Какво всъщност искаме да кажем, когато заявяваме, че някой пише „неразбираемо“? Има ли някаква разлика между неразбираемата глупост и неразбираемото съвършенство? И ако времето наистина прави от някои неразбираеми неща върховни изблици на съвършенство, то в какво точно се състои критерия?
Лично аз откривам надежда само в едно-единствено нещо: заключението трябва да бъде направено от възможно най-много хора. При което под много разбирам не просто „една сюрия“ (бъбривци в социалните мрежи или дори в популярните медийни предавания), а наистина много хора, за предпочитане абстрактното множество на „цялото незаспало човечество“. Което, с други думи, изключва мненията откъм милата ми родина, по простата причина, че те не отразяват нищо, или почти нищо, щом само човек възприеме някаква над-дунавска зрителна гледна точка.
Разбира се, това е силно недостатъчно – както могат да удостоверят купища мъртви кумири – от, да речем, безумно многото фламандски и холандски майстори, до един сърфирали на гребена на вълната на времето си, та чак до безкрайната речовитост на Хари Потър, който пък отразява безумията на собственото ни, погребано под огризки от всевъзможни гръмогласни мнения време. (И достъпни за целия свят, стига само да са изказани на английски език.)
И все пак не остава нищо друго – комбинацията от много хора и много време е единственото, което в края на краищата приемат всички, волю или неволю. Което, за кой ли път, ме изправя пред неумолимия основен парадокс на човешкото съществуване: времето, което ни е дадено като индивиди, няма нищо, или почти нищо общо с онова, което ни е дадено като общности (макар че и последното, в края на краищата, е само вид мимолетен проблясък сред мрака на еоните).
Пророци няма не само в родината. Пророци няма, точка.
Има единствено сляпо опипване в мрака.
Това – както и невъзможността за споделянето му.
Като твой автор ме смущава тази формулировка на иначе съвършено вярното ти като теза есе:
…наистина много хора, за предпочитане абстрактното множество на „цялото незаспало човечество“. Което, с други думи, изключва мненията откъм милата ми родина, по простата причина, че те не отразяват нищо, или почти нищо, щом само човек възприеме някаква над-дунавска зрителна гледна точка.
Ами виж, в собственото ми усещане онова, за което се опитвам да говоря тук, няма нищо, или само малко общо, с неща като „вярно“, „невярно“ или дори „разбиране“ и „неразбиране“.
Опитвам се просто да изкажа усещането, че вибрациите, които успяваме да регистрираме и доловим, неазвисимо откъде идват и от какво са причинени, трябва да принадлежат към някаква поне в най-общи линии подобна скала на честоти (не еднаква, само подобна), за да имаме шансове да долавяме нещата по някакъв от малко-малко сходен начин.
Собственото ми усещане е, че честотите са много различни.
За самия мен до степен, която прави потребността от себеизразяване принципно безсмислена.
Не че това намалява остротата ѝ в каквато и да било степен.
Yuliana Metodieva –> Zlatko Enev
отговаряш вглъбен както винаги в себе си. Както и да е, харесвам мислите ти.
Мисля също, че шансовете на себеизразяването, което е достатъчно отдалечено от „нормалното“, „общото“ или „средното“, в края на краищата вероятно зависят от същите физически закономерности, от които зависят и всички останали взривни реакции, които познаваме – за да станат те възможни, най-първо е необходима някакъв вид критична маса: критичната маса на достатъчно много хора, сред които да се оформи ядро от такива, които са склонни изобщо да обърнат внимание.
Неща от ранга на „Улис“ и „Годо“ не биха имали никакви или почти никакви шансове, ако не биха били написани на два от водещите езици в „западната част“ от културата на планетата (бидейки сферична, тя по принцип не би трябвало да позволява подобни определения – в края на краищата Япония е на Запад от Сан Франциско, нали така?) Сътоветно пък нещата, които са били допуснати (едва напоследък) в пантеона на „западното“, са го направили едва след като са били преведени на същите тия езици, и след като са били допуснати до ниво на видимост, което да ги направи автоматично податливи на такъв вид взривни реакции (най-вече утвърдени конкурси, които се отварят за „не-западни автори“ едва от няколко десетилетия насам).
Смехотворността на всичко това става малко по-очевидна едва когато човек се срещне с читателски реакции на хора, които не принадлежат към западната сфера на културно влияние – и не дават пет пари за нея, тъй като притежават своя собствена, значително по-стара и (почти) също толкова херметична за нас, колкото е „западната“ за тях. Говоря за Китай, примерно, където „Червенокоска“ беше издадена с много забележки под линия, които обясняват кой, примерно, е „Хамлет“ и т. н.
(Е може би това се дължи на факта, че говорим за „детска книга“. За чест на китайците трябва да призная, че тази аудитория беше единствената, която разчепка и откри значително по-голяма част от културните препратки, скрити под повърхността на текста, отколкото го е правила някоя друга – книгите бяха четени не само от българска аудитория, в този самотен случай).
Но, за да се върна на главната си мисъл, малките общества и малките култури ми изглеждат по принцип лишени от (физическата) възможност да регистрират някакви степени на културни и философски абстракции, които по принцип взривяват – или поне разкъсват – нивото на местно-културната тъкан. При това няма особено значение дали те са истинно-автентични прозрения или просто преводи на неща, които по други места вече са постигнали статуса на „нещо забележително“. Извън вече споменатата сфера на утвърдените литературни конкурси (пък дори и вътре в нея), литературното и, по-общо казано, културно производство, което определя чувствителността на „Запада“, си остава недостъпно за местния вкус и чувствителност. Разбира се, нещата се променят – къде со кротце и со благо, къде с малце кьотек от страна на местни културтрегери (само дето кьотекът е взаимен, щото масите, разбира се, не седят със скръстени ръце, когато някой завре в очите им неприятното усещане, че са „диви“.)
Цялото това нещо ми напомня някакъв вид перисталтика – тоест движение, изпълнявано под формата на тласъци, и толкова бавно, че дори проследяването му ми се привижда като гигантско губене на време. Но поради простия факт, че от много години насам се занимавам именно с уподобяването на такъв род движение, съм принуден да се занимавам с него почти ежедневно – най-вече под формата на груби и чести сблъсъци (някъде преди десетина години), та чак до сегашната фаза, която се определя от лениво взаимно игнориране – нито на Пенка вече ѝ се пее, нито пък някой има особено желание да ѝ каже, че няма да я слуша. Перисталтиката продължава единствено поради абсурдността на всякаква алтернатива, тоест абсурдността на някакъв вид смърт.