Во глубине сибирских руд
Храните гордое терпенье,
Не пропадет ваш скорбный труд
И дум высокое стремленье.
Здравейте,
Бих искал първо да се представя. За онези сред вас, които познават работата ми: аз съм Златко Енев, човекът зад „Либерален преглед“ (и няколко книги с по-малка известност). За останалите: същото, разбира се, със съответното закъснение, което, надявам се, скоро ще наваксате.
Бих искал също, в знак на подкрепа към бунта ви, да ви разкажа три кратки истории. Три истории, които, надявам се, ще укрепят решителността ви да следвате пътя, който поемате днес, независимо от това какви ще бъдат резултатите от тази – за мен – толкова въодушевяваща Окупация.
И така, нека не губим време. Знам, че имате по-важни за вършене дела…
История номер едно: Никога не губете вярата в едно по-добро и по-справедливо бъдеще! Едно бъдеще, което само вие самите можете да изградите.
Преди около двадесет и пет години, в едно време, колкото различно от днешното, толкова и същото като него, моето собствено поколение – тогавашните 25-30-годишни – беше изправено пред нелеката задача да изпълни дълга, с който е натоварена всяка Младост: да разпърпори (отново) позаглъхналия мотор на Бунта (в тогавашна България – надявам се, за разлика от днешната – една безнадеждно ръждясала, отдавна захвърлена на бунището машинка с нечетливи инструкции за ползване, най-вече на чужди, трудно разбираеми езици). Перестройката на Михаил Горбачов хвърляше само мътни отблясъци върху една България, прекомерно заета с разпалването на най-големия етнически конфликт в следосвобожденската си история. Думата „турци“, неофициално забранена за произнасяне и дори мислене (sic!) тегнеше над главите на всички ни с безнадеждната съдбовност на камъка, описан тъй картинно от онзи руски поет на абсурдното, Достоевски. В страната цареше веселяшки страх и бодряшко униние (такава беше логиката на онези времена – тогава я наричахме „диалектическа“). Спотаени из мишите си дупки, ние, тогавашните българи, мрачно очаквахме поредния подарък, който ще ни поднесе „първото в историята на човечеството свободно общество“. Чума имаше, макар и обявена само безгласно. Пир – по-малко, и то най-вече за определени, далеч по-прозорливи от останалите хора. Такива, за които думички като „Швейцария“ и „износ на капитали“ не звучаха като научна фантастика. „Всекиму – своето“, както са казвали едни други хора от същия прозорлив сорт, само че в Германия.
Именно в тия дни и аз – барабар Златко с мъжете – бях решил да изпробвам собствената си способност за Бунт. Бях организирал в Алма Матер – почти на същото място, което днес окупирате вие, само че от другата страна на сградата, в симетричната на 272-ра, 65-та аудитория на Философски факултет – една поредица от кинопрожекции, в които между другото бях промъкнал и няколко за онова време „дисидентски“ филми от Унгария, Чехия и Полша.
Нещата вървяха добре: както винаги, за да се разпали младежката ни енергия бяха необходими само няколко по-оживени дискусии. Нещата започнаха да се поразчуват, започнаха да се насъбират тълпи от посетители, които едва насмогвахме да поберем в голямата аудитория, страстите комай вече започваха да пращят…
Докато се появи Кръчмарят, без когото, естествено, ние бяхме направили сметките си. Някъде по средата на декември 1988, ако не ме лъже паметта, във Философския факултет се състоя една историческа партийна сбирка, или както там се наричаха тия неща, на която за пръв път по-известни фигури от българската „научна интелигенция“ (простете неволния навик, не мога да не поставям подобни думи в кавички)… та, когато за пръв път някои от тогавашните ни професори – не ме питайте за имената, толкова ми е паметта за тия неща – си позволиха публично да (раз)критикуват полуофициалния партиен курс и – О, небеса! – лично Негово Величество, другаря Тодор Живков.
Не ще и дума, тримата самозванци бяха уволнени скоропостижно, още на следващия ден. Но, което е по-важно за моята собствена история, това историческо събитие съвпадна, за зла врага, с един мой личен акт на (напълно неволна) дързост, който начаса ме изправи пред вратата на кабинета на тогавашния ректор Минчо Семов – един човек, известен с холеричните си пристъпи, в хода на които бяха се изтъркулвали главите и на далеч по-мастити академични членове от моята бедна аспирантска персона…
Успях да се измъкна – благодарение на малко хладнокръвие и един неочакван изблик на клоунска артистичност, в резултат на който успях да убедя бай Минчо, че дръзката ми постъпка е била дело на бедно и глупаво селянче, което и само не знае какво точно е извършило…
Това беше и началото на края на моя български Dasein. Оттам насетне вече не ме интересуваше нищо друго освен това как по-скоро да напусна родното „гнездо“, от което, така ми се струва, винаги са ме делели светлинни години…
Но това всъщност не е най-важното. Важното, скъпи мои, е в това, че днес, двадесет и пет години по-късно, вие вече притежавате реалната свобода да изразявате бунта, протеста и, о да!, гнева си, публично, неприкрито и ясно! В известен смисъл България, в която живеете вие, и онази, която напуснах тогава аз, са две напълно различни страни. Може и това все още да изглежда спорно, може и да се намерят хиляди, много хиляди хора, които да ви кажат, че всъщност не се е променило нищо, че страната и народът все още са ония, които опъват хомота на нечие робско присъствие.
Не им вярвайте! Не се поддавайте! Останете си луди, защото само лудите на тоя свят имат шанс да помръднат нещо в него. Напротив – вярвайте в Бъдещето дори и когато започне да ви се струва, че самото то е престанало да вярва във вас! В това – или поне така ми се струва – е последната останала надежда за една Младост, осъдена да живее сред море от отчаяни, обезверени и свикнали с мисълта за собственото си безсилие и обреченост хора…
Това е първата история, която ми се искаше да ви разкажа. Нека сега отидем при втората.
История номер две: Никога не правете животите си зависими от (мисълта за) Успеха!
За мнозина от вас тези думи може и да прозвучат малко подозрително: в края на краищата, нали всички днес се опитваме да мерим животите и разбиранията си по ония на Запада. А каква по-западна идея от онази за Успеха, за постигането на благополучие и добруване със собствени сили, със собствените две ръце?
Не ми се спори, пък и не мисля, че някой от нас разполага с време за подобни спорове. Работата, скъпи младежи, е в това, че Успехът – или поне успехът по нашите си тукашни ширини – е леконравно пиле, което каца по рамене, които си е избрало самò. И, което е много по-важно, то не сàмо каца, но и цвъка. Погледнете събирателната група, известна под названието „успешни българи“, днес и сега – и може би няма да се налага да уточняваме повече основите и понятията си…
Онова, което се опитвам да ви кажа, всъщност е много просто: няма по-лесен път към продаването на собствената душа от онзи, който е застлан с мечти по Успеха (и това важи не само за България). Действително, има немалко примери за хора, които изглежда са успели да го изминат и без да заплатят тази тъй съдбовна цена (покойният Стив Джобс например), но като правило, струва ми се, е далеч по-добре човек да поставя цената на душата си над онази на успеха, отколкото обратното.
Впрочем, достатъчно мъдри приказки. Позволете ми сега да ви разправя историята, която най-добре от всичко ще поясни какво всъщност имам пред вид.
И така, само няколко години след онзи тъй плачевно-смешен разговор с бай Минчо Семов аз се оказах в Германия, и то не просто в Германия, а и като собственик на малък, но преуспяващ високотехнологичен бизнес (бях специалист по оформлението на технически сложни, трудоемки и изключително добре платени учебници в областта на природните науки – един вид комбинация между компютърен специалист и артист, която по онова време ми се струваше някак равносилна на пословичната квадратура на кръга). Започнах да печеля повече пари, отколкото някога бях смятал, че мога да си представя. Бях баща на солидно буржоазно семейство, имах пари, имах уважението на всички околни, имах Успех, по дяволите. В България с огромно удоволствие разказвах за постиженията си, дори бях се научил да правя онези дребни жестове на „небрежна щедрост“, които ме карат да се чувствам тъй засрамен днес, десетилетие и нещо по-късно. Бях продал нещо, без съмнение – по онова време все още не осъзнавах точно какво – но, хей!, кой на тоя свят е безгрешен, пък и всичко изглеждаше така приятно розово! Защо да се измъчваме с ненужни мисли за погубени мечти, когато просто можем да се наслаждаваме на живота, примерно по места като Лас Палмас и други такива?
Докато ме застигна нещото, за което ми се ще да ви разправя в следващата си, последна история.
История номер три: Ако е възможно, не се отказвайте от мечтата на живота си!
Звучи ужасно кичово, нали? Подозирам, че вече може и да съм изгубил половината от читателите си – при това съвсем не задължително по-малко интелигентната половина. И все пак не намирам друг начин да формулирам тази част от посланието си. Някои неща се изхабяват от повтаряне, други, напротив, само придобиват още по-фин гланц. Всичко зависи от съдържанието на истина – както в тях, така и и в онези, които ги повтарят.
Но нека все пак се върна към своята си история…
Някъде в началото на новото хилядолетие симптомите на моя личен разпад започнаха да стават неудържими…
Впрочем, преди да продължа с тях, трябва да ви кажа неизбежното: откак се помня, винаги съм живял с една и съща мечта: да бъда писател. Първата си книга написах някъде на около осем години, за два или три дни. Разбира се, да й намеря читатели се оказа значително по-трудна работа, отколкото да я напиша, но пък – какво да си кривя душата – в тази тъй битийна ситуация изглежда не е настъпила някаква съществена промяна и до ден-днешен, така че детската наивност съвсем не ми изглежда чак толкова смешна. Писател, както изглежда, се става едва след като настъпи смъртта – и това само с много, много късмет. Преди това всичко е отново все същата версия на игричките с Успеха: ако видиш, че той е кацнал на рамото ти, не бързай да се пъчиш и периш, ами потърси начин да видиш отнякъде нацвъкания си гръб.
Но да не се отвличаме. Онова, което без съмнение бях продал – смятайки този акт за окончателен – се оказа Мечтата. Не толкова Съвестта, която – в моето битие на самостоятелен предприемач в чужда страна – се оказа малко по-добре защитена от пристъпите на амбициозност и суета. Обграден отвсякъде от изстъпленията на Успеха, аз се чувствах все по- и по-неудовлетворен; животът ми започваше да изглежда все по-лишен от смисъл, а усещането за предателство към самия себе си, към мисията, която винаги съм долавял някак много инстинктивно – все по-непоносимо. Светът, в някаква банална игра на повторение на отдавна известни всекиму неща, се превръщаше в пореден вариант на онази песничка на Пинк Флойд… Спомняте ли си тези убийствени строфи:
Все пак, струва ми се, в края на краищата успях да се измъкна, ако и не съвсем по собствена воля. Но това вече е част от една съвсем друга – и много по-дълга – история, която, надявам се, ще разкажа някой друг ден…
Свършвам, свършвам. Знам, че никой не може да се поучи от чужд опит. И все пак, в някой и друг миг измежду многото в тия задъхани дни, опитайте да поспрете и да се замислите: крачката между „винаги“ и „никога“ понякога се оказва съдбовно лесна, съдбовно неусетна. И точно в тези мигове, изгубени в суетнята на тази или онази борба, любов, омраза, you name it, ние се нуждаем от неподвижните ориентири на прости, разбираеми, човешки неща. Неща, които инак може би сме склонни да подценяваме.
Желая ви успех във всичко!
Искрено ваш,
Златко Енев
Берлин, ноември 2013
