намерим един по-малко предубеден поглед към историята, а следователно и към самите себе си. Осветяването, извеждането на бял свят, измъкването, на историческите корени на тези толкова зловредни за нормалното ни човешко съществуване умонагласи и представи, е реалната задача на историческата наука, която си желая и се опитвам да си представя аз. Не обяснителство, не държане-на-дистанция, не вечен страх пред „ровичкането из историята“. А реална, фактологическа, сериозна, зряла, не-страхуваща се от неудобни разкрития наука.
И общество, което е дорасло, за да я подкрепи.
